Умберто Еко
Островът от предишния ден (36)

36.
Човекът на Прага

Стигнал до границата на рифа, Роберто браздеше водата с лице, потопено сред тези вечни лоджии, но не сполучваше да се любува ведро на живите камъни, защото една Медуза го бе превърнала в безжизнена скала. Нали в съня бе видял погледите, които Лилия беше запазила за самозванеца: ако пак в съня тези погледи го бяха възпламенявали, сега в спомена го вледеняваха.

Поиска да си върне своята Лилия, заплува, завирайки лице колкото можеше по-надълбоко, сякаш съвкуплението с морето щеше да му отдаде наградата, която в съня бе присъдил на Феранте. На духа му, възпитан да изгражда образи, не беше потребно голямо усилие, за да си представя Лилия във всяка вълниста извивка на този подводен парк, да вижда нейните устни във всяко цвете, в което му се искаше да се изгуби като жадна пчела. В прозрачни градини се натъкваше отново на крепа, който бе покривал лицето й в първите нощи, и протягаше ръка, за да повдигне паравана.

В това опиянение на разсъдъка се косеше, че взорът му не можеше да се разпростре, колкото сърцето му го желаеше, и сред коралите търсеше гривната на любимата жена, мрежичката от косите й, висулката, която изтъняваше крайчеца на ухото, пищните огърлици, които красяха лебедовата й шия.

Изгубен в лова, по някое време бе привлечен от накит, който му се показваше от една цепнатина, свали маската, изви гръб, вдигна със сила крака и се оттласна към дъното. Тласъкът се оказа прекомерен, поиска да се улови за края на една издатина, и само миг, преди да сключи пръсти около черупчест камък, му се стори, че вижда да се отваря тлъсто и сънливо око. В това мигновение си спомни, че доктор Бърд му бе говорил за една Риба Камък, която се загнездва сред кораловите пещери, за да изненада всяко живо същество с отровата на своите люспи.

Твърде късно: дланта бе легнала върху Нещото и силна болка бе пронизала ръката му до рамото. С напън от хълбоците бе успял по чудо да не се озове и с лице, и с гърди върху Чудовището, но за да спре инерцията си, се бе наложило да го удари с маската. В сблъсъка тя се бе строшила и така или иначе се бе принудил да я изостави. Избутвайки се с крака от скалата под себе си, се бе върнал на повърхността, докато няколко секунди още бе виждал своята Persona Vitrea да потъва кой знае къде.

Дясната ръка и цялата предмишница бяха подути, рамото беше изтръпнало; уплаши се, че ще припадне; намери въжето и с голяма мъка успя постепенно да го издърпа педя по педя само с една ръка. Изкачи стълбичката почти както в нощта на пристигането си, без да знае как, и както в онази нощ, рухна на палубата.

Но сега слънцето беше вече високо. С тракащи зъби Роберто си спомни как доктор Бърд му бе разказвал, че след срещата с Рибата Камък повечето пострадали не се били спасили, малцина били оживели и никой не знаел противоотрова за това зло. Въпреки замъглените си очи се опита да разгледа раната: не беше повече от драскотина, но сигурно се бе оказала достатъчна, за да проникне през нея във вените смъртоносното вещество. Изгуби свяст.

Когато се пробуди, треската му се беше засилила и изпитваше остра нужда да пие. Проумя, че в тази окрайнина на кораба, изложен на елементите, далеч от храна и питие, нямаше да издържи дълго. Пропълзя надолу и се добра до границата между склада с провизиите и заграждението на птичарника. Пи жадно от едно буренце с вода, но почувства, че стомахът му се сгърчва. Припадна пак, по очи в собствената си бълвоч.

В течение на една нощ, тревожена от прокобни сънища, приписваше страданията си на Феранте, когото сега объркваше с Рибата Камък. Защо искаше да препречи достъпа му до Острова и до Гълъба? Затова ли бе тръгнал да го преследва?

Виждаше себе си, проснат, да гледа друг свой образ, който седеше насреща му край една печка, облечен в домашна роба, погълнат да решава дали ръцете, които си опипваше, и тялото, което чувстваше, бяха негови. Той, който виждаше другия, се чувстваше с дрехи, обхванати от огъня, докато облечен беше другият, а той гол — и вече не разбираше кой от двамата живееше наяве и кой насън, и си помисли, че и двамата сигурно бяха фигури, породени от неговия ум. Той не, защото мислеше, следователно съществуваше.

