Джил Барнет
Проклетникът (33)

31

Беше време за ябълковото вино, късно през октомври, когато Камроуз ухаеше на зрели ябълки и човек усещаше свежия им дъх във въздуха, щом излезеше навън.

София беше в избата заедно с лейди Клио и старата друидка Гладис, вещицата на Камроуз и източникът на всевъзможни бели. Тя беше съсухрена старица, цялата в черно, с рядка бяла коса, която стърчеше на всички страни като пух на глухарче, и с толкова грозно лице, че веднъж граф Мерик се пошегува, че всеки, който я погледне по-отблизо, рискува да ослепее.

Но старата жена представляваше част от Камроуз, също както и Клио. И София подозираше, че гордата старица обича да се прави на необикновена и странна само за да се забавлява и поради неизменната женска потребност да озадачава мъжете, живеещи в замъка.

Тилди и Мод бяха дошли заедно с тях, защото синовете на Клио спяха следобедния си сън. Близначките не се отделяха от Клио и София. На нея й беше добре да бъде с тях, да вижда колко са пораснали. Но не само това, че бяха израснали на височина, задоволяваше София. Те вече бяха съвсем различни, две щастливи момиченца, които лесно се разсмиваха и лесно можеше да им се угоди, любопитни и остроумни. Гледаха лейди Клио като същинска богиня, подражаваха на жестовете и действията й, а Клио се отнасяше с тях както със собствените си деца.

Пресата за ябълки стоеше в единия ъгъл на помещението. То цялото беше запълнено — дори коридорът пред него — с кошници зрели и презрели ябълки, които очакваха да бъдат пресовани и да се превърнат в най-хубавото ябълково вино. Най-новата бира, сварена от лейди Клио, ферментираше в бъчвите, които сега тя проверяваше една по една, бъркайки в тях с дълга пръчка, като прибавяше по нещо във всяка. От време на време извикваше на висок глас имената на някои съставки към старата друидка, която ги записваше в една огромна книга, докато през останалото време разказваше на момиченцата и на София разни друидски приказки и поверия.

— Никога не съм чувала подобни безсмислици — казваше София. — Обелваш ябълката, като се опитваш да направиш дълга непрекъсната обелка. После я подхвърляш във въздуха и преди да падне на земята, виждаш формата на първата буква от името на любимия си. Хм!

Беше го опитала вече три пъти досега.

— Става ли? — запита лейди Клио откъм бъчвите с бира. — Коя буква видя?

— Нищо не видях. Нищичко — отвърна София, защото не искаше да признае, че всеки път, когато подметнеше обелката във въздуха, виждаше буквата „Т“.

Клио я изгледа продължително и София разбра, че изобщо не я е заблудила, а старата друидка се засмя и се зае да помага на Мод с ябълката, която момиченцето така прилежно белеше.

— Ела, София. Дръж — каза Клио и й подаде гърне със силно миришещи билки. — Помогни ми да ароматизираме тази бъчва.

София извади и подаде на Клио билките, които й трябваха, почти без да мисли за задачата си. Умът й като че ли не можеше да се съсредоточи върху нищо друго, освен върху отскорошния й съпруг.

Тя не искаше да признае, че е омаяна, че сърцето й принадлежи на Тобин и е било негово винаги, много по-отдавна, отколкото можеше да допусне. Пазеше това признание толкова близо до сърцето си, защото се страхуваше, че ако някой разбере, всичко ще изчезне.

Откакто бяха дошли в Камроуз, още от деня, в който се ожениха, София усещаше, че се влюбва в Тобин все по-дълбоко, все по-лудо и все по-отчаяно. В сравнение с тези чувства това, което бе изпитвала към него преди, сега й се струваше младежка лудория. Силата на чувството, което изпитваше, я плашеше, защото нямаше контрол върху това чувство. То просто съществуваше, както съществуваха слънцето и луната, както вятърът се спускаше от уелските хълмове… изобщо като тези неща, които човек не можеше да контролира.

