Джил Барнет
Проклетникът (6)

5

Той усети момента, в който тя загуби контрол. По начина, по който го целуна. Мислеше, че това е нейна идея. Но не беше.

Тази единствена целувка със стиснати устни, с която тя мислеше, че изплаща дълга си, се промени в мига, когато той бавно прокара език по устните й. Тя отвори уста и издаде лек, странен звук, сякаш всички тайни, които досега бе пазила, й бяха избягали.

Тя не познаваше този вид желание. Той го разбра. Макар да беше само три години по-голям от нея, беше с много години по-опитен, но не това го притесняваше точно в този единствен миг. Тревожеше го нещо различно, едно странно, натрапчиво усещане, че губи нещо в тази игра, която бе започнал. Не можеше да каже какво е, но чувстваше, че нещо му се изплъзва. Бойците бяха научени да се доверяват на инстинктите си точно така, както и на знанията и уменията си. А това беше чист инстинкт.

Той обаче го пренебрегна, защото не можеше да го определи. Каквото и да беше, то нямаше значение за него. Изглеждаше като последица от твърде многото изпити халби с бира и твърде малкото сън предната нощ.

Отлепи ръце от стената и ги пъхна под нея, обхващайки седалището й с длани, повдигна я леко, плъзна едната си ръка нагоре, за да обхване тила й и да задържи устата й там, където той искаше, да овладее положението. Езикът му се озова дълбоко в устата й, вкусвайки нейните сладки тайни, и той усети мига, в който тя се предаде.

Почувства как цялото й тяло се предава. Начинът, по който престана да стиска главата му и вместо това прокара ръка по косата му, сякаш подтиквана единствено от собственото си желание, сякаш бързият й ум вече не участваше в това.

Усети го в начина, по който тя леко помръдна и се притисна по-плътно до тялото му, в начина, по който езикът й внезапно последва неговия. Тази млада, страстна девойка с цялата й смелост, с цялото й предизвикателно поведение наистина изгаряше от страст по него.

Лесно щеше да бъде да продължи…

Може би твърде лесно.

Ръката му се плъзна към ръба на роклята й, за да докосне глезена й и да тръгне нагоре. Искаше да докосне краката й, мекотата в задколенните ямки, бедрата й. Искаше да усети гърдите й в дланите си, да почувства тежината им, да притисне палци към връхчетата им и да ги усети как се втвърдяват, защото ги е докоснал. И искаше да ги вкуси. Искаше да я вкуси цялата.

Той се наведе леко и ръката му обхвана глезена й. Там бяха преплетени и вързани тънките кожени връзки на обувката й. Заплетени като объркани чувства.

Тя не го възпираше. Не направи нито едно движение, за да го възпре. Негова беше, можеше да я вземе.

София, която не допускаше никого до себе си и която прогонваше всекиго, който се осмелеше дори да я ухажва. Бе пъхнала езика си в устата му и почти бе увила единия си крак около кръста му.

Това беше неговият план.

Но и той я искаше ужасно силно, а това не беше част от замисъла му.

Откъсна се от нея така, сякаш тя го бе държала пленен, и я пусна толкова рязко, че от устните й се откъсна лек, стреснат вик.

Той отстъпи две крачки назад. Остана неподвижен още само един кратък миг. Не знаеше защо, просто не знаеше. Дишаше накъсано и неравно. Сърцето му биеше на пресекулки. Погледна към нея.

Тя стоеше там, взряна в него с наранени, озадачени очи, като някакво объркано животинче, което някой току-що е ритнал, или като птица, паднала от гнездото си.

— Трябва да тръгвам.

Гласът му? Звучеше по-дълбоко от обикновено, сякаш излизаше от нечия чужда уста.

Тя сведе поглед, сякаш се опитваше да скрие факта, че изглежда толкова несигурна. Той разбираше гордостта, във всеки случай разбираше своята гордост. Но тя беше жена, при това млада жена, само на петнадесет години. Гордостта не беше важна за жената.

