Умберто Еко
Островът от предишния ден (14)

14.
Трактат по Фехтовална Наука

И в Казале сънуваше открити пространства и обширната котловина, в която бе видял за първи път Новарезе. Но сега не беше вече болен, и значи с по-бистър ум мислеше, че никога няма да я намери отново, защото той щеше да умре след малко или вече беше мъртва тя.

Всъщност не умираше, дори бавно оздравяваше, но не го проумяваше и вземаше отмалата на възстановяването за отлитане на живота. Сен-Савен бе идвал често да го навести, поднасяше му вестника на събитията^[1], когато беше там отец Емануеле (който го дебнеше, като че ли се гласеше да му отмъкне тази душа), а когато той трябваше да ги остави (защото в манастира преговорите зачестяваха), разсъждаваше като философ над живота и смъртта.

— Добри ми приятелю, Спинола е на смъртно легло. Поканен сте на празненствата, които устройваме за неговата кончина.

— Идната седмица ще съм умрял и аз…

— Не е вярно, щях да разпозная лицето на един смъртник. Но бих постъпил зле, ако ви откъснех от мисълта за смъртта. Дори възползвайте се от болестта, за да направите това хубаво упражнение.

— Господин Дьо Сен-Савен, говорите като духовник.

— Ни най-малко. Аз не ви казвам да се подготвите за другия живот, а да използвате добре този едничък живот, който ви е даден, за да посрещнете, когато дойде, едничката смърт, която някога ще познаете. Необходимо е човек първо да размишлява, и то многократно, върху изкуството на умирането, за да съумее после да го направи добре един-единствен път.

Искаше да стане, а отец Емануеле го възпираше, защото мислеше, че още не е готов да се върне в грохота на войната. Роберто му загатна, че няма търпение да види някого. Отец Емануеле отсъди, че е глупаво неговото тъй залиняло тяло да се оставя да бъде умъртвявано от мисълта за нечие друго тяло, и се опита да му представи като достоен за презрение женския род:

— Този най-суетен женски свят — му каза, — който някакви модерни Атлантки са понесли на гръб, се върти около Безчестието и има Знаците на Рака и на Козирога за Тропици. Огледалото, което е неговият Първи Двигател^[2], не е нивга тъй мътно, както когато отразява Звездите на тези лъстиви Очи, станали от излъхването на Парите на изглупелите Любовници Метеори, които вещаят беди на Почтеността.

Роберто не оцени астрономическата алегория, нито разпозна любимата в портрета на светските магьосници. Остана в леглото, но излъхваше още повече Парите на своята влюбеност.

Междувременно господин Дела Салета му донасяше други вести. Казалците се питаха дали не трябва да допуснат французите в Цитаделата: вече бяха проумели, че за да се попречи наистина на врага да влезе в нея, беше нужно силите да се обединят. Но господин Дела Салета даваше да се разбере, че сега повече от всякога, докато градът като че ли беше на път да падне, те, засвидетелствайки сътрудничество, преразглеждаха в сърцето си съюзническия пакт.

— От нас се иска — беше казал — да бъдем чисти като гълъбици с господин Дьо Тоара, но хитри като змии в случай, че неговият крал рече после да продаде Казале. Трябва да се бием, така че ако Казале се спаси, да бъде и по наша заслуга; но без да прекаляваме, та ако падне, вината да е само на французите.

И беше добавил за поука на Роберто:

— Благоразумният не бива да слага всичките яйца в една кошница.

— Но французите казват, че сте търгаши: никой не забелязва, когато се биете, а всички виждат, че продавате с лихва!

— За да живееш много, е добре да струваш малко. Пукнатият съд е този, който не се строшава никога съвсем и чак додява с прекомерната си трайност.

