Умберто Еко
Островът от предишния ден (17)

17.
Жадуваната Наука за Дължините

Беше — най-после една дата, за която да се хванем — вечерта на 2 декември 1642. Излизаха от един театър, където Роберто безмълвно бе играл сред публиката своята любовна роля. На изхода Лилия бе стиснала скритом ръката му, прошепвайки: „Господин Дьо ла Грив, станали сте май стеснителен. Не бяхте такъв онази вечер. Е, значи утре пак, на същата сцена.“

Бе излязъл луд от смущение при тази покана за среща на място, което нямаше как да знае, насърчен да повтори нещо, за което никога не се бе осмелявал. И все пак тя не можеше да го е взела за друг, защото го бе назовала с името му.

О — пише, че си е казал, — днес ручеите текат нагоре към изворите си, бели жребци изкачват кулите на парижката „Света Богородица“, огън се усмихва жарко в леда, щом като все пак се случи Тя да ме покани. Или не, днес кръв блика от камъка, влечуго се сношава с мечка, слънцето е станало черно, защото моята любима ми поднесе потир, от който не ще мога нивга да отпия, след като не зная къде е пирът…

На крачка от щастието тичаше отчаяно към дома, единственото място, където бе сигурен, че тя не е.

Думите на Лилия могат да се изтълкуват и в смисъл съвсем не тъй мистериозен: тя просто му е припомняла неговото отдавнашно слово върху Симпатиковия Прах, подканяла го е да произнесе и друго, в същия онзи салон на Артенис, където вече бе говорил. Оттогава го е виждала в безгласно обожание, а това не е отговаряло на правилата на играта — определена от ненарушим правилник — на съблазняването. Призовавала го е, бихме казали днес, към неговия светски дълг. Е хайде, казвала му е, онази вечер не бяхте стеснителен, изявете се отново на същата сцена, аз чакам този случай. А и друго предизвикателство не бихме могли да очакваме от една скъпоценна.

А Роберто беше разбрал: „Стеснителен сте, и все пак преди няколко вечери не бяхте такъв и ме…“ (допускам, че ревността е възпирала и в същото време е подтиквала Роберто да си въобрази продължението на това изречение). „Значи утре пак, на същата сцена — на същото тайно място.“

Естествено е — след като фантазията му бе поела по най-трънливия път — веднага да си бе помислил за заблуда, за някой, който се бе представил за него и в неговия облик бе получил от Лилия онова, за което той би разменил живота си. Появяваше се значи отново Феранте и всички нишки на миналото му отново се навързваха. Като лукаво alter ego Феранте се бе вмъкнал и в тази история, залагайки на неговите отсъствия, неговите закъснения, неговите прибързани оттегляния, и в подходящия момент бе грабнал наградата за речта на Роберто върху Симпатиковия Прах.

И докато се терзаеше така, чу да се хлопа на вратата. О, надежда, съновидение на будните! Втурна се да отвори, убеден, че ще види Нея на прага: но беше един офицер от гвардията на кардинала с други двама мъже зад него.

— Господин Дьо ла Грив, предполагам — каза той и се представи като капитан Дьо Бар. — Съжалявам за това, което трябва да направя — извини се, — но вие, господине, сте арестуван и ви моля да ми предадете сабята си. Ако благовъзпитано ме последвате, ще се качим като двама добри приятели в каретата, която ни очаква, и няма да имате причини да се срамувате.

Даде да се разбере, че не е запознат с основанията за ареста, и изрази вяра, че се касае за недоразумение. Роберто го последва мълком със същото пожелание, и в края на пътуването, след като с множество извинения бе предаден в ръцете на одремания пазач, се намери в една килия на Бастилията.

Остана там две много студени нощи, посещаван само от няколко плъха (проницателна подготовка за плаването на Амарилида) и от един стражар, който на всеки въпрос отговаряше, че през това място са минали толкова изтъкнати гости, та е престанал да се пита как така са попадали вътре; и че след като от седем години е тук толкова знатен мъж като Басомпиер^[1], то никак не иде Роберто да се завайка само подир няколко часа.

След като му бяха оставени два дни да опита най-лошото, на третата вечер дойде отново Дьо Бар, даде му възможност да се умие и го извести, че трябва да се яви пред Кардинала. Роберто разбра поне, че е държавен затворник.

 

Пристигнаха в двореца късно вечерта и още по движението около портала се отгатваше, че е необикновена вечер. Стълбището беше залято с хора от всички слоеве, които тичаха в противоположни посоки; в едно преддверие благородници и църковни мъже нахълтваха задъхани, прочистваха благопристойно гърлата си пред изографисаните стени, приемаха скръбно изражение и влизаха в друга зала, откъдето пък излизаха лакеи, които викаха на висок глас неоткриваеми слуги и правеха на стълпилите се знак да съблюдават тишина.