Другият (но кой?) по някое време се надигна, ала трябва да беше Злият Гений, който преобръщаше света му в съновидение, понеже сега не беше вече той, а отец Каспар. „Вие се върнахте!“, продума Роберто и му протегна ръце. Но онзи не отговори, нито се помръдна. Гледаше го. Беше положително отец Каспар, ала сякаш морето — връщайки го — го беше изгладило и подмладило. Поддържана брада, налято и розово лице като това на отец Емануеле, расо без следа от оръфани краища и лекета. После, все така без да помръдва, като актьор, който декламира, и на безукорен език като обигран оратор, каза със зловеща усмивка:

— Излишно е да се защитаваш. Вече целият свят има една-единствена цел, и тя е пъкълът.

Продължи с гръмък глас, сякаш говореше от амвона на църква:

— Да, пъкълът, за който малко знаете, ти и всички онези, които като теб вървят към него с бърза крачка и безумна душа! Вие мислехте, че в пъкъла ще намерите мечове, ками, колела, бръсначи, реки от сяра, питиета от разтопено олово, ледени води, казани и скари, триони и боздугани, шила за вадене на очи, клещи за изтръгване на зъби, чесала за раздиране на слабини, пранги за трошене на кости, зверове, които ръфат, шишове, които разпъват, примки, които душат, магарета, кръстове, куки и сатъри? Не! Това са изтезания безмилостни, да, но такива, че човешки ум все още може да ги измисли, щом като сме измислили дори бронзовите стегалки, железните столове или забиването на изострени клечки под ноктите… Вие се надявахте, че адът е дига, направена от Риби Камък. Не, други са мъките на ада, защото се раждат не от нашия краен ум, а от безкрайния ум на един разгневен и отмъстителен Бог, принуден да излее своята ярост и да яви, че колкото голямо е било милосърдието му в опрощението, не по-малка е справедливостта му в наказанието! Трябва да бъдат тези мъки такива, че в тях да можем да прозрем пропастта, която дели нашата немощ от неговото всемогъщество!

— В този свят — казваше още глашатаят на покаянието, — вие сте навикнали да виждате, че за всяка болка се е намирал някакъв лек и няма рана без нейния мехлем, нито яд без неговия териак. Ала не мислете, че така е и в пъкъла. Там са, вярно е, върховно мъчителни изгарянията, но няма балсам, който да ги успокои; изпепеляваща жаждата, но няма вода, която да я разхлади; вълчи гладът, но няма храна, която да го подкрепи; непоносим срамът, но няма платно, което да го покрие. Да имаше тогава поне една смърт, която да сложи край на толкова теглила, една смърт, една смърт… Но това е най-лошото, че там не ще можете и нивга да се надявате на една милост, иначе тъй скръбовна, каквато е тази да бъдете довършени! Ще търсите смъртта във всичките й форми, ще търсите смъртта, и не ще имате нивга щастието да я намерите. Смърт, Смърт, къде си (все ще вървите и ще викате), кой най-милостив демон ще ни я даде? И ще разберете тогава, че там, долу, мъките не свършват никога!

Тук старецът замлъкваше, протягаше ръце с длани към небето и зашепваше сподавено, сякаш да довери страховита тайна, която не биваше да излезе от този църковен кораб.

— Мъките не свършват никога? Значи ли това, че ще се мъчим, докато една малка кадънка, която идва да изпие по капчица вода на година, може да стигне дотам да пресуши всички моря? Повече. In saecula. Че ще се мъчим, докато една въшка по растенията, която идва да отхапе от листо само веднъж на година, може да стигне дотам да опустоши всички лесове? Повече. In saecula. Че ще се мъчим тогава, додето една мравчица, която пристъпва един-единствен път на година, ще може да е обиколила цялата земя? Повече. In saecula. Ами ако цялата тази вселена бъдеше една само пустиня от пясък, и всеки век се вземаше от нея по едно само зрънце, не биха ли се свършили мъките ни, след като вселената бъде цялата разчистена? Не и тогава. In saecula. Ако си представим, че един грешник подир милиони векове пролива само две сълзи, ще остане ли той да се мъчи и когато неговият плач стигне да се излее в потоп, по-голям от онзи, в който е бил погубен някога целият човешки род? Е стига, да свършваме, не сме деца! Ако искате да ви го кажа: in saecula, in saecula ще има грешниците да се мъчат, in saecula, а то ще рече през векове без чет, без край, без мяра.

