Джил Барнет
Проклетникът (9)

8

Казваха, че отмъщението е сладко, и наистина беше. Още по-сладко беше в действителност, отколкото в мечтите на София през последните две години.

Тя спа до късно на следващата сутрин, стана по-късно от обикновено. Чувстваше се ленива, като котка, която тъкмо се е наяла до пръсване със сметана, протегна ръце високо над себе си, свила юмруци, изпъшка, разкърши скования си гръб и се прозя.

Остана да лежи под мекия топъл юрган, опитвайки се да не обръща внимание на настъпващия ден. Откъм двора се чуваха звуци. Рогът на стражите. Непрестанното скърцане на каруците и фургоните, които докарваха храни от Лийдс. Дрезгави викове. Конски подкови, тропащи по каменната настилка в двора. Кучешки лай. Козе врещене. Песента на птичките, накацали по кулите.

Тези звуци на я тревожеха. Тя просто затвори очи и единственото, което чуваше, бяха невероятно възхитителните ругатни на залятия от нея с вода сър Тобин де Клеър.

Тя въздъхна и си припомни мокрото му, учудено лице, вдигнато към нея. Сякаш отново и отново преживяваше един сън и си пожела да можеше отново да стори същото, този път със сто свински мехура. Сто! Размърда се под пухения юрган и го придърпа чак до брадичката си. След миг върховно задоволство се разсмя, както често правеше от вчера — и по време на молитвите за покаяние, и може би в съня си.

Шумотевицата в двора толкова се усили, че дори глух или извънредно доволен от себе си човек не би могъл да не й обърне внимание, затова тя отметна завивките и стана. Пъхна крака в пухкавите си чехли и притича през стаята до засводения прозорец, който гледаше към най-далечния край на вътрешния двор. Капаците бяха отворени, тя подпря брадичка в шепите си и се загледа надалече — към Кентърбъри и към света отвъд. Подухваше лек ветрец, хладен и свеж, развяваше къдриците на слепоочията й и пресушаваше устните й, когато ги оближеше. За миг тя просто остави вятъра да гали лицето й.

Чу внезапен вик и откъм стражевата кула изсвири рог, после се разнесе високо протяжно скърцане — решетката в ъгловата кула бавно се вдигаше.

Приближаваше се кавалкада. Тя зърна в далечината златистокафявия прах, който още се кълбеше във въздуха над пътя. Чу конските подкови да отекват с глух, тъп звук по дървения подвижен мост.

Това можеше да бъде само завръщащата се ловна дружина на краля. Те винаги ставаха призори, безбожно рано, и отиваха да убиват животни в горите. Наричаха това спорт.

В представите на София спортът нямаше нищо общо с убиването на животни, сто пъти по-малки от човека, и напротив, изцяло се отъждествяваше с напълнените с вода свински мехури. Тя се улови, че отново се усмихва, после се изкикоти, защото беше много, много трудно да не се смее, когато това беше толкова забавно, а и беше съвсем сама, така че нямаше кой да я види. Греховно беше да се смее така, но това със сигурност нямаше да я възпре.

Звуците откъм двора станаха по-високи и привлякоха вниманието й. Долови дрънчене на оръжия и брони. Гласовете бяха многобройни и непознати. И конниците бяха твърде много. Не й приличаше на завръщаща се ловна дружина.

Любопитството я накара да се подаде от прозореца, притиснала корем до каменния перваз, гъстата й тъмна коса висеше свободно над ризата, така че нямаше нужда от роба, за да се прикрие.

Стисна железните пръчки на капаците, за да види по-ясно какво става долу, и се надигна на босите си пръсти. Почти можеше да различи първия конник. Почти. Конят му пристъпваше напред-назад в потъналия в сенки проход.

Вратата на стаята й внезапно се отвори и Едит се втурна вътре развълнувана, извисила глас почти до писък:

— Софи! Трябва да станеш! Бързо! — Видя я да стои на прозореца и добави: — О, вече си станала.

София се обърна отново към прозореца, без да мърда от мястото си, опитвайки се да види кой е долу.

— Да — изрече разсеяно, — вече съм станала.

— Побързай. Кралицата пита за тебе. Казах й, че още спиш.

София се извърна с ужасена физиономия.

— Не си. Ще ми наложат петдесет молитви за покаяние и ще трябва да бродирам с дамите на кралицата цели две седмици!

