Умберто Еко
Островът от предишния ден (20)

20.
Проницателност и Изкуство на Находчивостта^[1]

Роберто се увличаше да губи време, да дава преднина на Натрапника с мисъл да отгатне играта му. Редеше пак на палубата часовниците, задействаше ги пак всеки ден, после тичаше да нахрани и напои птиците, за да попречи на другия да го стори, след това натъкмяваше всяка стая и всяко нещо на палубата така, че ако онзи се разшеташе, да се забележи минаването му. Стоеше през деня на закрито, но с полуотворена врата, та да улавя всеки шум отвън или отдолу, вардеше през нощта, пиеше ракия, слизаше пак в дълбините на Дафна.

Веднъж откри още два килера оттатък шахтата с въжетата, към носа: единият беше празен, другият чак премного пълен, задръстен от шкафове с бордюри по краищата, та да се попречи на предметите да падат поради развълнуваното море. Видя кожи от гущери, изсушени на слънце, костилки от плодове с изгубена идентичност, минерали с разни цветове, камъчета, изгладени от морето, отломки от корали, насекоми, набодени с топлийки върху табличка, муха и паяк в къс кехлибар, спаружен хамелеон, стъкленици, пълни с течност, в която киснеха змийчета или малки змиорки, огромни рибени кости, които взе за китови, меча, който трябваше да краси някоя рибя муцуна, и един дълъг рог, който за Роберто беше от еднорог, но мисля, че ще да е бил от нарвал. Накратко, помещение, издаващо вкус към ерудитската сбирка, каквито в онази епоха трябва да са се срещали по корабите на изследователите и естествениците.

В средата имаше отворен сандък, със слама на дъното, празен. Какво можеше да е съдържал Роберто разбра, връщайки се в каютата си, където с отварянето на вратата го посрещна изправено едно животно — и в тази среща то му се видя по-ужасно, отколкото ако беше Натрапникът от плът и кръв.

Плъх, канално страшилище, какво ти, ламя, висока над половин човешки бой, с дълга опашка, която се разстилаше по пода, с втренчени очи, застанало на два крака, с другите два като ръчички, протегнати към него. Покрито с къса козина, имаше на корема си торба, отвор, естествен чувал, от който надничаше малко чудовищенце от същия вид. Знаем в колко фантасмагории около плъховете се беше отплесвал Роберто през първите две вечери, та очакваше да ги види толкова големи и свирепи, колкото могат да се завъдят по корабите. Но този надхвърляше и най-треперливите му очаквания. Не вярваше, че човешко око е зървало някога плъхове от такъв сой — и съвсем с право, щом като ще видим после, че се е касаело, както заключих, за двуутробно.

След като отмина първият миг на ужас, от неподвижността на нашественика стана ясно, че се отнасяше за препарирано животно, и то препарирано зле или зле съхранено в трюма: кожата издаваше смрад на разложени органи, а от гърба вече стърчаха кичури слама.

Малко преди той да влезе в стаята на чудесата, Натрапникът беше измъкнал оттам най-ефектния екземпляр и докато Роберто се дивеше на онзи музей, го бе настанил у дома му, може би с надеждата, че жертвата, губейки разсъдък, ще се хвърли през борда и ще изчезне в морето. Иска моята смърт, иска моята лудост, мърмореше Роберто, но ще го накарам да си изяде плъха хапка по хапка, ще го насадя него препариран върху онези шкафове, къде се криеш, проклетнико, къде си, може би ме гледаш, за да видиш дали се побърквам, но аз ще те накарам да се побъркаш ти, злодей такъв.

Избута животното на палубата с приклада на мускета и превъзмогвайки отвращението си, го хвана с ръце и го хвърли в морето.