Сега лицето на отец Каспар приличаше на това на кармелита от Ла Грива. Вдигаше очи към небето, сякаш за да съзре там една-едничка надежда за пощада:

— Но Бог — казваше с глас на покаяник, достоен за състрадание, — но Бог не се ли мъчи при гледката на нашите мъки? Не ще ли се сбъдне Той да усети порив на жалост, не ще ли се сбъдне накрая той да се покаже, та да бъдем поне утешени от неговия плач? Уви, наивници вие! Бог за зла чест ще се покаже, но още не си представяте как! Когато вдигнем очи, ще видим, че Той (да го кажа ли?), ще видим, че Той, станал за нас един Нерон, не от несправедливост, а от строгост, не само не ще поиска да ни утеши или да ни помогне, или да ни съжали, а с невъобразима наслада ще се смее! Помислете си как ще се загърчим и замятаме тогава! Ние горим, ще кажем, а Бог се смее? Ние горим, а Бог се смее? О, Господи най-жестокий! Порази ни по-добре с твоите мълнии, нежели да ни оскърбяваш с твоя смях! Удвои дори, о безжалостний, нашите пламъци, но не пожелавай да им се радваш! О, смях, по-горчив за нас от нашия плач! О, радост, по-язвителна за нас от нашите злочестини! Защо няма нашата преизподня бездни, дето да можем да избягаме от лицето на един Бог, който се смее! Премного ни е измамил онзи, който ни е казал, че наказанието ни ще бъде да съзерцаваме лика на един възнегодувал Бог. На един смеещ се Бог — е трябвало вместо това да ни каже, — на един смеещ се Бог… За да не виждаме и да не чуваме този смях, ще искаме планините да се стоварят на главите ни, земята да се провали под нозете ни. Но не — защото, уви, ще виждаме това, от което ни боли, и ще бъдем слепи и глухи за всичко, само не и за онова, за което бихме искали да сме глухи и слепи!

 

Роберто усещаше гранивия дъх на кокошата храна през междините на дървото, а отвън долиташе крясъкът на морските птици, който той вземаше за смеха на Бог.

— Но защо пъкълът за мен — питаше, — и защо за всички? Нима Иисус не ни е изкупил, за да бъде той отреден само за малцина?

Отец Каспар се изсмя като Бога на осъдените:

— Кога ви е изкупил? Та на коя планета, в коя вселена мислиш вече ти, че живееш?

Хвана ръката на Роберто, вдигна го със сила от постелята и го повлече из меандрите на Дафна, докато болният чувстваше гризане в червата и му се струваше, че в главата му се тълпят часовници с топузи. Часовниците, мислеше, времето, смъртта…

Каспар го замъкна в една бърлога, която той така и не беше открил, с белосани стени, където имаше затворен сандък с кръгло око от едната страна. Пред окото, в летва с жлеб, беше пъхната дървена табла, цялата нарязана с кръгове в същия размер, които обрамчваха матови наглед стъкла. С плъзгане по жлеба таблата можеше да се нагласи така, че нейните кръгове да съвпадат с този на кутията. Роберто си спомняше, че вече е виждал в Прованс по-скромен образец на тази машина, която, казваха, била способна да даде живот на светлината благодарение на сянката.

Каспар отвори едната стена на кутията, позволявайки да се види вътре, върху един триножник, голяма лампа, която от противоположната на рогчето страна наместо дръжка имаше кръгло огледало със специална извивка. Когато се запалеше фитилът, огледалото препращаше светлинните лъчи вътре в една тръба, къс далекоглед, чиято крайна леща беше външното око. Оттук (веднага щом Каспар затвори пак кутията) лъчите минаваха през стъклото на таблата, разширяваха се в конус и явяваха върху стената цветни изображения, които на Роберто се сториха като одушевени, толкова бяха живи и ярки.

Първата фигура представляваше човек с лице на демон, прикован на скала сред морето, брулен от вълните. От това видение Роберто не можа повече да откъсне очи, сля го с онези, които дойдоха после (докато Каспар ги извикваше едно подир друго, като плъзгаше таблата), смеси ги всичките заедно — сън в съня, — без да разграничава онова, което му се казваше, от онова, което виждаха очите му.

Към скалата се приближи кораб, в който той разпозна Втора Дафна; от него слезе Феранте, който сега освобождаваше осъдения, всичко беше ясно. В течение на своето плаване Феранте бе срещнал — както легендата ни уверява, че е — Иуда, затворен в открития океан да изкупва предателството си.