Вдигна ръка към лицето й, докосна бледата й буза, после погали ръба на челюстта й и повдигна брадичката й със свитите си пръсти.

Очите й бяха огромни, тези очи, в който един мъж би могъл лесно да се удави, в които мнозина се бяха удавили, въпреки усилията й да ги отпрати колкото може по-скоро.

Но каквито и цинични мисли да бе имал, те отлетяха още в мига, когато забеляза в тях влага. Тя щеше всеки момент да се разплаче. Сълзите напираха по ръбовете на гъстите й черни мигли. Това го изненада. Не мислеше, че София Хауърд може да е подвластна на сълзите.

Ах, тя наистина беше невинна, за да реагира така силно на една целувка. Но тази мисъл не го възпря. Прокара палец по подутите й, влажни устни.

— Ела в Градината на кралицата при първите камбани за вечерня, сладка София. Ще довършим това.

Тя поклати глава.

Той я погледна така, че да я предизвика, и прибави към това едно презрително изсмиване.

— Няма ли да си платиш дълга?

Тя не каза нищо, само го изгледа продължително, напрегнато и внимателно, а във въздуха увисна нещо, което не му позволяваше да се оттегли. Тя го преценяваше, той знаеше това, и търсеше нещо в лицето му, но умееше много добре да прикрива чувствата си, знаеше, че това е извънредно важно при нея, защото тя беше умна и той не се съмняваше, че ще използва всяка негова слабост. Знаеше и че никога няма да открие това, което търсеше тук.

Той вдигна рамене и поклати глава. Обърна се, отвори вратата и изстреля последния си коз:

— Забравих с кого си имам работа.

Тя вдигна рязко глава.

— Какво искаш да кажеш?

Той се обърна с лице към нея.

— Само това, че си жена, а жените нямат понятие от въпросите на честта.

С тези думи той излезе, затвори вратата зад себе си и се отдалечи на няколко крачки.

Вратата се отвори рязко и се удари в каменната стена.

Той се обърна и погледна нехайно през рамо.

Тя излетя през вратата с високо вдигната глава и ярост в очите.

— Знам какво е чест, Тобин де Клеър. — Почти плюеше думите. — И ще бъда в градината по вечерня. — Бе стиснала здраво юмруци пред себе си. Изглежда, го разбра и се отпусна малко, после сложи ръце на кръста си и го изгледа право в очите. — По вечерня. След първата камбана. Тогава ще уредим този въпрос веднъж завинаги, ти и аз.

Той не каза нищо. Само се обърна и се отдалечи.

Обичаше да побеждава.

София се почувства изгубена, точно както се бе чувствала в деня, когато кралицата й бе донесла вещите на майка й. Оттогава минаха три години, но тя стоеше в спалнята си и безпомощно се взираше в леглото си точно така, както се бе взирала и тогава.

В онзи страшен ден на леглото лежеше дълъг наниз разкошни перли — перлите на майка й, — с цвета на изящна бледа кожа под сиянието на пълна луна. Запита се как може понякога нещо, което изглежда толкова красиво, почти магично, да й се струва толкова неуместно, когато е върху нея. Перлите бяха на майка й. Нима у нея нямаше част от майка й?

Но тя не се чувстваше красива, когато се бе опитала да ги носи. Вместо това усещаше само страх и потиснатост. Както винаги се бе чувствала, когато оставаше сама и осъзнаваше, че в някой момент от бъдещето си ще бъде принудена да се прави на самка, да се държи като жена.

Пристъпи нерешително към леглото и пусна върху него шепа златисти мъниста. Те се търкулнаха и се събраха накуп в една гънка на покривката.

Допреди малко те представляваха цял наниз, красиви малки златисти мъниста, които блестяха, когато тя ги поднесе към светлината на свещта.