Решен да открие бърлогата на Натрапника, се върна в склада с дървата, като внимаваше да не се изтърколи пак по дънерчетата, вече разпилени по земята. Отвъд него се озова в помещението, което на Амарилида наричаха coga (или soute, или sota) и в което държаха сухарите: под едно платнище, добре увит и защитен, намери най-напред много голям далекоглед, по-мощен от онзи в каютата, може би една Хипербола на Очите, предназначена за изучаване на небето. Но телескопът беше поставен в голям леген от лек метал, а край легена бяха прилежно увити в други кърпи инструменти с неопределено естество, метални лостове, кръгло парче платно с пръстени околовръст, нещо като шлем, и най-сетне три тумбести съда, които издадоха с миризмата си съдържание от гъсто и гранясало масло. За какво можеше да служи целият този набор, Роберто не се запита: сега той искаше да открие едно живо същество.

Провери по-скоро дали под содата не се отваряше още някакво помещение. Имаше го, само че беше много схлупено, дотолкова, че можеше да се движи в него единствено пълзешком. Изследва го, държейки светилника ниско долу, за да се пази от скорпионите и от страх да не подпали тавана. След кратко лазене стигна до края, удряйки глава в твърдата лиственица, пределна Туле^[2] на Дафна, оттатък която се чуваше как водата се плиска о корпуса. Отвъд този задънен ходник значи не можеше да има друго.

После се спря, сякаш Дафна нямаше как да крие за него други тайни.

Ако може да изглежда странно, че за седмица и повече бездейно пребиваване Роберто не е успял да види всичко, то нека си помислим какво се случва на едно дете, което се промъква из таваните или подземията на голям и стародавен дом с нестроен план. На всяка крачка изникват сандъци със стари книги, овехтели облекла, празни стъкленици и купчини трески, изтърбушени мебели, прашни и паянтови шкафове. Детето пристъпва, спира се да открие някое съкровище, съглежда ход, тъмен коридор и си въобразява там смутно присъствие, отлага изследването за друг път и всеки път напредва с малки стъпки, от една страна, боейки се да не навлезе прекалено навътре, от друга, почти предвкусвайки бъдещи открития, угнетено от вълнението на най-скорошните, и този таван или подземие не свършва никога и може да крие за него нови кътчета през цялото детство, че и подир това.

Ако детето бъде подплашвано всеки път от нови шумове, или за да бъде държано далеч от тези меандри му се разказват всеки ден вледеняващи легенди — и ако това дете е в добавка и пияно, — се разбира как пространството се разширява при всяко ново приключение. Не по различен начин бе изпитал Роберто досега с тази своя още враждебна територия.

Беше ранна утрин и Роберто пак сънуваше. Сънуваше Холандия. Беше, когато хората на Кардинала го водеха към Амстердам, за да го качат на Амарилида. По пътя се бяха отбили в един град и бе влязъл в катедралата. Порази го яснотата на тези кораби, толкова различни от корабите на италианските и френските църкви, изчистени от украшения, само с няколко хоругви, окачени на голите колони; витражите бяха светли и без изображения, слънцето създаваше вътре млечна атмосфера, накъсана само в низините от редките черни фигури на богомолците. В това умиротворение се чуваше един-единствен звук, тъжна мелодия, която сякаш се рееше из въздуха от слонова кост, раждайки се от капителите или от ключовите камъни на сводовете. После забеляза, че в един параклис в галерията за хора друг чернодрешник, сам в един ъгъл, свиреше на малка флейта с мундщук, разтворил широко очи в празното.

По-късно, когато музикантът свърши, се приближи до него, питайки се дали трябва да му даде някоя монета; той, без да го поглежда в лицето, му благодари за хвалебствията и Роберто разбра, че беше сляп. Беше майсторът на камбаните (der Musicyn en Directeur van de Klok-werken, le carillonneur, der Glockenspieler, опита се да му обясни), но в задълженията му влизаше и това да развлича със звука на флейтата си вярващите, които се застояваха вечер пред портите и в гробището край църквата. Знаеше много мелодии и на всяка изпълняваше две, три, понякога пет вариации с все по-голяма сложност; не му беше нужно да чете ноти: сляп се беше родил и можеше да се движи из красивото сияйно пространство (така каза, сияйно) на своята църква, виждайки, каза, слънцето с кожата си. Обясни му как неговият инструмент е нещо живо, което реагира на сезоните, и на температурата на утринта и заника, но в църквата винаги присъства някаква разсеяна топлина, която осигурява на дървото постоянно съвършенство — и Роберто щеше да размишлява дълго над представата, която можеше да има за разсеяна топлина един човек от севера, докато мръзнеше в тази бистрота.