София се опитваше да се дистанцира от това чувство, дори се бе опитала да отрече неговото съществувание пред себе си, но не можеше. Отчаяно беше влюбена в Тобин. Той беше вътре в нея, мъжът, който бе откраднал сърцето й така лесно, както Ева бе откраднала ябълката от дървото. Имаше и моменти, когато София усещаше, че последиците от това, да си влюбен в някого, са също такава безизходица като тази, в която бе изпаднала Ева след деянието си.

— В тази бъчва има две шепи синя гарига — извика Клио на старата Гладис, която усърдно записваше рецептата. — Пет узрели ябълки, без семена, обелени, три шепи ябълкови кори, щипка канела, щипка розмарин и щипка мащерка, две цели индийски орехчета и малко черен пипер.

— Какво? Няма око от прилеп и капка драконова кръв?

Граф Мерик се бе облегнал нехайно на рамката на вратата с широка усмивка на загорялото лице, вперил поглед в съпругата си. Старата Гладис се изкиска дяволито и затвори шумно книгата.

— Не, милорд. — Стана и закуцука през стаята, влачейки дългите си черни поли. — Запазила съм тези ценни съставки за вашия приятел, съпруга на внучката ми.

— Горкият Роджър — засмя се Мерик.

Старата друидка мина покрай него, добавяйки:

— Драконовата кръв е чудесно нещо… ако искаш да смалиш онази работа на мъжа.

Старата Гладис се отдалечи по коридора и Мерик сви вежди, после се обърна към съпругата си и изрече с тон, в който се примесваха несигурност и въпрос:

— Тя само се шегува.

Клио свърши с ароматизирането на бирата и го погледна с въпросително вдигнати вежди:

— Предполага се, че трябва да се упражняваш с твоите хора на полето.

— Свършихме. — Мерик се отдели от вратата и погледна към София. — Съпругът ти днес надви с копието осем от най-силните ми бойци. Чувства се почти непобедим. Казах му, че ще трябва да вдигнем праговете на вратите, за да може главата му да минава свободно през тях.

— Тобин? — И София вдигна глава.

— Някой вика ли ме?

Съпругът й се показа зад гърба на Мерик.

Близначките се втурнаха към мъжете, които ги вдигнаха на раменете си и започнаха да им разказват какво се е случило през деня. Тази сцена се бе превърнала в ритуал, защото момиченцата обожаваха да яздят на раменете на двамата рицари.

Докато стоеше и ги наблюдаваше, София бе поразена от приликата, която забеляза между двамата мъже. Граф Мерик имаше по-широки рамене от Тобин. Но и двамата имаха черни коси, развити мускули, уверен поглед и мъжествени очертания на челюстта, и двамата бяха красиви като самия Луцифер.

Погледна към Клио, която й отправи широка усмивка и рече тихо:

— Не е лесно за една жена да гледа толкова много мъжка упоритост и същевременно красота да стои пред нея в такава тясна стая.

София се засмя.

Мод каза нещо на граф Мерик и той вдигна очи.

— Не знаех, че можеш да жонглираш, София.

— Жонглира… — Тобин направи пауза, — когато е в съзнание.

София го изгледа остро.

Но той продължи:

— Знаеш ли, Мерик, има един хан на западния път, където разправят истории за нейното жонглиране, съпроводени с кикот, сумтене и шеги. А в Лондон уличните свине…

— Сега ще ти покажа как се жонглира — прекъсна го София с високо вдигната глава.

— Тя може да жонглира — каза сериозно Тилди. — Само я гледайте. София грабна от една кошница три твърди ябълки и започна леко да ги подмята във въздуха.

— Виждаш ли? — изрече въодушевено Мод и момичетата започнаха да пляскат с ръце, както правеха, когато София се учеше.

А тя се забавляваше, подхвърляйки ябълките в съвършен синхрон. С ъгъла на окото си зърна Клио и Мерик да я наблюдават почти благоговейно, мярна и глупаво ухилената физиономия на Тобин.

