Джил Барнет
Проклетникът (7)

6

Тази вечер слънцето залязваше бавно, сякаш не искаше да си иде, но нямаше друг избор, защото луната го пъдеше. Въздухът ставаше студен и пронизващ. Беше април, това време на годината, когато в нощния въздух витаеха и последните ледени остатъци от зимата, и топлото начало на пролетта. След един ден, изпълнен с топли слънчеви лъчи, това можеше да бъде объркващо, човек можеше да се унесе в мечти, че вече дълго, много дълго време няма да му бъде студено.

Но природата винаги намираше начин да напомни колко своеволна може да бъде, като например в момента, в който изплуваха зимните звезди. Те святкаха и мигаха високо в тъмното нощно небе, същински ледени късчета, блестейки там горе, точно както блестяха и ледените висулки в най-студения ден на годината, когато човек трябваше да внимава, да се пази, защото ако не се пази, може да загуби пръстите или носа си.

Но докато вървеше по застланата с чакъл пътека в градината, София не мислеше за природните явления или за възможността да измръзне. Тя слушаше как скърца чакълът под обувките й. Този звук й напомняше за заек, който хрупа пресен морков.

Колкото повече се приближаваше към градинската пейка, толкова по-силно ставаше предчувствието й. Ускори ход, мина покрай надебелелите зелки и репи, после покрай лехата със зелени подправки, където спря за миг и се завъртя в кръг, защото свежият, плътен аромат на мащерка и розмарин се носеше из въздуха и от това всичко наоколо миришеше вкусно.

Забави стъпките си, когато зърна пейката, осъзнавайки внезапно какво прави.

Какво ли ще си помисли той, ако те видеше да тичаш насам, глупаво момиче?

Сър Тобин де Клеър и така си бе достатъчно надменен. Ако помислеше, че тя е дори наполовина толкова развълнувана, колкото беше, носът му щеше да се вирне чак до таваните на залите в крепостта.

Затова, вместо да тича, тя започна бавно да брои стъпките си, както правеше, докато вървеше в църквата по време на голямата литургия. Когато най-накрая стигна до пейката, остана дълго край нея, преди да си позволи да седне. Размърда се, после подви крака под пейката и зачака. След миг кръстоса глезени, после оправи наметалото си, разстла полата си така, че да прикрива и пръстите на червените обувки, в които се взираше.

Седна върху ръцете си, после реши, че ще изглежда глупаво да седи върху тях, сякаш е някаква хлапачка, дето си хапе ноктите и се опитва да спре, затова сложи ръце в скута си, но и това й се стори неособено подходящо. Не искаше да изглежда така, сякаш се моли. Положи ги с дланите надолу върху коленете си, после се загледа в тях за един дълъг, дълъг момент, защото й се струваха огромни, сякаш принадлежаха на друг човек.

Времето се влачеше като полуумряло. Тя се огледа наоколо, но никъде не видя сър Тобин де Клеър и със сигурност не искаше той да дойде и да види, че тя се озърта за него. Може би трябваше да закъснее. Започна да барабани с пръсти по бедрото си, после разбра какво прави и сключи пръсти. Накрая остана да седи просто така, загледана в туфите розово изтравниче в края на градината, гледаше как са плъзнали по стената. Погледна към разцъфналите иглики с яркожълти среди с цвета на слънчевите лъчи. Времето се влачеше ужасно бавно, затова тя започна да щипе с два пръста вълната от наметалото си, докато между пръстите й не се оформи голяма пухкава топка от мъхчета. Загледа се в нея, после я пусна до себе си на каменната пейка и поклати глава, ядосана на глупавата си нервност.

След миг нещо тъмно тупна от съседното дърво. Тя подскочи, но видя, че е малка птичка с бели гърди. Тя клъвна топчицата мъх и прелетя право под носа й, после се стрелна обратно към дървото с вълната в човката, което я правеше да изглежда, че има голям син мустак.