В тази зала бе въведен и Роберто, и видя само хора в гръб, които надничаха през вратата на друга стая, на пръсти, без да вдигат шум, сякаш за да зърнат печална картина. Дьо Бар се огледа наоколо, като да търсеше някого, накрая направи знак на Роберто да стои в един ъгъл и изчезна.

Друг гвардеец, който се опитваше да отпрати навън много от присъстващите, с различна церемониалност според ранга, съгледа брадясалия Роберто с изпатилата от затворничеството дреха и сурово го попита какво търси там. Роберто отвърна, че е очакван от Кардинала; в отговор гвардеецът отбеляза, че за зла участ на всички самият Кардинал е очакван от Някого, и то доста по-важен.

Така или иначе го остави там, където беше, и лека-полека, тъй като Дьо Бар (вече единственото приятелско лице, което му бе останало) не се връщаше, Роберто се присламчи в гръб към скупчилите се и къде изчаквайки, къде понатискайки, стигна до прага на последната стая.

Там, на едно легло, сред преспа от възглавници, видя и позна сянката на оногова, от когото цяла Франция се боеше и малцина обичаха. Великият Кардинал беше заобиколен от лекари в тъмни дрехи, които изглеждаха погълнати не толкова от него, колкото от своя спор; един духовник избърсваше устните му, по които слаби пристъпи на кашлица образуваха червеникава пяна. Под завивките се отгатваше мъчителното дишане на едно вече изхабено тяло, една ръка се подаваше от риза, стискайки разпятие. По някое време духовникът избухна в ридание. Ришельо обърна с мъка глава, загатна усмивка и пророни: „Нима мислехте, че съм безсмъртен?“

Докато Роберто стоеше и се питаше кой ли може да го беше призовал край постелята на смъртника, отзад настана голяма суматоха. Някои зашушукаха името на енорийския свещеник на „Сент-Йосташ“ и докато всички се отдръпваха в шпалир, влезе един отец със свитата си, носейки елея.

Роберто усети докосване по рамото; беше Дьо Бар.

— Да вървим — каза му той, — Кардиналът ви очаква.

Без да разбира, Роберто го последва по някакъв коридор. Дьо Бар го въведе в една зала, направи му знак да почака още, после се оттегли.

 

Залата беше обширна, с голям географски глобус в средата и часовник върху поставка в единия ъгъл, срещу червена завеса. Вляво от завесата, под внушителен портрет в цял ръст на Ришельо, Роберто най-сетне забеляза човек в гръб, в кардиналски одежди, прав, погълнат да пише нещо върху един пюпитър. Негово високопреосвещенство едва се извърна косо, правейки му знак да се приближи, но докато Роберто се приближаваше, се преви над писалището си, слагайки лявата си ръка като параван край полето на листа, въпреки че от почтителното разстояние, на което още стоеше, Роберто не би могъл да прочете нищо.

После достолепният се обърна сред пурпурни дипли и остана няколко секунди прав, сякаш да възпроизведе позата на големия портрет зад гърба си, с дясна ръка, облегната на пюпитъра, лява повдигната предвзето на височината на гърдите, с длан нагоре. След това седна на едно кресло до часовника, поглади кокетно мустаците и острата си брадичка и запита:

— Господин Дьо ла Грив?

Господин Дьо ла Грив до този миг бе живял с увереността, че сънува в някакъв кошмар същия онзи Кардинал, който гаснеше десетина метра по-нататък, но сега го виждаше подмладен, с не тъй изострени черти, сякаш върху бледото аристократично лице от портрета някой бе подсилил светлосенките на кожата и преочертал устните с по-откроени и извити линии; после гласът с чуждестранен акцент събуди у него някогашния спомен за онзи капитан, който дванайсет години преди това галопираше между противниковите редици в Казале.

Роберто стоеше пред кардинал Мазарен и проумяваше, че полека-лека в течение на агонията на своя покровител този мъж поемаше функциите му; наистина офицерът бе казал „Кардиналът“, сякаш други такива вече нямаше.

Понечи да отговори на първото запитване, но трябваше не след дълго да съобрази, че кардиналът привидно задаваше въпрос, а всъщност заявяваше — предпоставяйки, че във всеки случай неговият събеседник може единствено да се съгласява.

— Роберто дьо ла Грив — потвърди наистина кардиналът, — от синьорите Поцо ди Сан Патрицио. Познаваме замъка, както познаваме добре Монферато. Тъй плодородно, че би могло да е Франция. Вашият баща се би с чест в дните на Казале и ни бе по-лоялен от другите ви съотечественици. — Казваше ни, сякаш по онова време самият той е бил вече рожба на Краля на Франция. — Вие също сте се държали храбро тогава, ни бе съобщено. Не мислите ли, че толкова повече следва да сме по бащински огорчени, задето като гост на това кралство не сте съблюдавали дълга на госта? Не знаехте ли, че в това кралство законите се прилагат в еднаква мяра както към поданиците, така и към гостите? Естествено, естествено няма да забравим, че благородникът е винаги благородник, каквото и престъпление да е извършил: ще се ползвате със същите облаги, които бяха дадени на Сен-Мар^[2], чиято памет не изглежда да буди у вас дължимото омерзение. Ще умрете и вие от секира, а не от въже.