Една сутрин в началото на септември върху Казале се изля освободителен порой. Здрави и оздравяващи наизлязоха навън да се къпят на дъжда, който трябваше да отмие всяка следа от заразата. Беше по-скоро начин да повдигнат духа си, отколкото изцерение, и болестта продължи да върлува и след бурята. Единствените утешителни вести се отнасяха до работата, която чумата вършеше не по-зле и във вражеския лагер.

Вече в състояние да се държи на крака, Роберто се впусна вън от манастира и по някое време видя на прага на една къща, белязана със зеления кръст, който я обявяваше за място на зараза, Ана-Мария, или Франческа Новарезе. Беше изпита като фигура от Танца на Смъртта. От сняг и малина, каквато беше, се бе докарала до една само жълтевина, макар и не безпаметна в изстрадалите черти за някогашните й хубости. Роберто си спомни едно изречение на Сен-Савен: „Нима продължавате коленопреклоненията си, след като старостта превърне това тяло в сянка, призвана да ви напомня вече за приближаващата смърт?“

Момичето плачеше на рамото на един капуцин като да беше загубило скъп човек, може би своя французин. Капуцинът, с лице по-сиво и от брадата му, го подкрепяше, сочейки с костелив пръст към небето, сякаш да каже: „Един ден, там горе…“

Любовта става нещо душевно само когато тялото желае и желанието е угнетено. Ако тялото е окаяно и неспособно да желае, душевното отлита. Роберто откри, че е тъй слаб, та чак неспособен да люби. Exit^[3] Ана-Мария (Франческа) Новарезе.

Върна се в манастира и легна пак, решен да умре наистина: премного страдаше, че вече не страда. Отец Емануеле го подканяше да подиша чист въздух. Но известията, които му носеха отвън, не го насърчаваха да живее. Освен чумата вече имаше и глад, дори нещо по-лошо, стръвен лов за храна, която казалците още укриваха и не скланяха да дадат на съюзниците. Роберто каза, че щом не може да умре от чума, иска да умре от глад.

Най-сетне отец Емануеле се наложи и го изгони навън. Докато свиваше зад ъгъла, Роберто се натъкна на група испански офицери. Понечи да побегне, а те го поздравиха церемониално. Разбра, че след като бяха взривили не един и два бастиона, враговете се бяха настанили вече и в разни точки на селището, поради което можеше да се каже, че не полето обсаждаше Казале, а Казале обсаждаше своята крепост.

В дъното на улицата срещна Сен-Савен.

— Драги Ла Грив — каза му той, — разболяхте се като французин, а оздравявате като испанец. Тази част от града е вече във вражески ръце.

— И ние можем да минаваме?

— Не знаете ли, че се подписа примирие? А и испанците искат крепостта, не нас. Във френската част виното не достига, а казалците го вадят от избите си като да е кръв Господня. Не можете да попречите на добрите французи да посещават някои пивници от тази страна, където кръчмарите вече внасят отлично вино от околността. И испанците ни посрещат на широка нога. Само че сме длъжни да спазваме благоприличието: ако искаме да си устройваме сбивания, трябва да го правим у дома си със сънародници, а отсам следва да се държим вежливо, както подобава между врагове. Така че признавам, испанската част не е толкова забавна, колкото френската, поне за нас. Но присъединете се към нашата компания. Тази вечер се каним да направим серенада на една дама, която кри от нас прелестите си до онзи ден, когато я видях за миг на прозореца.

 

Така онази вечер Роберто срещна отново пет познати лица от двора на Тоара. Не липсваше дори абатът, който за случая се беше нагиздил с ширити и дантели и с атлазен портупей.

— Да ни прости Господ — казваше с вятърничаво лицемерие, — но е потребно все пак да ободряваме духа си, ако искаме още да изпълняваме дълга си…

Къщата беше на един площад във вече испанската част, но испанците по това време трябва да бяха все по кръчмите. В правоъгълника небе, очертан от ниските покриви и короните на дърветата, които обрамчваха площада, се извисяваше ведра, едва-едва сипаничава луна и се отразяваше във водата на фонтан, който ромонеше в средата на този вглъбен квадрат.

