Умберто Еко
Островът от предишния ден (19)

19.
Сияйно Мореплаване

Амарилида беше потеглила от Холандия и бе направила бърза отбивка в Лондон. Тук бе натоварила крадешком нещо през нощта, като моряците бяха образували верига от палубата до трюма и Роберто не бе успял да разбере каква е работата. После бе поела на югозапад.

Роберто описва развеселен компанията на борда. По всичко личеше, че капитанът бе вложил най-голямо старание в подбора на отвеяни и ексцентрични пасажери, които да използва като предлог за отплаване, без да го е грижа дали после нямаше да ги изгуби по пътя. Деляха се на три дружини: онези, които бяха разбрали, че корабът ще плава на запад (като двойка галисийци, решили да заминат при сина си в Бразилия, и един стар евреин, дал обет да отиде на поклонение в Йерусалим по най-дългия път); онези, които още нямаха ясни представи относно протяжността на земното кълбо (като неколцина авантюристи, намислили да търсят щастието си на Молукските острови, а биха ги достигнали по-лесно по източния път); и най-сетне други, които си бяха направо изиграни, като група еретици от пиемонтските долини, които възнамеряваха да се присъединят към английските пуритани по северните брегове на Новия Свят и не знаеха, че корабът, напротив, щеше да се насочи право на юг с първа спирка в Ресифе. Когато се догадиха за вероломството, Амарилида тъкмо пристигаше в тази колония — тогава в холандски ръце — и така или иначе склониха да бъдат оставени в това протестантско пристанище от страх да не си навлекат по-големи беди сред португалците. В Ресифе после корабът качи един рицар от Малта с лице на флибустиер, наумил си да изнамери острова, наречен Ескондида^[1], за който му бил говорил някакъв венецианец и чието местонахождение той не знаеше, а никой друг на Амарилида не беше и чувал името му. Знак, че капитанът търсеше пасажерите си, както се казва, със свещ.

Никой не си бе дал грижа за доброто разположение на тази малка тълпа, която се трупаше в подпалубното пространство: докато прекосяваха Атлантида, храна не бе липсвала, а нещо бяха понабавили и по американските брегове. Но подир едно плаване сред дълги-дълги проскубани облаци и бледонебесно небе, отвъд Fretum Magellanicum^[2], почти всички, освен гостите от ранг, се бяха видели в принуда поне два месеца да пият вода, от която се получаваха гърчове, и да ядат сухари, които воняха на миша пикня. И няколко души от екипажа заедно с много пътници бяха измрели от скорбут.

За да търси попълнение на запасите, корабът изкачи на запад бреговете на Чили и хвърли котва край безлюден остров, който бордовите карти назоваваха Мас Афуера^[3]. Останаха на него три дни. Климатът беше дотолкова здравословен, а растителността — тучна, щото малтийският рицар отбеляза, че би било голямо щастие да претърпиш един ден крушение край тези брегове и да заживееш тук безоблачно, без повече да желаеш завръщане в родината — и се помъчи да се убеди, че това е Ескондида. Ескондида или не, ако бях останал там — казваше си Роберто на Дафна, — сега нямаше да съм тук да треперя от някакъв Натрапник само защото съм видял следа от крака му в трюма.

После бяха излезли насрещни ветрове, оповести капитанът, и Амарилида противно на всякакъв здрав смисъл тръгна на север. Насрещни ветрове Роберто не усети дори когато се реши тази смяна на курса, корабът се носеше с опънати платна и за да се отклони, трябваше да легне встрани. Вероятно доктор Бърд и неговите хора имаха нужда да продължат по същия меридиан заради експериментите си. Така или иначе стигнаха до островите Галапагос, където се забавляваха да обръщат по гръб огромни костенурки и да ги пекат в собствените им черупки. Малтиецът се рови дълго в някакви свои писания и заключи, че това не е Ескондида.

След като поеха отново курс на запад и слязоха отвъд двайсет и петия градус южна ширина, се запасиха пак с вода на остров, за който картите не даваха сведение. Той не предлагаше други съблазни освен самотата, но рицарят — който не понасяше бордовата храна и питаеше силна ненавист към капитана — каза на Роберто колко хубаво би било човек да има край себе си шепа храбри, сърцати и безразсъдни люде, да завладее кораба, да изостави капитана и който би поискал да го последва в една лодка, да изпепели Амарилида и да се установи на тази земя, за да изгради едно ново общество далеч от всякакъв познат свят. Роберто го попита дали това е Ескондида и онзи поклати тъжно глава.

С благоволението на пасатите се изкачиха отново на северозапад и попаднаха на група острови, обитавани от диваци с кехлибарена кожа; размениха с тях дарове и гостуваха на празненствата им, много радостни и оживени от момичета, танцуващи с движенията на тревите, които се люлееха на плажа почти досами водата. Под предлог, че рисува тези създания (и го правеше с известно умение), рицарят, който трябва да не беше давал обет за целомъдрие, положително има случай да се съвкупи плътски с няколко от тях. Екипажът поиска да последва примера му и капитанът ускори отплаването. Рицарят се колебаеше дали да не остане: струваше му се прекрасен начин да завърши живота си, прекарвайки дните в рисуване надве-натри. Но после реши, че това не е Ескондида.