— Не. Искам да кажа, да, казах така, но няма да бъдеш наказана, защото излъгах. Господ да помогне на горката ми греховна душа! — И тя се прекръсти. — Казах й, че много те боли главата. — Едит отново се прекръсти и измърмори нещо за това, да лъжеш приятелите си, но София не можа да разбере. — Елинър каза, че ще прати лейди Мейвис и лейди Джейн да ти помогнат да се отървеш от главоболието си и да се облечеш.

София изстена:

— Сега наистина много ме заболя главата. Мейвис и Джейн? Господи…

Тя се облегна на каменната стена.

Лейди Мейвис и лейди Джейн бяха ужасно лоялни и умираха от желание да служат на своята кралица. По-младите жени в двора ги наричаха тайно „Алебардите“, защото двете жени бяха корави като боздугани и можеха да убият човек с острите си езици. И нещо по-лошо, освен придворни дами бяха и лични приятелки на Елинър, най-доверените. Дори хората на краля се подчиняваха, ако някоя от тях им заповядаше нещо.

София се прилепи до каменната стена.

— Едит, кажи ми как може такава великолепна утрин да се превърне в толкова грозен ден?

— Не мисля, че е толкова лошо, Софи. След по-малко от час ще има празненство. Трябва да видиш каква паника настана долу. Прислужниците и готвачите се утрепват да приготвят какво ли не. Самата кралица наблюдава всичко. Казва, че този ден е…

Едит спря насред думата и внезапно доби изглед на болник. София сви вежди за миг, после се обърна към Едит и запита:

— Защо този ден е изключителен?

Едит сви рамене и не пожела да погледне София в очите.

— Защо трябва да се облека? Кой е дошъл?

— Не знам.

Едит бързо се обърна и хвана желязната дръжка на вратата, сякаш се канеше да избяга.

— Едит! Какво става? Какво щеше да ми кажеш? Кралицата какво?

— Нищо — измърмори Едит на вратата.

— Лъжеш ме — ти, най-добрата и най-вярната приятелка в целия широк свят. Обърни се.

Едит бавно се обърна. Лицето й беше яркорозово, което означаваше или че има треска, или че лъже.

София бързо се извърна, полунадвесена през прозореца, и отчаяно се опита да види кой е долу. Входът към голямата зала беше откъм изток, недалече от беседката, затова тя трябваше да заслони очи, предпазвайки се от утринното слънце. Но всичко, което можа да види от групата мъже, беше последният чифт прашни ботуши. Не успя да види какви цветове носят заради дървеното скеле на мазача, който боядисваше каменните стени на замъка.

Вратата се затвори с многозначително скърцане и София се обърна, за да види пред себе си една празна стая.

— Едит! Върни се веднага!

Почти бе стигнала до вратата, когато тя се отвори и Алебардите влязоха, настъпвайки така, както крал Едуард настъпваше срещу Уелс. Лейди Мейвис, висока и слаба жена с кестенява коса и заповеднически глас, също като на кралицата, плесна с ръце.

— Влизайте! Влизайте всички!

Всички?

Поток слуги влязоха в стаята, внасяйки кофа след кофа, пълни с гореща вода, сапуни и парфюми, кърпи и огромно ведро с натрошен лед, който сигурно идваше от ледницата на краля в подземните етажи на главната кула. София отстъпи към стената и ги погледна с нещастни очи. Когато вдигна поглед към лейди Мейвис, се изкуши да последва примера на Едит и да се прекръсти или още по-добре, да размаха кръст срещу нея.

Но не можеше да направи нищо. Беше притисната до стената.

Лейди Джейн влезе в стаята на края на шествието, с решително скръстени ръце и поглед, непоклатим като каменна стена. Спря, огледа стаята и очите й се спряха на София.

— Нейно величество каза, че много ви боли главата.

София се присви и почти се свлече до стената. Вдигна омекналата си ръка към челото.

— Да — изрече със слаб, едва чут глас, който звучеше измъчено.

И потрепери така, сякаш всеки момент щеше да припадне.

През пролуката, която беше оставила между пръстите си, София видя Джейн да присвива леко очи, преди да се обърне рязко като капитан от кралската стража и да тръгне към вратата. Джейн сви огромните си шепи около устата си и извика:

— Ей, чуйте всички! Побързайте! Докарайте кралския бръснар и двете му най-големи пиявици, за да пуснем кръв на горката страдаща лейди София.

Пиявици? Коремът на София се сви. Тя се примъкна странишком към леглото си и се строполи на него, изстенвайки:

— Ох, колко съм отпаднала. Ох! Много съм слаба от… от болка, за да ми пускате кръв. Това ще… О, боже. — Пое си дълбоко дъх. — Ще… ще ме накара да се почувствам още по-слаба.

