Джил Барнет
Проклетникът (32)

30

София се събуди рано.

Ръцете на съпруга й бяха навсякъде по нея, докосваха я и я галеха. Любиха се в дрезгавата светлина на изгряващото слънце, после станаха, за да се изкъпят и да се облекат. Вече в късната сутрин слязоха долу и тръгнаха по коридора, който скоро ги отведе в залата, където всички закусваха.

Влязоха в залата, ръката на съпруга й почиваше на кръста й. Кралят и кралицата не бяха там. Както им беше обичай, закусваха заедно в личните си покои. Слугите бяха прекарали по-голямата част от ранната утрин да разчистват след гостите, повечето от които бяха или още доста пияни, или страдаха от последиците на снощното пиянство, отпуснали глави на масите.

София очакваше намигвания и волнодумни шеги, това беше част от сватбеното тържество, която повечето гости ужасно много харесваха. Беше подготвена за опитите им да я накарат да се изчерви, които беше сигурна, че нямаше да успеят, затова се почувства донякъде сигурна. Никога нямаше да разберат, че тя се изчервява вътрешно.

Но не беше подготвена за това, което видя пред себе си.

На вътрешната стена, закачен върху най-фините стенни килими на Елинър, висеше чаршафът от сватбеното им легло. Грозно кафяво петно личеше в средата му — нарочно, да го видят всички.

Тя остана като прикована към пода. Неподвижна като статуя. Сълзи от унижение изпълниха очите й. Прехапа устни и се опита да се успокои, че това няма никакво значение.

Опитът й се провали.

Вече нямаше такъв обичай да се изнася брачният чаршаф като доказателство за девствеността на невестата. Откакто се помнеше, нямаше такъв обичай, беше отмрял почти двадесет години преди тя да се роди. Да направиш такова нещо днес беше като плесница в лицето на невестата, намек, че е нечиста и трябва да доказва пред целия свят девствеността си.

Тя бе спряла така рязко, че усети как Тобин я гледа втренчено. Само за един мимолетен и ужасен момент тя се запита дали той не е наредил да направят това.

Обърна се към него, уплашена от това, което можеше да види.

Тобин гледаше към стената. Раменете му бяха вцепенени като каменен зид. Ръката му стисна нейната още по-силно.

Чу го как изруга гневно.

— Ела! — почти й изръмжа той, дръпна един стол към масата и почти я натисна да седне. — Седни.

Приближи се към стената и дръпна чаршафа. Хвърли го в огромния огън, а той го подхвана и го превърна в дим, който се разнесе из стаята на сиви талази.

Тобин извади сабята си и се обърна, разкрачил крака, към залата.

— Кой го направи?

Гласът му беше опасно спокоен.

Гостите си зашушукаха. Някои поклатиха глави. Други смушкаха с лакът задрямалите, които се огледаха неразбиращо и се взряха смаяни в младоженеца, застанал с готова за бой сабя.

Гласът на Тобин се извиси, този път още по-гневен:

— Кой го направи?

Продължи да повтаря въпроса си, местейки очи от гост на гост. Изведнъж млъкна и огледа залата. Присви заплашително очи.

— Къде е баща ми?

Обърна се и тръгна нагоре по стълбите, които водеха към отделните стаи за гости над залата.

— Къде е баща ми? — изрева той, изкачвайки стъпалата по две наведнъж.

София стана и хвана един минаващ наблизо слуга.

— Върви да доведеш граф Мерик. Бързо.

Тобин се изкачи до галерията над залата, опря ръце в парапета, без да изпуска сабята. Огледа цялата зала.

— Къде е копелето? Къде?

Извърна се рязко и изчезна в коридора, откъдето се разнесе екотът на гласа му:

— Ако ти си го направил, старче, кълна се, че ще те промуша на място!

Мерик тичаше по тъмния коридор, ориентирайки се по виковете в залата. Зави зад ъгъл. На няколко крачки пред себе си зърна отворена врата.

— Копеле такова! — чу гневния глас на Де Клеър. Мерик влезе в стаята и спря на място.

Тобин де Клеър се бе извисил заплашително над голямото легло, сграбчил с една ръка вълнената завивка, притиснал с коляно дюшека, а върхът на сабята му опираше в гърлото на баща му.

Дукът беше гол, лежеше, без да мърда, и гледаше сина си. Когато Мерик влезе, той отмести очи към него. Притисната до стената, прикривайки се с чаршафа, се беше свила младата пищна съпруга на един дребен благородник.

Тя извърна към Мерик безумни очи, цялата разтреперана.

— Спасете ни! Кълна ви се, той е полудял!

— Де Клеър! — извика Мерик. — Спри!

Жената започна да се моли, призовавайки Богородица да я спаси от демона, надвиснал над нея. Тобин се обърна към Мерик.

— Върви си. Остави ме да се разправя с него. Не знаеш какво се случи.

— Кажи ми — и Мерик се приближи.

— Той подложи съпругата ми на унижение.

— Махни сабята. Все пак ти е баща. Ще уредим спора, без да се пролива кръв.

— Не, аз искам кръвта му.