Сега бяха самотни, отделни мъниста, без нишка, която да ги свързва, като семейството, в което се бе родила тя.

Беше се опитала да ги вплете в косата си. Но те се бяха разпилели във всички посоки. Тя бе лазила да ги събира из цялата стая, докато не намери и последното, сякаш това можеше да подобри с нещо живота й.

Но не стана така.

Мънистата и перлите лежаха едни до други на леглото заедно с копринената рокля и тъмносиньото наметало, изтъкано от най-меката фландърска вълна и бродирано с такива фини бодове, че почти не се виждаха.

Това бяха най-ценните притежания на майка й. Наследство, предавано от майка на дъщеря, от една жена на друга. Единственото звено, което я свързваше със семейството й, което бе имала само няколко години, преди времето, съдбата и бог да бяха й отнели всичко, оставяйки я съвсем сама.

Погледна към украшенията и дрехите, дори положи ръце върху тях, затваряйки очи колкото можеше по-плътно, с неистовото желание да си припомни лицето на майка си.

Помнеше един момент, когато беше малка, застанала най-горе на стълбището в замъка Торуик. Спомни си студа, лъхащ от тухлите на пода, който пронизваше босите й крака. Спомни си огромните врати в долния край на стълбището, толкова големи, че й се струваше, че водят към някакъв неимоверно гигантски нов свят.

Спомни си как наблюдаваше майка си и баща си да слизат по тези стълби, които водеха към огромните врати на семейния й дом, и как дългото синьо наметало на майка й се развяваше зад нея, сякаш тя летеше над стълбите.

Но каквото и да правеше, не можеше да си спомни лицето на майка си. Отвори очи и бързо отдръпна ръце от нещата, положени на леглото, сякаш я бяха опарили. Знаеше, че образът на майка й е отлетял завинаги и нищо не можеше да й го върне. Дори късно нощем, когато лежеше със затворени очи, наполовина потънала в сън, опитвайки се да я види, виждаше само неясни очертания на женска фигура, като недовършен стенопис.

Веднъж, когато се бе загледала в полираната метална плоча над умивалника в стаята си, тя улови нещо смътно познато в отражението на собственото си лице, нещо във веждите или брадичката, или може би в очертанията на очите.

Стори й се, че трябва да има някакъв природен закон, който да вреже веднъж завинаги образа на майката в паметта на човека. Опитваше се да реши по какъв начин да носи нещата на майка си, защото мислеше, че може да си върне спомена за нея, ако по някакъв начин наподоби външността на майка си.

Но не можеше.

Дължината на копринената рокля й изглеждаше странна, като архиепископска одежда. Наметалото изглеждаше като всички нейни наметала, не я правеше да изглежда нито по-висока, нито че лети, слизайки по стълбите. То само се спускаше около нея и я топлеше.

Когато се опиташе да сложи перлите, й се струваше, че не са си на мястото, както през повечето време се чувстваше и самата тя.

Разстроена, София седна на леглото и подпря брадичка в дланта си. Понякога й се искаше кралицата да не й беше давала нещата от майка й.

Но тя й ги беше дала точно след като София получи първото си женско течение. Цели два дни се беше крила в един изоставен склад в стражевата кула, уплашена и разплакана, защото мислеше, че умира, и я беше страх да каже на някого.

Кралица Елинър я беше намерила, беше я накарала да си признае всичко и й беше обяснила, че „се предполага жените да знаят тези неща“.

София бе разбрала колко важен е този ден, колко важен би трябвало да бъде, още преди Елинър да й бе казала, че това е един изключителен момент и затова й предава наследството от майка й. Сега тя ставаше жена. Елинър й обясни, че момичетата, които са сгодени, могат да се омъжат скоро след като започнат да имат течение. Обясни й защо те могат да започнат самостоятелен живот и да имат собствени семейства. Обясни и как стоят нещата между мъжете и жените и откъде идват бебетата. Този ден беше един от онези моменти, в които се предполагаше, че майките трябва да предадат своето познание на дъщерите си.

