Джил Барнет
Проклетникът (3)

2

— София!

Тя се обърна, дочувайки неспокойния глас на приятелката си.

— Почакай!

Лейди Едит тичаше толкова бързо, че обшитата й със злато шапчица бе паднала над очите, а тънкият воал, който покриваше косата й, се бе откопчал, плъзна се по гърба й и падна на земята.

Яркочервени къдрици се спускаха ниско над очите на приятелката й. Едит спря изведнъж, сякаш, оплетена в непокорната си разрошена коса. Опипа главата си, намръщи се, обърна се и погледна към групата селянчета, които тъкмо стъпкваха красивия й воал. Тя притича, взе малкия правоъгълник от нежно жълта коприна, разтърси го и нерешително захапа долната си устна.

Дори от разстоянието, което ги делеше, София виждаше, че воалът е безвъзвратно съсипан.

Едит я погледна, сви рамене и метна воала през рамо, сякаш беше пилешка кост. Хвана с две ръце шапчицата, която така смешно се бе свлякла над челото й, и я бутна назад върху пламтящата си коса. Дишаше бързо, приближавайки се към София.

— Пропусна танците, София!

— След вечеря ще има още.

София се огледа наляво и надясно. Къде е той?

— Закъде бързаш толкова?

— Не бързам — София забави стъпките си, но не можеше да се сдържи да не се оглежда, търсейки в тълпата да зърне познатата небесносиня туника.

— Помислих, че ще останеш цял ден в кулата за неудоволствие на краля.

— Промених намерението си. Реших, че мога повече да го ядосам, ако сляза тук, след хората.

Лейди Едит я погледна със свити вежди и проследи търсещия й поглед.

— Кого търсиш?

— Да търся ли? — София обърна глава към нея и й отправи възможно най-невинния поглед. — Аз?

Хвана Едит под ръка, насили се да гледа право пред себе си и се усмихна широко, добавяйки:

— Виж колко хора са се събрали. Страхувах се, че няма да те открия. Такава тъпканица беше, че не можех да се добера до шатрата, където продават смокини с мед и фурми. — Замълча. — Можеш ли да си представиш? Изгладняла съм — продължи тя. — Трудна работа е човек да призовава проклятия върху обкованата със злато твърда глава на Едуард. — Извърна лице и добави с яд в гласа: — Не ме гледай така, той си го заслужава!

— Не знам дали да не ти завиждам на смелостта или да се радвам, че не съм толкова безразсъдна.

— То е защото Едуард не ти прави живота толкова нещастен. Щастлива си, че имаш брат, който да се грижи за тебе.

— Кралят много се грижи за тебе, София.

— Да, ужасно му харесва да ми съсипва живота — София продължаваше да търси с очи в тълпата. След като не успя да види рицаря, силно стисна ръката на Едит. — Хайде, надбягванията скоро ще почнат. Трябва да отидем първо при продавача на фурми. Аз плащам. — Засмя се и потупа копринената кесия, която висеше на колана й. — Още си пазя парите от Сретение господне, онези, които Едуард ми даде, за да си мълча, докато траеше борбата между неговия човек и лорд Джайлс.

Едит изпъшка.

— Още не мога да повярвам, че нарече рицаря на краля слабак, че му викаше, че нямал повече сила от бълхите по кухненските кучета. София, та този мъж е жива планина!

— Наистина е огромен — усмихна се София — С огромно самочувствие, също както исполинските му ръце.

Едит потръпна и измърмори:

— Нямам смелостта да правя подобни неща.

— Това е необходимо, Едит, и ще продължавам да си изказвам мнението, когато почувствам, че трябва.

Едит поклати глава, в изражението й се четеше благоговение и завист.

— Беше глупост така да предизвикваш краля.

— Не беше толкова глупаво, защото си излязох от голямата зала с пет монети, пъхнати в обувката. Две златни марки от Едуард и три сребърни от обзалагането ми със сър Лоуел.