— Имаш кръвта ми — каза дукът. — Никога не можеш да се отървеш от нея, колкото и да го искаш, защото тече във вените ти. Ти си мой син. Смъртта ми, дори от твоята ръка, няма да промени това.

— Но аз не съм ти, старче. — Гласът на Тобин се извиси отчаяно, после той повтори по-тихо: — Не съм ти. Не съм…

— Тобин — намеси се Мерик с възможно най-спокойния си глас. — Не можеш да убиеш баща си.

— Той заслужава да умре.

— За какво? Заради похожденията си? Защото е слаб и не може да стои далече от чуждите жени? Това не е причина да го убиваш. Ще се осъдиш на вечно проклятие.

— Така да бъде.

— Толкова ли ме мразиш, Тобин? Достатъчно, за да осъдиш душата си на вечен ад? — Дукът бе обърнал към сина си измъчено лице, така приличащо на неговото. — Дори и аз мисля, че би било жалко.

Тобин не помръдна. Стоеше, впил яростен поглед в баща си.

Толкова си приличаха, че никой не можеше да го отрече. Мерик знаеше, че Тобин полага големи усилия да не прилича по нищо на дука, но като стоеше в тази стая и гледаше бащата и сина, сякаш гледаше ада и небето, двама ангели, единият паднал, а другият — не.

— Платил си на някой слуга да окачи изцапания чаршаф в голямата зала — изрече със стиснати зъби Тобин.

— Не съм правил такова нещо, синко. Какво удоволствие би ми доставило това? — Дукът махна с ръка към жената в ъгъла. — Прекарах нощта си в далеч по-приятни занимания.

Жената скимтеше в ъгъла, отправяйки отчаяните си молитви към Богородица.

— Махай се оттук, глупава кучка такава! — И Тобин подхвърли към нея роклята й. — Върви при съпруга си. Няма да ти трябва закрилата на Богородица, ако спиш в собственото си легло!

Жената грабна роклята и излетя от стаята, продължавайки да хленчи и да вика да я спасят от лудия със сабята. Тобин се обърна отново към баща си.

— Ако не си бил ти, тогава кой?

— Не знам. Но не бях аз.

Мерик се приближи към тях.

— Свали оръжието.

Де Клеър не помръдна, остана неподвижен, сякаш не знаеше какво иска да направи.

Мерик пристъпи още по-близо и положи ръка на вцепененото рамо на Тобин.

— Хайде, момче. Да се махаме оттук. Давам ти дума, че ще ти помогна да откриеш кой е направил това. Но аз му вярвам. Баща ти не крие пороците си. И няма да направи подобно нещо зад гърба ти. Ако искаше да те унизи, щеше да ти го каже в лицето.

Тобин си пое дълбоко дъх няколко пъти и това продължи като че ли безкрайно дълго. Накрая свали сабята с трепереща ръка и я прибра в ножницата, после изтри длан в туниката си.

Лицето, което обърна към Мерик, беше така изкривено от болка и гняв, че на самия Мерик му се дощя да прониже Глостър заради това, което бе причинил на живота на собствения си син. Но вместо това само обгърна раменете на възпитаника си и го изведе от стаята.

Никой в Уиндзор не си спомняше кой слуга е окачил чаршафа. Всеки се забавляваше и никой не обръщаше внимание на ставащото наоколо. При такова голямо сватбено тържество слугите наброяваха стотици, много от тях бяха взети на заем от господарите им или наети специално за събитието.

Въпреки това Тобин обикаляше цял ден из замъка, опитвайки се чрез заплахи да получи някакви сведения. Но напразно.

София правеше всичко възможно да изгони от ума си унизителната картина и неприятното усещане. Тобин нямаше намерение да се откаже лесно, продължаваше да вършее из замъка с намусена и войнствена физиономия и в крайна сметка граф Мерик и лейди Клио се притекоха на помощ.

Настояха Тобин и София да дойдат при тях в Камроуз за през зимата, изтъквайки, че Торуик, наследственият замък на София, е почти лишен от прислуга и със сигурност няма нито да има достатъчно запаси, нито съответна подготовка, за да изкарат там студения сезон.

Аргументът беше основателен и Тобин лесно се съгласи с тях. Съгласи се дори без да попита София, която през цялото време седеше до него в стаята.

— Това е добро предложение, София. Ще се чувстваш удобно в Камроуз. Мерик получи от Едуард преди доста години разрешение да построи нова стена и сега замъкът е един от най-красивите в граничните области, може да се сравнява само с Карнарвън.

— Била съм там, Тобин.

Той вдигна очи изненадан.

— О, да. Сега си спомних.

По-добре да си беше спомнил играта на сляпа баба, помисли тя. Бяха се срещнали за пръв път в Камроуз.

— Но това беше, преди строителните работи да завършат. Сега стените са по-високи и по-здрави. Никой не може да ги пробие. Трябва да видиш мелницата и оръжейната. Зъберите на стената са солидни като планински върхове. Ровът е обширен, точно какъвто трябва да бъде. — Направи малка пауза и вдигна очи. — С изключение на онези глупави лебеди, за които Клио настояваше пред Мерик. Никой не можа да повярва, когато той го направи. Лебеди в защитния ров. Всички очаквахме следващото попълнение да бъде някой кораб, та враговете да могат съвсем удобно да пресичат рова. Мерик изобщо не се интересува от тези птици. Но щом стане дума за Клио, винаги омеква и се прекланя пред желанията й. Казва, че птиците си заслужавали.

