Умберто Еко
Островът от предишния ден (18)

18.
Нечувани Чудатости

Ако и Дафна като Амарилида беше изпратена в търсене на el punto fijo, тогава Натрапникът беше опасен. Роберто знаеше вече за глухата борба между европейските държави за домогването до тази тайна. Трябваше да се подготви много добре и да вложи цялата си хитрост. Очевидно Натрапникът бе действал в началото на нощта, после се бе движил на открито, когато Роберто бе започнал да будува, макар и в кабината, през деня. Трябваше може би да обърка плановете му, да му внуши, че спи денем, а нощем бодърства? За какво ли онзи щеше да промени привичките си. Не, трябваше по-скоро да осуети всяка негова предумисъл, да го разколебае в собствените му намерения, да го накара да вярва, че спи, когато будуваше, и да спи, когато онзи вярваше, че будува…

Трябваше да се опита да си представи какво онзи мислеше, че той мисли, или какво мислеше, че той мисли, че онзи мисли… Досега Натрапникът беше неговата сянка, сега Роберто трябваше да стане сянката на Натрапника, да се научи да следва по дирите оногова, който вървеше по неговите. Но взаимното дебнене не би ли могло да продължи до безкрай, единият да се промъква по някоя стълба, докато другият се спуска по противоположната, единият да е в трюма, докато другият слухти на юта, другият да се втурва на долната палуба, докато единият се провира отвън покрай фалшбордовете?

Всеки човек с разсъдък би решил веднага да продължи изследването на останалата част на кораба, но да не забравяме, че Роберто не беше вече с разсъдъка си. Беше се поддал отново на ракията и си внушаваше, че го прави, за да събере сили. На един мъж, комуто любовта бе вдъхвала винаги очакване, този непентес^[1] не можеше да вдъхне решителност. И така, пристъпваше едва-едва, мислейки се за мълния. Вярваше, че прави скок, а напредваше пълзешком. Още повече че все така не се осмеляваше да излезе на открито през деня, а се чувстваше силен нощем. Но нощем беше пил и се мъкнеше като повлекан. Та тъкмо това искаше неговият враг, казваше си на сутринта. И за да набере смелост, се залепяше за канелката.

Във всеки случай на петия ден привечер реши да се впусне из онази част на трюмовете, където още не беше стъпвал, под склада с провизиите. Проумяваше, че на Дафна беше търсено максимално използване на пространството и между втората палуба и трюма бяха натъкмени гредореди и фалшиви катове, за да се отворят помещения, свързани с паянтови стълбички; беше влязъл в шахтата на такелажа, препъвайки се в рула въжета от всякакъв род, още просмукани с морска вода. Слезе още надолу и се озова в secunda carina^[2] посред разни сандъци и денкове.

Там намери още храна и още бурета със сладка вода. Трябваше да се зарадва, но го направи само защото така можеше да продължи своя лов до безкрай, с удоволствието да го протака. Което е удоволствието на страха.

Зад буретата с вода откри други четири с ракия. Качи се в килера и провери пак тамошните буренца. Бяха всичките с вода — знак, че онова с ракията, което бе намерил предния ден, беше пренесено от долу горе с цел да го въведе в изкушение.

Вместо да се обезпокои от уловката, слезе пак в трюма, занесе горе още едно буренце с питие и пак пи.

После се върна в трюма, представяме си в какво състояние, и се спря, усещайки миризмата на стеклата се в сентината^[3] гнилоч. По-надолу не можеше да се отиде.

Трябваше значи да тръгне назад, към кърмата, ала светилникът вече гаснеше и се спъна в нещо; разбра, че върви сред баласта, точно там, където на Амарилида доктор Бърд бе отворил място за постелята на кучето.

Но тъкмо в трюма, между петна от влага и остатъци от складираната храна, съгледа следа от крак.

Беше вече дотолкова сигурен в присъствието на Натрапник на борда, щото едничката му мисъл бе как най-после е получил доказателството, че не е пиян — доказателство впрочем, което пияните търсят на всяка крачка. Във всеки случай очевидността беше искряща, ако можеше да се каже така за лутането сред мрак и отблясъци от фенер. Сигурен вече, че Натрапника го има, не помисли, че след толкова сноване напред-назад следата можеше да я е оставил самият той. Качи се обратно горе, решен да обяви война.

Беше на залез. Беше първият залез, който виждаше след пет дни на нощи, зазорявания и изгреви. Няколко черни, почти успоредни облака обрамчваха по-далечния остров, сгъстяваха се покрай върха и оттам просветваха като мълнии на юг. Брегът се изрязваше тъмен от морето, вече в светломастилено, докато небето нататък бледнееше в изплавения и морен цвят на лайкучка, сякаш слънцето не възславяше там отзад своята саможертва, а бавно потъваше в унес и искаше небето и морето да съпровождат под сурдинка това негово захождане.

Роберто обаче се усети в прилив на войнствени духове. Реши да обърка врага. Отиде в стаичката с часовниците и пренесе на палубата колкото можа от тях, разполагайки ги като гъбките на билярд: един срещу гротмачтата, три на юта, един срещу скрипеца, други още около фокмачтата и по един на всеки отбор и люк, така че понечеше ли някой да мине оттам по мрак, щеше да се препъне.

