Джил Барнет
Проклетникът (4)

3

Отблизо той дори беше още по-красив, този мъж на мечтите й, чийто напрегнат поглед караше кръвта й да закипи и главата й да се замае.

Сега той гледаше към нея, макар че говореше с Едит.

— Лейди Едит, приятелката ви като че ли е загубила нещо.

Да, загубих сърцето си.

— Не е загубила нещо, а някого. — Едит извади една смокиня от торбичката си и добави небрежно: — Търси един мъж. — Захапа смокинята. — Един красив мъж.

Рицарят се засмя с дълбок, гърлен смях.

Само да можеше да натика цялата торбичка със смокини или по-добре, целия поднос, или още по-добре, цялата шатра със захаросани плодове в голямата уста на Едит, София щеше да го направи. Вместо това тя отклони очи за миг, само колкото да стъпи на първото от десетте стъпала, които щяха да я отведат в подножието на тази проклета стена.

Първата стъпка беше успешна.

Втората — не.

Камъкът се залюля и се откърти.

Тя залитна, изписка изненадано и падна. Всичко стана прекалено бързо. Затвори очи и зачака да тупне на земята, през ума й пробягна мисълта, че вероятно ще си счупи врата и ще умре точно когато беше открила този, за когото копнееше сърцето й.

Но не тупна на земята.

Падна в две силни ръце. В неговите ръце. Премига и погледна нагоре към лицето му, знаейки, че няма време да скрие изненадата, изписана по собственото й лице.

Толкова лесно я бе хванал. Сякаш тежеше не повече от перце.

Тя си пое дълбоко дъх, после още веднъж, затърси какво да каже. Но думите й избягаха, когато неговият аромат изпълни ноздрите й, устата й, главата и сърцето й. Мирис на чисто мъжко тяло, богато ухание на обработена испанска кожа и на сбъднати мечти.

— Тя търси мъж, нали така?

Гласът му беше много дълбок, сякаш идваше от душата му или от небесата, или може би, помисли тя, след като улови тъмния блясък в очите му, може би този дълбок глас идваше направо от ада.

Не можа да измисли нищо остроумно или хапливо, което да му каже. Никаква мисъл не прескочи от мозъка към устните й. Не можа да направи и никакъв жест.

Езикът на София Хауърд беше завързан.

Не беше смятала това за възможно, тя, която се гордееше с дарбата си винаги да взема последната дума във всеки спор. Дори не беше сигурна, че ще си възвърне гласа. Сякаш способността й да говори беше излетяла заедно със стреснатия й дъх някъде над главата й и извън нейния обсег.

Той не отделяше очи от нея, докато ръцете му я държаха здраво, а дланта му, прилепена до външната страна на бедрото й, леко бе придърпала роклята й нагоре. После изрече меко:

— Аз съм мъж.

Тя не можеше да отмести поглед. Не можеше и да мисли. Не можеше да направи нищо, само стоеше и се взираше в него в един безкраен миг, когато времето сякаш не съществуваше.

Неспособна да говори, да мисли, да се движи, тя само можеше да се взира в тези негови сини очи и докато се вглеждаше в тях, сърцето й заби по-бързо, а дъхът й също се ускори. Очите му имаха цвета на туниката му, синевата на небето в лятна утрин. После тя съзря нещо в тези очи, искрица веселост, а след това един многозначителен поглед, който казваше, че този надменен дявол много добре знае кого е търсила тя.

София се замоли лицето й да не издава какво си мисли: колко трудно й е да застане срещу този мъж, първият от години насам, чието добро мнение означаваше нещо за нея.

Не се изчерви. Никога не се бе изчервявала и много пъти беше благодарна за това. Защото така имаше възможност да действа смело дори когато не се чувстваше смела. Или да скрие от света това, което чувстваше в действителност. Като сега, когато нямаше с какво да прикрие истината, освен с една ледена маска. Беше срещнала единствения мъж на света, когото искаше, и като осъзна това, толкова се уплаши, че цялата се разтърси в една гигантска тръпка.

— Пуснете ме долу, сър.

Тя намери загубения си глас и за щастие той прозвуча много по-хладно, отколкото бяха мислите й. Зачака той да се подчини на думите й и да я пусне.

Той не направи нищо.

— Веднага. — Тонът й беше остър и това я зарадва. Изражението му се промени, сякаш искаше да каже нещо, но не проговори. Вместо това едната му ръка, тази, която я държеше, се спусна надолу — тази, която беше под коленете й.

Краката й се отпуснаха тежко надолу. Тя пое остро дъх, но след миг другата му ръка я стисна здраво през гърба, задържа я плътно до него, гърди до гърди, докато краката й висяха във въздуха.