— Дайте четвърта ябълка! — извика тя.

Мод взе една ябълка от близката кошница и я пъхна в ръкава на София.

Тя врътна рязко китката си и след минута вече жонглираше с четири ябълки и се смееше триумфално.

Щеше да покаже на Тобин кой може да жонглира, помисли тя и направи крачка към него. Подхвърляше ябълките все по-високо и по-високо и му се усмихваше, сякаш за да каже: „Виж. Спечелих.“

Когато се озова съвсем близо до него, тя му извика:

— Ще жонглирам с пет!

— Сега ще ти донеса! — отзова се Тилди, спусна се по гърба на Тобин, изтича до най-близката кошница с ябълки, взе една и я пъхна в ръкава на София.

След секунда София вече подмяташе пет ябълки, които описваха подвижни кръгове във въздуха. Тъкмо щеше да подметне петата — настъпи триумфалният момент на успеха.

Тобин посегнал грабна ябълката във въздуха.

София пусна другите четири.

Той й се ухили, подхвърли ябълката, улови я и отхапа от нея, дъвчейки предизвикателно.

София сложи ръце на кръста си и заяви:

— Проклет да си, Тобин!

Той и Мерик се разсмяха с предизвикателен мъжки смях.

— Това беше подло — нахока ги Клио.

Но Мерик вече дъвчеше своята ябълка и двамата мъже се ухилиха, обърнаха се и наперено излязоха от стаята.

София взе една ябълка от кошницата с презрелите, погледна Клио, намигна й и се прицели в гърба на Тобин.

Разкашканата ябълка го улучи в рамото и се пукна, пръскайки сок и пулпа.

Той замря, после се обърна и изгледа София с присвити очи. Клио го улучи в гърдите с друга ябълка. Жените се разсмяха.

Никой не разбра кой хвърли следващата ябълка, но след миг двамата мъже и двете жени тичаха насам-натам, пазейки се от гнилите ябълки, и събираха боеприпаси.

Клио улучи Мерик с пет от най-прогнилите ябълки, които можа да намери, после се сниши зад една обърната количка, където София беше примъкнала кошница със „снаряди“ и бомбардираше съпруга си.

Тобин и Мерик се придвижваха ловко, единият отляво, другият отдясно.

— Внимавай, Клио! Обкръжават ни! — извика София. Но Мерик се претърколи върху сеното в количката, скочи на крака и сграбчи смеещата се Клио в огромните си ръце. София хукна да бяга колкото можеше по-бързо.

— Проклета рокля — измърмори тя и я запретна над коленете. Хвърли бърз поглед през рамо и понеже краката й бяха свободен, затича с много по-голяма скорост към изхода.

— Давай, София! Давай! — чу зад себе си виковете на Клио. Стъпките на съпруга й кънтяха зад нея. Все по-близо и по-близо. Толкова близо, че вече усещаше дъха му.

Тя затича още по-бързо.

Двамата вече бяха във вътрешния двор.

Тя хвърли бърз поглед наляво и видя, че вратата към северната кула е отворена. Спалнята им беше най-горе на второто стълбище.

Мога да го направя! Мога да го направя!

Насочи се към портата пред себе си, за да го заблуди. После рязко сви наляво и потъна в отворената врата.

Не можа обаче да го заблуди.

Тя изкачи с лекота първите стълби, но той я настигна и я изпревари, дългите му крака вземаха по три стъпала наведнъж. Застана пред нея и спря така внезапно, че тя се удари право в изцапаните му с ябълкова каша гърди.

Ръцете му я обгърнаха здраво.

Тя вдигна очи към него.

Тобин беше запъхтян, а нейният дъх прогаряше гърдите й.

Той я извъртя рязко и я притисна към стената на кулата, опрял ръце отстрани на главата й, притиснал лицето си към нейното, а дъхът му обливаше с топлината си клепачите и бузите й.