После нави механичните (без да съобрази, че с това си действие ги правеше осезаеми за врага, когото искаше да изненада) и обърна клепсидрите. Огледа палубата, осеяна с машини на Времето, горд от техния шум, сигурен, че той ще хвърли в смут Врага и ще го забави в пътя му.

Залагайки невинните капани, сам стана пръв тяхна жертва. Докато нощта се спускаше над съвършено тихото море, ходеше от един на друг от тези метални комари да слуша бръмченето им на мъртва същност, да съзерцава как капките вечност се стопяват сълза по сълза, да се изпълва със страх пред това пълчище пиявици безусто ненаситни (така пише, наистина), тези зъбати колела, които раздираха деня му на дрипи от мигновения и поглъщаха живота в музиката на смъртта.

Спомняше си една фраза на отец Емануеле: „Какво най-отрадно Зрелище, ако ли през едно Стъкло на Гърдите можеха да прозират поривите на Сърдцето като в Часите!“ На светлината на звездите стоеше заслушан в бавното отронване на пясъчни зрънца, шепот в молитвата на една клепсидра, и се впускаше в разсъждения над тези стиски мигове, над тези последователни анатомии на времето, над тези пролуки, през които един подир друг се процеждат часовете.

Но от ритъма на отлитащото време извличаше предвестието за собствената си смърт, към която отиваше мах след мах, доближаваше късогледите си очи, за да разчете логогрифа от струи, с тръпен троп превръщаше една водна машина в течен ковчег и накрая се нахвърляше с хули върху тези астролози измамници, способни да му предскажат само вече отминалите часове.

И кой знае какво още щеше да напише, ако не беше изпитал нуждата да се откъсне от поетичните си чудатости, както преди беше изоставил хронометричните си чудатости — и не по своя воля, а защото, имайки във вените си повече ракия, отколкото кръв, бе позволил това тик-так постепенно да стане за него кашлюкащо нани-на.

Сутринта на шестия ден, разбуден от последните още хъркащи машини, видя сред часовниците — всичките разместени — да ровят два малки жерава (жерави ли бяха?), които, кълвейки неспокойно, бяха съборили и строшили една от най-хубавите клепсидри.

Натрапникът, ни най-малко уплашен (и наистина защо ли трябваше да бъде — той, който знаеше чудесно кой е на борда?), беше пуснал — нелепа шега за нелепа шега — от волиерата двете пернати. За да обърне с главата надолу моя кораб, плачеше Роберто, да покаже, че е по-могъщ от мен…

Но защо пък жерави, питаше се, свикнал да вижда всяка случка като знак и всеки знак като емблема. Какво ли е искал да покаже? Напрягаше се да се сети за значението на жеравите, доколкото си спомняше от „Символичният свят“ на Пичинели или от Валериано, но не намираше отговор. Сега ние отлично знаем, че не е имало нито цел, нито замисъл в онази Градина на Изумленията, Натрапникът вече е губел разсъдък не по-малко от него; но Роберто не можеше да го знае и се мъчеше да разчете онова, което не беше нищо друго освен ядна драскулка.

Ще те пипна, ще те пипна, проклетнико — извика. И още сънен, грабна сабята и се хвърли отново към трюма, преобърна се по стълбичките и се озова в една още неизследвана зона между снопове вършини и камари прясно отсечени дънерчета. Но при падането си бе разбутал дънерите и търкаляйки се заедно с тях, се намери с лице върху някаква решетка да диша пак противната миризма на сентината. И съзря с крайчеца на окото си да шават скорпиони.

Възможно е с дървата да са попаднали в трюма и насекоми, не зная дали са били точно скорпиони, но такива ги видя Роберто, естествено завъдени от Натрапника, за да го отровят. За да се изплъзне от опасността, задраска нагоре по стълбичката; но върху дърветата тичаше и оставаше на място, дори губеше равновесие и трябваше да се вкопчи в стълбата. Най-сетне се изкатери и откри порезна рана на мишницата си.

Очевидно се бе ранил със собствената си сабя. И ето че Роберто, вместо да мисли за раната, се връща при дървата, търси трескаво между гредите оръжието си, което е изцапано с кръв, отнася го в надстройката и излива ракията върху острието. После, тъй като не получава никакво облекчение, праща по дяволите всичките начала на своята наука и излива спирта върху мишницата. Призовава неколцина светци с твърде голяма фамилиарност, хуква навън, където започва проливен дъжд, под който жеравите изчезват в полет. Хубавият порой го стряска: разтревожва се за часовниците, тича напред-назад да ги настани на сушина, наранява сега пък крака си, който хлътва в някаква скара, прибира се на закрито на един крак като жерав, съблича се — и като единствена реакция на тези събития без смисъл, сяда да пише, докато дъждът отпърво зачестява, после утихва, за няколко часа пак изгрява слънце и накрая пада нощта.

И толкова по-добре за нас, че пише — така ни е дадено да разберем какво му се е случило и какво е открил по време на плаването си на Амарилида.