Тя вдигна очи към него, прикована към тялото му. Почувства се като притиснато в ъгъла животно, сковавана по-скоро от тези негови очи, отколкото от ръцете, които я държаха плътно до него. Той я гледаше със същия напрегнат поглед, с какъвто я бе пронизвал преди малко, когато я фиксираше от другия край на поляната.

Тя си пое дъх, съвсем плитко, но в ушите й звукът отекна високо, почти като писък.

Той присви очи и погледът му се премести към устата й, после бавно я пусна да се плъзне до тялото му, инч по инч, докато краката й едва докоснаха земята, а устата й беше суха като морска сол.

София отстъпи като опарена назад и изтупа праха от роклята си.

— Сър.

Кимна леко в знак на благодарност, без да го поглежда в очите, защото ако той усетеше смущението й, тя щеше да умре на място. Точно тук, насред поляната. Щеше да се стопи, да потъне в земята и да престане да съществува.

— Би трябвало да благодариш на сър Тобин, че ти спаси врата — каза й разсеяно Едит, поглеждайки намръщено към празната торбичка от сладкиши.

София замръзна. Думите й излязоха с шепот от гърлото.

— Какво каза?

— Това е сър Тобин де Клеър — изрече Едит, сякаш София би трябвало да го познае. — Срещали сме се и преди.

София вдигна рязко глава и го погледна втренчено. Той не отмести очи, изражението им си оставаше същото.

— Аз пак отивам при продавача на фурми, София. Няма да се безпокоя за тебе, сър Тобин ще те придружи. Ще се видим на състезанията, там ще потърсим отново твоя мъж.

Едит се запъти към шатрата на продавача, изоставяйки я съвсем спокойно в компанията на сър Тобин де Клеър, най-големия син на Глостърския дук.

О, да, беше се запознавала с него.

Но никога не беше виждала лицето му.

 

Три години по-рано, замъкът Камроуз

София стоеше пред огромната, резбована дървена врата на голямата зала, далече от шумната тълпа гуляйджии, които празнуваха вътре сватбата на лейди Клио Камроуз и лорд Мерик граф Гламорган, близък приятел и васал на нейния братовчед Едуард.

В разгара на сватбеното тържество вестителите на Гламорган бяха влезли в залата и бяха привлекли вниманието на пируващите с протяжния си триумфален сигнал, за да провъзгласят, че лорд Мерик е подарил на съпругата си разкошен сладкиш от рядко срещаното бяло брашно във формата на замъка Камроуз заедно с кули от захар, стени от розови листенца, налепени върху бадемов крем, и напълно действащ подвижен мост над ров, пълен с мед, в който плуваха захарни лебеди — сватбен подарък от графа за съпругата му, който накара лейди Клио да го погледне нежно, а в следния миг да се засмее и да извика от възторг.

София получи две парчета от този чудесен сладкиш, за което се наложи да си послужи с малък трик, защото иначе щяха да я обвинят в лакомия — един от седемте смъртни гряха. Но това беше абсолютна глупост, тя не беше лакома, само харесваше сладкишите. Как може това, че обичаш сладкиши, да е грях? Още повече пък смъртен грях?

И докато кроеше хитър план как да се сдобие с трето парче, погледна нагоре и с изненада откри, че всички на нейната възраст, младежите сред присъстващите, дъщери и синове на благородни семейства, нейни приятели и няколко от братовчедите й, бяха изчезнали от голямата зала.

Тя излезе да ги потърси и застана пред залата, заоглежда се и се почуди къде ли са отишли всички.

— Ела, Софи!

Обърна се, защото позна гласа на младата си братовчедка. Принцеса Елинър отново я повика.

— Ела да играеш с нас!

София трябваше да заобиколи един едър акробат, който водеше група танцуващи кучета през блъсканицата около изхода. Погледна във вътрешния двор, между конюшнята и маслобойната и видя повечето от приятелките си и други хора, които бяха дошли от всички краища на страната, за да присъстват на тази сватба.

— Играем на сляпа баба! Бързо, идвай!

Братовчедка й Елинър, най-голямата дъщеря на Едуард, стоеше в кръг заедно с другите младежи.

В средата на кръга беше застанал един висок младеж. Главата му беше покрита с черна качулка, беше протегнал ръце пред себе си. Обърна се бавно, предпазливо и посегна напред. Спря за миг, готов, напрегнат, после скочи и се опита да сграбчи Елинър.

Братовчедка й се разсмя, когато закачуленият младеж се спъна и улови само въздуха пред себе си.