Роберто не можеше да е в неведение по събитието, за което цяла Франция говореше. Маркиз Дьо Сен-Мар се бе помъчил да убеди краля да отстрани Ришельо, а Ришельо го бе убедил, че Сен-Мар съзаклятничи срещу кралството. В Лион осъденият се бе опитал да се държи с дръзко достойнство пред лицето на палача, но той се бе поругал с шията му по начин тъй недостоен, че възмутената тълпа се бе поругала с него.

Тъй като Роберто ужасен понечваше да заговори, кардиналът го възпря с движение на ръката:

— Хайде, Сан Патрицио — каза, и Роберто се догади, че използва това име, за да му напомни, че е чужденец; а, от друга страна, му говореше на френски, докато би могъл да му говори на италиански. — Поддали сте се на пороците на този град и тази страна. Както има обичай да казва Негово Високопреосвещенство Кардиналът, присъщата лековатост на французите ги кара да желаят промяна поради досадата, която изпитват от настоящите неща. Някои от тези лековати благородници, които Кралят се погрижи да облекчи и от главите им, са ви прелъстили с размирните си кроежи. Вашият случай е такъв, че няма да додее на никой съд. Държавите, чието запазване трябва да ни бъде крайно скъпо, биха рухвали бързо, ако що се отнася до престъпления, насочени към тяхното подриване, се изискваха доказателства, ясни колкото тези, които се изискват при обикновените случаи. Преди две вечери сте бил забелязан да разговаряте с приятели на Сен-Мар, които са изказали още веднъж умисли за държавна измяна. На оногова, който ви е видял сред тях, може да се вярва, тъй като се е внедрил там по наше поръчение. И това стига. Хайде — избърза отегчено, — не сме ви извикали тук, за да слушаме уверения в невинност, така че успокойте се и слушайте.

Роберто не се успокои, но си извади някои заключения: в същия момент, в който Лилия докосваше ръката му, той биваше видян другаде да съзаклятничи срещу държавата. Мазарен беше така убеден в това, че идеята ставаше факт. Навсякъде се шушукаше, че гневът на Ришельо още не се е уталожил, и мнозина се страхуваха да не бъдат избрани за ново назидание. Както и да беше избран, Роберто беше във всеки случай изгубен.

Роберто би могъл да размисли над факта, че често, а не само две вечери преди това, се бе поспирал за разговор на излизане от салона Рамбуйе; че не беше невъзможно сред тези събеседници да е имало някой близък приятел на Сен-Мар; че ако Мазарен по някаква своя причина искаше да го погуби, би му било достатъчно да изтълкува лукаво която и да е фраза, донесена от някой шпионин… Но, естествено, размишленията на Роберто бяха други и потвърждаваха страховете му: някой бе взел участие в бунтовническо събрание, разнасяйки и неговото лице, и неговото име.

Едно основание в повече да не прави опити за защита. Необяснима оставаше за него само причината, поради която — щом като беше вече осъден — кардиналът си даваше труда да го уведомява за участта му. Той не беше адресатът на никакво послание, а логогрифът, самата гатанка, която други, още в съмнение относно решението на краля, трябваше да разгадаят. Зачака в мълчание някакво обяснение.

— Виждате ли, Сан Патрицио, ако не бяхме облечени в църковния сан, с който папата — и желанието на Краля — ни удостоиха преди година, бихме казали, че Провидението е водило вашето неблагоразумие. Отдавна ви наблюдавахме и се питахме как бихме могли да ви поискаме една услуга, която нямахте никакво задължение да ни оказвате. Приехме вашата погрешна стъпка отпреди три вечери като необикновен дар от Небето. Сега можете да ни бъдете длъжник и нашето положение се променя, да не говорим за вашето.

— Длъжник?

— За живота си. Естествено, не е в наша власт да ви простим, но е наше право да се намесим. Да кажем, че бихте могли да се изплъзнете от суровостта на закона с бягство. Мине ли година или повече, паметта на свидетеля положително ще се е объркала и той ще може да се закълне, без да хвърли петно върху честта си, че мъжът отпреди три вечери не сте били вие; и би могло да се изясни, че по това време сте играли другаде табла с капитан Дьо Бар. Тогава — не решаваме, внимавайте, предполагаме, а би могло да се случи и обратното, но да се надяваме, че виждаме вярно — ще ви бъде отдадена пълна справедливост и безусловна свобода. Седнете, моля — каза. — Възнамерявам да ви предложа една мисия.