Едит спря така внезапно, сякаш се бе ударила в стена.

— Ти си се обзалагала?

— Да, заложих на противника.

Едит бързо се прекръсти.

— А защо да не се обзаложа?

— Но това е грях.

— Само че епископ Хърбърт и отец Джон не се въздържаха да заложат — добави кисело София. — Само защото ти и аз имаме ужасното нещастие да сме се родили жени, не значи, че не можем да имаме същите развлечения като мъжете.

— Естествено, че не можем нямаме тяхната сила…

— И ако кажеш „техния остър ум“, ще те оставя самичка ето в този момент.

— Е, дори аз не бих отишла чак дотам, но, София, ти искаш такива ужасни неща. Кралят няма да те остави да го предизвикваш. Това няма да му хареса. Ако продължаваш така, дори Елинър няма да може да се застъпва за тебе. Ами ако той изведнъж вдигне ръце от тебе и те омъжи за някой ужасен човек като… като — тя снижи глас и прошепна с ужас: — като лорд Алфред?

Алфред де Бейн беше известен с похотливостта си мъж на четиридесет и пет години, с ръце, огромни като биволски копита, и малки, блестящи кафяви очички, в които се четеше неприкривана жестокост. Имаше двадесет и едно деца и бе погребал седем съпруга, а никое от отрочетата му не бе доживяло до зрялата възраст петнадесет години.

— Ако Едуард се опита да ме бутне в ръцете на такова проклето същество, ще се пробода в сърцето, дори това да призове вечно проклятие над душата ми и цяла вечност да му се явявам като призрак.

— Не бива да се шегуваш и да казваш, че ще си отнемеш живота. Това е смъртен грях.

— Кой се шегува?

Като чу това, Едит замълча.

Едит беше истинска приятелка на София и внезапното й умълчаване я накара да се почувства неловко. Леко предчувствие се промъкна в ума й.

— Едуард знае, че съм способна да направя такова нещо.

Едит хвърли странен поглед към София и изрече меко:

— Мисля, че някой ден ще срещнеш мъж, който ще те надмине по остроумие. Който няма да избяга от шегата и закачките ти.

— Добре, поне няма да скучая.

— Може би трябваше да се омъжиш за лорд Джефри — каза Едит. — Той е много богат.

— Лорд Джефри е скучен като печена филия. Не е човек, когото някога бих могла да обичам, Едит. — Гласът й трепна, тя погледна приятелката си и й се довери: — С всеки ухажор си представям как съм в прегръдките му. Как ме прегръща и ме целува. Но никога не мога да си представя да бъда с някой мъж, без да искам да мисля за нещо друго, за каквото и да е друго.

— Но ти непрекъснато повтаряш, че сама ще направляваш съдбата си. Няма ли да ти е по-лесно с човек, който иска само тебе, някой като лорд Джефри?

Тя поклати глава.

— Ако някога се омъжа… а не казвам, че ще го направя… искам в брака ми да има вълнения.

Едит я загледа така, сякаш й бе поникнала още една глава.

— Какво лошо има в това? Животът ми сега е достатъчно тих. Не бих могла да го понеса, ако и бракът ми бъде толкова скучен. По-скоро бих станала монахиня. — Тя замълча, после добави, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на приятелката си. — Само дето Едуард казва, че в никой манастир в Англия няма да ме приемат за послушница.

Едит закри устата си с ръка и се помъчи да сподави кикота си.

— Какво толкова смешно има?

— Това, което сега каза — не можеше да сдържи смеха си Едит.

— Не намирам нищо смешно в това, че искам в живота ми да има малко вълнение.

Едит продължаваше да се смее.

София я погледна със свити вежди, после сложи ръце на кръста си, тупна с крак и зачака отговор, но Едит само се превиваше от смях.