Погледът му започна да става напрегнат, сексуален. Устата му се прилепи към нейната, но в тази целувка нямаше насилие. В срещата на устните им липсваше властност, нямаше доминация.

Бяха равни. Мълчаха, но тя знаеше, че той го иска също толкова силно, колкото и тя. Само една целувка, но такава, която караше сетивата да се зареят в небесните селения и размекваше цялото й тяло.

Едната му ръка се плъзна зад нея, обхвана седалището й, а пръстите му се настаниха по вътрешната повърхност на бедрата й. Телата им се сливаха от устните до пръстите, притиснати плътно едно до друго.

Тя се усещаше толкова мека до твърдото му тяло. Това я караше да се чувства женствена, желана и обичана.

Другата му ръка сега лежеше с разперени пръсти върху голата кожа на шията й. Палецът му погали нежно челюстта й, после се спусна надолу.

Езикът му се плъзна между омекналите й устни и тя усети вкуса на езика му, влажен и греховен. Ръката му се спусна по-ниско и се пъхна в корсажа на роклята й. Тя усещаше как грапавините по дланта му милват голата й кожа. Връхчето на гърдата й щръкна, сякаш изведнъж бе останала гола и й бе станало студено.

Той бе обхванал гърдата и седалището й и нежно ги галеше, докато езикът му си играеше в устата й, ближеше и милваше, пробягваше по зъбите й и се отдръпваше така бързо, че увличаше нейния език след себе си.

Той я целуваше дълго и бавно, местеше полека длани върху седалището й, без да бърза, сякаш целувката трябваше да бъде възможно най-дълбока и продължителна. Когато най-накрая се дръпна от нея, Тобин подпря глава на челото й и я погледна.

— Имаш вкус на ябълка, съпруго моя.

— И ти. — Тя облиза устни. — Обичам ябълки.

— И аз ги обичам.

Той я целуна по бузите и по носа, после по устните и по челото. Тя обхвана лицето му в ръце и го задържа за миг. Вгледа се в сините му очи.

— Какво правим?

— Целуваме се.

— Знам, глупчо такъв. Това, което искам да разбера, е защо ме целуваш.

— Стори ми се, че имаш нужда да те целувам.

Тя се засмя и отдръпна леко глава с предизвикателен поглед.

— Та казваше, че си помислил, че съм имала нужда от целуване?

— Точно така.

Тя поклати глава.

— Ако си мислиш, че ще се хвана на тая шмекерия, значи не ме познаваш.

— Тогава ти ми кажи причината.

Тя поклати глава, този път по-различно, защото познаваше това пламъче в очите му, харесваше предизвикателството, което припламваше помежду им. Тази сила. Женската сила, единствено нейна, и тя имаше нужда да я почувства, за да се опита да се убеди, че поне донякъде може да владее тази своя любов.

— Смятам, съпруже, че истинската причина е, че ти имаш нужда от целуване.

Той я изгледа продължително, после призна:

— Да.

Но го каза с едно палаво пламъче в погледа. Притисна я към себе си и започна бавно да се движи, както когато се любеше с нея, като я притискаше здраво към себе си.

София не искаше той да мисли, че може да я управлява толкова лесно, само с една целувка, че е толкова слаба, та само да я целуне и тя веднага ще се огъне пред волята му. Затова впи поглед в очите му и започна да наблюдава как те потъмняват от желание.

Тя плъзна ръце от слепоочията му към тъмната му коса, после го хвана нежно за косата, придърпа го към себе си и го целуна с цялата страст и копнеж, които целувката събуждаше у нея.

Пъхна език в устата му, разходи го из нея, после раздели полека устните му и ги облиза леко, едва докосвайки ги с език, а после го прокара по очертанията на устата му. Използваше устните си като своето женско оръжие, с което да подклажда желанието и страстта му. Искаше той да се разгорещи и да изпита също такава жажда, каквато изпитваше и тя.