Роберто седна.

— Мисия ли?

— И то деликатна. В хода на която, не го крием от вас, ще имате някой и друг случай да изгубите живота си. Но това е договорка: измъквате се от сигурния палач и ви се оставят много възможности да се върнете читав, ако проявявате съобразителност. Да кажем, една година премеждия в замяна на цял един живот.

— Ваше Високопреосвещенство — отвори уста Роберто, който виждаше поне да се разсейва образът на палача, — доколкото разбирам, е излишно да се кълна, в честта си или в Кръста, че…

— Бихме били лишени от християнско милосърдие, ако изключехме напълно вие да сте невинен, а ние — жертва на недоразумение. Но недоразумението би било в такова съгласие с нашите проекти, та не бихме видели причина да го изобличаваме. Няма да поискате впрочем да внушите, че ви предлагаме нечиста сделка, като да казваме: или невинен под секирата, или признал се, и лъжовно, за виновен — на нашите услуги…

— Далеч от мен такъв непочтителен помисъл, Ваше Високопреосвещенство.

— Е, значи, предлагаме ви известен възможен риск, но сигурна слава. Ще ви кажем как така сме спрели поглед на вас, без преди това да ни е било известно вашето присъствие в Париж. Градът, видите ли, одумва щедро онова, което става в салоните. Цял Париж шумя преди време около една вечер, когато сте блеснали в очите на много дами. Цял Париж, не се изчервявайте. Загатваме за онази вечер, когато сте изложили с увлечение достойнствата на някакъв прах, наречен Симпатиков, и по начин такъв (нали така се казва в онези среди?), че ирониите да придават на темата сочност, парономазиите — грациозност, сентенциите — тържественост, хиперболите — богатство, сравненията — картинност…

— О, Ваше Високопреосвещенство, излагах неща, научени…

— Възхищавам се на скромността, но, изглежда, сте показали добро познаване на някои природни тайни. Е, нужен ми е човек също толкова знаещ, който да не е французин и който, без да злепоставя короната, да може да се промъкне на един кораб, потеглящ от Амстердам, с намерението да открие една нова тайна, по някакъв начин свързана с използването на онзи прах.

Възпря още едно възражение на Роберто:

— Не се бойте, потребно ни е да сте съвсем наясно какво търсим, та да можете да тълкувате и най-мъглявите знаци. Искаме ви добре изучен по въпроса, след като ви виждаме вече тъй разположен да ни угодите. Ще имате талантлив учител, не се оставяйте да ви заблуди младостта му.

Протегна ръка и подръпна един шнур. Не се чу никакъв звук, но от жеста трябва да бе отекнал някъде звънец или друг сигнал. Поне така заключи Роберто — в епоха, когато величията още си деряха гърлата да викат слугите колкото им глас държи.

Наистина не след дълго влезе чинно един младеж, който изглеждаше на малко повече от двайсет години.

— Добре дошли, Колбер, това е лицето, за което ви говорихме днес — каза му Мазарен, после се обърна към Роберто: — Колбер, който навлиза обещаващо в тайните на управлението на държавата, обмисля отдавна един проблем, който е твърде присърце на Кардинал Ришельо, а следователно и на мен. Може би знаете, Сан Патрицио, че преди Кардиналът да поеме кормилото на този голям кораб, на който Луи XIII е капитанът, френската флота беше нищо в сравнение с тази на нашите врагове, и във война, и в мир. Сега можем да се гордеем с нашите корабостроителници, с Източния флот, както и със Западния, и сигурно ще си спомните с какъв успех преди не повече от шест месеца маркиз Дьо Брезе можа да строи срещу Барселона четирийсет и четири галеона, четиринайсет галери и не помня вече колко други кораби. Укрепихме завоеванията си в Нова Франция^[3], осигурихме си владението на Мартиника и Гуаделупа и на много от онези Острови на Перу, както обича да казва Кардиналът. Започнахме да основаваме търговски компании, макар и още не с пълен успех, но, за жалост, в Обединените Провинции, Англия, Португалия и Испания няма благородническа фамилия, която да не е изпратила едного от своите да търси щастието си по море; уви, във Франция не е така. Доказателството е, че знаем може би достатъчно за Новия Свят, но малко за Най-Новия. Колбер, покажете на нашия приятел как се явява още празна от земи другата част на този глобус.