Елинър продължи да се движи на безопасно разстояние, да се смее заедно с другите и да го закача, както се правеше в тази игра, докато изведнъж се сниши и ръцете на търсещия я младеж се удариха в стената на маслобойната.

Всички се засмяха.

Младежът се обърна, изправи се и също се засмя. Направи шеговит поклон.

— Ха! Принцеса Елинър е твърде бърза за непохватния син на един дук!

Шегата накара някои млади хора в кръга да се засмеят — тези, които го познаваха. София се вгледа продължително в него, но като че ли не беше го срещала преди. Гласът не й беше познат. Щеше да го е запомнила по високия ръст.

Това не беше изненадващо, защото повечето синове на кралските васали бяха давани за отглеждане извън домовете си, когато станеха на седем години.

Докато дъщерите на благородниците биваха настанявани в някой замък, където ставаха почти затворнички, синовете бяха изпращани да служат при воините и да се учат на изкуството им — за да станат новото поколение бойци и рицари, призвани да бранят Англия.

И докато София внимаваше в закачуления младеж, Елинър отново се разсмя с неповторимия си кикот, а после прикри устата си с ръка и се метна настрани, за да не може той да я хване.

Той се обърна и бързо тръгна към нея. След няколко неуспешни опита да хване дъщерята на краля младежът се насочи другаде, а принцесата махна на София да слезе долу при тях.

София моментално натъпка третото парче сладкиш в устата си, от което бузите й се издуха, после подхвана полите на роклята си и затича надолу по каменните стъпала. Още преди да престане да дъвче, хвана Елинър за ръка и двете загледаха как младежът, застанал в кръга, се опитва да хване другите.

След като погледа известно време играта, София се наведе към братовчедка си и запита:

— Виждаш ли, Елинър, този младеж все се стреми да хваща момичетата за гърдите.

— София! — избухна в смях братовчедка й и звукът накара младежа да се обърне с лице към тях.

— Вие се смеете! — каза той и тръгна към двете момичета. София, за разлика от всички останали, пристъпи една крачка към него с ръце на кръста и с вдигната брадичка.

— Виждам, че „сляпата баба“ не е съвсем сляпа!

Младежът се помръдна, само се извъртя леко, за да застане точно срещу нея. Наклони глава.

— Колко сляп ме иска тази нова лейди?

— Достатъчно, за да не гоните само онези, които имат гърди!

Разнесе се висок дружен смях.

— Де Клеър! Тя те предизвиква!

София знаеше, че Де Клеър е името на Глостърския дук. Закачуленият младеж трябва да беше негов син.

Младежът й се поклони с широк размах на ръката.

— Някой тук не е сляп, както виждам.

— Ах, той си призна, че вижда. — София не можа да сдържи насмешката в гласа си, много й харесваше да извърта думите му в своя полза.

— Да виждам? — Той не помръдна, остана на място и потърка брадичката си, преструвайки се, че размишлява. — Да предположим, че ви кажа, че имам дарба и виждам с мислите си.

— Да предположим, че ви кажа, че мога да летя.

Всички се засмяха.

— Дамата се съмнява в моята способност да възприемам.

— Дамата смята, че платът не е достатъчно дебел.

София му отправи остър поглед, инстинктивно знаеше, че той я вижда добре.

Той отново се засмя, разпери ръце в знак, че е напълно невинен.

— Може би дамата би желала сама да ми завърже очите?

— Направи го, София!

— Да! Ето един по-дебел плат! Достатъчно тъмен е — един от младежите й подхвърли колан от туника, ушит от тъмносиня коприна.

София прие предизвикателството и пристъпи напред, наслаждавайки се на победата си и на словесния двубой с високия млад непознат, син на един могъщ феодал — тъкмо човек, който се нуждаеше от подрязване на крилцата.

— Трябва да коленичите пред мене, благороднико, защото не съм някакъв дебелоглав гигант.

Той само се засмя на остроумието й, после коленичи пред нея. Тя пристъпи по-близо.

— Вие се усъмнихте в честта ми — изрече той тихо, за да не чуе никой друг.

— Доколко честно е да се лъже? — отвърна София доста високо. Искаше всички да чуят. Иначе каква победа щеше да бъде — с тайнственост и прошепнати заплахи?!

— Твърдите, че лъжа?

— Да, твърдя.

— Говорите сериозно, милейди.

— Напълно сериозно — кимна тя отсечено.

— Разбирам. Това е предизвикателство.

Другите започнаха да си шепнат.

Тя нямаше да отстъпи пред предизвикателството. Тази словесна схватка започна да й харесва.

— Точно така — изрече тя с твърд тон, вирна брадичка и погледна братовчедка си, чувстваше се прекрасно.

