Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wicked, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 78 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джил Барнет. Проклетникът

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

12

Тобин се почувства така, сякаш всеки момент щеше да се изправи срещу враг на бойното поле. Усещаше същото напрежение във въздуха. Тя стоеше пред него, без да се помръдва. И бе стиснала здраво челюсти. Единствените звуци наоколо им бяха шумоленето и пърхането на кафезите с ловни соколи на краля. Няколко перца излетяха от близкия кафез и леко се приземиха на мръсния под. Чу се остър пронизителен птичи крясък. Но никакъв звук, издаден от човешко гърло.

Въздухът се сгъсти и натежа, все едно щеше всеки момент да завали дъжд или сняг. Тя изглеждаше като замръзнала, опряла ръка на каменната рамка на вратата, с вцепенено изражение като мраморна статуя. Единственото движение, което се забелязваше по нея, беше лекото повдигане и спадане на гърдите.

Днес цял ден Тобин се бе борил с нея — с тази жена, която бе избрал да стане негова съпруга, с тази, чиято ръка се бе наложило да спечели, служейки на краля. Но като я погледна така застанала пред него, си припомни мразовитите нощи в северните походи, когато дъждът, снегът и ледът вцепеняваха полугладните бойци… сега всичко му се стори отдавна отминало и той знаеше, че си е струвало.

Тя беше красавица. Невероятна за очите на всеки мъж и жив ад за ума и тялото му. Колкото пъти спреше поглед на нея, подтикнат от някаква странна нужда, толкова пъти осъзнаваше защо всеки млад благородник в кралството бе искал да я има за съпруга. Разбираше защо всички биваха покрусени, когато тя покажеше, че не иска да има нищо общо с тях. Разбираше защо така отчаяно се стремяха към нея. Разбираше гнева и нуждата да й отмъстят заради поруганата си гордост.

Но след като две дълги години се бе подчинявал на прищевките на Едуард, той бе успял там, където те се бяха провалили. Тя беше негова. Годежът бе подписан и благословен от църквата и оттук нататък само смъртта можеше да разруши този съюз между краля и неговия баща. А това никога нямаше да се случи.

Тя стоеше пред него, отчаяно опитвайки се да изобрази безгрижие, но това не й се отдаваше. Мъчеше се да си придаде вид на недоволна. Той едва не се изсмя, защото не беше сигурен кой от кого трябва да е недоволен днес. Накрая реши, че достатъчно я е измъчил за един ден, затова пръв проговори.

— Искаше да ме видиш.

Тя не отвори уста, а продължи да стои там, вече, без да изглежда сърдита или нацупена, а само малко объркана, сякаш току-що се е събудила и не знае къде се намира. Това нейно лице, тази уязвима страна от нея, която досега Тобин не бе познавал, го накара да отстъпи.

Той бавно скъси разстоянието помежду им, приближавайки се към нея така, както се доближаваше до най-дивите коне в конюшните на Де Клеър. Заговори меко, с примирителен тон. Не каза нищо друго, само повтори няколко пъти името й.

Тя се обърна и го загледа с дивните си пурпурни очи, нежните й устни се открехнаха, сякаш го очакваха. В този момент той искаше само едно — да я обгърне и да я прегръща, докато и двамата не почувстват нужда от нещо повече, отколкото само да докосват устните си и да се наслаждават на близостта си.

Леко прокара показалец по линията на челюстта й нагоре до меката долна повърхност на ухото, край което се къдреха нежни черни кичурчета коса.

Наведе глава и доближи устни до нейните. Господи, колко я искаше. Когато устните им се докоснаха, тя премига, сякаш едва сега го бе забелязала.

И внезапно го отблъсна.

— Недей!

Гласът й се извиси в остър писък, сякаш бе изплашена. Но София Хауърд не беше девойка, която лесно се плаши, затова той не обърна внимание на думите й.

Тя бързо се съвзе.

— Трябва да поговорим — продължи вече с по-спокоен глас.

Той се изсмя остро.

— Ако сме дошли да си говорим, значи и двамата имаме какво да си кажем. Не знам защо ме повика тук.

Тя измърмори нещо неясно.

— Не те чувам, София. Погледни ме.

Тя го изгледа и присви очи, сякаш го обвиняваше, че не може да намери думите, от които има нужда.

— Исках да ти питам нещо.

— Какво?

София изправи рамене и вдигна царствено брадичка.

— Защо поиска да се ожениш за мен?

Значи за това била цялата работа. Той се запита какво ли ще направи тя, ако й каже истината: че я иска, защото е невиждана красавица, защото всички мъже, които познава, също я искат, защото е живо предизвикателство, а той обича предизвикателствата, и защото поради някаква причина, която така и не може да обясни, още първия път, щом я е видял, е решил, че е бъде негова.

Ако я излъже и й се врече във вечна любов, ако се направи на омаян от любов глупак, тя ще използва този обет срещу него и няма да го остави на мира. А София не беше противник, на когото умният боец би отстъпил дори една педя терен.