Младежът завъртя глобуса и Мазарен се усмихна печално:

— Уви, тази водна шир е празна не по причина на една природа мащеха; празна е, защото ние знаем твърде малко за нейната щедрост. И все пак след откриването на западен път за Молукските острови е поставена на карта именно обширната неизследвана зона между западните брегове на американския континент и последните източни разклонения на Азия. Говоря за океана, наречен Тихи, както са пожелали да го назоват португалците, в който положително се простира Непознатата Южна Земя; от нея са известни няколко острова и тук-там неясни брегове, но достатъчно, та да се знае като хранителка на приказни богатства. Из тези води кръстосват сега и отдавна много авантюристи, които не говорят на нашия език. Нашият приятел Колбер — и не мисля, че е само по младежка приумица — лелее идеята за френско присъствие из тези морета. Още повече, че според нас първият, който е стъпил на някаква Южна Земя, е бил един французин, господин Дьо Гонвил, и то шестнайсет години преди начинанието на Магелан. И все пак този заслужил благородник ли, духовник ли или какъвто там е бил, е пропуснал да отбележи върху картите мястото, до което е стигнал. Можем ли да си помислим, че един славен французин е бил тъй нехаен? С положителност не; работата е там, че в онези далечни времена не е знаел как да разреши напълно един проблем. Но този проблем, и ще се изненадате да научите кой, си остава загадка и за нас.

Направи пауза и Роберто разбра, че след като и кардиналът, и Колбер знаеха ако не решението, то поне името на загадката, паузата беше единствено в негова чест. Намери за добре да изиграе ролята на омаяния зрител и попита:

— И каква е загадката, за Бога?

Мазарен погледна съучастнически Колбер и каза:

— Това е загадката на дължините.

Колбер кимна дълбокомислено.

— За разрешаването на проблема с el Punto Fijo — продължи кардиналът — още преди седемдесет години Филип II Испански е предлагал цяло състояние; по-късно Филип III обещаваше шест хиляди дуката вечна рента и две хиляди пожизнена издръжка, а холандските Генерални щати — трийсет хиляди флорина. И ние не сме се скъпили на парични помощи за бележити астрономи… Впрочем, Колбер, онзи доктор Морен^[4], вече осем години го държим в очакване…

— Ваше Високопреосвещенство, вие сам изказвате убеденост, че това с лунния паралакс е химера…

— Да, но за да подкрепи своята от съмнителна по-съмнителна хипотеза, той действено е проучил и разкритикувал другите. Да го включим в новия проект, би могъл да попросвети господин Ди Сан Патрицио. Нека му се отпусне пенсия, нищо не поощрява добрите наклонности така, както парите. Ако идеята му съдържа зрънце истина, ще намерим начин да си осигурим и по-добро, и в същото време няма да допуснем той, чувствайки се изоставен в родината, да отстъпи пред настояванията на холандците. Струва ми се, че тъкмо холандците, виждайки, че испанците се колебаят, са започнали да преговарят с онзи Галилей; и ние бихме сторили добре да не оставаме настрана от тази работа…

— Ваше Високопреосвещенство — каза Колбер колебливо, — благоволете да си припомните, че Галилей умря в началото на тази година…

— Наистина ли? Да молим Бога да бъде щастлив, повече, отколкото му се удаде приживе.

— Така или иначе и неговото решение изглеждаше задълго окончателно, ала не е…

— Сполучливо ни изпреварихте, Колбер. Но да предположим, че и решението на Морен не струва пукната пара. Е добре, въпреки това да го подкрепим, да раздухаме отново дискусията около неговите идеи, да подбудим любопитството на холандците: да направим така, че да се поддаде на изкушението, и за някое време ще сме пратили противниците по лъжлива следа. Ще са били във всеки случай добре похарчени пари. Но за това се каза достатъчно. Продължете, моля ви, та докато Сан Патрицио научава, да научавам и аз.

— Ваше Високопреосвещенство ме е научил на всичко, което зная — рече Колбер, като се изчерви, — но вашата доброта ме насърчава да започна.

С тези думи трябва да се бе почувствал вече на приятелска територия: вдигна глава, която бе държал все сведена, и пристъпи свободно към глобуса.

— Господа, в океана — където дори и да се срещне земя, не се знае коя е, а ако се отива към известна земя, се броди в течение на много дни из водната шир — мореплавателят няма други ориентири освен звездите. С помощта на уреди, прославили още древните астрономи, той определя височината на звездата над хоризонта, оттук извежда разстоянието от Зенита и знаейки деклинацията^[5] й, тъй като зенитното разстояние плюс или минус деклинацията дава ширината, разбира в същия миг на кой паралел се намира, сиреч колко на север или на юг от дадена известна точка. Струва ми се ясно.

— Понятно и за дете — каза Мазарен.

— Би следвало да се смята — продължи Колбер, — че по подобен начин той може да определи и колко на изток или на запад е от същата точка, сиреч на каква дължина, или с други думи на кой меридиан. Както казва Сакробоско^[6], меридианът е кръг, който минава през полюсите на нашия свят и до зенита над главата ни. Нарича се меридиан, защото където и да се намира човек, и по което и да било време на годината, когато слънцето достигне до неговия меридиан, там е за този човек пладне^[7]. Уви, по някаква мистерия на природата всяко средство, изнамирано за определяне на дължината, се е оказвало винаги измамливо. Какво значение има, би попитал непосветеният. Голямо.