Музикантът му изсвири още два пъти първата мелодия и обясни, че тя носи заглавието „Doen Daphne d’over schoone Maeght“^[3]. Отказа всякакво дарение, докосна лицето му и прошепна — или поне така разбра Роберто, — че „Дафна“ е нещо нежно, което ще го съпътства цял живот.

Сега на Дафна Роберто отваряше очи и без съмнение чуваше да долитат отдолу, през пролуките на дървото, нотите на „Дафна“, изпълнявана сякаш от някакъв по-метален инструмент, който, без да се осмелява да се впуска във вариации, подемаше на равни интервали първата фраза на мелодията като вироглав припев.

Каза си веднага, че е от находчива по-находчива емблема да се намира на флейт с името Дафна и да дочува мелодия за флейта, наречена „Дафна“. Излишно беше да се заблуждава, че се отнася за сън. Беше ново послание на Натрапника.

Още веднъж се въоръжи, почерпи още веднъж сила от буренцето и последва звука. Той долиташе като че ли от стаичката с часовниците. Ала откакто беше пръснал машините по палубата, помещението беше останало празно. Навести го пак. Все така празно, но музиката се донасяше от стената в дъното.

Изненадан от часовниците първия път, припрян после да ги изнася навън, не беше се и замислял дали кабината стига до корпуса. Ако беше така, стената в дъното щеше да е избита. Но беше ли? Голямото платно с перспективата от часовници създаваше зрителна измама, така че от пръв поглед не се разбираше дали дъното е плоско или вдлъбнато.

Роберто понечи да изтръгне платното и си даде сметка, че е плъзгаща се завеса, като в театър. А зад завесата имаше друга врата, и тя заключена с катинар.

Със смелостта на поклонниците на Бакхус и сякаш с един изстрел на спингарда можеше да вземе връх над такива врагове, насочи пушката, викна високо (и Бог знае защо) „Невер и Сен-Дьони!“, стовари ритник на вратата и се хвърли неустрашимо напред.

Предметът, който заемаше новото помещение, беше един орган; той имаше най-отгоре двайсетина тръби, от чиито отвърстия излизаха нотите на мелодията. Органът беше прикрепен към стената и се състоеше от дървена структура, поддържана от арматура от метални колонки. Върху горната плоскост в средата бяха разположени тръбите, а от двете им страни се движеха малки автомати. Лявата група представляваше нещо като кръгла основа с наковалня върху нея, положително куха отвътре, подобно камбана; около кръга стояха четири фигури, които движеха ритмично ръце, удряйки по наковалнята с метални чукчета. Чукчетата, с различно тегло, произвеждаха сребърни звуци, които не дисхармонираха с мелодията, пята от тръбите, а я коментираха посредством серия акорди. Роберто си спомни за разговорите в Париж с един отец от ордена на Минимите^[4], който му говореше за своите изследвания върху универсалната хармония, и разпозна — повече по музикалната им служба, отколкото по чертите им — Вулкан и тримата Циклопи, на които според легендата се позовавал Питагор, когато твърдял, че разликата между музикалните интервали се определя от числото, тежестта и големината.

Вдясно от тръбите едно амурче отмерваше (с палка по дървена книга, която държеше в ръце) триделния такт, на който се основаваше мелодията — на „Дафна“, именно.

На плоскост непосредствено по-долу се разгръщаше клавиатурата на органа, чиито клавиши се повдигаха и спускаха в съответствие с тоновете, издавани от тръбите, сякаш невидима ръка пробягваше по тях. Под клавиатурата, там, където обикновено свирачът задейства с крак меховете, беше вмъкнат цилиндър, на който бяха набучени зъбци, шипове в непредвидимо закономерен или закономерно неочакван ред, така както нотите се разполагат във възходящи и низходящи нанизи, ненадейни секвания, широки бели полета и скупчвания на осминки по петолинията на музикална партитура.