— Сполай ти — казваше Иуда на Феранте (но за Роберто гласът положително идваше от устата на Каспар). — Откакто бях побит тук, в деветия час на днешния ден, все се надявах да мога още да поправя греха си… Сполай ти, братко…

— Ти си тук едва от един ден и дори по-малко? — питаше Феранте. — Но твоят грях е бил извършен в лето трийсет и трето от рождеството на Спасителя, значи преди хиляда шестстотин и десет години…

— О, простодушни човече — отвръщаше Иуда, — изминали са несъмнено хиляда шестстотин и десет от вашите години, откакто бях изправен на тази скала, но това още не е и няма да бъде никога един от моите дни. Не знаеш ли ти, че навлизайки в морето, което опасва този мой остров, си проникнал в една друга вселена, която протича редом и вътре във вашата, и тук слънцето обикаля около земята като костенурка, която с всяка крачка пристъпва по-бавно от преди? Така в този мой свят моят ден отпърво траеше два от вашите дни, после три, и така все повече и повече, та досега, когато подир хиляда шестстотин и десет от вашите години аз съм още и все тъй в деветия час. А след малко времето ще бъде още по-бавно, и после още повече, и аз ще живея все деветия час на лето трийсет и трето от Витлеемската нощ…

— Но защо? — питаше Феранте.

— Защото Бог е пожелал възмездието ми да се състои в това да живея винаги във Велики петък, да ознаменувам винаги и всеки ден страданията на оногова, когото предадох. В първия ден от наказанието ми, докато за другите люде дохождаше залезът и после нощта, и после зората на съботата, за мен беше изминал един атом от атом минута от деветия час на този петък. Но като се забавяше още веднага ходът на слънцето, при вас Христос възкръсваше, а аз бях още на крачка от този час. И сега, когато за вас са изтекли много столетия, аз съм все така на зрънце време от онзи миг…

— Но твоето слънце все пак се върти и ще дойде денят, ако ще би и след десет хиляди и повече години, когато ще влезеш в твоята събота.

— Да, и тогава ще бъде по-лошо. Ще съм излязъл от моето чистилище, за да вляза в моя ад. Няма да престане болката от смъртта, която причиних, но ще съм изгубил възможността, която още ми остава, да направя така, че онова, което се случи, да не се е случвало.

— Но как?

— Ти не знаеш, че недалеч оттук минава меридианът антипод. Отвъд тази линия, както в твоята вселена, така и в моята, е предишният ден. Ако аз, вече освободен, можех да премина тази линия, бих се озовал в моя велики четвъртък, защото този скапуларий, що виждаш на гърба ми, е веригата, която принуждава моето слънце да ме следва като сянката ми и да прави така, че където и да отида, всяко време да трае като моето. Тогава бих могъл да тръгна за Йерусалим, пътувайки в един дълъг-дълъг четвъртък, и да пристигна там, преди измяната ми да е била извършена. И бих спасил моя Учител от участта му.

— Но ако предотвратиш Страданията — възрази Феранте, — няма да го е имало никога Изкуплението и светът би бил и днес още в плен на първородния грях.

— Ах — викна Иуда през плач, — аз, който мислех само за себе си! Но тогава какво да правя? Ако оставя да съм постъпил, както постъпих, съм осъден. Ако поправя грешката си, попречвам на Божия план и ще бъда наказан за това с осъждане. Нима значи е било писано отсами началото, че съм осъден да бъда осъден?

 

Шествието на картините бе угаснало в риданието на Иуда, щом маслото в светилника свърши. Сега говореше отново отец Каспар, с глас, който Роберто вече не разпознаваше като неговия. Малкото светлина идваше в този момент от един процеп в стената и озаряваше само половината от лицето му, като изкривяваше линията на носа и правеше неясен цвета на брадата му, вече снежнобяла от едната страна и тъмна от другата. Очите бяха и двете сякаш две кухини, защото и онова, което беше изложено на светлика, изглеждаше в сянка. Роберто едва сега забелязваше, че беше покрито с черна превръзка.

— И тъкмо тук — казваше онзи, който сега положително беше Абат Морфи, — тъкмо в този момент твоят брат създаде шедьовъра на своята Изобретателност. Ако извършеше той пътешествието, за което Иуда се гласеше, щеше да може да попречи да се изпълнят Кръстните страдания и значи да ни бъде дадено Изкуплението. Няма Изкупление, всички са жертви на един и същ първороден грях, всички са обречени на ада, твоя брат е грешник, но като всички човеци — и значи оправдан.

— Но как е можел, как би могъл, как е могъл? — питаше Роберто.