Придобиваше увереност; завъртя глобуса, сочейки очертанията на Европа:

— Около петнайсет меридианни градуса делят Париж от Прага, малко повече от двайсет — Париж от Канарските острови. Какво бихте казали за предводителя на една сухопътна войска, който вярва, че се сражава на Бяла гора, а вместо да избива протестанти, коли докторите от Сорбоната на хълма Сент-Жьонвиев^[8]?

Мазарен се усмихна, вдигайки ръце пред себе си, сякаш в изказ на пожелание подобни неща да се случват само на верния меридиан.

— Но драмата е — продължи Колбер, — че грешки от такава величина се правят със средствата, които още използваме за определяне на дължините. И така се случва онова, което се случило преди почти век на онзи испанец Менданя^[9], който открил Соломоновите острови — страна, благословена от небето с плодовете на земята и подземното злато. Този Менданя определил местоположението на сушата, която бил открил, и се върнал в родината си да оповести събитието; за по-малко от двайсет години му били приготвени четири кораба, за да отплава отново нататък и да установи окончателно господството на техни католически величества, както се казва там; и какво се случило? Менданя не могъл повече да намери онази земя. Холандците не останали със скръстени ръце, в началото на този век учредили тяхната Индийска компания, основали в Азия град Батавия^[10] като изходна точка за много експедиции на изток и достигнали една Нова Холандия^[11], а други земи вероятно на изток от Соломоновите острови открили междувременно английските пирати, на които Дворът на Свети Иаков^[12] не се колебал да присъжда благороднически титли. От Соломоновите острови обаче никой повече не открил и следа, така че е разбираемо защо мнозина вече са склонни да ги смятат за легенда. Но легендарни или не, Менданя все пак ги е достигнал, само че е определил подобаващо ширината, ала неподобаващо дължината. А дори и с Божията помощ да я е определил по вярному, то другите мореплаватели, които са търсили тази дължина (и той самият при второто си плаване), не са знаели с яснота каква е била пък тяхната. А ако и да знаем къде е Париж, не можем ли да определим дали сме в Испания или сред персийците, виждате добре, господине, че бихме се движили като слепци, които водят други слепци.

— Наистина — осмели се да вметне Роберто, — трудно ми е да повярвам, след всичко, което съм чувал за напредъка на знанието през този наш век, че все още знаем тъй малко.

— Няма да ви изреждам предлаганите методи, господине, от онзи, който се основава на лунните затъмнения, та до онзи, който отчита отклоненията на магнитната стрелка и над който се блъска до неотдавна нашият Льо Телие, да не говорим за метода с лока, за който даде толкова уверения нашият Шамплен^[13]… Всички те се оказаха незадоволителни и ще бъдат такива, докато Франция не се сдобие с обсерватория, в която да подлага на проверка разните хипотези. Разбира се, сигурно средство би имало: да се носи на борда часовник, който да държи часа на парижкия меридиан, да се определи в морето местното време и да се изведе от разликата отстоянието в дължина. Това е кълбото, на което живеем, и можете да видите как мъдростта на древните го е подразделила на триста и шейсет градуса по дължина, започвайки обикновено броенето от меридиана, който пресича Железния остров от Канарските острови. В своя небесен ход слънцето (а дали се движи то, или, както се твърди днес, земята, не е важно в случая) изминава за един час петнайсет градуса дължина, и когато в Париж е — както в този момент — полунощ, на сто и осемдесет меридианни деления от Париж е пладне. Така че стига да знаете с положителност, че в Париж часовниците показват, да речем, пладне, определяте, че на мястото, където се намирате, е шест сутринта, изчислявате часовата разлика, превръщате всеки час в петнайсет градуса и разбирате, че сте на деветдесет градуса от Париж, а това значи горе-долу тук — завъртя глобуса и посочи една точка на американския континент. — Но ако не съставлява трудност да се установи часът на мястото на измерването, то е твърде трудно да се държи на борда часовник, който да продължава да показва верния час след месеци плаване с кораб, подмятан от ветровете, чието движение навежда към грешка дори най-изобретателните измежду модерните инструменти, та какво остава за пясъчните и водните часовници, които, за да работят добре, трябва да почиват върху неподвижна плоскост. Кардиналът го прекъсна:

— Не мислим, че господин Ди Сан Патрицио засега трябва да знае повече, Колбер. Ще направите така, че да получи допълнителни разяснения по време на пътуването към Амстердам. След което вече не ние ще учим него, а той, вярваме, ще учи нас. Наистина, драги Сан Патрицио, Кардиналът, чиито очи са виждали и още виждат всякога — надяваме се, задълго — по-далеч от нашите, беше създал отдавна мрежа от доверени информатори, които да пътуват из другите страни, да се навъртат по пристанищата и да разпитват капитаните, които се готвят за плаване или пък се завръщат от далечни брегове, та да научат какво другите правителства правят и знаят, което ние не знаем, защото — струва ми се очевидно — държавата, която открие тайната на дължините и не допусне мълвата да се добере до нея, би взела голяма преднина пред всички останали. Е — тук Мазарен направи друга пауза, като приглади още веднъж мустаците си, после сключи ръце, сякаш да се съсредоточи и да измоли в същото време подкрепа от небето, — сега научихме, че един английски лекар, доктор Бърд, е изнамерил ново и чудотворно средство да определя меридиана, което се опира на използването на Симпатиковия Прах. Как — не ни питайте, драги Сан Патрицио, тъй като аз едва съм чувал името на тази дяволия. Знаем със сигурност, че се касае за праха, но не знаем нищо за метода, който Бърд възнамерява да следва, а нашият информатор положително няма влечение към природната магия. Сигурно е обаче, че английското адмиралтейство му е разрешило да оборудва кораб, който трябва да се впусне из моретата на Пасифика. Работата е от такъв размах, че англичаните не са се наели да го обявят като техен кораб. Той принадлежи на един холандец, който се прави на чудак и твърди, че иска да повтори пътешествието на двама свои сънародници, които преди около двайсет и пет години открили нов път между Атлантика и Пасифика, отвъд Магелановия проток^[14]. Но тъй като цената на приключението би могла да събуди подозрения за заинтересована подкрепа, холандецът официално товари стоки и търси пасажери, като човек, който се грижи да посрещне разходите. Сякаш случайно там ще бъдат и доктор Бърд и трима негови помощници, които се представят за събирачи на екзотична флора. В действителност те ще държат начинанието изцяло в свои ръце. А сред пасажерите ще бъдете вие, Сан Патрицио, като за всичко ще се погрижи нашият агент в Амстердам. Ще бъдете савойски благородник, преследван от някаква присъда навред, който намира за разумно да изчезне задълго по море. Както виждате, дори няма за какво да лъжете. Ще бъдете с много крехко здраве — а че вие наистина имате някакво страдание на очите, както ни казват, е още един щрих, който допълва нашия план. Ще бъдете пътник, който ще прекарва почти цялото си време на затворено, с някоя лапа на лицето, а и бездруго няма да вижда по-далеч от носа си. Ще се лутате завеяно в унес, а всъщност ще си отваряте добре очите и ще държите ушите си наострени. Знаем, че разбирате английски, а ще се преструвате, че не ви е понятен, та враговете да говорят свободно във ваше присъствие. Ако някой на борда разбира италиански или френски, задавайте въпроси и помнете какво ви се казва. Не се гнусете да се заприказвате с люде презрени, които за някоя и друга монета са готови да си изплюят и червата. Но нека монетите да са дребни, та да изглеждат като подаяние, а не като отплата, инак ще ги усъмните. Не питайте никога направо, и като сте питали днес, с други думи отправете същия въпрос утре, така че онзи, ако първо е излъгал, да бъде набеден да се опровергае: нищожните люде забравят небивалиците, които са издумали, и измислят противоположни на другия ден. Впрочем ще разпознавате лъжците: когато се смеят, им стават като две трапчинки на бузите, и носят много къси нокти; еднакво се пазете и от онези, които са ниски на бой, те изричат лъжи от тщеславие. Във всеки случай разговорите ви с тях да са кратки, и не давайте вид, че оставате удовлетворен: човекът, с когото трябва наистина да беседвате, е доктор Бърд, и е естествено да сте наклонен да го правите с единствения, който ви е равен по обноски. Той е начетен мъж, ще говори френски, може би италиански, с положителност латински. Вие сте болен, търсете от него съвет и помощ. Няма да правите като онези, дето ядат къпини или червена пръст и се преструват, че плюят кръв, но искайте да ви мери пулса подир вечеря, защото в тоя час всякога изглежда като да има човек треска, и му кажете, че не мигвате нощем; това ще оправдае факта, че можете да бъдете изненадан на някое място, и то съвсем буден, което положително ще се случи, ако техните опити се правят по звездите. Тоя Бърд трябва да е някой обсебен, както впрочем всички хора на науката: наумете си разни щуротии и му говорете за тях, като да му доверявате тайна, та той пък да се подведе да проговори за оная щуротия, която е неговата тайна. Проявете интерес, но се направете, че разбирате малко или нищо, така че да ви разправи повече втори път. Повторете каквото ви каже, сякаш сте разбрали, и допуснете грешки, та от суета да рече да ви поправи и да обясни от игла до конец онова, което би трябвало да премълчи. Не твърдете никога, загатвайте всякога: загатванията се подхвърлят, за да се опипат душите и да се изпитат сърцата. Трябва да му вдъхнете доверие: ако се смее често, смейте се с него, ако е жлъчен, дръжте се жлъчно, но всякога се възхищавайте на неговото знание. Ако е холерик и ви оскърбява, понесете оскърблението, нали отнапред ще знаете, че сте започнали да го наказвате преди още да ви е оскърбил. В морето дните са дълги, а нощите без край; няма нищо, което да утешава в скуката един англичанин така, както много бокали от онова пиво, с което холандците винаги се запасяват в трюмовете си. Престорете се на отдаден на това питие и насърчавайте вашия нов приятел да посръбва от него повече от вас. Някой ден може да се усъмни и да накара да претършуват кабината ви: затова не записвайте на книга никакво наблюдение, но можете да си водите дневник, в който да говорите за злочестата си съдба или за Мадоната и Светците, или за възлюблената, която губите надежда да видите някога отново, и нека попадат в тоя дневник записки относно достойнствата на доктора, хвален като едничък приятел, когото сте намерили на борда. От него не предавайте фрази, които да засягат нашия обект, а само дълбокомъдрени изказвания, няма значение какви: колкото и изветрели да са, щом ги е изказал, не ги е смятал за такива, и ще ви бъде признателен, задето сте ги скътали в паметта си. Накратко, не сме тук, за да ви предлагаме наръчник на добрия таен информатор: това не са неща, в които да е вещ един служител на Църквата. Доверете се на вдъхновението си, бъдете изобретателно бдителен и бдително изобретателен, нека зоркостта на погледа ви бъде противоположна на неговата репутация и пропорционална на вашата будност.