Тук ставаше въпрос за гордост, както винаги в отношенията помежду им. Тя и без това имаше високо мнение за себе си. А той бе решил да не раздухва това чувство. Затова се облегна на един стълб, кръстоса ръце и я загледа.

Тя зачака отговора му, докато той се мъчеше да го формулира възможно най-добре.

— Чакам.

— Виждам.

— Да не ми готвиш сега някаква лъжа? Затова ли се колебаеш?

— Не. Ще ти кажа. Ти притежаваш много земи и богатства, София. И благодарение на всичките ти номера в последните няколко години кралят много искаше да те омъжи.

Тя стоеше срещу него с абсолютно безизразна физиономия.

— Така, както аз виждам нещата, ако аз не се оженя за тебе, никой няма да се ожени.

Тя си пое дълбоко дъх с остро изсъскване.

— Трябва да си признаеш, че положи достатъчно старания да прогониш всички възможни ухажори. И ако аз не се бях пожертвал, тогава…

— Ти си се пожертвал? — София пребледня и само след миг лицето и шията й се наляха с гъста червенина.

— Знаеш какво искам да кажа. Някой трябваше да го направи, иначе животът в кралството щеше да се превърне в същински ад. Всеки път, когато ти отблъскваше някой кандидат, Едуард увеличаваше данъците на васалите си, за да може да добави още злато към твоята зестра. Истината е, че никой от нас не може да си позволи това. А пък и защо да не те искам? Като се има предвид голямата ти зестра, мога да се примиря почти с всичко, дори с една разглезена жена, свикнала да прави само пакости.

Тя бе станала пурпурночервена и едва дишаше.

— Такива пакости като свинските мехури, пълни с вода, или жабите в леглото ми. — Той се отдели от стълба и протегна ръка. — И преди да кажеш нещо, знам, че си платила на момчето от конюшнята да ми пъхне жабите в леглото.

Тя беше толкова сърдита, че сама би могла да бълва жаби. За миг той се запита дали в желанието си да сломи нейното упорство не е попрекалил.

— Свърши ли? — изрече тя остро.

Бе изправила сковано рамене, стиснала пръсти пред себе си, с побелели, безкръвни кокалчета.

— Смятам, че достатъчно добре обясних подбудите си.

— Хубаво.

Тя се обърна и се отдалечи от него.

С високо вдигната глава и равномерни стъпки. Той я загледа и се възхити на самообладанието, с което тя прекоси двора и потъна във входа на кулата, който водеше към стълбите за горния етаж.

Само за миг — докато още усещаше тихото й самообладание край себе си, в същия миг, когато луната се подаде над източната стена, извисявайки се като блестящите сърпове, с които селяните изтръгваха класовете жито от земята, — той се попита дали не е допуснал грешка.

 

Тя бе допуснала грешка. Беше си позволила да повярва, че някой може да я обича. И докато се отдалечаваше от него с високо вдигната глава и сухи очи, София осъзна, че това е най-трудното, което някога бе правила.

Глупачка! Глупачка! Така крещеше разумът й с всяка следваща стъпка.

Устните й започнаха да треперят и тя силно ги стисна. Влага се надигна в очите й и започна да пари под клепачите. Тя преглътна сълзите и пое бавно по стълбите, изкачвайки ги една по една, докато най-накрая се озова в стаята си, където свещите все още не бяха запалени и мрачината се спотайваше вече в ъглите.

След миг се хвърли на леглото си зарови лице в длани и заплака. Той не я искаше. Искаше само кралят да е спокоен и той самият да се докопа до зестрата й.

София захлипа така силно, че дъхът й секна. Плачеше за всичко, за което досега не бе плакала. Плачеше за всичко, което бе загубила. Плачеше, защото изобщо се бе осмелила да повярва, че на света има нещо толкова хубаво като любовта. Плачеше, защото в нея не бе останало нищо друго, освен цял кладенец сълзи.

Мина много време, преди да успее да стане от леглото. Луната се бе издигнала като тънък блестящ сърп в черното нощно небе. Тя сведе поглед засрамена, защото разбра истината: Не е достойна никой да я обича. Баща й не бе могъл да я обича. Тобин също.

Всички кандидати за ръката й я бяха искали само заради нейната външност — едва сега го осъзнаваше. Но всички се бяха провалили, не бяха могли да й докажат, че искат от нея нещо повече от външната й красота, за да се гордеят с нея така, както воините се гордеят с оръжията си. Тя беше притежание. Украшение.

И толкова глупаво бе пренебрегнала единствения урок, който така рано бе научила в живота си, единствения, който бе научила от баща си.

В отчаяната си нужда да накара Тобин де Клеър да я обича тя бе забравила, че не може да си позволи да има нужда от каквото и да било. Особено от нещата, които не би могла да има.

Не бе имала баща и майка, не можеше да има нужда от тях. Не бе имала любов, не й бе позволено да изпитва нужда и от любов.