— Тогава, щом сте ме предизвикали, трябва да платите глоба, ако излезе, че сте сгрешили.

Тя го изгледа смаяно. Да не е полудял?

— Значи вие, благороднико, твърдите, че можете да ме хванете с две превръзки на очите?

Засмя се гръмко. Щеше да върже втората превръзка така стегнато, че ушите му щяха да залепнат на голямата му глава.

София никога не отстъпваше пред предизвикателствата. Понеже беше жена, оставаше й единствено гордостта. Заразглежда го, без да бърза. Чувстваше, че и той я разглежда, макар да не бе свалил черната качулка. Сведе очи към тъмносинята коприна в ръцете си. Тази превръзка беше от двоен слой плат и дори по-тъмна от неговата качулка. Вдигна я към слънцето, но не можа да види нищо през нея. Нямаше риск. Всичко беше сигурно.

— Дамата се колебае — подразни я той.

Блъфираше. Палячо такъв!

— Ако можете да ме хванете с двете превръзки на очите, ще платя каквато глоба пожелаете.

Тя вдигна брадичка и погледна право към черната качулка, където трябваше да бъдат очите му.

— Тогава вържете ми втората превръзка.

Той коленичи и наведе глава. И докато връзваше възела, София се запита какво го е накарало да приеме облог, който със сигурност щеше да загуби. Вгледа се в черната качулка и за миг се зачуди какъв ли цвят има косата му, скрита под нея. Как ли изглежда лицето му? Очите му? Гласът му беше плътен, не като на другите момчета, чиито гласове от време на време променяха височината си и изскърцваха като каруца, чиито колела се нуждаят от смазване.

Височината му подсказваше, че вече не е момче, може би наскоро е бил посветен в рицарство. Без съмнение беше от богато семейство, защото дрехите му бяха изящно скроени, от тежка материя и добре ушити. Ботушите му бяха от мека кожа, каквато се внасяше от Испания — невероятно скъпа.

От думите му София разбра, че е син на граф. Поне това беше казал. Но имаше твърде много синове на благородници, които тя не познаваше, защото те растяха извън родните си замъци.

Когато върза възела, тя сведе поглед към закритата му от качулката глава и мислено се прокле, че не е внимавала повече по време на сватбеното пиршество, когато всички гости седяха на масите в залата и тя можеше да ги разгледа добре, защото беше настанена на почетната маса на подиума. Така щеше да знае как изглежда той.

Само ако беше внимавала повече… Но не беше. Гледаше само как да се натъпче с ядене и сладкиши.

Дръпна се една крачка назад.

— Назовете глобата, благороднико! — извика някой, когато той се изправи.

Грациозно и изненадващо, както се изправяха рицарите с тежки брони.

Тя го изгледа бързо. Беше висок, наистина. Отстъпи още една-две крачки.

— Хайде! — завикаха в кръга. — Назовете глобата!

Той не каза нищо, остана на място — висок и изправен, сякаш загледан нагоре, към кулата. София изведнъж се почувства дребна и това я ядоса. Не искаше да се чувства уязвима.

И също зачака.

Той мълчеше.

Тя се запита какво ли чака. И когато той продължи да мълчи, тя се огледа наоколо, после сви рамене и застана малко по-спокойно.

— Може би съм вързала превръзката така стегнато, че този благородник не може вече нито да мисли, нито да говори.

Всички пак се разсмяха.

Изведнъж гласът му проряза кикота:

— Искам три целувки от дамата, която ме предизвика.

— Три целувки? — прошепна тя, сякаш изведнъж затънала в преспа сняг. — Каква глоба е това?

— Най-хубавата.

Другите отново избухнаха в дружен смях и това почти я вбеси. Целувки? Кой да помисли, че ще й искат целувки? Това със сигурност не й бе минало през ума. Мисли, каза си тя. И моментално изстреля:

— Три целувки? Не е ли проява на лакомия, благороднико?

— Не повече, отколкото три парчета сладкиш — изрече тихо той. Тя замря смаяна — чудо за онези, които я познаваха, — вкопана на мястото си сред кръга играчи, и го зяпна, докато изведнъж не осъзна какво прави. Затвори уста така рязко, че зъбите й изтракаха.

Не преставаше да го гледа, но чувстваше, че изражението му се променя и очите му се присвиват в студен, пронизителен поглед.

— Добре. Три целувки — съгласи се тя със свито гърло, извърна се рязко и тръгна към външната част на кръга. Застана срещу него с ръце на кръста и високомерно вдигната глава. — Хайде, хванете ме, ако можете, сляпа баба такава!