Джил Барнет
Проклетникът (5)

4

София загледа как Едит се отдалечава и изчезва сред тълпата. И на нея й се искаше да изчезне. Но трябваше да остане тук, пред сър Тобин де Клеър и да се държи така, сякаш сърцето й не бие лудо, сякаш нищо, случило се в миналото между тях, няма никакво значение, сякаш е спокойна като застояла вода.

— Има нещо между нас.

Божичко! И той го е усетил.

— Имаме един дълг за уреждане.

София се почувства кръгла глупачка. Той не говореше за привличането, което бе почувствала, а за глобата, която му дължеше.

Изправи се срещу дявола, помисли си тя. Направи го! Обърна се бавно към него, поклати глава и вдигна брадичка така, сякаш го гледаше от горе до долу, макар да беше цял фут по-ниска от него.

— Вие излъгахте.

Той наклони глава и леко смръщи вежди, сякаш бе очаквал тя да каже каквото и да е друго, само не и това.

— Тогава имаше много свидетели. — Усмихна се кисело. — Кажете ми как бих могъл да излъжа пред всички тези очи.

— Не знам. — И тя махна с ръка. — Нямам чак толкова остър ум.

— Вие? Лейди София Хауърд? Да нямате остър ум?

Той се разрази в гръмогласен смях, докато София стоеше пред него, взряна в ноктите на дясната си ръка.

Досега никой не я беше обвинявал, че прави нещата с половин усилия. Това се отнасяше и за лъжите. Щом трябваше да лъже, лъжата й нямаше да е от най-безобидните.

На него, изглежда, му беше много забавно, защото още се смееше. София не знаеше дали това й харесва или не.

Той пристъпи половин крачка към нея.

— Кажете ми, сладка София, как успяхте да накарате кралицата тогава да ви извика точно когато щях да си прибера дължимото?

Никога нямаше да признае, че не бе направила нищо, че заповедта на кралицата е била чист късмет. Нека си мисли, че у нея има нещо мистично и лукаво.

— Хайде, признайте си.

Тя му се усмихна.

— Ще ви кажа, сър, когато и вие ми кажете как успявахте да ловите само момичетата в онзи кръг, които — и направи нарочно пауза — бяха напъпили.

Той сви рамене, без да признава и без да отрича — тактика, която тя добре познаваше, тъй като често бе постъпвала точно така.

Той я прикова на място с проницателния поглед на внимателните си, много видели очи.

— Мисля, че в последните две години сте мътили в тази ваша главица идеята, че съм спечелил само защото съм лъгал.

— Три години — каза тя. — Не две години.

Внезапният му смях прозвуча победно и тя осъзна, че е паднала в капана на думите му. Той помнеше, че са три години, но я бе подложил на изпитание.

Той се приближи към нея така, че я допря с хълбок.

— Търпя корекция, милейди. През последните три години сте стигнали до удобното убеждение, че не ми дължите нищо, защото можете да твърдите, че съм излъгал.

— В паметта ми няма нищо „удобно“. Аз знам, а не мисля. И знам, че никой не би могъл да се движи така бързо, както направихте вие, особено пък точно към мене.

Тя не се предаваше. Неудобно беше да стои така, само на няколко инча от него. Яснотата на мислите й се замъгляваше.

Но София знаеше, че той се опитва да я сплаши с височината си. Мъжете постъпваха така, използваха физическата си сила, за да компенсират липсата на умствена. Затова тя отметна глава и го погледна право в очите, което обикновено смайваше арогантните мъже, защото те бяха свикнали жените да бъдат плахи пред тях.

Той обаче не показа изненада и това безкрайно много я ядоса. Най-малкото, можеше да се покаже предсказуем.

— Мисля, София, че смятате, че никой не може да се движи така бързо като вас. Ръководите се от гордостта си. Вярвате, че сте единствената, която притежава бърз ум и още по-бързи крака.

Той се приближи с още една крачка. Почти я настъпваше. Тя чувстваше топлия му дъх. Тя се отдръпна назад.

— Това, което вярвам, е, че вие излъгахте. Сега, ако ме извините, сър, отивам да гледам надбягванията.

Тя се обърна, вирнала нос, прибра полите на роклята си и понечи да се отдалечи с надменна походка, с каквато, и кралица Елинър би се гордяла.

Но не направи повече от една крачка.

Пръстите му стиснаха ръката й над лакътя.

— Ще бъда щастлив да ви съпроводя до надбягванията, лейди София — изрече той така високо, че тя изненадано вдигна очи. Бе извикал почти като вестител, обявяващ влизането на краля.

Хората наоколо им се обърнаха да ги погледнат.

Той й се поклони леко и положи ръката й върху своята с нехаен жест, както придворен би поканил любимата си на разходка. Но в действителност я стискаше така здраво до себе си, че тя не можеше да се освободи, макар на два пъти да се опита.