Обърнаха пак на северозапад и намериха един остров с много кротки туземци. Спряха за два дни и две нощи и малтийският рицар взе да им разправя истории: разправяше ги на диалект, който дори Роберто не разбираше, а те пък съвсем, но си помагаше с рисунки върху пясъка и жестикулираше като актьор, извиквайки въодушевлението на местните жители, които го запрославяха като „Туситала, Туситала!“^[4] Рицарят се размисли пред Роберто колко хубаво би било да завърши дните си сред тези хора, разказвайки им всичките митове на вселената. „Но това ли е Ескондида?“, попита Роберто. Рицарят поклати глава.

Той е умрял в корабокрушението, размишляваше Роберто на Дафна, а аз съм намерил може би неговата Ескондида, ала не ще мога никога да му го разкажа, нито да го разкажа на някой друг. Сигурно затова пишеше на своята Синьора. За да се преживява, трябва да се разказват истории.

Последният въздушен замък на рицаря бе една вечер, само на няколко дни и недалеч от мястото на корабокрушението. Плаваха край бреговете на архипелаг, до който капитанът бе решил да не се приближават, тъй като доктор Бърд, изглежда, не го сдържаше да продължи пак към Екватора. В хода на пътуването на Роберто се бе сторило очевидно, че поведението на капитана не е като това на мореплавателите, за които беше слушал да се разказва и които си водеха подробни бележки за всички нови земи, усъвършенстваха картите си, рисуваха формата на облаците, чертаеха линията на бреговете, събираха местни предмети… Амарилида се носеше напред като да беше пътуващата пещера на някой алхимик, погълнат единствена от своето Творение в Черно, равнодушен към големия свят, който се откриваше пред него.

Беше на залез, играта на облаците с небето, срещу сянката на един остров, рисуваше от едната страна сякаш изумрудени риби, които плуваха по върха. От другата прииждаха разлютени огнени кълба. Горе виснеха сиви облаци. Миг по-късно пламтящото слънце вече потъваше зад острова, но едно ширно розово багреше облаците, окървавени в долния си кенар. Подир още няколко секунди пожарът зад острова бе избуял дотолкова, че да се извиси над кораба. Небето беше цяло една жарава на фон от няколко небесни нишки. И още кръв навсякъде, сякаш закоравели грешници бяха разкъсани от стадо акули.

— Би трябвало да умрем сега — каза рицарят от Малта. — Не ви ли обзема желанието да увиснете от някое оръдейно дуло и да се плъзнете в морето? Би било бързо, и в този миг бихме узнали всичко…

— Да, но още щом го узнаехме, бихме престанали да го знаем — отбеляза Роберто.

И корабът продължи пътя си, навлизайки сред морета от сепия.

 

Дните се нижеха неизменни. Както бе предвидил Мазарен, Роберто можеше да има отношения само с благородниците. Моряците бяха такива главорези, че беше страховито да срещнеш някой на палубата нощем. Пътниците бяха гладни, болни и хленчещи. Тримата асистенти на Бърд не се осмеляваха да седнат на неговата маса и се плъзгаха безгласно, изпълнявайки заповедите му. Капитана все едно че го нямаше: до вечерта беше вече пиян, а и говореше само фламандски.

Бърд беше слаб и сух британец с голяма червенокоса глава, която можеше да служи за корабен фар. Роберто, който гледаше да се умие при първа възможност и се възползваше от дъжда, за да пропере дрехите си, не го бе видял ни веднъж за толкова месеци плаване да смени ризата си. Добре, че и за младеж, навикнал с парижките салони, вонята на един кораб е такава, че тази на себеподобните вече престава да се усеща.

Бърд беше як пияч на бира и Роберто се бе изхитрил да му излиза наглава, като се преструваше, че преглъща, но оставяше течността в чашата горе-долу на същото ниво. А докторът, изглежда, беше научен да пълни само празни чаши и тъй като празна беше винаги неговата, нея пълнеше и я вдигаше за brindis. Рицарят не пиеше, слушаше и задаваше по някой въпрос.

Бърд говореше сносен френски, като всеки англичанин, който в онези времена искаше да пътешества вън от острова си, и беше покорен от разказите на Роберто за отглеждането на лозите в Монферато. Роберто учтиво беше изслушал как се прави бирата в Лондон. После бяха заговорили за морето. Роберто плаваше за първи път, а Бърд имаше вид като да не е склонен да каже много. Рицарят задаваше само въпроси, засягащи мястото, на което можеше да се намира Ескондида, но тъй като не подаваше никаква следа, не получаваше отговори.

Наглед доктор Бърд правеше това пътешествие, за да изучава цветята, и Роберто го беше поизпитал по темата. Докторът положително не беше невежествен в хербарийните неща и това му даде възможност да се разпростре в дълги обяснения, които Роберто показваше, че слуша с интерес. На всяка суша Бърд и неговите асистенти наистина събираха растения, макар и не с усърдието на учени, предприели пътуването с тази цел, и много вечери бяха прекарани в разглеждане на находките им.

В първите дни Бърд се бе опитал да узнае миналото на Роберто, а също и на рицаря, сякаш таеше към тях подозрения. Роберто бе изложил версията, съгласувана в Париж: савоец, той се бе сражавал в Казале на страната на имперците, беше си навлякъл беди първо в Торино и после в Париж с поредица дуели, бе имал злополучието да рани някакъв любимец на Кардинала, така че бе избрал пътя на Пасифика, за да остави много вода между себе си и своите преследвачи. Рицарят разказваше куп истории; някои се развиваха във Венеция, други в Ирландия, трети в Южна Америка, но не се разбираше кои са неговите и кои — чужди.