— О — усмихваше се сега с жестоко развеселение абатът, — малко трябваше. Стигаше да се измами и Всевишният, неспособен да си въобрази всяко престорване на истината. Стигаше да убия Иуда, както веднага направих на онази скала, да надяна неговия скапуларий, да изпратя моя кораб преди мен на противоположния бряг на онзи Остров, да дойда тук под измамна външност, за да ти попреча да научиш верните правила на плуването и да не можеш никога да ме изпревариш там, да те накарам да построиш с мен водния звънец, който да ми позволи да стигна до Острова. — И за да покаже скапулария, както говореше, смъкна бавно дрехата си, появявайки се в пиратско облекло; после също толкова бавно отскубна брадата си, освободи се от перуката и на Роберто се стори, че вижда себе си в огледало.

— Феранте! — извика Роберто.

— Самият аз, братле. Докато ти цапуркаше като куче или като жаба, аз се добрах до моя кораб на другия бряг на острова, отплавах в моя дълъг велики четвъртък към Йерусалим, намерих другия Иуда, докато се канеше да извърши предателството си, обесих го на една смокиня и така му попречих да предаде Сина Человечески на Синовете на Мрака, промъкнах се с моите верни люде в Гетсиманската градина и отвлякох Спасителя, та да го отърва от Голгота! Сега ти, аз, всички живеем в един свят, който не е бил никога изкупван!

— Но Христос, къде е Христос сега?

— Нима не знаеш, че още в древните текстове се е казвало, че има огненочервени Гълъби, защото Господ, преди да бъде разпнат, е носел алена туника? Още ли не си разбрал? От хиляда шестстотин и десет години Христос е пленник на Острова, от който се опитва да избяга под образа на Гълъб с Цвят на Портокал, но не може да напусне това място, където край Малтийската Наблюдателница аз оставих скапулария на Иуда и където значи е винаги и все същият ден. Сега ми остава само да убия теб и да заживея свободен в свят, от който е прогонено угризението, адът е сигурен за всички и там долу един ден аз ще бъда посрещнат като новия Луцифер! — И измъкна къс меч, пристъпвайки към Роберто, за да извърши сетното от престъпленията си.

— Не — извика Роберто, — няма да ти го позволя! Аз ще убия теб и ще освободя Христос. Още умея да въртя шпагата, докато теб баща ми не те е научил на тайните си удари!

— Имал съм само един баща и само една майка, твоя гноясал ум — каза Феранте с печална усмивка. — Ти ме научи единствено да мразя. Да не би да смяташ, че си ми направил голямо добро, като ми даде живот, само за да олицетворя Подозрението в твоята Страна на Романите? Докато си жив да мислиш за мен онова, което аз самият трябва да мисля, няма да престана да се презирам. Така че дали ти ще ме убиеш, или аз ще убия теб, краят е все същият. Да вървим.

— Прошка, братко мой — извика Роберто през плач. — Да, да; вървим, право е, един от двама ни трябва да умре!

Какво е искал Роберто? Да умре, да освободи Феранте, като го убие? Да попречи на Феранте да попречи на Изкуплението? Няма да узнаем никога, защото не го е знаел и той. Но така са устроени сънищата.

Качиха се на палубата, Роберто подири своето оръжие и го намери (както ще си спомним) сведено до някакъв чокан; но си викаше, че Бог ще му даде сила и че един добър фехтовач ще съумее да се бие и със строшена шпага.

Двамата братя се изправиха за първи път един срещу друг, за да започнат последната си схватка.

Небето се бе приготвило да насъсква това братоубийство. Един червеникав облак внезапно бе прострял между кораба и небето кървава сянка, сякаш там, горе, някой бе заклал конете на Слънцето. Бе се разразил голям концерт на гръмотевици и светкавици, последвани от порои, и небе и море оглушаваха слуха, ослепяваха взора, шибаха с ледена вода ръцете на двамата дублиращи се.

Но те се въртяха помежду мълниите, които се стоварваха наоколо им, връхлитаха се с мушкания и сечения, отстъпваха внезапно, улавяйки се за някое въже да избегнат почти в полет един или друг удар, хвърляха си хули, отмервайки всяка атака с рев сред равните му ревове на вятъра, който свистеше наоколо.

На онези хлъзгави дъски Роберто се биеше, за да бъде Христос издигнат на кръста, и се молеше за Божията помощ; Феранте — за да не бъде отредено на Христос да страда, и зовеше имената на всички дяволи.

Тъкмо докато викаше Астарот^[1] да подкрепи ръката му, Натрапникът (натрапник вече и в плановете на Провидението) се изложи, без да иска, на Удара на Чайката. Или може би така искаше, та да сложи край на тоя объркан сън.