— Най-напред, не можеш да станеш монахиня — каза Едит, когато най-накрая се укроти. — Църквата няма да го позволи. И трябва да знаеш, че кралят никога няма да допусне огромната ти зестра да иде при свещениците. И накрая, което е най-важното, бракът с тебе не е възможно да бъде скучен. Не и бракът с тебе, Софи. Няма начин!

— Говориш като Елинър — каза възмутено София.

— Добре — Едит изглеждаше възхитена. — Това е хубаво. Бих искала да приличам на кралицата.

София обаче не искаше да бъде като кралицата. Никога нямаше да се омъжи за чудовище, както Елинър.

— Онзи, за когото ще се омъжа по своя воля, трябва да е рицар. Смел и истински. — Вдигна очи към небето и едно лице се яви в мислите й така внезапно, че дъхът й почти спря. — Мъж с коса, черна като нощта, и рамене, широки като подвижния мост на крепостта. Трябва да е висок. Уверен в себе си. Силен. — Все още загледана нагоре, потърси с очи приятелката си. — Ще приема само ако е велик воин.

— Воините имат корави сърца. Някои жени твърдят, че тези мъже пренасят битките и в спалнята. Че бият съпругите си.

София се огледа наоколо, все още търсейки онази черна коса, широки рамене и уверено изражение, и изтърси самоуверено:

— Ако съпругът ми ме бие, ще му изтръгна сърцето и ще го хвърля на свинете в замъка.

Едит се намръщи и я тупна по рамото.

— Сигурна ли си, че не търсиш някого?

— Едит — и София спря на място, — я ми кажи. Кажи ми кого може да търся? Ти си тук. — Кимна към нея, после тупна гърдите си с длан и вдигна рамене. — И аз съм тук. Никой друг не ме интересува. — И махна с ръка по-драматично от актьора, който бе играл ролята на свети Петър. — Хайде, ела. Ето я там шатрата.

И София посочи флагчето с трите палми, което се развяваше над главите на хората. Хвана Едит за ръка и я помъкна натам.

Шатрата представляваше просто навес на четири пръта и една маса под него. Но пък беше богато украсена с фини турски платове в аленочервено с шафраненожълти ивици, цялата накачена със сребърни звънчета, които иззвъняваха всеки път, щом някой минеше покрай шатрата и докоснеше подпорите й.

Под плътния навес, който временно спаси София от горещите лъчи на слънцето, седеше продавачът с тъмна кожа и тъмни очи и продаваше смокини и фурми с мед, както и малки кутийки с палмово и маслинено масло, докарани с кервани от далечния Ориент.

— Милейди! — Продавачът бързо кимна на София, забелязвайки почти веднага солидната кесия, увиснала на колана й. Поклони се дълбоко, сочейки стоката си. — Вижте тук. Плодовете са толкова свежи, че самият им вкус ще ви накара да се почувствате по-близо до рая.

Пред нея стояха подноси с едри, тъмнокафяви плодове. Сочни. Изкусителни. Устата й се напълни със слюнка, сякаш не можеше да дочака да опита вкуса им.

Продавачът на фурми не беше глупав и правилно беше преценил реакцията й, защото добави:

— Разкошно удоволствие за езика на милейди.

— Дай на дамата да опита половин фурма!

Една сребърна монета прелетя покрай ухото на София и бе сръчно уловена от ръката на продавача.

— Цяла Англия знае, че езикът на лейди София Хауърд има нужда от нещо, за да го подслади! — отекна мъжки смях зад гърба й.

Едит измърмори нещо, което София не можа да разбере, и отстъпи назад. Но София нямаше нужда да чуе какво казва приятелката й. Познаваше противния глас на Ричард Уоруик. Все едно чуваше острие на меч да се търка в друго острие.

Той беше син на барон Джон Уоруик и беше нейното наказание още откакто бяха малки, когато все я щипеше по време на литургия, пускаше й жаби във врата и й криеше обувките, които тя събуваше по време на голямата литургия. Понякога й се налагаше да върви със свити колене, за да не видят Елинър и Едуард босите й крака, подаващи се под полата. Всеки път, щом чуеше гласа на Ричард, почти усещаше острите камъчета да режат стъпалата й.