Изведнъж забави темпото, имаше нужда да го поизмъчи. Вече знаеше, че е най-хубаво, когато предварителната игра е нежна и бавна. Колкото повече я искаш, толкова повече получаваш от нея.

Започна да го целува по цялото лице, по очите, шията и ушите, докато той изведнъж я вдигна на цяла стъпка над пода, така че краката й увиснаха във въздуха, после я вдигна още по-високо и зарови лице в браздата между гърдите й, захапа ръба на корсажа, дръпна го и го разкъса, за да стигне до гърдите й и да започне да си играе с тях, да дразни зърната с леки докосвания на езика и да ги накара да се втвърдят.

Минаха дълги мигове, пот започна да избива по челото му, косата му овлажня от нетърпимо желание. Тя чувстваше как той изгаря в нейния огън. Тялото й пламтеше за него.

Изведнъж той рязко се обърна и я прикова между себе си и стената, отдръпвайки уста от нейната. Тя изстена и устните й потърсиха неговите, но не ги намериха.

София отвори очи. Той я гледаше и тя разбра, че се държи като лека жена, обхванала така раменете му, заровила пръсти в косата му, с разголени гърди.

— Направи го — изстена тя. — Направи го, съпруже.

Той помръдна нагоре бедрото си и тя го възседна, после отмести настрани двете й ръце и стисна роклята в мощните си юмруци. И я разкъса с едно рязко и чувствено движение.

Студеният въздух близна влажната й кожа и тя ахна, вглеждайки се изненадано в него, после се засмя и звукът отекна по стълбите на кулата като звън на църковни камбани. Не я интересуваше. Искаше го — още сега.

Погледът му беше така напрегнат, така изпълнен с желание, че тя едва не се разтопи, но преди да успее да каже нещо, преди дори да успее да помисли, той разкъса ризата й, без да престава да наблюдава лицето й.

Той сведе очи надолу и тя проследи погледа му, видя, че е развързал панталоните си. После Тобин я изгледа право в очите, а в погледа му се виждаше само синият огън на неговата страст, толкова силна, че можеше да изпепели и двамата.

Той притисна тялото си до нейното, приковавайки я към стената със силата на мускулите си, с цялата си мъжествена твърдост. Отмести краката й нагоре и настрани, после спусна крака си надолу и проникна рязко и дълбоко в нея.

Тя вдигна очи към него, не можейки да се помръдне. Поклати глава, даде му да разбере, че и тя е част от това, както и той, после уви крака около кръста му, кръстоса глезени, сграбчи главата му и започна яростно да го целува.

И започнаха да се любят, притиснати до стената на кулата.

 

Тобин се събуди и протегна ръка към съпругата си, но леглото беше празно. Надигна се на лакът и огледа стаята. В западната й част беше тъмно, огънят бе угаснал, свещите бяха угасени много преди това. Столовете и сандъците изглеждаха като огромни тъмни сенки, но никъде не зърна силуета на съпругата си. Погледна на изток.

Тя стоеше до прозореца, висока и стройна, застанала в профил към него, едната й ръка беше опряна на каменния перваз, а другата на рамката на прозореца. Бе подпряла глава на прозореца и гледаше навън. Сякаш бе навлякла набързо пеньоара си, защото беше вързан хлабаво и зееше отворена отпред.

Тобин се извърна настрана и я загледа. Колкото повече дни и седмици минаваха, толкова повече такива моменти имаше, когато той просто я гледаше, без тя да знае, че я наблюдава.

Всеки път го връхлиташе някаква почуда, но толкова силна, че нямаше думи да я опише. Тя беше неговата съпруга и колкото пъти се случеше да я погледне, както сега, си спомняше, че им предстои цял един съвместен живот.

Странно, колко бързо бе забелязал неща като ритъма на дишането й, бенката до дясното й ухо, начина, по който бавно потъркваше едно в друго стъпалата си, докато най-накрая заспиваше.