Роберто се престори, че пада, другият налетя отгоре му, за да го довърши, той се опря на лявата си ръка и стрелна сакатата шпага към гърдите му. Не отскочи с пъргавината на Сен-Савен, но Феранте беше набрал вече твърде голям устрем и не можа да избегне да се наниже, дори да издъни сам гръдната си кост върху чокана на острието. Роберто бе задушен от кръвта, която бликна из устата на умиращия враг.

 

Той чувстваше вкуса на кръвта в своята уста, навярно в делириума бе прехапал езика си. Сега плуваше в тази кръв, която се простираше от кораба до Острова; не искаше да отиде по-нататък от страх пред Рибата Камък, но бе завършил само първата част от мисията си, Христос чакаше на Острова да пролее Своята кръв, а той бе останал неговият единствен Месия.

Какво правеше сега в съня си? С меча на Феранте се бе заловил да насича едно от ветрилата на дълги ивици, които после снаждаше помежду им, като си помагаше с въжетата; с други примки бе уловил в птичарника най-яките измежду рибарите или щъркели или каквото бяха и ги връзваше за краката като жребци на своя летящ килим.

С въздушния си кораб се бе издигнал в полет към вече достижимата суша. Под Малтийската Наблюдателница бе намерил скапулария и го бе унищожил. Възвърнал пространството на времето, бе видял да се спуска над него Гълъбът, който най-сетне откриваше в екстаз в цялата му слава. Но беше естествено — дори свръхестествено — сега да му се струваше не портокалов, а снежнобял. Не можеше да е гълъб, защото на тази птица не приляга да представя Второто Лице, беше може би Милосърден Пеликан^[2], какъвто трябва да е Синът. Така че на края не виждаше добре каква птица му се бе предложила като ласкав парокет^[3] на крилатия ветроход.

Само знаеше, че лети към висините, и картините се нижеха според желанието на призраците комедианти. Сега плаваха към всичките неизброими и безкрайни светове, във всяка планета, във всяка звезда, така че на всяка, почти в един-единствен миг, да се извърши Изкуплението.

Първата планета, до която стигнаха, беше белоснежната Луна, в една нощ, озарена от земното пладне. И Земята беше там, на линията на хоризонта, огромен надвиснал необятен царевичен качамак, който още вреше в небето и аха да блъвне отгоре му, клокочейки от трескава и трескавична трескавоносна трескавост, тресколиво трескавееща в кипулки, киплюкащи в своето кипене, кипочещи в кипотлив кипел, бълбук бълбук блук. Защото когато имаш треска, качамак ставаш ти и светлините, които виждаш, идват все от кипежа в твоята глава.

А там на Луната с Гълъбицата…

 

Не ще да сме търсили — признавам — последователност и правдоподобие във всичко, което изложих досега, понеже се отнасяше за кошмара на един болник, натровен от Риба Камък. Но това, което се каня да предам, надхвърля всяко наше очакване. Умът или сърцето на Роберто, или във всеки случай неговата vis imaginativa^[4], крояха светотатствена метаморфоза: на Луната той се виждаше сега не с Господ, а с Госпожата, Лилия, отнета най-сетне от Феранте. И Роберто получаваше край езерата на Селена онова, което брат му му бе ограбил сред мочурищата на острова с фонтаните. Целуваше лицето й с очи, съзерцаваше я с уста, пиеше, хапеше пак и пак, и играеха в закачка влюбените езици.

 

Едва тогава Роберто, който може би се съвземаше от треската, дойде на себе си, но запазвайки привързаност към онова, което беше изживял, както става след сън, който ни оставя със смут не само в душата, а и в тялото.

Не знаеше дали да плаче от щастие за отново намерената си любов, или от угризение, че бе преобърнал — със съучастието на треската, която не познава Законите на Жанровете — своята Свещена Епопея в Либертинска Комедия.

Този миг, казваше си, ще ми струва наистина пъкъла, защото положително не съм по-добър нито от Иуда, нито от Феранте — дори аз не съм нищо друго освен Феранте и друго не съм правил досега, освен да се възползвам от неговата злина, за да сънувам, че съм направил онова, което моето малодушие винаги ми е попречвало да направя.

Може би няма да бъда призован да отговарям за греха си, защото съм съгрешил не аз, а Рибата Камък, която ме караше да сънувам по нейному. Но ако съм стигнал до такава умопобърканост, това положително е знак, че съм наистина на умиране. И трябваше да чакам Рибата Камък, за да се реша да се замисля за смъртта, докато тази мисъл би трябвало да е първият дълг на добрия християнин.