Най-сетне Роберто откри, че Бърд обича да говори за жени. Измисли диви любовни нощи с дивни куртизанки и очите на доктора святкаха и той пак се заричаше да посети някой ден Париж. После се опомни и отбеляза, че папистите са до един покварени. Роберто му обърна внимание, че много от савойците са почти хугеноти. Рицарят се прекръсти и подхвана пак темата за жените.

 

До хвърлянето на котва на Мас Афуера животът на доктора бе протичал като че ли в редовен ритъм и ако той беше правил някакви наблюдения на борда, то бе ставало, докато другите биваха на сушата. По време на плаването се застояваше през деня на палубата, бодърстваше със сътрапезниците си до малките часове и положително спеше нощем. Каютата му беше съседна на тази на Роберто, бяха две тесни коридорчета, разделени с преграда, и Роберто стоеше буден да слуша.

Още щом навлязоха в Пасифика обаче, привичките на Бърд се промениха. След престоя на Мас Афуера Роберто го бе виждал да се измъква всяка сутрин между седем и осем, а преди имаха обичай да се срещат в този час за закуска. През цялото време, докато корабът държеше север, до острова с костенурките, Бърд изчезваше пък около шест сутринта. Веднага щом Амарилида взе отново курс на запад, изтегли ставането си към пет и Роберто чуваше как един от асистентите му идва да го буди. После бе ставал последователно в четири, в три, в два.

Роберто беше в състояние да го следи, защото си бе взел един малък пясъчен часовник. На залез като безделник наминаваше при кормчията, където наред с компаса, плуващ в своята китова мас, стоеше дъсчица, на която щурманът, изхождайки от последните измервания, отбелязваше предполагаемото местоположение и час. Роберто запаметяваше добре всичко, после отиваше да обърне часовничето си и се връщаше да го направи пак, когато му се стореше, че часът изтича. Така, макар и да закъсняваше след вечеря, можеше винаги да пресметне часа с известна сигурност. Убеди се, че Бърд се измъква всеки ден малко по-рано; ако продължеше с този ритъм, един хубав ден щеше да се измъкне в полунощ.

След онова, което Роберто бе научил и от Мазарен, и от Колбер, и от техните хора, не беше нужно много, за да стигне до заключението, че бягствата на Бърд съответстваха на последователната смяна на меридианите. Все едно, че от Европа, всеки ден по пладне на Канарските острови или в определен час на друго място някой изпращаше сигнал и Бърд отиваше някъде да го приеме. Знаейки часа на борда на Амарилида, така можеше да установи дължината си!

Би било достатъчно да последва доктора, когато той се отдалечаваше. Но не беше лесно. Докато изчезваше сутрин, беше невъзможно да го проследи незабелязано. Когато Бърд започна да се губи по тъмните часове, Роберто чуваше чудесно как се отдалечава, но не можеше да тръгне веднага подире му. Така че изчакваше малко, а после всичко се свеждаше дотам да открие следите му. Всяко усилие обаче бе излизало напразно. Не говоря за многото пъти, когато, търсейки посока в тъмното, Роберто се бе озовавал между хамаците на екипажа или се бе препъвал в скитниците; но още по-много пъти се беше натъквал на някого, който в този час би трябвало да спи: значи някой винаги бдеше.

Щом срещнеше такъв шпионин, Роберто споменаваше обичайното си безсъние и се качваше на палубата, успявайки да не събуди подозрения. Отдавна си беше създал славата на оригинал, който сънува нощем с отворени очи и прекарва деня със затворени. Но озовеше ли се пак на палубата, където намираше моряка на вахта, за да размени няколко думи с него — ако случайно успееха да се разберат — нощта вече беше изгубена.

Това обяснява как така месеците са минавали, Роберто е бил близко до откриването на загадката на Амарилида, но все не му се е удавал случай да си пъхне носа, където му се е искало.

 

Опитваше се впрочем от самото начало да наведе Бърд към някое доверение. И изнамери метод, който Мазарен не бе имал начин да му подскаже. За да задоволи любопитството си, задаваше през деня въпроси на рицаря, който не можеше да им отговори. Тогава му изтъкваше, че става дума за нещо много важно, ако той наистина иска да намери Ескондида. Така рицарят вечерта задаваше същите въпроси на доктора.

Една нощ на горната палуба гледаха звездите и докторът отбеляза, че трябва да е към полунощ. Рицарят, подучен от Роберто няколко часа преди това, подхвърли:

— Кой знае колко ли е часът сега в Малта…

— Проста работа — изтърва се докторът, после се поправи: — Тоест много сложна, приятелю.

Рицарят се изненада, че това не може да се изведе от пресмятането на меридианите:

— Нима слънцето не употребява един час, за да измине петнайсет меридианни градуса? Значи достатъчно е да кажем, че сме на толкова и толкова меридианни градуса от Средиземно море, да разделим на петнайсет, да знаем — както знаем — нашия час, и ще научим колко е часът там.

— Приличате на някой от онези астрономи, които са прекарали живота си да се ровят в карти, без никога да са плавали. Иначе бихте знаяли, че е невъзможно да се знае на кой меридиан се намира човек.