Само за един ден София от момиче бе станала млада жена. Изведнъж бе станала годна за омъжване. И тя почувства така остро липсата на майка си, защото знаеше, че в този момент майките разказват на дъщерите си за живота, рождението и любовта, но сега кралицата трябваше да го направи за нея.

Елинър й бе предала вързопа с вещите на майка й, увити в синьото вълнено наметало, обшито със златни нишки и сложна бродерия, после я бе оставила сама.

Тя беше сама с мислите си в онази нощ, с новото си тяло, тяло на жена, вече не онова старото, удобното, което винаги бе познавала. То я стягаше и я болеше. Болката кънтеше в корема й като свистене на опъната тетива. Тя бе изплакала очите си от мъка и болка, свита под синьото наметало, притиснала до гърдите си перлите, защото чувстваше, че някаква част от майка й е тук с нея.

Сега бе настъпил още един изключителен ден от живота й като жена: първия път, когато сърцето пееше от нещо, което тя вярваше, че е истинската любов, и София стоеше в същата спалня, очаквайки камбаните да възвестят вечерня, вгледана в нещата на майка си, и се чувстваше така объркана и глупава, така самотна, както никога досега.

Искаше да запита майка си какво е това, което изпитва. Дали чувствата й са като на всяко друго момиче? Означаваха ли това, което тя мислеше, че означават? Това диво усещане, което течеше в нея, любов ли беше? Изглеждаше като любов. Ако не, поне би трябвало да е любов. И някъде дълбоко в себе си тя искаше да сподели радостта от това, което чувстваше, с някого, който е част от нея, да сподели тръпката и вълнението, които изпитваше, с някой важен за нея човек, със собствената си майка.

Безпомощно погледна към перлите, които не знаеше как да носи, към роклята, която й стоеше смешно, към разпилените мъниста и отново изпита непоносимата празнота, която винаги я съпътстваше, отчаяното чувство, че живее в някакъв друг свят, различен от този на останалите, точно както се чувстваше всеки път, щом останеше сама и не можеше да се заблуждава така, както заблуждаваше всички останали.

Криеше от света своята слабост и страховете си зад стена от фалшива напереност. Свирепата й нужда да бъде нещо друго, а не само жена, всъщност прикриваше най-дълбоката й тайна, онова, което я караше да се срамува и да се бори да бъде различна. Това, че София Хауърд дори не знаеше какво всъщност е да си жена.

Изведнъж камбаните забиха високо. Звукът я накара да подскочи. Биеха за вечерня. Тя седеше, хапейки устни, взряна в ръцете си, в роклята и обувките си. Пое си дълбоко дъх, после си каза, че е страхливка. Само минута й трябваше, за да изправи рамене, да намери смелост да стане и да тръгне към това, което желаеше.

Запъти се към вратата. Почти усещаше как кръвта й се сгорещява, как започва да бие като боен барабан във вените й. Предчувствие. Тъкмо това изпитваше днес целия ден, тази прекрасна и диво греховна тръпка, която усещаше у себе си само като си помислеше за Тобин де Клеър.

Спря на вратата на спалнята си, опряла ръка на плътното дъбово дърво. Надеждата беше странно нещо. Дори най-големият циник на света не би посмял напълно да се откаже от нея. Надеждата оставаше в мисълта на човека като малка искрица, чакаща само лек повей на вятъра, за да се разгори.

Погледна пак към леглото, после изтича и грабна синьото наметало. Задържа го за миг, метна го на раменете си и върза връзките под брадичката си.

След миг вече тичаше по стълбите към градината. Отвори вратата на беседката и излезе във външния двор. Уви плътно наметалото около раменете си, то беше част от нейното минало.

Но жаждата в нея, влагата в очите й и стягането в гърдите и в сърцето… беше сигурна, че това е нейното бъдеще.