Джил Барнет
Проклетникът (14)

13

Следващите дни бяха цяло приключение за София. Тя пътуваше с малка трупа актьори, водена от любезен млад мъж, чиято коса имаше цвета на медните пенита, спечелени от представленията му. Беше жонгльор, казваше се Алън от Уизбъри и успяваше да очарова зрителите, да ги накара да плачат и да се смеят. С него пътуваше бащата на жена му Бърнард, масивен мъж, който ходеше по въже и изпълняваше акробатични номера, а освен това представяше и една огромна танцуваща мечка на име Сатана.

Друг член на групата беше Миранда, жената на Алън и дъщеря на Бърнард, която врачуваше, но също можеше да ходи по въже, независимо на каква височина е от земята, освен нея в трупата бяха още и шестгодишните й дъщери близначки Мод и Матилда. Те си приличаха ужасно много и правеха забележителни скокове и превъртания, подпомагани от баща си и дядо си.

Никой не знаеше, че София не е момчето, за което се представя. За тях тя беше едно сираче — а това си бе чистата истина, скитниче — което също беше истина, и разказвач на причудливи истории… София предполагаше, че винаги е била много добра лъжкиня.

Животът в замъците на краля я бе научил на много неща за мъжете, защото около нея винаги бе имало много мъже, които да наблюдава. Отрано бе разбрала, че мъжете обичат да ругаят и да плюят. Освен това обичат и да се хвалят дори и за най-малките си преживелици, обичат и да си подмятат различни неприлични шеги. Бе чувала слугите да си разправят как са наблюдавали слугините да се къпят в реката или как са гледали забавленията на началника на конюшнята с готвачката. С една дума, да бъдеш мъж според нея означаваше да бъдеш възможно най-груб и безцеремонен.

Не й беше трудно да се прави на мъж сега, когато имаше нужда от нова самоличност. Една нощ успя да гаврътне цяла огромна халба бира и да се оригне шест пъти последователно, пеейки някаква неприлична песничка.

Когато стигнаха до Лондон, се наложи да прекосят Темза с лодка и попаднаха в един пренаселен квартал, който София не бе виждала никога преди. Тълпата, която гъмжеше из тесните улички, сякаш никога не заспиваше. Покривите на къщите и кръчмите бяха толкова овехтели, че тя със собствените си очи видя как две такива сгради се подпалиха само от искри, донесени от лекия ветрец. Кучетата се мотаеха в краката на хората, деца крещяха, предлагайки различни стоки, крадците можеха да отмъкнат кесията на всеки минувач също толкова лесно, колкото и убийците можеха да му прережат гърлото.

Но за София, която имаше закрилата на жонгльорите, всичко това бе едно ново приключение и тя не виждаше опасността, а само една друга, очарователно греховна страна на живота, за която не бе и подозирала.

За нейно огромно удоволствие Алън я научи да жонглира още първата вечер, когато се присъедини към тях. Тя се усъвършенстваше всеки ден, поне така си мислеше, докато накрая вече започна да изпълнява номерата си, без да изплезва език от усърдие.

София застана на ъгъла пред малка групичка зрители и заподмята три червени дървени топки, балансирайки на малка греда.

— Браво, Нед! — викна й Алън, докато обикаляше с широкополата си шапка, в която валяха монети.

Тя бе казала на Алън и на другите от трупата, че се казва Едуард — една лъжа, която доста я развесели, защото беше сигурна, че кралят най-вероятно е накарал вече да я издирват.

Справяше се доста добре с играта. Звънчетата на обувките й дрънчаха, тя се чувстваше достатъчно уверена и реши да прибави към трите топки още една.

Тогава нещо я удари. Силно. Блъсна се право в краката й. Тя отхвръкна настрана и се пльосна по лице на калдъръма. Пое си дъх, но вдиша само кал и мръсотия и изобщо всичко, каквото се бе озовало под носа й.

Замаяна от внезапната болка, дочу как насъбралите се кикотят, освен това долови и странен сумтящ звук.

Някой я буташе по ухото.

Тя разтърси глава и камъчетата около нея се разхвърчаха. Плю веднъж и погледна.

Взираше се в зурлата на огромно прасе, точно то сумтеше пред лицето й, после притисна студената си влажна зурла към окаляната й буза, сякаш я целуваше. Хората се запревиваха от смях.

— Махай се, дебела свиня такава!

И се изправи сърдито, докато хората наоколо продължаваха да грухтят от смях. В шапката на Алън заваляха още пенита, повече, отколкото се бяха събрали по време на умелото й жонглиране, и това я натъжи и ядоса безкрайно много.

Тялото й бе натъртено, но гордостта й бе понесла несравнимо по-тежък удар. Наистина искаше да прибави и четвъртата топка към номера си. Обърна се намръщено и загледа прасето, което се отдалечаваше с невинен свински тръс към стадото свине, завиращи се безгрижно под каруците.

Алън се приближи към нея и й подаде ръка.

— Трябваше да те предупредя за свинете. Селско момче като тебе не знае каква напаст са те по улиците на Лондон. На всеки ъгъл се срещат.

Тя огледа намръщено изкаляните си дрехи.

— Исках да жонглирам с четири топки.

Алън се засмя, обгърна я през раменете и я потупа приятелски.

— Не се цупи. Довечера заминаваме за Хиърфорд. Там ще опиташ номера с четирите топки.

София се огледа недоволно — цялата бе изплескана с кал. Предаде се и примирено напъха дървените топки в торбата, увиснала на гърба й, а после тръгна към мястото, където бяха спрели фургоните и където тълпа деца се трупаха около клетката на мечката, опитвайки се да я накарат да заръмжи, като я мушкаха с пръчки.