Преди две години бе отказала предложението му за годеж не само защото не би могла да го обикне и никога не би могла да си представи себе си в прегръдките му, но и защото беше извънредно противен като човек. Би се обзаложила, че тъкмо той е надушил плановете й да се състезава в надбягването и е изплюл камъчето пред краля.

София не се обърна. Само изрече със сладък глас:

— Върни му монетата, продавачо. Нямам нужда мъж да ми купува сладки неща.

Извади една от златните монети, спечелени като подкуп от Едуард, и я вдигна нагоре.

Чуха се ахкания, защото това злато струваше десет пъти повече от сребърната монета на Уоруик, а жените рядко имаха собствени пари. Мъжете плащаха за покупките, пазеха парите и смятаха, че поддържат мъжествеността и смелия си дух, като държат в ръце вървите на семейната кесия.

Тогава се обърна, за да погледне Ричард Уоруик в лицето. Беше си същият Дикън — същата светла коса, която щеше да оредее с възрастта. Очите му бяха тъмнокафяви, но ставаха почти черни, когато я погледнеше. Тя не знаеше какво означава този негов поглед, но знаеше, че това никак не й харесва.

Иначе Ричард Уоруик изглеждаше внушително, защото беше израснал висок, имаше здраво телосложение и хубаво лице. София винаги бе гледала на него като на запъртък: съвършено нормално на вид яйце, но когато го счупиш — развалено и смрадливо.

Уоруик я изгледа с присвити очи, както правеше винаги, и погледът му отново потъмня. Но София нямаше да му позволи да разбере, че погледът му я е ядосал. Вдигна брадичка и поклати глава, преди да му обърне гръб и да каже на продавача на фурми:

— Ще взема три от тези и пет от онези. — И посочи към подносите с фурми и смокини. — Ти какво ще вземеш, Едит?

Едит пристъпи по-близо до София, сякаш за да се скрие от раздразнения поглед, който Уоруик хвърли и към двете.

София реши, че и той е като повечето мъже. Ако не могат да контролират жената с думи, със сила или с остроумие (макар че в случая с Дикън Уоруик тази дума имаше само приблизително значение), се опитваха да пречупят духа й, като й се мусят насреща.

От изражението на Ричард Уоруик можеше да се съди, че развитието на нещата не му харесва. Пристъпи наперено към София и изрече с противния си скърцащ глас:

— Моля, кажете, милейди, откъде сте се сдобили със златна монета? — Замълча многозначително и огледа публиката си. — Човек започва да се чуди.

Хората, събрали се да наблюдават интересния спор между благородника и дамата, започнаха да си шушукат. Това предизвика удовлетворена усмивка на лицето на Ричард Уоруик и лукави подхилвания сред приятелите му, група млади благородници и наскоро провъзгласени рицари: сър Томас Монтгомъри и сър Робърт де Лейси, Александър Мортимър и Уилям Пемброук. Всички хвърлиха многозначителни мъжки погледи към София.

Тя реши да се престори, че не ги вижда.

Но след миг някой силно я ощипа по задника. Много силно.

София трепна, защото я заболя, обърна се и метна яростен поглед към Уоруик, който я гледаше така невинно, че тя веднага би го заподозряла, дори да не бе познала жестокото ощипване на пръстите му.

Със същия невинен изглед той проточи:

— Може би дамата е получила златото си, като е продала нещо.

Тя го изгледа смразяващо.

— Какво намекваш, Дикън?

Той сви рамене, сякаш не я беше чул. Огледа се наоколо към очаквателно взрените в него лица.

— Кажи го! — заповяда тя.

Той вдигна ръце, сякаш се предаваше, и набръчка чело в привидно невинна физиономия.