Под цилиндъра беше вградена хоризонтална пръчка, поддържаща лостчета, които при въртенето на цилиндъра последователно опираха зъбците му и посредством игра на полускрити рамена задействаха клавишите — а те пък тръбите.

Най-изумителният феномен обаче беше причината, поради която цилиндърът се въртеше и тръбите вземаха дъх. Встрани от органа беше закрепен стъклен сифон, който по формата си напомняше пашкула на копринената буба; във вътрешността му се забелязваха две решета едно над друго, които го разделяха на три камери. В сифона нахлуваше порой вода от една тръба, която проникваше в него отдолу, идвайки откъм отворения порт, от който се осветяваше помещението; тя изливаше в пашкула течността, която (посредством някоя скрита помпа) очевидно се засмукваше направо от морето, но така, че да влиза вътре, смесена с въздух.

Водата нахлуваше със сила в долната част на пашкула, сякаш кипеше, разполагаше се във водовъртеж покрай стените и положително освобождаваше въздуха, който се засмукваше от двете решета. По една шийка, която свързваше горната част на пашкула с основата на тръбите на органа, въздухът отиваше да се преобрази в песен по силата на хитроумни духови пориви. Водата пък, вече сгъстила се в долната част, излизаше оттам по една цев и задвижваше лопатките на малко воденично колело, за да се оттече после в метална фуния отдолу и оттам по друга тръба през порта.

Колелото завърташе една ос, която се зацепваше за цилиндъра и му предаваше движението си.

На пияния Роберто всичко това се стори естествено, дотолкова, че се почувства предаден, когато цилиндърът взе да забавя ход, а тръбите зашушукаха мелодията си, като че ли тя заглъхваше в гърлото им, докато циклопите и амурчето спираха ударите си. Очевидно — въпреки че по негово време много се говореше за вечното движение — скритата помпа, която регулираше засмукването и притока на водата, можеше да работи някое време след първоначалния тласък, но после стигаше до предела на усилието си.

Роберто не знаеше дали да се диви повече на изкусната конструкция — защото за други подобни беше чувал да се разказва, способни да задвижват хороводи на невръстни покойници или крилати ангелчета — или на факта, че Натрапникът — защото друг не би могъл да бъде — я бе задействал тъкмо тази сутрин и в този час.

Какво послание искаше да му отправи? Че беше победен от самото начало? Че Дафна криеше още толкова и такива изненади, та той да би могъл да прекара живота си в опити — безнадеждни — да я насили?

Един философ му беше казал, че Бог познава света по-добре от нас, защото го е направил. За да се доближим, макар и с малко, до Божието знание, трябва да видим света като голямо здание и да се опитаме да го построим. Така трябваше да направи. За да опознае Дафна, трябваше да я построи.

Седна значи и на Амарилида, така и от онова, което беше видял дотогава от Дафна. Ето, казваше си, имаме каютите на кърмовата надстройка и отдолу кабината на кормчията; още по-надолу (но все на равнището на палубата) — караулното помещение и пространството, пресечено от руля. Той трябва да излиза на кърмата и отвъд тази граница не може да има повече нищо. Всичко това е на едно и също равнище с кухнята в надстройката на носа. После бушпритът ляга на друга издатина — и там, ако правилно интерпретирам смутените перифрази на Роберто, трябва да са били онези стъпенки, от които с протегнати навън задни части са се задоволявали в онази епоха естествените нужди. Ако се слезеше под кухничката, се стигаше до склада с провизиите. Беше го огледал до вълнореза, до очертанията на предницата — там също не можеше да има друго. Отдолу вече беше попаднал на въжетата и сбирката с вкаменелостите. По-нататък не можеше да се отиде.