Бърд приблизително повтори онова, по което Роберто беше вече осветлен, но което за рицаря беше ново. В него обаче се показа словоохотлив:

— Нашите предци са мислели, че притежават безпогрешен метод, работейки върху лунните затъмнения. Известно ви е що е затъмнение: това е момент, в който слънцето, земята и луната се намират на една и съща линия и сянката на земята се проектира върху лика на луната. Тъй като е възможно да се предвиди точният ден и час на бъдещите затъмнения — достатъчно е човек да има със себе си таблиците на Региомонтан, — предположете, че знаете, че дадено затъмнение би трябвало да настъпи в Йерусалим в полунощ, а вие го наблюдавате в десет. Тогава ще знаете, че от Йерусалим ви делят два часа разстояние и следователно вашата точка на наблюдение е на трийсет меридианни деления на запад от Йерусалим.

— Съвършено — каза Роберто, — хвала на древните!

— Да, но тази сметка действа само донякъде. Великият Колумб в хода на своето второ пътешествие изчислявал по едно затъмнение, докато стоял закотвен край Хиспаниола^[5], и допуснал грешка с двайсет и три градуса на запад, което ще рече час и половина разлика! А при четвъртото си плаване, пак със затъмнение, сбъркал с два часа и половина!

— Той ли е сбъркал, или е бил сбъркал Региомонтан? — попита рицарят.

— Кой знае! На един кораб, който е всякога в движение, дори когато стои на котва, винаги е трудно да се направят съвършени измервания. Или може би знаете как Колумб е искал да докаже на всяка цена, че е достигнал Азия, и значи неговото желание го е навеждало да сгреши, за да покаже, че е стигнал доста по-далеч, отколкото е било всъщност… Ами лунните отстояния? Били са много на мода през последните сто години. Идеята не е била лишена (как да го кажа?) от известна Wit^[6]. При своя месечен ход луната прави пълна обиколка от запад на изток срещу пътя на звездите, и значи е като стрелката на небесен часовник, която изминава циферблата на Зодиака. Звездите се придвижват в небето от изток на запад с около петнайсет градуса на час, докато за същия период луната се придвижва с четиринайсет градуса и половина. Така луната се измества спрямо звездите с половин градус на час. Е, древните са мислели, че разстоянието между луната и една fixed sterre, как се казва, неподвижна звезда, в определен момент е еднакво за всеки наблюдател от която и да е точка на земята. Значи достатъчно е да се познава, благодарение на обичайните таблици или ephemerides, и като се наблюдава небето с astronomers staffe, the Crosse^[7]…

— Балестрилята?

— Именно, с тази cross човек изчислява отстоянието на луната от тази звезда в даден час на нашия изходен меридиан и знае, че в часа на неговото наблюдение в морето, в град еди-кой си е толкова и толкова часът. Установи ли се разликата във времето, дължината е намерена. Но, но… — и Бърд направи пауза, за да заинтригува още повече събеседниците си, — но го има онзи Паралакс. Това е едно много сложно нещо, което не се наемам да ви обясня, дължимо на разликата в рефракцията на небесните тела на различни височини над хоризонта. Та значи с този паралакс разстоянието, намерено тук, няма да е същото, което биха намерили нашите астрономи там в Европа.

Роберто си спомняше, че е чувал от Мазарен и Колбер някаква история за паралакси и за онзи господин Морен, който вярвал, че е открил метод да ги изчислява. За да провери познанията на Бърд, попита дали астрономите не могат да изчисляват паралаксите. Бърд отговори, че е възможно, но е нещо премного трудно, а опасността от грешка — премного голяма.

— И после — додаде, — аз съм профан и от тези неща разбирам малко.

— Значи не остава друго, освен да се търси по-сигурен метод — подсказа тогава Роберто.

— Знаете ли какво е казал вашият Веспучи? Казал е: що се отнася до дължината, тя е нещо твърде мъчно, което малцина люде разбират, освен онези, които умеят да се лишават от сън, за да наблюдават съединението на луната и на планетите. И е казал: тъкмо заради определянето на дължините аз често съм жертвал съня си и съм съкратил живота си с десет години… Загубено време, казвам аз. But now behold the skie is over cast with cloudes; wherfore let us haste to our lodging, and ende our talke.^[8]

 

Няколко вечери по-късно бе помолил доктора да му покаже Полярната звезда. Той се бе усмихнал: от това полукълбо тя не можеше да се види и трябваше човек да се ориентира по други неподвижни звезди.

— Още едно поражение за търсачите на дължините — бе отбелязал. — Така не могат да прибегнат дори до отклоненията на магнитната стрелка.

После, подканен от приятелите си, беше разчупил още хляба на своето знание.

— Стрелката на компаса би трябвало да сочи винаги север и следователно по посока на Полярната звезда. И все пак освен на меридиана на Железния остров на всички други места тя се отлъчва от верния полюс на Севера, като отива ту към изток, ту към запад според климатите и ширините. Ако например от Канарските острови навлизате към Гибралтар, всеки моряк знае, че стрелката се измества с повече от шест румбови градуса^[9] към северозапад, а от Малта до Триполи в Берберия има завъртане от две трети румб наляво — а знаете отлично, че румбът е една четвърт от вятъра^[10]. Тези отклонения, казахме, следват определени правила според различните дължини. Значи с една добра таблица на отклоненията бихте могли да установите къде се намирате. Но…

— И тук ли има „но“?