София загледа как птичката използва вълната, за да свие новото си гнездо, както правеха птиците всяка пролет. Облегна се назад и стисна ръце между коленете си, накланяйки се все по-назад, за да наблюдава птичката, която се върна при другарката си в гнездото.

Тази година те виеха гнездото си в старо ябълково дърво, което с всяка изминала година все по-уморено се накланяше към земята, сякаш беше твърде остаряло и му беше трудно да расте нагоре. Гнездото беше на един нисък клон, където щеше да бъде изложено на набезите на котките и враните в замъка, които все гледаха да откраднат малките пиленца.

Изведнъж й се прииска да предупреди гнездящите птици, да им каже какъв риск поемат. Но те нямаше да разберат предупрежденията й, затова тя остана на място, наблюдавайки как птиците вият обреченото си гнездо, докато тя правеше единственото нещо, което си беше обещала, че никога няма да прави: чакаше един мъж.

Тъмният силует на лейди София Хауърд се виждаше ясно от галерията пред входа за избата на замъка, където група млади мъже стояха с чаши богато, тъмно вино от Бордо — твърде много чаши…

Тя още седеше на същата пейка в градината, на която бе седнала, когато дойде тук, точно след като камбаните биха за вечерня. Вечерният въздух вече беше станал влажен.

Сър Тобин де Клеър я гледаше как увива по-плътно наметалото около себе си, докато не заприлича на мартенско зайче, сгушено сред цветята и тревите, сред ниските храсти и дърветата, които сега бяха само черни силуети.

Обърна се към другите в галерията.

— Тя вече достатъчно дълго седя в градината. Две свещи вече изгоряха докрай. — Той се отдели от стената, изгълта остатъка от виното си и се обърна към останалите. — Аз спечелих.

Ричард Уоруик се подпираше на едно буре с вино и гледаше навън, към градината. Обърна се с лице към Тобин, разплисквайки виното си, и се засмя.

— Направи го, Де Клеър.

Поклати невярващо глава, олюля се леко, защото беше доста пиян, но това не му попречи да вдигне чашата и да отпие една още по-голяма глътка, така че виното потече по брадичката и врата му.

Мъжете в стаята всички до един бяха свидетели на облога. Същите тези мъже бяха искали ръката на лейди София Хауърд и бяха отблъснати. Все млади благородници, все богати мъже, все горди мъже. Никоя жена, никоя толкова горда жена, дори повереница на краля, не можеше да ги прави на глупаци, не и без някакво възмездие.

Томас Монтгомъри вдигна чашата си и залитна напред.

— За Де Клеър! — Гаврътна виното си, изтри уста с ръкав, после отново напълни чашата си и тази на Робърт де Лейси, който се бе отпуснал до стената като парцалена кукла, изпънал напред крака, увесил глава на гърдите си, със затворени очи.

— За Де Клеър! — повтори и той, вдигайки чашата си, но без да отваря очи.

Въздъхна уморено и извади дебелата си кесия. Открехна едното си око, после подхвърли цялата кесия със злато пред Тобин, който я улови във въздуха, с учудващо трезви движения, сякаш не беше близнал и капчица вино.

Един по един мъжете плащаха облозите си с кесии злато и сребро, с изключение на Джефри Гудвил, който плати рубини и изумруди, защото беше самонадеян и трябваше да се чувства по-горен от всички, дори от равните на себе си.

Тобин погледна спечеленото. Имаше достатъчно пари, за да си купи златни шпори и колкото коне си поиска, толкова пари, колкото можеше да спечели в турнири, ако беше като легендарния Уилям Маршал и ги беше спечелил всичките. Но нямаше нужда от тези пари. Баща му беше най-богатият човек в страната. Той не се интересуваше от парите, но останалите се интересуваха.

Те продължаваха да вдигат шумни наздравици в негова чест. Когато започнаха да прекаляват, той се отдели от стената и се обърна към градината, за да хвърли бърз поглед към пейката, където София седеше и го чакаше.

Пейката беше празна.