Той тръгна с толкова дълги крачки, че тя трябваше едва ли не да подтичва, за да не изглежда, че я влачи като робиня подире си.

— Бихте ли вървели по-бавно?

— Само ако престанете с опитите да се отскубнете.

София се отпусна и спря да се мъчи да изтръгне ръката си, а в замяна той забави ход. Нека си мисли, че е спечелил, реши тя.

Вървеше мълчаливо, взряна в двете им ръце, и търсеше най-удобния момент да се изтръгне и да избяга с дяволска бързина.

Но моментът не идваше. Тя не избяга. Не можеше да освободи ръката си. Взря се в китката си, положена върху неговата ръка, стисна зъби и вдигна очи нагоре, оглеждайки се наоколо. Разбра, че двамата приличаха на всички други двойки рицари и дами, вървящи в тълпата. Само дето ръцете на другите дами не бяха притиснати от огромна лапа, за да не могат да се изскубнат…

— Може би, милейди, двамата заедно… — и той стисна ръката й — ще успеем да намерим мъжа, когото търсите.

По-скоро щеше да умре, но не и да му каже истината. И изрече с небрежен тон, в пълна противоположност на чувствата, които изпитваше:

— Възможно е, сър. Вие сте достатъчно висок, за да виждате над главите на хората.

Да го поласкае. Да му каже, че е висок. Това предполагаше, че признава превъзходството му. Повечето мъже обичаха да им се казва, че стоят по-високо, затова, докато той се разтапя, тя ще измисли как да му избяга. Непременно.

Продължиха да вървят под ръка, а умът й работеше трескаво. Вървяха мълчаливо, тя не искаше нищо да я разсейва, за да мисли по-ползотворно. А наоколо им се носеха звуците на всеобщото веселие. Които се втурваха в мислите й. Весели звуци. Но в нея се промъкваше ужасното усещане, че вече нищо няма да е както трябва, със сигурност не и когато сър Тобин де Клеър беше толкова близо до нея.

Неговият аромат. Неговият дъх. Неговата походка. София с учудване осъзна, че се движи по-скоро в ритъма на неговите крачки и на звука на дишането му, а не на веселата глъчка наоколо.

И нещо по-лошо, ръката й почти пламтеше от допира до него. Тя преглътна мъчително.

— Както си спомням… — поде той замислено, — вие казахте на лейди Едит, че този мъж, когото търсите, има черна коса.

Значи я беше чул как го описва на Едит. О, божичко! Почувства как я поглежда. Знаеше, че ако вдигне очи към него, ще види тази негова влудяваща усмивка, затова впи поглед в един жонгльор, който балансираше дървена игла на носа си. И махна с ръка към него:

— Бих искала да мога и аз така. Да балансирам иглата като него. Колко забавно ще бъде.

Промени темата — това обикновено й беше от полза. Ако нямаш добър отговор, объркай го.

— Интересно.

— Да. Много е интересно как могат така да крепят много предмети наведнъж. Мислите ли, че човек може бързо да се научи на това? Вероятно — отговори си тя бързо, преди той да отвори уста. — За мене жонгльорите са най-хубавото развлечение.

— Не говорех за жонгльорите.

Не го запита какво е имал предвид. Може би щеше да забрави.

— Говорех за мъжа, когото търсите. Намирам го много интересен.

Тогава тя го погледна.

— Защо? Да не предпочитате компанията на мъжете пред тази на жените, сър?

Той присви очи и тя едва успя да потисне леката си самодоволна усмивка.

— Интересното за мене е това, че мъжът, когото търсите, трябвало да има черна коса.

— Днес тук сигурно има стотина мъже с черна коса.

— Вярно. — Той замълча и добави: — Дори аз съм с черна коса.

Тя продължи да върви до него, сякаш всичко беше наред и коментарът му не беше по-важен от глухарчетата, чиито пухчета се носеха над полето.

Той направи още няколко лениви, почти котешки стъпки, после добави замислено:

— Този мъж бил облечен в синьо, казахте. Да, точно така. Казахте „синьо“. Ясно ви чух.

Преди да бе успяла да помръдне, той стегна ръката й в желязна хватка. Сякаш четеше мислите й още преди да са се оформили докрай. Тя чакаше да го изненада неподготвен. Но не можа.

Той спря. Така внезапно, че сякаш бяха се натъкнали на стена.

— Защо спираме? Надбягванията са ей там.

Огледа дрехите си, леко намръщен.

— Колко забавно. — Вдигна очи и изрече с невинен израз: — Аз съм облечен в синьо.

И я изгледа очаквателно.

Тя също зачака, остави времето да работи за нея, а не против нея. Премига невинно насреща му, после го дари с най-широката си усмивка.