Трябваше значи да се върне назад и да прекоси цялото подпалубно пространство с волиерата и разсадника. Ако Натрапникът не приемаше, когато си поиска, образа на животно или на растение, там не можеше да се скрие. Под руля бяха органът и часовниците. Там също се стигаше до обшивката.

Слизайки още надолу, се беше намерил в най-обширната част на трюма, с другите припаси, баласта, дървата; вече беше почукал по корпуса, за да провери няма ли някое фалшиво дъно, което да прокънти на кухо. Сентината не позволяваше — ако този кораб беше нормален — други скривалища. Освен ако Натрапникът не стоеше прилепен към кила, под водата, като пиявица, и не изпълзяваше на борда нощем, но от всичките обяснения — а беше склонен да допусне много — това му изглеждаше най-малко научното.

На кърмата, приблизително под органа, беше стаичката с легена, телескопа и другите инструменти. Размишляваше, че при огледа й не беше проверил дали помещението завършва току в гръб на кормилото; но от чертежа, който сега правеше, му се струваше, че листът не позволяваше да си представи там друга кухина — ако беше очертал добре извивката на кърмата. Отдолу оставаше само задъненият ходник; а че отвъд него нямаше друго, беше сигурен.

Разделяйки значи кораба на отсеци, го беше изпълнил целия и не му беше останало пространство за никакво ново помещение. Заключение: Натрапникът нямаше постоянно място. Движеше се според неговото движение, беше като обратната страна на луната, за която знаем, че трябва да съществува, но не я виждаме никога.

Кой можеше да зърне обратната страна на луната? Някой обитател на неподвижните звезди — който би могъл да чака, без да помръдва, и щеше да издебне скрития й лик. Докато той се движеше едновременно с Натрапника или оставяше Натрапника да избира ходовете спрямо него, нямаше да го види никога.

Трябваше да стане неподвижна звезда и да принуди Натрапника да се движи. И тъй като Натрапникът излизаше очевидно на палубата, когато той беше в трюмовете и обратното, трябваше да го накара да мисли, че е в трюмовете, за да го изненада на палубата.

За да заблуди Натрапника, беше оставил запалена светлина в каютата на капитана, та Онзи да смята, че е погълнат в писане. После беше отишъл да се скрие навръх надстройката на носа, точно зад камбаната, така че, обръщайки се, можеше да държи под око пространството около бушприта, а пред себе си обгръщаше с поглед палубата и другата надстройка чак до фенера на кърмата. Беше сложил така, че да му е подръка, пушката — а, боя се, и буренцето с ракията.

Прекара нощта, откликвайки на всеки шум, сякаш трябваше още да шпионира доктор Бърд, щипейки уши, за да не се поддаде на съня, до зазоряване. Напразно.

Тогава се върна в каютата, където светлината междувременно беше угаснала. Завари книжата си в безпорядък. Натрапникът беше прекарал нощта там, може би четейки неговите писма до Синьората, докато той беше зъзнал на нощния студ и утринната роса!

Противникът беше влязъл в неговите спомени… Сети се за предупрежденията на Саласар: откривайки страстите си, беше отворил бреш в собствената си душа.

Втурна се на палубата и прогърмя напосоки с пушката, отцепвайки трески от една мачта; после стреля пак и пак, докато не си даде сметка, че не убиваше никого. За времето, което беше нужно тогава да се зареди повторно мускет, врагът можеше да се разходи между два изстрела, надсмивайки се на тази тупурдия — която беше направила впечатление единствено на птиците и те се бяха разврякали там долу.

Смееше се, значи. И къде се смееше? Роберто се върна при своя чертеж и си каза, че наистина не знае съвсем нищо за устройството на корабите. Чертежът показваше само горно, долно и дълго, не и широко. Видян по дължина (в надлъжния му разрез, бихме казали ние), корабът не издаваше други възможни скривалища, ала разгледаше ли се в ширина, още помещения биха могли да се вмъкват между вече откритите.

