Джил Барнет
Проклетникът (39)

Сватбата

София затвори тежката книга и я положи пак в сандъчето при другата. Точно навреме, защото след миг вратата на спалнята й се отвори широко и дъщеря й Розалинд нахлу вътре.

— Мамо, погледни! Виж сватбения ми подарък!

София стана и се приближи към леглото, където дъщеря й бе метнала една красива перлена диадема с огромен аметист в средата, който поемаше отблясъка от ясните й виолетови очи.

Розалинд сложи диадемата на главата си и грабна огледалото на майка си от масата.

— От Едуард е. О, мамо, не е ли най-красивото нещо, което някога си виждала?

София се усмихна.

— Да, скъпа. Съвършена е. Бъдещият ти съпруг има вкуса на майка си.

— На Клио? Да, предполагам. Всички са тук. Родителите на Едуард, Клио и Мерик, кралят и Маргарет, Мод и сър Пол, Тилди и сър Питър. Още не мога да повярвам, че са ги наричали Тъд и Туок. Какви глупави имена за двама от най-храбрите рицари на кралството, нали?

— Най-храбрите и най-благородните? — засмя се София. — Така казват те.

— Можеш ли да повярваш, че вече е време? Сватбеният ми ден най-сетне настъпи. Не мислех, че някога ще го доживея!

— Ела, скъпа. Имам нещо за тебе. — София хвана дъщеря си за ръка и я поведе към малката тоалетна масичка. — Седни. Ето тук. — Усмихна се и сложи ръце на раменете на Розалинд. — И се опитай да стоиш мирно.

Отвори една кутия и извади оттам дълъг наниз красиви перли.

— О, мамо, перлите на баба.

София се усмихна и започна да ги увива около дългата и елегантна шия на най-голямата си дъщеря. Закопча ги, също както Елинър бе направила за нея преди толкова много време.

— Ето. Какво мислиш?

Розалинд едва не заплака.

— Мисля, че това е най-щастливият ден в целия ми живот!

— В целия ти живот? Във всичките му седемнадесет години? — Тобин стоеше на вратата и се усмихваше с онази усмивка, от която коленете на София все още се подкосяваха.

— Татко! — изхвръкна от стола Розалинд и се озова в прегръдките на баща си.

— Дай да те погледна. — Тобин отстъпи назад и огледа дъщеря си с възхитени очи.

София се засмя и поклати глава. Такава любов цареше между баща и дъщеря!…

— Красива си. Почти колкото майка си.

— Наистина ли, татко?

— Наистина.

И Тобин я целуна по челото.

— Трябва да намеря сестрите си и да им покажа тези хубави неща. Джудит направо ще позеленее!

Розалинд излетя от стаята и тръгна да дразни Джудит, Елизабет и Алинър, по-малките си сестри. Братята й нямаше да се заинтересуват от украшенията, Мерик беше едва на пет години, а Джон на осем.

Тобин остана взрян в София.

— Защото си още така невероятно красива. — И той поклати глава. — Не мисля, че изглеждаш по-различно, отколкото в деня, когато се влюбих в тебе.

— Аз? — учуди се тя. — Днес се чувствам стара.

Тобин я привлече в прегръдките си и каза:

— Никога не можеш да бъдеш стара, скъпа. Тук ти е мястото. А за мене най-хубавото място е да лежа до тебе. Гледам те и знам, че в моя свят няма нищо по-красиво. — Отстъпи назад и я погледна, после взе ръката й и вплете пръстите си в нейните. — Сълзи ли виждам в очите ти, съпруго моя?

София поклати глава.

— Не, скъпи, мисля, че нещо ми е влязло в окото.