— Моля за извинение, сър Тобин. Не чух какво казахте — излъга със самочувствие, сякаш бе в Лондон, а не тук.

— Просто отбелязах, че и аз съм облечен в синьо.

Каза го така, сякаш зъбите го боляха и трябваше да ги държи стиснати.

Имаше надежда!

— В синьо ли сте облечен? — Тя се поотдръпна и удостои облеклото му с дълъг, оценяващ поглед. — Така е. — Млъкна за миг, после додаде: — Не бях забелязала.

Той не каза нищо повече, само започна тихо да си подсвирква една неприятно весела мелодия, продължавайки да я влачи напред.

Тя впи поглед в пространството пред себе си и по-специално в едно алено знаме с изобразен на него лъв, което се вееше близо до подвижния мост. Опита се да измисли как да смени темата.

— Светът е малък, нали?

Този негов небрежен тон започваше да я дразни.

— Малък ли, сър? — Тя се засмя. — Не мисля така. Смятам, че повече от половината двор е тук, освен това и други благородници, които много са пътували, като вас. Не бих нарекла това малко… По-скоро ми се струва, че е огромна тълпа.

Той се засмя тихо, но София би се заклела, че е доловила прошепнатите от него думи „упорита вещица“.

Не пожела да го погледне. Той все още не знаеше какво точно означава „упорит“.

— София.

Той изрече тихо името й и спря, което принуди и нея да се закове на място. Не й оставаше друго, освен да вдигне очи към него.

Но тя не го направи. Вместо това остана на място и започна да хвърля погледи в различни посоки… само не и към него.

— Погледнете ме.

Гласът му беше тих, но тонът заповядваше.

Заповед. Точно каквото тя най-много обичаше да пренебрегва. Може би сега щеше да го ядоса така, както той я беше ядосал. Нямаше да му се подчини, макар че една много малка част от нея искаше да вдигне поглед към него, защото макар така ужасно да я бе ядосал, видът му продължаваше да бъде неустоимо изкушение за очите й.

— А! — Той щракна с пръсти и кимна утвърдително. — Сега си спомням.

— Какво?

— Боите се, че ако ме погледнете в лицето, ще забравите да дишате.

Това я накара да го погледне точно в мига, когато почувства как цветът се оттегля от лицето й. Точно тези думи бе изрекла, това бе изповядала страстно пред Едит за мъжа на своите мечти. За него.

Усети остро унижението си, то я прониза до кости, прииска й се да затвори очи, за да не вижда как я гледа — постъпка на страхлив човек, — затова подхвана полите си със свободната си ръка и пристъпи напред.

Той обаче не помръдна.

София направи едва две крачки, когато той я дръпна обратно. Тя се спъна. Ръката му се стрелна към талията й, хвана я здраво и я дръпна към гърдите му.

След миг тя се взираше в него, опряла длани на гърдите му, а краката й висяха във въздуха. Отново.

Той приближи уста към ухото й.

— Ах, сладка София… трябва да престанем да се срещаме така. Тя отметна глава назад, по-далече от него. Дъхът и гласът му все още смразяваха слуха й и тя не можеше да мисли ясно.

— Тогава престанете да ме дърпате. Не съм ви ръчна количка! — Опита се да се освободи, но той беше твърде силен. — Пуснете ме, веднага!

Той я пусна, но пръстите й едва докоснаха земята и той отново тръгна напред и я повлече, вървейки толкова бързо, че краката й почти не докосваха земята. София си пожела да беше поне с един фут по-висока и с десетина фунта по-тежка.

Изрече със стиснати зъби:

— Престанете! Пус-не-те ме!

Той я погледна с привидна загриженост.

— Не бих искал да паднете по лице. Такова прочуто с красотата си лице. Може да си счупите хубавото малко носле. — И се вгледа пред себе си с решителен израз. — Само си представете, сладка София. Никакви обожатели няма да се влачат по петите ви. С какво ще се развличате?

— Искам да ме пуснете долу.

Той не й обърна никакво внимание и продължи напред.

— Направете каквото ви казвам, сър, или ще викам така силно, че замъкът ще се напука.

— Опитайте и ще срещнете ръката ми. — Той сведе очи към нея. — Или още по-добре, устата ми върху вашата. Не забравяйте, че още ми дължите онези три целувки. Винаги можем да започнем.

— Все още твърдя, че тогава излъгахте. Сега ме пуснете!

Но преди София да успее да се освободи, преди да го мушне с острия си лакът в корема или да измисли как да се извърти така, че да го удари в брадичката или на друго чувствително място, той сви в един тунел, който водеше към стаите на стражата в кулата близо до външната стена.

— Къде отивате? — Тя отправи поглед към полето за надбягвания. Точно в противоположната посока. — Надбягванията са натам!