— Нищо, само дето жените нямат какво да продават — и отново замълча, — освен… благоволението си.

Току-що я беше нарекъл курва пред хората. Така й се дощя да го цапне, че дланите я засърбяха. Но се насили да не реагира.

С върховно усилие на волята тя се обърна отново към продавача на фурми, усмихна му се и посочи с нехайно махване на ръка редицата едри смокини в мед, наредени на подноса.

— Три от тези, моля.

И докато човекът увиваше плодовете в сух смокинов лист и ги завързваше стегнато, тя бавно се обърна, опря ръце на ръба на масата, облегна се назад и зае небрежна поза, която й струва последните капчици самообладание.

Погледна Уоруик право в очите.

— Тази дама не е за продан. — После наведе очи и изтупа въображаем прах от копринената си рокля. Добави след миг мълчание: — Вярвам, че ти и лорд Джон сте открили този факт миналата година.

Прокара още два пъти ръка по гънките на роклята и вдигна очи, изпращайки му най-лъчезарната си усмивка. Той не каза нищо.

— Нима не направихте пет, не, осем… — Тя потупа с пръст по свитите си устни. И кимна. — Точно така, толкова бяха. Осем предложения, нали?

Тогава приятелите му се изсмяха. На него.

— Вярно е, Уоруик. — Томас Монтгомъри го тупна по рамото. — Тя ще предпочете да се омъжи за тебе точно толкова, колкото и за някого от нас. Дори да й паднеш на колене!

Ярка червенина обля лицето на Уоруик. Вратът му дори стана пурпурен. Тя забеляза с ъгъла на окото си как ръката му се спуска надолу към седалището й.

Бързо направи стъпка встрани пред Едит и едва не се спъна, но успя да се хване за подпората на шатрата. Звънчетата издрънкаха в топлия сух въздух, сякаш предизвестяваха какво ще се случи.

— Ау! — Едит подскочи почти на цяла педя. Притисна ръка към седалището си, разтри мястото и се обърна. Огледа се смаяно и сви вежди, хвърляйки унищожителен поглед към Уоруик — Ощипахте ме!

Уоруик избъбри някакво невинно извинение.

— Ощипахте ме!

— Почакайте, лейди Едит… — той протегна ръце напред.

— Не отричайте. Каквото и да сте намислили, Ричард Уоруик, предлагам да престанете. Със сигурност ще кажа на брат си.

Братът на Едит — Хенри, лорд Певърил, беше здравеняк на около тридесет години, невероятно богат и прославен като боец, господар на три от най-добре укрепените замъци в Средна Англия и на още един на север, в Нюкасъл. Огромното му богатство и репутацията му привличаха хиляди войници в дружините му. Беше предан на краля, почтен, но и вдъхващ страх, и обожаваше своята нежна и плаха по-малка сестра. Всички в кралството знаеха, че няма да се поколебае да предизвика на бой всеки човек, който според него я е оскърбил.

— Моите извинения, лейди Едит.

Ричард се поклони дълбоко, превит в кръста, и размаха ръка в жест, който беше колкото показен, толкова и неискрен. След миг групата арогантни млади мъже започнаха тихичко да се оттеглят, но не преди Уоруик да хвърли такъв поглед през рамо към София, че навярно би могъл да я изгори с него.

Тя му се усмихна широко и помаха леко с пръсти, което го накара да стисне зъби, но той се обърна и се отдалечи, изправил сковано гръб, сякаш беше глътнал точилка.

Тя се обърна към приятелката си. Едит я изгледа и каза:

— Това ощипване, дето още ми пари отзад, беше предназначено за тебе.

— Да. — София се опита да не се усмихне.

Наистина не й хареса това, че приятелката й беше ощипана. Но светът беше сурово място и човек трябваше да се грижи за себе си.

Едит сигурно беше прочела мислите на София или може би нещо в изражението й я беше издало, защото се разсмя.