— О, най-нежна Диана — каза Сен-Савен, — как ли трябва да са сега тихи и умиротворени твоите градове и твоите села, които не знаят що е война, защото селенитите живеят в едно свое природно щастие, непознали греха…

— Не богохулствайте, господин Дьо Сен-Савен — прекъсна го абатът, — защото и да беше луната обитаема, както избълнува в оня си неотдавнашен роман господин Дьо Мулине^[4] и както Писанията не ни учат, то най-злочести биха били нейните жители, които не са познали Въплъщението.

— И най-жесток би бил Господ Бог да ги лиши от такова откровение — отвърна Сен-Савен.

— Не се опитвайте да прониквате в Божиите тайни. Бог не е дал проповедта на своя Син и на индианците от Америките, но в добротата си изпраща сега мисионерите да им занесат светлината.

— Защо тогава господин папата не проводи мисионери и на луната? Нима селенитите не са чада Божии?

— Не говорете глупости!

— Отминавам това, че ме нарекохте глупак, господин абате, но знайте, че под тази глупост се крие тайна, която господин папата положително не иска да разбули. Ако мисионерите откриеха жители на луната и ги видеха да гледат към други светове, до които техният взор стига, а нашият не, биха ги видели да се питат дали и в онези светове не живеят други същества, подобни на нас. И би трябвало да си зададат въпроса дали и неподвижните звезди^[5] не са пак слънца, заобиколени от техните луни и от другите техни планети, и дали жителите на онези планети не виждат и те други, незнайни за нас звезди, които биха били също такива слънца със също такива планети, и така нататък до безкрай…

— Бог ни е направил неспособни да проумеем безкрая, така че, човешки род, задоволи се с quia^[6].

— Серенадата, серенадата — шушукаха другите. — Ето го прозореца.

А прозорецът се откриваше облъхнат от розова светлина, която струеше от вътрешността на въображаем алков. Но двамината спорещи вече се бяха разгорещили.

— И добавете — упорстваше подигравателно Сен-Савен, — че ако светът беше краен и заобиколен от Нищото, би бил краен и Бог: щом като е негова длъжност, както вие казвате, да е на небето и на земята и на всяко място, не би могъл да е там, където няма нищо. Нищото е не-място. Или пък, за да разпростре света, би трябвало да разпростре самия себе си, раждайки се за пръв път там, където преди не го е имало, което пък противоречи на претенцията му за вечност.

— Достатъчно, господине! Отричате вечността на Всевечния, а това не ви позволявам. Дойде часът да ви убия, та вашият така наречен силен дух да не може повече да ни отслабя! — И изтегли шпагата си.

— Щом така искате — каза Сен-Савен, като поздрави и зае бойна стойка. — Но аз няма да ви убия: не желая да отнемам войници на моя крал. Просто ще ви обезобразя, та да трябва занапред да живеете, носейки маска, както правят италианските комедианти — достойнство, което ви приляга. Ще ви украся с белег от окото до устната, но ще ви нанеса този хубав удар на скопяч на свинчета само след като ви преподам между мушканията един урок по натурална философия.

Абатът се нахвърли да го срази веднага с широки сечащи удари, като му крещеше, че е отровна гад, бълха, въшка, която трябва да се смачка без жал. Сен-Савен парира, настъпи на свой ред и го притисна към едно дърво, като философстваше при всяко движение.