Бяха я изоставили съвсем млада и тогава тя бе разбрала, че трябва да умее да контролира всичко. Но бе забравила. Бе забравила защо се е държала винаги настрана от всички, които се правеха, че искат да й помогнат. Горчивата истина беше, че нямаше кой друг да й помогне, освен самата нея.

Тя започна отново да хлипа, изплаквайки мъката си от всички глупаво пропилени мигове, когато бе мечтала, че животът й може да стане по-различен. Не можеше да се надява на друг, освен на себе си. Не можеше, защото всички други щяха да я изоставят.

Отправи се към масата, запали свещта и я извади от железния свещник. На масата стоеше полирано метално огледало, в което всяка сутрин се оглеждаше, за да види в какво състояние е косата й. Наведе се и се вгледа в отражението си, видя как сълзите къпят по лицето й, видя подутите си устни и зачервените си очи, петната по лицето от тези сълзи, които не трябваше да пролее.

Изтри ги и отново погледна лицето си, лицето, което всички твърдяха, че е безупречно красиво. Лицето, заради което хората я гледаха.

Остана дълго време взряна в огледалото, после го захвърли в другия ъгъл на стаята. То се удари в каменната стена със силно издрънчаване.

Красотата нямаше никаква цена. Тя не бе успяла да й спечели майка. Красотата не бе задържала баща й при нея. Не бе го накарала нито да я обича, нито да я цени. Красотата й бе създавала само неприятности.

София се изправи, отиде в другия ъгъл на стаята, наведе се и вдигна огледалото, после се насочи към раклата до леглото си и извади кошничката с бродерия. Взе малките ножички във форма на лебед, върна се при масата и подпря огледалото на стената.

Дълго гледа отражението си. После взе ножичките и извади малката кама от колана си. Погледна ги, питайки се кое ще нанесе повече щети. Взе камата и я вдигна към лицето си.

Погледна се в огледалото, стиснала камата. Сълзи потекоха от очите й и замъглиха отражението. Тя сграбчи голям кичур коса и го отряза. После сграбчи друг и го отряза, след това още един, дългата й черна коса започна да пада на купчини около нея на пода.

Когато свърши, остави камата на масата и започна да реже остатъка от косата си с ножичките, докато по главата й останаха да стърчат само снопчета, наподобяващи зъберите на западната стена.

Тогава София стана, взе една кожена торба, която висеше на куката наблизо, и натъпка вътре всичките отрязани кичури коса, а после върза здраво вървите на торбата. Легна на леглото, сви се на топка и притисна отчаяно рамене с дланите си. Очите й бяха уморени и пареха от пролетите сълзи. Затвори ги и след миг заспа.

Бе минало доста време от следобеднята на следващия ден, когато Парсин, капитанът на войниците на Тобин, го откри в конюшнята, където конят му дъвчеше доволно сеното и вече не показваше никакви признаци на куцане.

— Сър!

Тобин се обърна.

— Да?

Мъжът му подаде кафява кожена торба.

— Казаха ми, че това е ваше.

— Мое? — вдигна вежди Тобин. — Откъде го взе?

— Рано сутринта, като излизахме на лов, един слуга дотича при мене и ми каза, че сте търсили това. Помоли ме да ви го предам.

Тобин не бе търсил нищо. Погледна торбата, премери тежестта й, опита се да разбере дали не е някаква измама. Знаеше историята за един човек, на когото дали някаква торба, казали му, че е подарък, а вътре имало змия. Но му се стори, че тук няма змия. Пусна я на земята, коленичи и развърза вървите. Надникна и видя нещо черно.

Смръщи вежди и обърна торбата.

Купчини блестящи черни кичури, черната коса на София изпадна на жълтата слама на пода.

Той я загледа смаян, после се изправи и изруга яростно. След секунда се обърна и тресна с юмрук дървената стена.

Капитанът трепна.

Тобин се извъртя рязко към него.

— Какъв слуга? Къде?

— Не го познавам, сър, носеше червена шапка. Лицето му беше черно и изцапано. Беше с вълнена туника, кафява…

— Накъде отиде тя?

— Не знам. Не… — и замълча стреснато. — Тя?

— Да, този слуга е бил моята годеница.

Парсин го изгледа жално.

— Не знаех, че е тя. Аз…

Тобин вдигна глава.

— Не си виновен. Но я си помисли. Какво друго видя?

— Повече не я видях, след като изтича навън през портата. — Тобин мълчеше. — Той, искам да кажа, тя излезе от замъка почти едновременно с каруците за храна.

Тобин поклати глава. Беше късно следобед и София имаше почти цял ден преднина. Излезе от конюшнята, сипейки яростни проклятия, в които се примесваха думите „жена“, „коса“, „инат“ и „глупачка“. Дългите му крака сякаш изяждаха разстоянието, докато вървеше, стиснал юмруци, към покоите на краля, за да съобщи на Едуард какви глупости е направила сега София.

Някъде далече, близо до Кентърбъри, на няколко мили от Лийдс, един млад тъмнокос момък с червена шапка и груби вълнени дрехи, със зацапано от пепел лице се присъедини към един керван жонгльори и клоуни, тръгнали към Лондон.