— За жалост да. Не съществуват добри таблици на отклоненията на компасната стрелка; който се е опитвал да ги изготви, не е сполучвал, и има значителни основания да се предполага, че стрелката не се отклонява равномерно според дължината. При това отклоненията са много бавни, по море е трудно да се следят, и то когато корабът не се люлее така, че да наруши равновесието на стрелката. Който се доверява на стрелката, е безумец.

Друг път на вечеря рицарят, който умуваше над една недомлъвка, подмината без коментар от Роберто, каза, че може би Ескондида е един от Соломоновите острови, и попита дали са близо до тях.

Бърд вдигна рамене:

— Соломоновите острови! Ça n’existe pas!^[11]

— Нима капитан Драко не ги е достигнал? — питаше рицарят.

— Безсмислица! Дрейк е открил Нов Албион^[12] съвсем на друга страна.

— Испанците в Казале говореха за тях като за нещо познато и казваха, че са ги открили те — обади се Роберто.

— Твърдял го е онзи Менданя преди седемдесет и повече години. Но казал, че били между седмия и единайсетия градус южна ширина. Все едно да кажеш между Париж и Лондон. Но на каква дължина? Кирос^[13] смятал, че са на хиляда и петстотин левги от Лима. Смешно. Само да плюнеш от бреговете на Перу и ги уцелваш. Неотдавна един испанец заяви, че били на седем хиляди и петстотин мили от същото това Перу. Множко, май. Имайте добрината да погледнете тези карти: някои са преправени наскоро, но възпроизвеждат по-старинните, а други ни се предлагат като последно откритие. Вижте, едни мореплаватели разполагат островите на двеста и десетия меридиан, други на двеста и двайсетия, трети пък на двеста и трийсетия, да не говорим за онези, които си ги представят на сто и осемдесетия. Дори някой от всички тях да има право, други биха стигнали до грешка от петдесет градуса — горе-долу разстоянието между Лондон и земите на Савската царица!

— Наистина е достойно за възхищение колко неща знаете, докторе — каза рицарят, запълвайки безсловесността на Роберто, който сам се канеше да го каже, — сякаш през живота си не сте правили друго, освен да търсите дължините.

Лицето на доктор Бърд, осеяно с белезникави лунички, внезапно поруменя. Той напълни халбата си с бира и я пресуши на един дъх.

— О, любопитство на естественик. Всъщност не бих знаял от кой край да подхвана, ако трябваше да ви кажа къде се намираме.

— Но до руля — сметна, че може да опита почвата Роберто — видях една табличка, на която…

— О, да — овладя се веднага докторът, — един кораб положително не се движи наслуки. They priche the Carde^[14]. Отбелязват деня, посоката на стрелката и отклонението й, откъде духа вятърът, часа според бордовия часовник, изминатите мили, височината на слънцето и на звездите и съответно ширината, и оттам извеждат предполагаемата дължина. Сигурно сте виждали понякога на кърмата моряк да хвърля във водата въже с дъсчица, завързана на единия му край. Това е the loch, локът или, както казват някои, лодчицата. Пуска се въжето да се развие, на въжето има възли, разстоянието между които изразява определени мерки, и с часовник до себе си човек може да установи за колко време е било покрито дадено разстояние. По такъв начин, ако всичко протича правилно, би знаял винаги на колко мили е от последния известен меридиан, и отново с подходящи изчисления би установил кой пресича в момента.

— Виждате ли, че има средство — каза тържествуващо Роберто, който вече знаеше какво ще му отговори докторът: че локът е нещо, което се използва по липса на по-добро, тъй като би могъл да ни каже наистина какъв е изминатият път само ако корабът се движи по права линия. Но понеже един кораб плава според както пожелаят ветровете, то когато ветровете не са попътни, корабът трябва да върви в един отрязък надясно, в друг — наляво.

— Сър Хъмфри Гилбърт — отвърна докторът, — който горе-долу по времето на Менданя някъде към Теранова^[15] искал да следва четирийсет и седмия паралел, encoutered winde alwayes so scant^[16], ветрове, как да кажа, толкова лениви и скъпернически, че плавал дълго време в лъкатушене между четирийсет и първия и петдесет и първия паралел, като вършал така из десет градуса ширина — което, господа, е все едно огромна змия да отива от Неапол за Португалия, като първо засегне Хавър с главата и Рим с опашката си, а после се намери с опашка в Париж и глава в Мадрид! Трябва значи да се пресмятат отклоненията, да се извършват изчисления и много да се внимава — нещо, което морякът не прави никога, нито пък може да има по цял ден астроном до себе си. Разбира се, могат да се градят предположения, особено ако се плава по познат курс и се съпоставят резултатите, намерени от другите. Затова от европейските та чак до американските брегове картите посочват доста сигурни меридианни разстояния. После от сушата и измерванията по светилата могат да дадат някой и друг добър резултат, така че знаем на каква дължина ще да се намира Лима. Но и в този случай, приятели — продължаваше весело докторът, — какво става? — И ги поглеждаше хитровато. — Става това, че този господин — и чукаше с пръст по едната карта — слага Рим на трийсетия градус на изток от меридиана на Канарските острови, обаче този другият — и размахваше пръст, сякаш да се закани бащински на оногова, който беше чертал другата карта, — този друг господин слага Рим на четирийсетия градус! А манускриптът съдържа и доклада на един фламандец, който е врял и кипял в тия работи; той предупреждава краля на Испания, че никога не е имало съгласие по въпроса за разстоянието между Рим и Толедо, por los errores tan enormes, como se conoce por esta linea, que muestra la diferencia de las distancias^[17] и прочие, и прочие. А ето я поредицата: ако се установи първият меридиан в Толедо (испанците все си мислят, че живеят в центъра на света), за Меркатор Рим би бил с двайсет градуса по на изток; за Тихо Брахе обаче градусите са двайсет и два, почти двайсет и пет са за Региомонтан, двайсет и седем за Клавий, двайсет и осем за добрия Птолемей, а за Ориган — трийсет. И толкова грешки само за да се измери разстоянието между Рим и Толедо. Представете си какво става тогава по курсове като този, където може би сме първите, достигнали някои острови, а сведенията от другите пътешественици са доста мъгляви. Добавете и това, че ако един холандец е направил верни измервания, той не го казва на англичаните, нито пък те — на испанците. Из тези морета е важен нюхът на капитана, който по жалкия си лок съди, да речем, че е на двеста и двайсетия меридиан, а току-виж бил с трийсет градуса по-насам или по-нататък.