— Ай, боздуганните похвати са плебейски удари на заслепения от гняв! Липсва ви Идея за Фехтовката. Но ви липсва и милосърдие, щом презирате бълхите и въшките. Вие сте животинче твърде малко, за да можете да си представите света като голямо животно, какъвто ни го е показал още божественият Платон. Опитайте се да си помислите, че звездите са светове с други по-малки животни и че по-малките животни служат съответно за свят на други народи — и тогава няма да намерите за противоречиво да мислите, че и ние, и конете, и слоновете сме светове за бълхите и въшките, които ни обитават. Те не ни възприемат поради нашата големина, така и ние не възприемаме по-големи светове поради нашата младост. Може би сега има един народ от въшки, който взема вашето тяло за свят, и когато някоя от тях ви преброди от челото до тила, другарките й казват за нея, че е дръзнала да достигне пределите на terra cognita. Този малък народ взема вашите косми за горите на своята страна, а когато ви раня, ще види раните ви като езера и морета. Когато се вчесвате, вземат това вълнение за прилива и отлива на океана, и толкова по-зле за тях, че светът им е тъй изменчив поради вашата склонност да се решите час по час като жена, а сега, като ви отрежа това пискюлче, ще вземат вашия вик на ярост за ураган, хоп! — И му отпра един орнамент, като без малко не сряза везания му мундир.

Абатът се пенеше от гняв, беше се изместил в центъра на площада, като се оглеждаше назад, за да се увери, че има място за измамите, които сега опитваше, после отстъпваше, за да се прикрие в гръб с фонтана.

Сен-Савен сякаш танцуваше наоколо му, без да атакува:

— Вдигнете глава, господин абате, погледнете луната и размислете, че ако вашият Бог беше съумял да направи душата безсмъртна, би могъл чудесно да направи света безкраен. Но ако светът е безкраен, ще бъде такъв както в пространството, така и във времето, и следователно ще бъде извечен, а има ли извечен свят, който не се нуждае от сътворение, ще бъде излишно да се възприема идеята за Бог. Ама че хубава шега, господин абате: ако Бог е безкраен, не можете да ограничите неговото могъщество — той не би могъл никога ab opere cessare^[7], и значи ще бъде безкраен светът; но ако е безкраен светът, няма да има вече Бог, както след малко няма да има повече пискюли на вашия мундир!

И подкрепяйки думите с дела, резна още няколко висулки, с които абатът твърде се гордееше, после скъси разстоянието, държейки върха малко по-високо; и докато абатът се опитваше да поведе схватката в съкратена дистанция, нанесе внезапен батман по острието на шпагата на противника. Абатът почти изтърва оръжието, стискайки с лява ръка навехнатата си китка.

— Трябва най-сетне да ви заколя, безбожнико, богохулнико, Търбух Божи — ревна, — заради всичките проклети светци от Рая, заради кръвта на Разпнатия!

Прозорецът на дамата се отвори, някой надникна и извика. Присъстващите вече бяха забравили целта на начинанието си и се въртяха около двамата дуелиращи се, които с викове обикаляха фонтана, докато Сен-Савен объркваше врага със серия кръгови ответи и двойни мушкания.

— Не викайте на помощ тайните на Въплъщението, господин абате — подкачаше го. — Вашата света римска църква ви е учила, че тази наша топка от кал е в центъра на вселената, която се върти наоколо й като менестрел и й свири музиката на сферите. Внимавайте, отстъпвате твърде много към водоскока, квасите полите си като старец, хванал каменната болест… Но ако в голямата пустота кръжат безброй светове, както каза един голям философ, когото вам подобните изгориха в Рим, и много, много от тях обитавани от създания като нас, и ако всички те са били създадени от вашия Бог, какво ще правим тогава с Изкуплението?

— Какво ще направи Бог с теб, грешнико! — викна абатът, отбивайки с мъка една ответна атака със захват.

— Може би Христос се е въплътил само веднъж? Значи първородният грях е бивал един-единствен път на тази земя? Каква несправедливост! Или за другите, лишени от Въплъщението, или за нас, защото в такъв случай във всички останали светове хората биха били съвършени като нашите прародители преди греха и биха се наслаждавали на едно природно щастие без бремето на кръста. Или пък безброй Адамовци са извършвали безброй пъти първото прегрешение, изкушавани от безброй Еви с безброй ябълки, и Христос е бил принуден да се въплъщава, да проповядва и да страда на Голгота безброй пъти, и може би го прави още, и ако световете са безкрайни, безкрайна ще е и задачата му. Ако е безкрайна задачата му, безкрайни са и формите на неговото страдание: ако отвъд Галактиката съществува земя, където хората имат по шест ръце, както у нас в Terra Incognita, Синът Божи няма да е бил прикован на кръст, а на разпятие с формата на звезда — което ми се струва достойно за автор на комедии.