Тобин се намръщи, но не се обърна към другите, макар че Монтгомъри му каза нещо и го тупна по гърба. Взе подадената му пълна чаша вино, вдигна я към устните си и отпи, взрян в тази празна пейка, като се питаше защо виното не запълва празнотата в корема му.

Погледна в чашата с вино, стори му се вкиснало и горчиво на вкус, което беше странно, защото лично той беше счупил печата на бурето с най-хубавото френско вино на Едуард, тежко и сладко вино от Бордо.

— За Де Клеър! Който победи Бодливата роза от Торуик!

— За най-големия мъж сред нас! За сър Тобин де Клеър!

— Да! За Де Клеър! Обзалагам се, че Бодливата роза още седи на оная пейка и че замръзналият й задник е станал на ледена шушулка! Струваше си да дам пълна кесия, за да я видя да седи там по това време!

Те се разсмяха и започнаха да подхвърлят цинични забележки по адрес на различни интимни части на лейди София Хауърд.

Тобин не се чувстваше победител и със сигурност не изпитваше чувството за задоволена чест, което беше подтикнало облога, поне оттам беше започнал — от неговата чест, основана на арогантния коментар, който бе направил в пристъп на глупост, и от който сега не можеше да отстъпи. И докато се взираше в чашата с вино, виждаше пред себе си само едни виолетови очи, вгледани в него. Чуваше как другите сипят остроумия за студената и чепата лейди София.

Но той знаеше истината, която другите не знаеха. В нея нямаше хладина. Бодлите й служеха само за да я пазят, всичко беше преструвка, в която той трябваше да проникне по-дълбоко, ако вече не се бе обзаложил и не бе поставил на карта честта си. Отпи още веднъж от виното си и после, поради някаква причина, която не можеше да си обясни, вдигна очи.

Тя стоеше на вратата. София Хауърд, младата жена, която бяха нарекли Бодливата роза. Рамката на вратата беше толкова голяма, че тя запълваше едва една малка част от нея, а при това не беше дребничка. Но застанала там, тя се смаляваше, огромната врата я правеше да изглежда крехка и уязвима.

Бе увита със същото синьо наметало, стиснала краищата му в юмруци с побелели кокалчета на пръстите. Лицето й беше бяло като сняг, беше си наложила маска на твърдост и огорчение, присвила очи, които виждаха единствено него.

Той не знаеше колко време бе стояла тя там, но виждаше, че е достатъчно дълго, за да разбере как стоят нещата.

Не помръдна. Не отрони и дума. Беше направил нещо достатъчно унизително тази вечер. Другите не биваше да разберат, че тя е тук.

Нещо остро и палещо го прободе. Нещо чуждо за него, нещо, което може би беше срам.

Тя остана там още един миг, сякаш се опитваше да запомни това, което вижда. В този миг той внезапно осъзна, че това не е обикновена прищявка, нито каприз, който трябва да бъде забравен. Не е шега. Нито забавление. Нито битка на две гордости.

Тя се обърна, бавно, с високо вдигната глава.

Само за миг той се запита какво я е прихванало. Нямаше сълзи. Нямаше хлипания. Нито истерични женски викове. Тя само се отдалечи, с вдигната глава и с тежко влачещо се подире й богато тъмносиньо наметало.

Дълго време остана вгледан в празната рамка на вратата, виждайки я, макар да знаеше, че си е отишла. Сякаш образът й се бе запечатал в очите му. Дълго време не успяваше да види нищо друго. Поклати глава и отмести поглед, вдигайки бързо чашата към устните си, после отпи голяма глътка, после още една и още една, опитвайки се да прогони това, което беше видял, и още повече, това, което беше почувствал, когато видя лицето й и изпълнения с ненавист поглед, който му беше отпратила.

Не каза нищо на никого, само продължи да пие, докато в чашата не остана нищо. После продължи да пие, докато в каните също не остана нищо.

Мисълта му не се притъпи, настроението му не се промени. Дори не можеше да се напие. Защото цялото вино на света не можеше да отмие вината, която усещаше, заради това, което току-що беше направил.