— Но тогава — досети се рицарят — онзи, който намери способ да определя меридианите, ще бъде господарят на океаните!

Бърд отново се изчерви, втренчи се в него, сякаш да разбере дали говореше с предумисъл, после се усмихна, като че ли искаше да го ухапе:

— Ами опитайте вие.

— Олеле, аз се отказвам — викна Роберто, вдигайки ръце в знак, че се предава. И за тази вечер разговорът приключи сред много смехове.

Дни подир това Роберто смяташе за неуместно да заговаря пак за дължините. Смени темата; и за да може да го направи, взе храбро решение. Поряза с ножа дланта на едната си ръка. После я превърза с парцали от риза, която вече се беше похабила от водата и ветровете. Вечерта показа раната на доктора:

— Направо нямам ум в главата, бях сложил ножа в торбата, и то без калъфа, та като рових вътре, се порязах. Много щипе.

Доктор Бърд прегледа раната с очите на човек от занаята, а Роберто се молеше на Бога да донесе някоя съдина на масата и да разтвори в нея витриол. Бърд обаче се ограничи с думите, че не му изглеждало нещо сериозно, и го посъветва да я промива добре сутрин. За щастие на помощ ненадейно се притече рицарят:

— Ех, сега да имаше оръжеен мехлем!

— Това пък що за дяволия е? — попита Роберто.

И той, сякаш беше чел всички книги, които Роберто вече познаваше, се впусна да хвали достойнствата на това вещество. Бърд мълчеше. След доброто попадение на рицаря Роберто на свой ред хвърли заровете:

— Бабини деветини! Ами че това е като измислицата за бременната жена, която видяла любовника си с отсечена глава и родила дете с глава, отделена от тялото. Като ония селянки, които, за да накажат кучето, че е изцапало в кухнята, хващат една главня и я тикат в изпражненията с надеждата, че животното ще усети да му се подлютява задникът! Рицарю, няма разумен човек, който да вярва на тези historiettes!

Беше улучил, Бърд не можа да се сдържи:

— А, не, драги, историята с кучето и неговите лайна е толкова истинска, че някой направил същото с един господин, който напук му срал пред къщата — и ви уверявам, че онзи се е научил да заобикаля отдалеч мястото! Естествено операцията трябва да се повтори много, много пъти и значи ви е нужен приятел — или неприятел, — който да ви дриска на прага час по час!

Роберто се подхилваше, сякаш докторът се шегуваше, и така го подтикваше да изложи, засегнат, убедителни доводи — които впрочем бяха, кажи-речи, същите като тези на Д’Игби. Но докторът вече се беше разгорещил:

— Ами да, драги, дето толкова се правите на философ и гледате с пренебрежение на знанието на хирурзите. Ще ви кажа дори, понеже за лайна говорим, че който има лош дъх, трябва да стои със зинала уста над отходната яма и ще се намери накрая изцерен: смрадта на всичкото това нещо е много по-силна от тази на неговото гърло, а по-силното привлича и отнася по-слабото!

— Разкривате ми удивителни неща, доктор Бърд, възхитен съм от вашето знание!

— Бих могъл да ви кажа и повече. В Англия, когато някой бъде ухапан от куче, животното се убива, макар да не е бясно. Може да стане, и тогава зародишът на кучешкия бяс, останал в тялото на ухапания, би привлякъл към себе си духовете на хидрофобията. Виждали ли сте някога селянки да разливат мляко върху жаравата? Веднага хвърлят отгоре стиска сол. Велика народна мъдрост!

Падне ли върху въглените, млякото се превръща в пара и под действието на светлината и на въздуха тази пара, съпровождана от атоми на огъня, се разнася до мястото, където е кравата, дала млякото. А вимето на кравата е орган много жлезист и деликатен; огънят го сгорещява, втвърдява го, причинява му язви, и тъй като вимето е близо до пикочния мехур, дразни и него, като предизвиква анастомоза на вените, които се събират там, така че кравата пикае кръв.

— Рицарят ни описа оръжейния мехлем като нещо полезно за медицината — обади се Роберто, — но вие ни откривате, че може да бъде използван и за причиняване на зло.

— Несъмнено и тъкмо затова някои тайни трябва да се укриват от многото хора, та да не се злоупотребява с тях. Ех, драги, диспутът относно мехлема или относно праха, или относно онова, което ние, англичаните, наричаме Weapon Salve, изобилства на повратности. Рицарят ни говори за оръжие, което, като се обработи по подобаващ начин, донася облекчение на раната. Но вземете същото оръжие и го сложете до огъня: раненият, дори да е на мили далеч, ще изреве от болка. А ако потопите още изцапаното с кръв острие в ледена вода, раненият ще бъде побит от тръпки.