Сатана беше глупаво име за танцуваща мечка, като се има предвид колко миролюбива беше всъщност. В повечето случаи Сатана дори не ръмжеше, но пък и отказваше да танцува. Бърнард го бе откраднал още като малко мече, когато майка му била убита в едно от обичайните забавления на тълпата — насъскване на мастифи срещу вързана на верига мечка.

Късно същата вечер трупата напусна Лондон с дългия си фургон с огромни врати и малки, закрити със завеси прозорчета. Друг фургон с навес от платно бе предназначен за клетката на Сатана, снабдена с колела, която Бърнард прекара във фургона, докато животното спеше. София заспа в дългия фургон, който се друсаше и скърцаше по пътя, излизащ от Лондон. Зад гърба й оставаше и столицата, и всичко, което досега беше познавала.

В Лийдс настъпи истински ад. Крал Едуард бе така вбесен, че искаше да обяви награда за главата на София. Каза, че по този начин цялата страна ще тръгне да я търси и ще я намери, преди да се е забъркала в някоя смъртоносна бъркотия. Тази идея му харесваше, защото щяха да я върнат след броени дни и тогава лично той щеше да я убие със собствените си ръце.

Кралицата обаче не му позволи да обяви награда за нея и го накара да разбере, че тъкмо това сериозно би изложило на риск сигурността на София.

Тобин обяви, че тъй като годежът е законно сключен, сега отговорността за нея се пада на него. И само на него. Закле се в сабята си, че ще я намери и ще я докара обратно.

Едуард и Елинър скоро трябваше да заминат за замъка Камроуз в Уелс, където трябваше да присъстват на кръщаването на поредния син на граф Мерик, кръщелника на Едуард. Това бе добре дошло за Тобин, защото предпочиташе сам да търси София, придружен единствено от своите хора, без да си създава неприятности с присъствието на дружинниците на краля. Беше сигурен, че Едуард му е позволил да търси сам София единствено защото се налагаше да замине за кръщенето в Камроуз.

И Тобин започна да я търси. Заедно с хората си прерови цялата околност на Лийдс. Войниците му разпитваха всички минувачи и когато стигнаха около Кентърбъри, попаднаха на следа.

Денят преминаваше в нощ, нощта се сменяваше с ден, но все не успяваха да я открият. Сякаш се бе стопила във въздуха. Вече наближаваха Лондон, където Тобин знаеше, че всеки би могъл да се скрие и да остане неоткрит с години.

Беше вече късен следобед, небето се бе смрачило, нощта почти беше настъпила и заваля дъжд. Облаците започнаха да изсипват поройни струи, които разкалваха пътя и забавяха хода на конете. И Тобин, и хората му бяха подгизнали до кости, когато стигнаха близо до Рочестър. Тобин знаеше, че трябва да даде почивка на войниците си. Влязоха в един хан, настаниха се, но той не можа да мигне. Лежеше и мислеше какво би могло да се случи на София. Тя беше толкова глупава, толкова млада и наивна.

Обърна се настрана и стовари няколко пъти юмрук върху сламеника, за да се опита поне малко да се успокои.

Но не можа.

Истината беше, че никак не му се лежеше на това легло. Искаше да я намери. Искаше да скочи на седлото и да прерови цялата околност. Молеше се господ да му даде знак, някой отнякъде да му посочи следа, просто да знае, че тя е жива и здрава.

Затвори очи, пое си дълбоко дъх, после издиша бавно. Винаги правеше така преди битка, за да се успокои. Силните чувства винаги му бяха създавали притеснения. Но той знаеше как да се справя. Граф Мерик винаги му бе казвал, че гордостта и гневливият му темперамент по всяко време могат да го вкарат в неприятности.

Трябваше да се научи да контролира онова, което Мерик наричаше младежки чувства.

Тобин ужасно мразеше, когато Мерик беше прав.

И лежеше тук, чувствайки се ужасно безпомощен, ядосан и изплашен. Не беше се тревожил толкова много още откакто сър Роджър де Клеър бе изчезнал почти под носа му. А той не обичаше особено много Роджър. И както се разбра впоследствие, Роджър наистина бе претърпял злополука. Меко казано. Бяха го обесили в една горичка, бяха го оставили да умре бавно и мъчително, докато не го бе открила една млада дивачка на име Телери, която сега беше негова съпруга.

Ами ако някой сега беше обесил София?

Тобин се извърна рязко на другата страна и изруга. Всеки път, щом затвореше очи, виждаше лицето й, такова, каквото го бе видял за последен път: гордо вдигнатата брадичка и абсолютното самообладание, когато той глупаво й бе изложил несъстоятелните си доводи защо бил реши да се ожени за нея.

Бе излъгал. Бе излъгал нея, а може би лъжеше и себе си. Истината беше, че не знаеше какво чувства. Със сигурност знаеше само едно — че е объркан. Винаги беше объркан в близост до нея. И всеки път, когато тя го оставяше, той усещаше, че може би е направил нещо погрешно… отново. Почти му бе станало навик. В нейно присъствие винаги казваше или правеше някоя глупост. Думите, отправени към нея, идваха от неговото его и от гордостта му. Не можеше да говори искрено, от сърце, защото не беше сигурен, че изобщо има сърце.

Но гордост имаше. С гордостта беше трудно, тя оцветяваше начина, по който човек виждаше всяка ситуация, и правеше така, че дори най-невероятната глупост да изглежда като единственото правилно нещо. Гордостта именно го бе накарала да й надрънка всичките ония глупости.

Неговата гордост и нейната. И когато затвори очи, за да заспи, последната му мисъл беше: не знаеше на кого да се сърди повече, на нея ли или на себе си.