Всеки ден с нея беше като ден в чужда страна, изпълнена с неща за откриване. И нещо наистина странно се случи с него. Бе замаян от мисълта, че иска да я опознае по такъв начин, както никога не бе пожелавал да опознае никое друго човешко същество.

Искаше да я вдишва. Искаше да я прегърне и никога да не я пусне. Искаше да я изпълни със своите деца и да ги гледа как растат, а тя да е до него всеки ден, всяка нощ, завинаги.

И всяка нощ, господи… всяка нощ беше нещо много повече от това, да е вътре в една жена. Начинът, по който се съединяваше с нея, не бе само акт на любовта. Не беше само нещо, с което да отпъди напрежението от деня или което да го накара да се почувства по-добре и да заспи спокойно. Беше нещо повече. Толкова повече, че ако му се случеше да мисли по-дълго върху това, започваше да се ужасява.

Тобин остана неподвижен за миг, няколко пъти си пое дъх бавно и дълбоко, миговете отминаваха като шепот, а той лежеше, впил поглед в чаршафа под себе си, защото не можеше да я погледне, без да изпита чувството, че е загубен.

Накрая вдигна глава. Тя бе помръднала леко и пред погледа му се откриваше извивката на закръглената й гърда, която улавяше и отпращаше странната променлива кехлибарена светлина, нахлуваща през прозореца. Порази го начинът, по който кожата й, тази невероятно бяла кожа, попиваше цвета на светлината наоколо. Погледна покрай нея към тази светлина. Слабо сияние в нощното небе, оттатък профила й, златисточервеникаво. Осъзна, че сигурно е от нощта на кладите, когато околните хълмове червенееха от клади в чест на края на жътвата, когато полята се освобождаваха за пролетните посеви.

Тобин отметна завивката и спусна крака от леглото. Стана и отиде при нея.

— Не исках да те будя.

Гласът й беше мек и тих, сякаш й беше трудно да говори.

Той усети колко е уязвима, тя рядко показваше слабостта си.

Обгърна я и я притегли към себе си, пъхна ръка в пеньоара й, за да обхване гърдата й и да почувства тежината й в дланта си. Наведе се към нея и вдъхна уханието й. Миришеше на жена, на неговата жена. Притисна устни към шията й, после леко се отдръпна.

— Какво има?

София поклати глава, но той я усети, че се размърдва.

— Кажи ми за какво мислиш.

Тя погледна надолу, сякаш се опитваше да вземе решение, после въздъхна и обгърна ръцете му, положи пръсти върху неговите. Дланите й бяха студени.

— Когато видя жътвените клади, се сещам за майка си. Още помня как селяните палеха траурни клади за нея месеци наред. Имаше време, когато мислех, че небето никога няма да бъде отново синьо. — Тя замълча. — Дори сега, когато усетя мириса на дим от клада, замирам. Сякаш самата аз съм умряла.

И тя облегна глава на рамото му.

Той положи нежна целувка на слепоочието й.

— Мисля, че мирисът от тези клади ме е събудил.

— Искаш ли да дойдеш в леглото? Да се опиташ да поспиш?

Тя поклати глава.

— Не съм уморена. Странно, нали?

— Не. Не е. Защото и на мене вече не ми се спи, най-малкото без тебе. Ще стоя тук, скъпа, ще те държа в ръцете си, докато кладите угаснат, докато угасне споменът и болката, която ти причиняват.

Тя затвори очи и въздъхна, облягайки се на гърдите му. Ръцете й описваха леки кръгове върху неговите.

Двамата стояха до прозореца прегърнати, докато кладите по хълмовете угаснаха и по небето се прокрадна първата утринна дрезгавина.

Зимата нахлу с лед и сняг. Скоро след Нощта на кладите се появиха първите слани, утрините побеляха, а каменните подове станаха така студени, че хората се обличаха в леглата, под завивките, където още се чувстваше топлината от съня.