— Ти си ужасна, София. Толкова ужасна. Дори ще оставиш скъпата си приятелка да понася твоите наказания.

— Не е така, Едит — и София се усмихна. — Просто се отместих по-бързо от тебе.

— Да, този път беше така. Но следващия път ще гледам къде стоя, когато Ричард Уоруик е наблизо.

— Можеш ли да си представиш да бъдеш омъжена за него? — София потръпна. — Непоносимо! Бас държа, че е наполовина рак!

— Лицето му стана червено като рак, когато споменах, че ще кажа на Хенри.

Едит я изгледа, прехапа устни и се засмя. Софри се сети как изглеждаше лицето на Дикън. След миг и тя се разсмя.

— Познавам те. Няма да кажеш на брат си.

— Да, колкото и да се изкушавам, няма — защото ще одере Уоруик жив. Но Хенри много добре ми служи като плашило.

— Така си е. Понякога и на мене ми се иска да имах брат, който да бди над мене.

Едит я изгледа насмешливо.

— Още един мъж, когото да подлудяваш или да въртиш на малкия си пръст?

— Аз?

— Да, точно ти.

София се засмя и обви ръка около тънката талия на Едит.

— Хайде, ела да си избереш сладки. Целият ден е пред нас.

Едит се обърна и заразглежда захаросаните плодове, докато София нетърпеливо тупаше с крак, за да съкрати чакането, и се опитваше да бъде колкото може по-търпелива. Но мина толкова време, че тя се почувства остаряла.

— Едит чувствам как кожата ми се сбръчква от старост. Избери си сладки, моля те.

Не можа да издържи повече.

— Дай, аз ще ти избера. Продавачо…

Посочи една фурма и отвори уста, но Едит я прекъсна.

— Не, не, вече реших. Наистина. Най-накрая.

— Поне мисля, че реших.

София изстена мислено.

— Какво има да решаваш? Смокини или фурми? Какво искаш?

— Не е толкова просто. Има с мед… Ето тук едни, поръсени с кипърска захар, нали виждаш? Ето тук, на този поднос, са с канела. Тези пък са с кардамон и индийско орехче. Ах, виж тези. Продавачът каза, че имат бадем в средата.

Мъжът кимна.

— Най-хубавите бадеми на север от Рим. Но тези, милейди, са много специални, защото са киснати във вино и много източни подправки, а после оваляш в счукани цариградски лешници от Франция.

— Вземи по едно от всичките, Едит.

— Не мога. Това ще е лакомия и ще трябва после цяла сутрин да прекарам в молитви. Само още един момент. Истински бадеми — повтори благоговейно Едит. — Невероятно е, сякаш тези скъпоценни ядки са израснали в самия плод, като по чудо.

— Единственото чудо ще бъде, когато най-накрая се решиш — измърмори София, после поклати глава и се обърна отново към тълпата, сложила ръка на кръста си, и се запита защо останалият свят не може да действа и да мисли като нея. Това щеше много да улесни живота й.

Тогава тя реши, че нейният рицар съвсем е изчезнал. Все едно изобщо не съществуваше. След една-две минути започна да се пита дали не си го е измислила.

В този миг иззад ъгъла блесна синя светкавица. Видя тъмнокосата му глава да стърчи над тълпата в другия край на ливадата.

Той беше. Невероятно!

Тя се обърна към Едит и я дръпна за ръкава.

— Едит!

— Избрах си. Виж, виж. Ето, човекът тъкмо ми ги увива.

— Добре! — И София се обърна. — Хайде де, идвай. — Сграбчи Едит за ръката и я задърпа към тълпата.

— Чакай! Парите ти! И сладките ми!

Едит издърпа ръката си и се върна обратно. Грабна покупката и парите от продавача и бързо се спусна след София, която беше твърдо решила този път да намери рицаря. Повлече Едит след себе си. Нямаше да го изпусне този път. Нямаше.