— Стига, ще сложа край аз на вашата комедия! — изрева абатът вън от себе си и се нахвърли върху Сен-Савен, сипейки последните си удари.

Сен-Савен ги удържа с няколко добри отбива, после всичко се разви в миг. Докато абатът беше още с вдигната шпага след взета защита, понечи сякаш в подновена атака да нанесе мушкане с превод и се престори, че пада напред. Абатът се дръпна встрани, надявайки се да го прониже при падането. Но Сен-Савен, който не беше изгубил контрола над краката си, вече се бе стрелнал като мълния, оттласквайки се с опряната на земята лява ръка, а дясната бе плъзнал нагоре: беше Ударът на Чайката. Върхът на шпагата беляза лицето на абата от основата на носа до устната, разсичайки левия му мустак.

Абатът псуваше, както никой епикуреец не би дръзнал никога, докато Сен-Савен заставаше в положение за по-здрав, а околните аплодираха майсторския удар.

 

Тъкмо в този момент обаче от дъното на площада се зададе испански патрул, може би привлечен от шумовете. Французите инстинктивно посегнаха към шпагите, испанците видяха шестима въоръжени врагове и викнаха „Клопка!“. Един войник вдигна мускета и стреля. Сен-Савен падна, улучен в гърдите. Офицерът забеляза, че четирима души, вместо да се втурнат в битка, притичваха край падналия, хвърляйки оръдията, погледна абата с окървавеното лице, разбра, че е смутил дуел, даде заповед на своите и патрулът изчезна.

Роберто се наведе над клетия си приятел.

— Видяхте ли — отрони с мъка Сен-Савен, — видяхте ли, Ла Грив, моя удар? Размишлявайте над него и се упражнявайте. Не искам тайната да умре с мен…

— Сен-Савен, приятелю — плачеше Роберто, — не бива да умирате толкова глупаво!

— Глупаво ли? Сразих един глупак и умирам на бойното поле, и то от вражески куршум. В живота си избрах мъдра мярка… Да говориш винаги сериозно — това причинява досада. Да присмехулничиш винаги — презрение. Да философстваш винаги — тъга. Да се шегуваш винаги — смущение. Играл съм всички роли, според времето и случая, а понякога съм бивал и дворцовият луд. Но тази вечер, ако разкажете добре историята, няма да е било комедия, а една хубава трагедия. Не се нажалявайте, че умирам, Роберто — и за първи път го наричаше по име, — une heure après la mort, notre ame évanouie, sera ce qu’elle estoit une heure avant la vie…^[8] Хубави стихове, нали?

Издъхна. Вземайки решение за една благородна лъжа, на което се съгласи и абатът, казаха навред, че Сен-Савен е паднал в сблъсък с ландскнехти, които се приближавали към крепостта. Тоара и всички офицери го оплакаха като храбрец. Абатът разказа, че в сблъсъка бил ранен и той, и се приготви да получи църковен бенефиций при завръщането си в Париж.

 

За кратко време Роберто бе изгубил баща си, любимата, здравето, приятеля си и може би войната.

Не му се удаде да срещне утеха у отец Емануеле, твърде зает със своите тайни сборища. Пое отново службата при господин Дьо Тоара, сетно близко лице, и под неговите заповеди стана свидетел на последните събития.