 

Защо не съм мислил никога за смъртта и за гнева на един смеещ се Бог? Защото следвах напътствията на моите философи, за които смъртта беше естествена необходимост, а Бог беше онзи, който в безпорядъка на атомите е въвел Закона, що ги композира в хармонията на Космоса. А можеше ли един такъв Бог, магистър по геометрия, да произведе безпорядъка на ада, та макар и от справедливост, и да се смее на този метеж на метежностите?

Не, Бог не се смее, казваше си Роберто. Отстъпва пред Закона, който сам е пожелал и който повелява порядъкът на нашето тяло да се разложи, както моят положително се разлага вече сред това разложение. И виждаше червеите близо до устата си, но не бяха плод на делириума, а същества, възникнали от спонтанна генерация изсред нечистотиите на кокошките, потомство на техните курешки.

Приветстваше тогава с добре дошли тези херолди на разтлението, разбирайки, че това объркване в лигавата материя трябваше да бъде изживявано като края на всяко страдание, в хармония с волята на Природата и на Небето, която го управлява.

Малко ще има да чакам, мърмореше като в молитва. В разстояние на не много дни моето тяло, сега още добре съставено, ще измени цвета си и ще стане измито като зърно нахут, после ще почернее цяло от глава до пети и мрачна топлина ще го обвие. Сетне ще започне да подпухва и върху тази набъбналост ще се роди смрадна плесен. Не ще мине много и коремът ще започне да надава тук експлозия, там съдиране — от които ще изригне навън гнилоч, и ще се вижда да се бълника тук червясало полуоко, там дрипел от устна. В тинята ще се породи после множество малки мушици и други гадинки, които ще се загнездят в кръвта ми и ще ме поглъщат къс по къс. Част от тези същества ще избликнат от гърдите ми, друга ще потече с нещо слузесто от ноздрите; други, оплескани в разплутост, ще влизат и излизат от устата, а най-заситените ще бълбукат пак надолу по гърлото… И това, докато Дафна става малко по малко царство на птиците и от зародишите, довеяни от Острова, избуяват по нея животински растения, чиито корени, вече плъзнали в сентината, моите сокове ще са подхранили. Най-сетне, когато цялата моя телесна работилница бъде сведена до чист скелет, в течение на месеците и на годините — или може би на хилядолетията, — тази структура също ще се превърне бавно в разпрашение на атоми, по което живите ще ходят, без да разбират, че цялото кълбо на земята — нейните морета, нейните пустини, нейните гори и нейните долини — е чисто и просто едно живо гробище.

Нищо не предразполага към оздравяване така, както едно Упражнение по Добра Смърт — правейки ни примирени, то ни донася успокоение. Така му бе казал веднъж кармелитът и така трябва да беше, защото Роберто усети глад и жажда. По-слаб, отколкото сънуваше, че се сражава на палубата, но не толкова, колкото се бе проснал при кокошките, има силата да изпие едно яйце. Хубава беше течността, която слизаше по гърлото му, а още по-хубав беше сокът на ореха, който отвори в склада. След толкова размишления над своето мъртво тяло сега подхвърляше на смърт в тялото си, та да оздравее, здравите тела, на които природата дава всеки ден живот.

Ето защо, с изключение на някои наставления на кармелита, в Ла Грива никой не го беше учил да мисли за смъртта. В моментите на семейните разговори, почти винаги на обяд и на вечеря (след като Роберто се бе завърнал от някое от своите изследвания на стародавния дом, където се беше помайвал макар в сенчеста стая с мириса на ябълки, оставени на пода да зреят), не се обсъждаше друго освен сладостта на пъпешите, прибирането на житото и надеждите за гроздобера.

Роберто си спомняше, когато майка му го учеше как може да живее честито и спокойно, ако оползотвори цялата Божия благодат, която Ла Грива беше в състояние да му осигури: „И добре е да не забравяш да се запасиш с осолено говеждо, овче или овнешко месо, телешко и свинско, защото се запазват задълго и много вървят. Нарежи месото на резени не големи, сложи ги в съдина с повече сол отгоре, остави ги да престоят така осем дни, после ги окачи на гредите в кухнята край огнището, та да се изсушат на пушека, и направи това в сухо време, студено и при северен вятър, подир Свети Мартин, та да се запазят, колкото искаш. През септември пък идат птичетата, и агнетата за цялата зима, освен скопените петли, старите кокошки, патиците и другите такива. Не подминавай и магарето, което си строши крак, защото от него се правят кръгли наденички, които после клъцваш тук-там с ножа и ги слагаш да се пържат, и са господарска работа. А за Великите пости да има всякога гъби, чорбици, орехи, грозде, ябълки и всичко, що ти праща Господ. Пак така за постите да си държиш готови корени и също треви, които, като ги оваляш в брашно и ги задушиш в зехтин, са по-добри от минога; и ще си правиш равиоли или калисони за Пости, от тесто, замесено от зехтин, брашно, розова вода, шафран и захар, с малко малвазия^[5], нарязани на кръгчета като стъкла на прозорец, с плънка от галета, ябълки, карамфил и счукани орехи, и ще ги сложиш с няколко зрънца сол да се пекат в пещта, и ще ядеш като принц. Подир Великден идат козлетата, аспержите, гълъбчетата… После е ред на изварата и прясното сирене. Но трябва да умееш да се възползваш и от граха или боба, дето като ги свариш, оваляш в брашно и запържиш, ти правят все чудесна трапеза… Така, синко, ако живееш, както нашите старци са живели, ще ти е живот блажен и далеч от всякаква грижа…“