Наглед този разговор не бе казал на Роберто неща, които той вече да не знаеше, включително и че по въпроса за Симпатиковия Прах доктор Бърд можеше и дявола да продаде. И все пак речта на доктора се бе въртяла прекомерно около най-лошото действие на праха. Не можеше да е случайност. Но какво общо имаше всичко това с дъгата на меридиана, беше друга работа.

 

Докато най-сетне веднъж, възползвайки се от факта, че един моряк бе паднал от някаква рея и си бе разбил черепа, че на горната палуба имаше суматоха и че докторът бе повикан да се погрижи за нещастника, Роберто не се бе шмугнал в трюма.

Почти опипом бе успял да намери верния път. Може би беше късмет, може би животното се жалеше повече от обичайното тази сутрин: горе-долу там, където после на Дафна щеше да открие буренцата с ракия, Роберто се изправи пред жестока гледка.

Добре заслонено от любопитни погледи, в леговище, натъкмено по негова мярка, върху постеля от парцали имаше едно куче.

Беше може би расово, но страданието и мъките го бяха направили кожа и кости. Все пак неговите палачи показваха намерението да го запазят живо: бяха му набавили храна и вода в изобилие, и то храна не кучешка, а положително отмъкната от пасажерите.

Лежеше на един хълбок, с клюмнала глава и провиснал език. На хълбока му зееше широка и ужасяваща рана. Прясна и в същото време гангренясала, тя разтваряше две големи бърни като листа на роза и откриваше в средата и по цялата си разпукнатост гноен живец, който секретираше сякаш извара. Роберто разбра, че раната имаше този вид, защото ръката на някой хирург, вместо да зашие ръбците й, беше направила така, че да останат отворени и зейнали, захващайки ги за кожата.

Рожба-копеле на медицинското изкуство, тази рана беше значи не само нанесена, а и лекувана злодейски така, че да не заздравее и кучето да продължи да се мъчи — кой знае откога. И това не беше всичко: Роберто забеляза около и вътре в язвата следи от кристално вещество, сякаш някой лекар (лекар тъй пъклено предвидлив!) всеки ден я поръсваше с разяждаща сол.

В безсилието си Роберто погали клетото животно, което сега проскимтяваше смирено. Запита се как да му помогне, но докосвайки го по-настойчиво, само му причини още по-голяма болка. Над състраданието му впрочем вече вземаше връх чувството за победа. Ето я значи тайната на доктор Бърд, загадъчната стока, натоварена в Лондон!

Това, което можеше да заключи от видяното човек, знаещ онова, което Роберто знаеше, беше, че кучето е било ранено в Англия и Бърд полагаше грижа то да остане все така с язвата си. Някой в Лондон, всеки ден в определен и уговорен час, правеше нещо на оръжието причинител или на кърпа, напоена с кръвта на животното, и предизвикваше реакцията му — дали на облекчение, дали на още по-голямо страдание, след като доктор Бърд беше казал, че с Weapon Salve би могло и да се вреди.

Така в даден момент на Амарилида можеше да се научи колко е часът в Европа. Като се знаеше часът на мястото, през което минаваше корабът, беше възможно да се изчисли меридианът!

Оставаше само да се изчака потвърждението на фактите. Тези дни Бърд се губеше все около единайсет: наближаваха значи антимеридиана. Трябваше да го издебне скрит някъде при кучето около този час.

Щастието му се усмихна, ако може да се говори за щастие по повод на щорм, който щеше да отведе кораба и всичките му обитатели до сетното от нещастията. Онзи следобед морето беше вече доста бурно и това послужи на Роберто за претекст да се оплаче от гадене и стомашно неразположение и да избяга в леглото си, измъквайки се от вечерята. На смрачаване, когато никой още не мислеше да застава на пост, се спусна крадешком в трюма, понесъл само огниво и насмолено въже, с което осветяваше пътя. Стигна при кучето и видя над бърлогата му гредоред, отрупан с бали слама, която служеше за подновяване на просмуканите от миазми сламеници на пасажерите. Проправи си път сред тях и си издълба ниша, от която не можеше вече да вижда кучето, но можеше да следи кой стои пред него и положително да слуша всеки разговор.

Беше чакане с часове, удължено от стенанията на преокаяното животно, но най-сетне чу други шумове и забеляза светлини.

Малко по-късно стана свидетел на експеримент, който се провеждаше на няколко крачки от него и на който присъстваха докторът и тримата му асистенти.

— Записваш ли, Кавъндиш?

— Aye, aye, докторе.

— Значи чакаме. Много вие тази вечер.

— Усеща морето.

— Мирен, мирен, Хаклют — казваше докторът, който сега утешаваше кучето с по някоя лицемерна милувка. — Лошо направихме, че не установихме твърда последователност на действията. Би трябвало да започваме винаги с успокоителното.

— Не е речено, докторе, някои вечери в определеното време спи и се налага да го разбуждаме с дразнещо действие.

— Внимание, струва ми се, че става неспокойно… Мирен, Хаклют… Да, размърдва се! — Кучето надаваше сега неестествени вопли. — Изложили са оръжието на огъня, отбележи часа, Уидрингтън!