На 13 септември в крепостта дойдоха пратеници на краля на Франция, на Савойския херцог и капитан Мадзарини. Помощната армия също водеше преговори с испанците. Като не последна чудатост на тази обсада французите искаха примирие, за да могат да пристигнат навреме да спасят града; испанците им го даваха, защото и техният лагер, опустошен от чумата, беше в криза, дезертьорствата зачестяваха, а Спинола вече едвам удържаше душата си със зъби. Тоара се озова в положение новодошлите да му налагат условията на спогодбата, които му позволяваха да продължи да отбранява Казале, когато Казале беше вече превзето: французите щяха да се настанят в Цитаделата, оставяйки града и самата крепост на испанците, поне до 15 октомври. Ако до тази дата помощната армия не пристигнеше, французите щяха да си отидат и оттам, окончателно победени. В противен случай испанците щяха да върнат града и крепостта.

В това време обсадителите щяха да снабдяват с продоволствия обсадените. Положително не това е начинът, по който на нас ни се струва, че е трябвало да се развива една обсада в онези времена, но е начинът, по който в онези времена се е приемало тя да се развива. То не е било водене на война, а игра на зарове, прекъсвана час по час, когато противникът е трябвало да отиде по себе си. Или като залагане на печелившия кон. А конят беше онази армия, чиито размери малко по малко набъбваха на крилете на надеждата, но която още никой не беше видял. В Казале, в Цитаделата, се живееше като на Дафна: в сън по далечен Остров и с натрапниците у дома.

Ако испанският авангард се беше държал добре, сега в града влизаше ядрото на войската и казалците трябваше да си имат работа с бесновати, които изземваха всичко, изнасилваха жените, налагаха мъжете и се отдаваха на удоволствията на градския живот след месеци по горите и полята. Поделена по равно между завоеватели, завоювани и залостени в Цитаделата беше чумата.

На 25 септември се разнесе мълва, че е умрял Спинола. Ликуване в Цитаделата, смут сред завоевателите, сираци и те като Роберто. Заредиха се дни, по-безцветни от тези на Дафна, докато на 22 октомври не бе оповестено, че помощната армия е вече в Асти. Испанците се бяха заели да въоръжават крепостта и да строяват оръдия по бреговете на По, изменяйки (ругаеше Тоара) на спогодбата, според която при пристигането на армията трябваше да напуснат Казале. Испанците — чрез устата на господин Де Саласар — напомниха, че спогодбата сочеше като крайна дата 15 октомври и комай французите бяха тези, които трябваше да са отстъпили Цитаделата от една седмица.

На 24 октомври от стените на Цитаделата се забелязаха големи раздвижвания сред вражеските части; Тоара се приготви да подкрепя със своите оръдия пристигащите французи. През следващите дни испанците се заеха да товарят снаряжението си на лодки по реката, за да го изпратят в Алесандрия, и в Цитаделата това се посрещна като добър знак. Но по реката враговете започваха да хвърлят и понтонни мостове, за да подготвят изтеглянето си, и на Тоара това се стори тъй лишено от елегантност, че взе да ги пушка с топовете си. От яд испанците пък задържаха всички французи, които се намираха още в града, а как така ги е имало още, признавам, че ми убягва, но така съобщава Роберто, а и от тази обсада вече съм готов да очаквам какво ли не.

Французите бяха наблизо. Знаеше се, че Мадзарини прави всичко възможно, за да предотврати сблъсъка по възложение на папата. Сновеше между едната войска и другата, връщаше се да се съвещава в манастира на отец Емануеле, поемаше пак на кон, за да отнесе контрапредложения на едните и на другите. Роберто го виждаше все и само отдалеч, покрит с прах, щедър на реверанси към всички. Междувременно и двете страни стояха на място, тъй като първата, която помръднеше, щеше да получи шах и мат. Роберто стигна дотам да се запита дали помощната армия не беше случайно измислица на младия капитан, който караше обсадители и обсадени да сънуват един и същ сън.