Ледените хапещи ветрове продължиха чак до декември, който пристигна с величествена белота. Преди Коледа валеше сняг поне три пъти седмично. Тъкмо тогава в Камроуз пристигнаха кралят и кралицата заедно с много благородници от свитата си. Възнамеряваха да прекарат първите пет дни от коледните празници заедно с графа и съпругата му, а после да идат на юг, в Карнарвън.

Дружината, многобройна като при всеки кралски лов, излезе рано сутринта. Неизбродните уелски гори бяха пълни с глигани, зайци и елени — сериозно предизвикателство за всеки истински ловец.

Тъй като бяха много, те се разделиха на няколко по-малки групи. Някои тръгнаха да преследват глигани, други подгониха елени. Тобин яздеше в края на групата на граф Мерик, когато чу шум зад себе си. Дръпна юздите, обърна се и в следния миг забеляза огромен глиган с дълги зъби — мечтан трофей за всекиго.

Животното изсумтя и се скри.

Той обърна коня и препусна през храстите. Намери следи от лапи, оставени от ловните кучета, които сигурно бяха надушили глигана. Навлезе в една долчинка, конят му се подхлъзна, препъна се и едва не го хвърли от седлото.

Тобин стигна дъното. Заледен поток се виеше из долчинката. Огледа се — дърветата бяха израснали нагъсто, трудно щеше да мине на кон. Слезе от седлото, върза юздите за един нисък клон и тръгна по следата, отпечатана в твърдия сняг.

Храстите и дърветата ставаха все по-гъсти. Беше тъмно и той напредваше с извадена сабя. Чу нещо, някакво шумолене в храстите, хрущене на стъпки в снега. Продължи напред крадешком.

Видя как храстите потреперват. Чу изсумтяване на глиган.

Приготви се за атака. Спря до едно високо дърво, после изскочи на полянката.

Едър черен глиган с дълги поне една стъпка зъби лежеше повален и хриптеше.

Тобин разбра грешката си.

Нямаше никакви кучета.

Вгледа се в червените очи на глутницата вълци. Бяха обградили като войници цялата полянка, оголили окървавените си зъби. Стрелкаха нервни погледи от Тобин към глигана и обратно.

Той замръзна. Не посмя да помръдне.

Един от вълците изръмжа ниско и застрашително.

След секунда те изоставиха глигана и атакуваха.

* * *

София и Клио прекараха сутринта в кухнята, където се правеха глинените сандъчета за деня на Свети Стефан. Това беше важна част от коледните празници, на този ден господарят и господарката раздаваха подаръци — пари и дрехи, бяло брашно и кипърска захар — на поданиците и прислужниците от Камроуз и околните села.

Работата беше започнала доста отдавна, но Клио, София и някои от придворните дами, дори самата Елинър и Алебардите се бяха заели да помагат, защото не биваше слугите сами да правят собствените си сандъчета, които трябваше да бъдат счупени в определен момент на празненството тази вечер, след което щеше да бъде избран кралят на празника.

София свърши последното сандъче, изми се и изтри ръце в една от престилките на готвачката. Излезе и се затича през двора към стаята си, за да се изкъпе и да бъде готова за вечерта.

Това бяха едни от най-любимите й дни в годината. Сега дори обичаше снега. Взе една шепа, оваля я на топка, подметна я леко и се замисли накъде да я хвърли.

Откъм портите се чу ловен рог, остър и нестихващ. Тя се обърна и се намръщи — ловците се връщаха твърде рано. А рогът не преставаше. Изведнъж стражите по стените се разтичаха и нададоха викове. Слуги наизлязоха от пристройките, тропотът на конски подкови отекна по подвижния мост и калдъръма на вътрешния двор.

София се опита да различи нещо сред тълпата конници.

Граф Мерик издаваше отсечени заповеди.

Явно носеха ранен.

София изкачи още едно стъпало, но пак не видя нищо друго, освен море от ездачи.

Клио изскочи с трясък от кухнята и се впусна в оживен разговор с един оръженосец. Беше някой от близнаците, Тъд или Туок. Обърна се към София и я погледна със странно изражение.