— Тук е към единайсет и половина.

— Провери часовниците. Би трябвало да минат около десет минути.

Кучето продължи да вие безконечно дълго. После издаде различен звук, който заглъхна в едно „арф, арф“, и то постепенно отслабваше, за да отстъпи накрая място на тишината.

— Добре — каза доктор Бърд, — кое време е, Уидрингтън?

— Трябва да съответства. Остава четвърт час до полунощ.

— Да не бързаме да обявяваме победа. Да изчакаме проверката.

Последва друго нескончаемо очакване, сетне кучето, което очевидно беше задрямало, изпитвайки облекчение, изквича отново, сякаш му бяха настъпили опашката.

— Време, Уидрингтън?

— Часът изтече, остават няколко зрънца пясък.

— Часовникът показва вече полунощ — обади се трети глас.

— Мисля, че това ни стига. Е, господа — каза доктор Бърд, — надявам се, че ще прекратят веднага дразненето, бедният Хаклют не издържа вече. Вода и сол, Холс, и кърпата. Мирен, мирен, Хаклют, сега си по-добре… Хайде, спи, усещаш, че господарят е тук, свърши се… Холс, сънотворното във водата…

— Aye, aye, докторе.

— Ето, пий, Хаклют… Бъди добър, хайде, изпий хубавата вода… Още едно плахо проскимтяване, после отново тишина.

— Отлично, господа — казваше сега доктор Бърд, — ако проклетият кораб не се клатеше така неприлично, бихме могли да кажем, че сме имали хубава вечер. Утре заран, Холс, обичайната сол върху раната. Да обобщим, господа. Във възловия момент тук оставаше малко до полунощ, а от Лондон ни сигнализираха, че е пладне. Намираме се на антимеридиана на Лондон, и следователно на сто деветдесет и осмия от Канарските острови. Ако Соломоновите острови са, както твърди преданието, на антимеридиана на Железния остров и ако сме на вярната ширина, то плавайки на запад с един хубав попътен вятър, би трябвало да стигнем до Сан Кристобал или както там ще прекръстим тоя проклет остров. Ще сме намерили онова, което испанците търсят от десетилетия, и ще сме сложили в същото време ръка на тайната на el Punto Fijo. Бирата, Кавъндиш, трябва да вдигнем наздравица за Негово Величество, да го пази всякога Бог.

— Бог да пази краля — изрекоха в един глас другите трима; бяха очевидно и четиримата мъже всеотдайни, все така верни на един монарх, който в онези дни, ако не беше още изгубил главата си, беше най-малкото на път да изгуби кралството.

Роберто напрягаше ума си. Намирайки сутринта кучето, беше забелязал, че когато го погалеше, то се умиряваше, а когато го бе засегнал по-рязко на едно място, бе проплакало от болка. Много малко стигаше — на кораб, подмятан от морето и вятъра — да се предизвикат в едно болно тяло различни усещания. Може би тези злодеи вярваха, че получават съобщение отдалеч, а всъщност кучето да страдаше и да изпитваше облекчение според това дали вълните го безпокояха или го унасяха. Или още, ако съществуваха, както казваше Сен-Савен, глухите мисли, с движението на ръцете си Бърд да извикваше у кучето реакции според собствените си неизповядани желания. Не беше ли самият той казал, че Колумб се заблудил, защото искал да покаже, че е стигнал по-далеч? Значи съдбата на света зависеше от начина, по който тези луди тълкуваха езика на едно куче? Едно изкъркорване от корема на бедното животно можеше да накара тези жалки люде да решат, че се приближават или отдалечават от мястото, жадувано от също толкова жалки испанци, французи, холандци и португалци? И той беше въвлечен в това приключение, за да поднесе един ден на Мазарен или на младока Колбер възможността да населят корабите на Франция с изтезавани кучета?

Другите вече се бяха отдалечили. Роберто излезе от скривалището си и постоя на светлината на насмоленото си въже пред спящото куче. Докосна главата му. Виждаше в това бедно животно цялото страдание на света, налудничав разказ на някакъв идиот. До такава истина го бе довело неговото бавно изграждане от дните на Казале до този момент. О, ако беше останал като корабокрушенец на безлюдния остров, както искаше рицарят, ако, както искаше рицарят, бе подпалил Амарилида, ако бе спрял своя път на третия остров, сред туземките с цвят на сиена, или на четвъртия беше станал бардът на онези хора! Ако беше намерил Ескондида, Скрития остров, където да се скрие от всички наемни убийци на един безмилостен свят! Тогава не знаеше, че съдбата щеше да му отреди не след дълго един пети остров, може би Последния.

 

Амарилида беше сякаш извън себе си; вкопчвайки се във всичко по пътя си, се прибра в каютата и забрави болестите на света, за да страда от морската болест. После дойде корабокрушението, за което говорихме. Беше изпълнил с успех мисията си: единствен оцелял, носеше със себе си тайната на доктор Бърд. Но не можеше вече да я открие никому. А и беше може би нищожна тайна.

 

Не трябваше ли да признае, че излизайки от един нездрав свят, бе намерил истинското спасение? Корабокрушението му бе присъдило върховния дар — изгнанието — и неговата Синьора, която никой вече не можеше да му отнеме…

Но Островът не му принадлежеше и оставаше далечен. Дафна не му принадлежеше и друг претендираше за притежание над нея. Може би за да продължи там експерименти не по-малко зверски от тези на доктор Бърд.