Едит стискаше ръката й и сипеше извинения наляво и надясно, докато София почти я влачеше след себе си, пробивайки си път с лакти.

— За какво толкова бързаш?

София се огледа.

— Надбягванията започват.

— Но те са натам!

— Не тези надбягвания — отвърна София, когато стигнаха мястото, където беше видяла рицаря.

Спря и отново се огледа.

Пак го нямаше. Да не беше направен от дим?

Едит притискаше ръка на гърдите си, опитвайки се да поеме дъх.

— Тук няма нищо. Никакви надбягвания. Нали виждаш? Казах ти, че отиваме в грешна посока.

— Ти стой тук.

София се качи на една ниска каменна стена, като че ли беше конярче, а не благородна дама. Тръгна по стената, залюля се и разпери ръце, за да запази равновесие.

— Какво правиш? Слез оттам. Опасно е.

Едит тръгна покрай стената, взряна в приятелката си със загрижено изражение.

Няколко камъка изпукаха под краката на София и тя чу как приятелката й си поема остро дъх.

— Нищо ми няма. — София вървеше по стената смело, като въжеиграчите на майските панаири. — Гледай! Виждаш ли?

Затича бързо, за да покаже на Едит, че напълно владее положението.

Но Едит не видя това, защото бе закрила очи с ръцете си и се бе навела напред, сякаш София беше паднала от стената.

София огледа стената пред себе си. Ставаше все по-висока. Ако успееше да се изкачи на най-високата й част, където стената стигаше до вратата, водеща към полето за състезанията, щеше да вижда всичко почти като от стените на замъка.

Придвижи се по-внимателно към най-високата част от стената, този път с по-ситни стъпки, защото стената беше стръмна и стара, на повече от век и не така добре иззидана, както стените на замъка. Всъщност беше толкова стара, че беше направена само от плоски камъни, натрупани един върху друг и споени с малко кал.

— Излъга ме — каза Едит и я погледна намусено.

София отново впи очи в стената пред себе си и тръгна напред с уверената стъпка на въжеиграч, с език, подаващ се от ъгълчето на устата, разперила ръце и сковала тяло, съсредоточавайки се в задачата да пази равновесие.

— Че какво толкова съм те излъгала?

— Само глупак ще ти повярва, че не търсиш някого. Би трябвало да те оставя сама. Точно сега. Да ти е за урок.

София долови обидата в гласа на приятелката си, спря и погледна надолу към нея.

— Добре тогава. Ще ти кажа след малко. Трябва да ида малко по-нататък…

— Какво да ми кажеш?

— Още не. Нямам желание да си счупя врата.

София направи още две уверени стъпки и ако се бе съсредоточила, можеше да стигне до върха, където камъните изглеждаха достатъчно плоски, за да я задържат, без да се отронят. Отново огледа тълпата и едва не загуби равновесие.

— Внимавай, София. Тези камъни се клатят. Нищо не е толкова важно, че да рискуваш да паднеш. Моля те, слез долу.

— Важно е! — сниши глас София и прошепна: — Търся един мъж.

— Знаех си, че има нещо! — Опита се да щракне с пръсти, но те бяха станали лепкави от смокините с мед. Намръщи се и вдигна очи. — Кой е той?

— Не го познавам. Може би ти ще знаеш кой е. Помогни ми да го намеря.

— Как да го търся? Дори не знам как изглежда.

— Висок е, облечен в синьо. Небесносиньо. Има черна коса, като гарваново крило, а лицето му е ъгловато и толкова красиво, че просто като го погледна, Едит, мога да забравя да дишам. — Тя се опря с ръце на по-високата част на стената и сложи крак на една малка издатина, готова да се качи горе. — Ако можех да стигна малко по-нависоко, със сигурност щях да го видя, ако е наблизо…

Хванала се за камъка, София бързо се огледа наоколо. Точно зад Едит, загледан право в нея, стоеше онзи вълшебно красив рицар.