Роберто разсъждаваше за това едва сега, но на този кораб липсваха още много неща. Не беше намерил например други оръжия. Е, добре, тях можеха да са ги отнесли със себе си моряците — ако бяха напуснали кораба по своя воля. Но в трюма на Амарилида беше струпано голямо количество строителен дървен материал — за поправка на мачти, кормило или бордове в случай на щети, причинени от превратностите на времето, — докато тук беше намерил достатъчно дърва за горене, изсушени наскоро, за да поддържат огнището в кухнята, но нищо, което да прилича на дъб, лиственица или отлежала ела. А заедно с дървения материал липсваха и дърводелските сечива: триони, секири с разни големини, чукове и пирони…

Имаше ли други тайници? Направи отново чертежа, опитвайки се да изобрази кораба не като да го виждаше отстрани, а сякаш го гледаше от височината на марсовата площадка. Реши, че в кошера, който сега рисуваше, можеше да бъде вмъкнат още един процеп под стаичката с органа, от който по-нататък да се слиза без стълба в задънения ходник. Не стигаше да побере всичко, което липсваше, но във всеки случай беше една дупка в повече. Ако на ниския таван на ходника имаше някакъв отвор, някакво отвърстие, през което човек да се промъкне в това най-ново помещение, оттам можеше да се качи при часовниците и после да обиколи пак целия корпус.

Сега Роберто беше сигурен: там и само там беше Врагът. Хукна долу, провря се в ходника, но осветявайки този път тавана му. Вратичка наистина имаше. Устоя на първия порив да я отвори. Ако Натрапникът беше горе, щеше да го причака, докато подаваше глава, и да се разправи с него. Трябваше да го изненада там, откъдето не очакваше пристъп, както се правеше в Казале.

Ако имаше кухина, тя граничеше с помещението с телескопа; през него следваше да се промъкне.

Качи се горе, мина през содата, прекрачи инструментите и се озова пред стена, която — даваше си сметка едва сега — не беше от твърдото дърво на корпуса.

Преградата беше доста крехка: както бе направил преди, за да влезе в помещението, от което долиташе музиката, стовари мощен ритник и дървото поддаде.

Намери се в мъждивата светлина на миша дупка, с едно прозорче на заоблената стена в дъното. И там, върху един сламеник, с колене почти притиснати о брадичката, с протегната ръка, стиснала голям пистолет, видя Другия.

Беше старец — с разширени зеници, съсухрено лице, обрамчено от прошарена брадица, с няколкото побелели косъма, щръкнали на главата, почти беззъба уста, чиито венци имаха цвета на боровинка, погребан в някакъв чул, който можеше и да е бил някога черен, вече промазан с обезцветени петна.

Насочвайки пистолета, в който почти се беше впил с две ръце, докато мишците му трепереха, викаше с жаловит глас. Първото изречение беше на немски или на холандски; второто — и с него положително повтаряше посланието си — дойде на измъчен италиански: знак, че беше отгатнал произхода на събеседника си, надничайки в писанията му.

— Ако ти мръдва, аз убие!

Роберто бе останал тъй смаян от видението, че забави реакцията си. Беше за добро, защото можа да забележи, че петлето на оръжието не е вдигнато — и че следователно Врагът не беше кой знае колко вещ във военните изкуства.

Тогава се приближи благовъзпитано, улови пистолета за дулото и се опита да го изхлузи от ръцете, вкопчени около дръжката, докато създанието надаваше ядовити нечленоразделни крясъци.

С мъка най-сетне му отне оръжието, онзи рухна и Роберто коленичи до него, подкрепяйки главата му с ръце.

— Господине — каза, — аз не искам да ви причиня зло. Аз съм приятел. Разбирате ли? Amicus!

Другият отваряше и затваряше уста, но не произнасяше дума; виждаше се само бялото на очите му, или по-скоро червеното, и Роберто се уплаши, че ще умре. Взе го на ръце при цялата си неустойчивост и го отнесе в каютата си. Предложи му вода, накара го да глътне малко ракия, и онзи каза: „Gratias ago, Domine“^[5], вдигайки ръка, сякаш да го благослови; и тогава, вглеждайки се по-добре в дрехата му, Роберто забеляза, че беше духовник.