В действителност още от юни се провеждаше събрание на имперските електори в Регенсбург и Франция беше изпратила там свои посланици, между които отец Жозеф. И докато се поделяха градове и области, относно Казале беше постигнато споразумение още от 13 октомври. Мадзарини го бе узнал твърде скоро, както каза отец Емануеле на Роберто; оставаше само да убеди в него както онези, които пристигаха, така и другите, които ги очакваха. Колкото до известия, испанците бяха получили не едно и две, всяко обаче казваше обратното на другото; французите също поназнайваха нещо, ала се бояха, че Ришельо няма да е съгласен — и наистина не беше, но още тогава бъдещият кардинал Мазарен се изхитряше да подрежда работите посвоему и зад гърба на оногова, който щеше да стане после негов покровител.

Така стояха нещата, когато на 26 октомври двете армии се озоваха лице в лице. На изток, досами линията на хълмовете към Фрасинето, се бе строила френската армия; насреща, с реката отляво, в равнинния участък между стените и хълмовете — испанската войска, която Тоара обстрелваше в гръб.

Върволица вражески коли излизаше от града, Тоара събра малкото кавалерия, която му беше останала, и я хвърли вън от стените, за да ги спре. Роберто умоляваше да вземе участие в операцията, но не получи разрешение. Сега се чувстваше като на горната палуба на кораб, от който не можеше да слезе, загледан в голям отрязък море и възвишенията на един Остров, който му беше отказан.

По някое време се чу да се стреля, може би двата авангарда влизаха в сблъсък; Тоара разпореди излаз, за да въвлече на два фронта хората на Негово Католическо Величество. Дружините се гласяха да излязат вън от стените, когато от бастионите Роберто видя един черен конник, който, без да обръща внимание на първите куршуми, препускаше по средата между двете войски, току по огневата линия, размахвайки някаква хартия и викайки — така после разказаха близкостоящите — „Мир, мир!“

Беше капитан Мадзарини. При последните си странствания между единия и другия бряг беше убедил испанците да приемат споразуменията от Регенсбург. Войната беше свършила. Казале оставаше на Невер, французи и испанци се задължаваха да го напуснат. Редиците вече се разпръсваха, когато Роберто скочи на верния Панюфли и препусна към мястото на неосъществения сблъсък. Видя благородници в позлатени доспехи, увлечени в изтънчени поклони, комплименти, танцови стъпки, докато се подготвяха импровизирани масички, за да се скрепят с печати договореностите.

На следващия ден започнаха да отпътуват — първо испанците, после французите, но с някои обърквания, случайни срещи, размени на дарове, обяснения в приятелство, — докато в града се разлагаха на слънцето труповете на чумавите, хълцаха вдовиците, някои буржоа се озоваваха забогатели и със звонки монети, и с френската болест, без впрочем да бяха лягали с другиго освен със собствените си съпруги.

 

Роберто се опита да открие своите селяни, но от армията на Ла Грива нямаше вече и следа. Някои сигурно бяха измрели от чума, другите се бяха пръснали. Роберто си помисли, че са се върнали у дома и от тях може би майка му беше научила вече за смъртта на съпруга си. Запита се дали не беше негов дълг да е до нея в този момент, но вече не разбираше кой е неговият дълг.

 

Трудно е да се каже дали бяха разтърсили повече вярата му безкрайно малките и безкрайно големите светове, в една пустота без Бог и без правило, където Сен-Савен му бе дал да надникне, уроците по благоразумие на Салета и Саласар или изкуството на Хероическите Деяния, което отец Емануеле му оставяше като едничка мъдрост.

От начина, по който възкресява това на Дафна, съдя, че в Казале, докато е губел и баща си, и себе си в една война с твърде много значения и без никакво значение, Роберто се е научил да вижда всемира като несигурна канава от енигми, зад която не стои вече Автор; или, ако го има, изглежда изгубен в преправянето на самия себе си от премного перспективи.

Ако там беше доловил един свят вече без център, съставен само от периметри, тук се чувстваше наистина в най-крайната и най-изгубената от перифериите; защото ако център имаше, беше пред него, и той бе неговият неподвижен спътник.