Ето, в Ла Грива не се произнасяха речи, които да засягат смърт, съд, ад или рай. Смъртта се бе показала на Роберто в Казале, а да се размисли над нея, бе подканен в Прованс и в Париж, помежду извисени речи и разпуснати речи.

 

Ще умра положително, говореше си, ако не сега от Рибата Камък, то поне по-сетне, след като е ясно, че от този кораб няма да изляза повече, сега, когато изгубих — с Persona Vitrea — дори средството да се приближа читав до хребета. И за какво съм се заблуждавал? Щях да умра, може би по-подир, дори да не бях попаднал на тази отломка. Влязъл съм в живота, знаейки, че законът е да изляза от него. Както казваше Сен-Савен, въплътяваш ролята си — кой по-задълго, кой по-набързо — и слизаш от сцената. Видял съм мнозина да минават отпреде ми, други ще видят мен да минавам — и ще изнесат същото представление на приемниците си.

Впрочем колко време не ме е имало и колко няма вече да ме има! Заемам твърде малко пространство в бездната на годините. Този малък откъслек не сварва да ме разграничи от нищото, в което следва да отида. Дошъл съм на света колкото за присъствие. Ролята ми беше толкова малка, че дори да бях останал зад кулисите, всички пак щяха да кажат, че комедията е била съвършена. То е като в буря: едни се издавят веднага, други се разбиват о скала, други остават на някоя отплесната дъска, но и те не за много. Животът угасва сам, като свещ, която е изразходила материята си. И би трябвало да сме привикнали, защото като свещ сме започнали да разпръсваме атоми от първия момент, в който сме пламнали.

Съгласен съм, не е кой знае какво знание да се знаят тези неща, казваше си Роберто. Би следвало да ги знаем от мига, в който сме се родили. Но обикновено разсъждаваме винаги и само над смъртта на другите. Е, да, всички имаме достатъчно сила, за да понасяме чуждите злини. После идва моментът, в който се мисли за смъртта, когато злото е наше, и тогава проумяваме, че нито слънцето, нито смъртта могат да се гледат в очите. Освен ако не сме имали добри учители.

Имал съм ги. Някои са ми казвали, че в действителност малцина познават смъртта. Обикновено тя се понася от глупост или по навик, не от решимост. Умираш, защото не можеш да постъпиш иначе. Само философът умее да мисли за смъртта като за дълг, който следва да се изпълни доброволно и без страх: докато нас ни има, смъртта още я няма, а когато дойде смъртта, нас вече ни няма^[6]. Защо ще съм пръснал толкова време да беседвам за философия, ако сега не бих бил способен да направя от смъртта си шедьовъра на моя живот?

 

Силите му се възвръщаха. Благодареше на майка си, споменът за която го беше подтикнал да изостави мисълта за края. Друго не можеше и да направи — онази, която му бе дарила началото.

Замисли се за своето раждане, за което знаеше още по-малко, отколкото за своята смърт. Каза си, че да се мисли за произхода е присъщо на философа. За философа е лесно да оправдае смъртта: че трябва да се провалим в мрака е едно от най-ясните неща на света.

Онова, което гложди философа, е не естествеността на края, а мистерията на началото. Можем да обърнем гръб на вечността, която ще ни последва, но не можем да се изплъзнем от мъчителния въпрос коя вечност ни е предшествала: вечността на материята или вечността на Бог?

Ето защо бе изхвърлен на Дафна, каза си Роберто. Защото само в това умиротворително отшелничество би имал сгода да размишлява над единствения въпрос, който ни освобождава от всеки страх от небитието, предавайки ни на изумлението пред битието.