Той я стисна със здравата си ръка така, че тя не можеше да помръдне, а само да влачи безпомощно крака, после отвори една врата и влезе вътре заедно с нея, увиснала като чувал с овес под мишницата му.

Въздухът вътре беше студен, мрачен и застоял, една стръмна тясна стълба водеше нагоре към зъберите на стражевата кула. Тя нямаше накъде да бяга.

Той ритна вратата, за да я затвори, и тя хлопна с тежък удар като боец, който се стоварва уморен след битка, или като ездач, който тупва изтощен от коня си. Това беше звукът на поражението.

Той я тръсна на земята и така рязко я пусна, че тя трябваше да се опре с ръка в каменната стена, за да запази равновесие. Отмести със свободната си ръка обърканата коса от лицето си и го изгледа вбесено.

Това не му направи особено впечатление.

Стояха там, взрени един в друг, подели някакъв нов вид битка, различна от борбата с погледи, които си бяха разменяли през полето за надбягвания.

Тогава той се приближи към нея.

София се дръпна, направи само една малка крачка. Гърбът й опря в студената каменна стена, тя разпери длани, прикована към нея. Изведнъж притисната в безизходно положение, вдигна брадичка, защото трябваше да гледа нагоре, за да го погледне в очите, за да разбере той, че ни най-малко не е смутена.

Той опря длани в стената от двете страни на раменете й.

Беше толкова близо, че дъхът й предателски спря. Той се наведе напред, озовавайки се на няколко инча от лицето й, достатъчно близо, за да почувства тя топлия му дъх, и изрече дрезгаво:

— Стига толкова игри.

Тя отвърна на дръзкия му поглед. Между двамата настана мълчание, натегнато като тетива на лък. Скоро тя започна да диша по-бързо и по-плитко, сякаш някой й крадеше въздуха.

Трябваше да се сниши, да се промъкне под ръката му, да подбере полите си и да избяга презглава. Знаеше, че трябва, мисълта беше съвсем ясна в главата й. Направи го!

Но краката и ръцете не се подчиняваха на ума й. Тя не помръдна.

Двамата стояха неподвижни. И мълчаха.

Напрежението ги омотаваше в нишките си и изведнъж нещо друго, което не можеше да назове, я обля от глава до пети — някакво вълнение, което усещаше и в дъха, и в кръвта си. Каквото и да беше това нещо помежду им, то започна да се извисява като усилващия се звук в края на мадригала, кулминацията в изпятото повествувание, като напрежението, когато всички седят като на тръни, не дишат, замрели в очакване.

Бяха така напрегнати, сякаш някой ги тласкаше един към друг и ги караше да се приближават още и още. По-близо и по-близо. Помежду им се зараждаше нещо неназовимо, което се втурна като огън във вените й, накара въздуха между двамата да затрепти и да запее в ушите й, а после внезапно й отне дъха.

То дори погълна далечните шумове на ликуващата тълпа. Караше всичко да се изпарява като капчици вода под горещо лятно слънце. Сякаш наоколо нямаше нищо друго, само смазваща горещина.

Така изглеждаше това чувство. Ето това не можеше да подчини тя на волята си. Външният свят се беше изпарил, бяха останали само те двамата, изправени един срещу друг в тъмната ниша, вгледани един в друг, сякаш хванати в капана на внезапното, туптящо желание.

Тя видя същата страст или нещо подобно на нея да припламва в очите му и помисли, че така навярно става с влюбените, че умът и сетивата им се замъгляват. Той чувстваше същото. И тогава тя разбра какво е любовта, как двамата се гледат един друг, сякаш всеки вижда собственото си отражение. Собствената си жажда. Собственото си желание. Горяха в един пламък.

Тогава, в този миг тя разбра, че завинаги ще запомни този момент, както човек помни всички важни моменти, които изграждат живота му. Това беше любовта, чиста и истинска. Огромно желание и страст, неща, които тя смяташе, че никога няма да изпита. Но сега ги изпитваше, сякаш се беше родила с тези чувства дълбоко в себе си, където те бяха очаквали само неговата поява.

Тя не искаше да избяга. Не че имаше голямо значение, защото не би могла да го направи, дори да искаше. Но откъде набра смелост да направи това, което направи в следния миг — години нямаше да й стигнат да се начуди.

Но гордостта беше нищо в сравнение с онова, което усещаше тя в себе си, между двамата, наоколо им. Гордостта не тече вихрено във вените. Гордостта не дава смелост на сърцето и не отнема дъха. О, божичко, но гордостта не изглежда като този мъж тук!

Тя първа се раздвижи. Сграбчи главата му и я привлече надолу към устата си, целувайки го силно, със стиснати устни и плътно затворена уста.

И се опита да се залъже, да се убеждава, че тя е започнала това и че тя ще го завърши.

Ще ти дам целувката. Твоята глоба. Ще ти я дам сега, но според моите условия. Аз ще владея положението.