София се обади с най-невинния си глас:

— Граф Мерик иска ли мнението й?

— Предполагам, че го иска, защото тя с готовност го дава.

— А иска ли мнението й за неща, които засягат и двамата?

— Не знам.

Тя кръстоса ръце и тупна с крак.

— За решения, като например къде ще живеят през зимата?

Той се обърна и я изгледа така, сякаш й бяха поникнали рога. Настъпи дълго мълчание.

— Ядосана си, защото не те попитах за Камроуз.

— Тобин, аз бях там, в самата стая. А ти се държа така, сякаш изобщо не съществувам.

— Знам, че беше там.

Дощя й се да го прободе с поглед.

— Тогава защо не ме попита какво е моето желание?

Той я изгледа продължително.

— Аз съм съпругът.

Тя поклати глава и се намръщи.

— Това какво общо има?

— Аз вземам решенията?

— Разбирам — изрече тя със стиснати зъби. — А аз трябва да нямам думата по никое решение, защото не съм съпругът.

— Ти си съпругата. Имаш си своите задължения.

— Като например?

— Твое задължение е да се подчиняваш.

Тя го изгледа, кипейки вътрешно.

— Но това няма значение, защото предпочитам да бъда с Мерик и Клио. Те са ми близки, също като роднини. Предпочитам да бъда в Камроуз, отколкото близо до баща ми. А ако останем тук, Едуард вече пуска дума, че му трябвал някой, когото да може да прати в Пърт. Не искам да бъда този някой, София. — Той я погледна. — Ти искаше ли да останеш тук?

Тя поклати отрицателно глава.

— Тогава защо спорим?

— Не спорим. Ако спорехме, щеше да го разбереш, Тобин. Заклевам се, щеше да го разбереш.

— Не искаш ли да отидеш в Камроуз?

Сега той изглеждаше наистина смутен. Тя въздъхна.

— Просто искам да ме беше попитал дали искам.

Той измърмори нещо неразбираемо.

След това двамата прекараха по-голямата част от следобеда да се занимават с товарните каруци, с които вещите им щяха да бъдат превозени до Камроуз. Целия следобед София тичаше напред-назад да пита Тобин дали ще му трябват чашите от граф Честър или сребърният сервиз от барон Рупърт, или стенните килими от монахините от „Божие Благоволение“.

Никак не й харесваше да го безпокои по този начин. Когато решиха кои от сватбените подаръци ще вземат със себе си, София се зае с личните си вещи. Беше ги струпала пред вратата на спалнята, включително сандъка, получен от сестра Джудит.

Тъкмо се занимаваше с нещо, когато чу пъшкане и сумтене пред вратата. Излезе и се огледа.

Двама от войниците на Тобин се мъчеха да свалят сандъка й по витите стълби на кулата.

— О, трябваше да оставите този. Ще го взема със себе си.

Мъжете спряха, после единият се обърна към нея и я погледна.

— С ваше позволение, милейди, но никога няма да можете да вдигнете този сандък. Тежък е… все едно че вътре има броня!

Мъжете се засмяха на шегата и София се запита дали ще се смеят така, ако разберат, че това, с което се шегуваха, е самата истина. В сандъка беше нейната броня.

По-късно София намери Тобин в конюшнята да оседлава конете, с които щяха да пътуват, да проверява подковите и амунициите.

— Питах се — започна тя, докато той стоеше наведен с гръб към нея, опипвайки копитото на единия кон, — коя рокля да взема със себе си — синята или червената?

Тобин я погледна изпод вдигнатия крак на коня.

— Какво?

— Коя рокля да си облека за утре? Синята или червената?

Той сви вежди.

— Синята, предполагам.

— Добре. А кои ризи да опаковам? Ленените и копринените или само копринените?

Той я изгледа озадачен.

— И обувките. Трябва да реша дали ми трябват ниските обувки или ботушите, или и двата чифта. — Тя потупа с пръст по устните си. — Но пък наистина имам избор в панделките и украшенията. — Погледна го. — Предпочитам рубините, но моето мнение не е необходимо, понеже съм само съпругата. А съпругът взема всички решения. Съпруже? Кои украшения да взема?

Усмихна се, защото Тобин много лесно беше попаднал в забавната клопка, която тя му беше устроила.

Той се изправи, потупа коня по задницата, после се приближи към нея и поклати глава. Положи ръка на кръста й, после я спусна надолу към седалището, докато в същото време я целуваше силно по устата. Потупа и нея лекичко, после се отдръпна.

В очите му се четеше действително веселие, когато изрече:

— Би трябвало да те грабна, съпруго, моментално да ти запретна роклята и да те натупам, задето си толкова нахална.

София вдигна вежда, изви се и му се изплъзна.

— О, обещания, обещания…

И Тобин се изсмя високо.