Мазарен стана, за да покаже на госта, че разговорът е приключил, и да се извиси за миг над него, преди и той да се е изправил.

— Последвайте Колбер. Той ще ви даде и други указания и ще ви повери на хората, които ще ви отведат до Амстердам. Вървете и на добър час.

Вече излизаха, когато кардиналът ги повика обратно:

— А, щях да забравя, Сан Патрицио. Трябва да сте разбрали, че оттук до качването ви на кораба ще бъдете следен стъпка по стъпка, но сигурно се питате как така не се боим, че после, при първия престой, няма да се изкушите да станете волна птичка. Не се боим, защото не е във ваша изгода. Не ще можете да се завърнете тук, където бихте били винаги човек извън закона, или да останете в изгнание на някоя земя нататък с постоянния страх, че нашите агенти ще ви открият. И в двата случая ще трябва да се откажете и от името, и от ранга си. Не ни застига и подозрението, че мъж като вас би могъл да се продаде на англичаните. А и какво бихте продали впрочем? Това, че сте шпионин, е тайна. За да я продадете, ще трябва първо да я разкриете, а веднъж разкрита, тя няма да струва вече нищо освен някой удар с кама. Затова пък завърнете ли се със сведения макар скромни, ще имате право на нашето признание. Бихме постъпили зле да отпратим един мъж, който ще е доказал, че умее да се справи добре с толкова трудна мисия. Останалото ще зависи после от вас. Веднъж спечелена, благосклонността на височайшите трябва да се пази ревностно, за да не бъде изгубена, и да се подхранва с услуги, за да се увековечи. Тогава ще решите дали вашата лоялност към Франция е такава, че да ви напъти да отдадете бъдещето си на нейния Крал. Казват, че се е случвало на други да се родят другаде и да намерят сполука в Париж.

Кардиналът се изтъкваше като образец на възнаградена лоялност. Но за Роберто на този етап положително не идеше реч за награди. Кардиналът му бе открил едно приключение, нови хоризонти, и му бе влял една житейска мъдрост, чието непознаване навярно му бе отнемало дотогава чуждото признание. Може би беше добре да приеме поканата на съдбата, която го отдалечаваше от неговите мъки. Колкото до другата покана, онази отпреди три вечери, всичко му се беше прояснило, докато кардиналът подхващаше словото си. Ако някой Друг се бе замесил в съзаклятие, а всички вярваха, че е той, то някой Друг положително бе съзаклятничил, за да внуши на Нея фразата, която го бе изтерзала от радост и влюбила от ревност. Твърде много Други помежду него и действителността. Тогава толкова по-добре да се усамоти по моретата, където можеше да обладава възлюблената по единствения начин, който му бе даден. Най-сетне съвършенството на любовта не е да бъдеш любен, а да бъдеш Любящ.

Подгъна коляно и каза:

— Ваше Високопреосвещенство, аз съм ваш.

Или поне така би ми се искало, тъй като не ми изглежда пристойно да му издействам открит лист, който да гласи: „C’est par mon ordre et pour le bien de l’état que le porteur du présent a fait ce qu’it a fait.“^[15]