Тя усети как стомахът й се свива. Погледна към мъжете.

Мерик разбута ездачите. Водеше още един кон с отпуснат безпомощно на седлото ездач, от гърба и ръката му не се виждаше нищо друго, освен кръв.

За един ужасен момент София не можеше да разбере какво вижда, но после изкрещя на висок глас името на съпруга си.

София стоеше до леглото напълно безпомощна. В стаята се тълпяха хора. Тя хвърли поглед към свещта в свещника. Изпитваше това чувство вече два часа, откакто Мерик заедно с Парсин бяха внесли Тобин в замъка, бяха го положили на дъсчената маса в залата на долния етаж и бяха се заели да промиват и превързват раните му.

Мерик й каза, че Тобин е бил нападнат от глутница вълци, изгладнели от дългата, рано настъпила зима.

Тялото му беше покъртителна гледка, от дясната страна не беше останало здраво място. Дори по лицето му имаше дълбоки драскотини и толкова много засъхнала кръв, че не можеше да се разбере дали има рани или не.

Тя знаеше, че ръцете й треперят, затова ги стисна здраво, като за молитва, със сплетени пръсти. Но това само й напомни как Тобин преплиташе пръсти с нейните още от сватбения им ден.

Стоеше там и се питаше дали той някога пак ще я хване за ръка, поглеждаше към него, но всеки път отвръщаше очи с ужас.

Беше си наложила да поеме дълбоко дъх, за да не позволи главата й да се замае и да й причернее пред очите. Клио й бе подала чаша вино и я бе накарала да го изпие, после бе застанала до нея, бе я прегърнала, шепнейки й утешителни думи, докато София най-накрая се бе насилила да пристъпи по-близо и да погледне лицето му.

Дори тогава не бе могла да направи нищо друго, освен да застане край тъмнокосата му глава, положила ръка на челото му, с надеждата, че той усеща нейното присъствие. Дясната му ръка беше цялата изпохапала и изподрана. На едно място, близо до лакътя, се виждаше дори оголената кост.

Тобин през цялото време се бе мятал и стенал, София знаеше, че ужасно го боли. За да го успокоят, бяха му дали упойка — гъба, напоена със сок от мак, предполагаше се, че това лекарство ще го упои и ще отслаби болките му. София с облекчение го бе видяла да заспива, след като намокриха гъбата и закриха с нея устата и носа му.

Сега всички бяха в спалнята и съпругът й лежеше на леглото, превързан и измит, и все още спеше. Тя седеше на ръба на леглото и го чакаше да се събуди.

Накрая Мерик и Едуард отпратиха останалите, дори Елинър и Алебардите, които бяха зашили раните на Тобин.

Мерик се приближи към нея и положи ръка на рамото й.

— Той ще се оправи, София. Изглежда много по-зле, отколкото е в действителност.

— Да, братовчедке — обади се Едуард. — Виждал съм как мъже на бойното поле губят ръка или крак и после оцеляват.

София премига и се вгледа в братовчед си. Трябваше ли това да я успокои?

— Сега ти пожелаваме лека нощ, София — каза тактично Мерик. — Тобин ще спи почти цялата нощ. Ако се събуди и има нужда от нещо, пред вратата ще стои един слуга. Само трябва да му кажеш.

— Благодаря, милорд — обърна се София към братовчед си и направи лек реверанс. — Сир.

— София — отвърна Едуард. Двамата мъже излязоха от стаята.

Тя седна на леглото до Тобин и го загледа как диша. Беше целият в превръзки и драскотини. Искаше да легне до него, да го прегърне, но се страхуваше да го докосне, затова се изтегна внимателно до него, докосвайки само лявата му ръка. Доближи се до него и прошепна:

— Обичам те, Тобин. Обичам те!

После се отпусна по гръб и затвори очи, но точно преди да заспи, вплете пръсти в неговите.