И изпусна жален звук. За всеки случай изпъшка. Два пъти.

Лейди Мейвис се извиси над нея и тя изстена отново. И отново. Мейвис се дръпна за миг и София се възползва, за да се помести, после обърна глава само колкото да вижда с ъгълчето на окото си. Мейвис взе нещо, прехвърли го един-два пъти в ръцете си, обърна се и се върна при нея.

София бързо затвори очи. Чувстваше, че Мейвис стои над нея и внимателно я оглежда. Ужасно се изкушаваше да отвори очи, но не го направи.

Следващото, което усети, беше една тежка мокра кърпа, която се стовари на лицето й. И я вледени!

— Ледът в тази кърпа ще убие болката в главата ви — каза равнодушно Мейвис, после сложи още една кърпа, пълна с лед, върху първата, докато накрая София взе да се задушава и зъбите й започнаха да тракат. Мейвис притисна кърпите с ръце и София почувства как ледът замръзва в хлътнатините по лицето й в ноздрите, ушните орбити, устата, слепоочията. Беше толкова студено, че кожата дяволски я пареше.

— Знам всичко за главоболието — казваше Мейвис. — Нали, Джейн?

— Да, Мейвис. Винаги си казвала, че ледът е по-добър от пиявиците. Но — и Джейн замълча, после добави замислено, — само за всеки случай, ако горката София толкова силно я боли, за нея можем да приложим и двете лечения.

И двете?

— Пиявици и лед?

— Да. Да я изстудим и да й пуснем кръв в същото време.

Да, а после тези две стари безсърдечни котки може да ме разкъсат на четири.

— Хммм — проточи замислено Мейвис.

Това не е хубаво.

— Веднага ще доведа бръснаря — каза Джейн. — Не искаме горкото дете да страда повече, отколкото е необходимо.

София чу стъпките на Джейн пред вратата. И моментално се изправи. Кърпите и ледът се разхвърчаха на всички страни.

— Чудо! — извика София, преди Джейн да бе успяла да се отдалечи. — Вие наистина сте най-добрата, лейди Мейвис. Главоболието ми мина.

Джейн обърна глава от полуотворената врата и размени триумфален поглед с Мейвис, което ядоса София, но дори тя не би се осмелила да остави да й сложат пиявици по цялото тяло, само и само за да продължи играта си. Мразеше пиявиците, мразеше ги повече, отколкото да се тревожи за това, какво ще стане с нея или какво ще й направят тези две коварни и властни жени. Знаеше и че Джейн не се заканва напразно. Суровата и неотстъпчива лейди Джейн нямаше да се поколебае да наслага пиявици по цялото й тяло.

Джейн изправи рамене и фигурата й така се стегна, че сякаш гърбът й беше тетива на изпънат лък.

— Е, добре, момичета! Не стойте така! Имаме работа! — Сграбчи ръката на София в желязната си хватка и я повлече през стаята.

— Но почакайте…

— Никакво чакане. Нямаме време. Вдигнете ръце. По-високо! — Джейн грабна ледените ръце на София, вдигна ги високо нагоре и само за миг я съблече съвсем гола.

Тя не успя да протестира, само ахна изумено и изхленчи. Бутнаха я в димящата вана, която беше доста гореща и я накара почти да изреве, особено след като така основно я бяха изстудили. Започнаха да я къпят, да я търкат, сапунисват и подсушават, да я парфюмират и да я мажат с помади. Толкова силно изпощипаха устните и бузите й, че по едно време я се дощя да попита лейди Мейвис дали случайно не е роднина на Дикън Уоруик.

Облякоха я, закопчаха я, сплетоха й косата, нагиздиха я и я избутаха от стаята, водейки я надолу по стъпалата към голямата зала въпреки нейните протести, въпроси и полугласни ругатни.

Алебардите вървяха от двете й страни и почти я влачеха по коридорите и галериите. Тя се опита да им се изплъзне, но тези две жени бяха толкова силни, че дори танцуваща мечка нямаше да успее да мръдне, ако я бяха сграбчили в лапите си.

Преди да се усети, София бе избутана през една малка странична врата и се намери застанала в официалната част на голямата зала, близо до почетната маса, където винаги сядаше Едуард.

Изведнъж до нея се появи Елинър.

— Ела, дете. — Тя хвана София за ръката. — Това е твоето годежно празненство.

— Годежно? — София погледна кралицата, но тя не каза нищо, само кимна и я поведе през тълпата.

Залата бе изпълнена с гласовете на пируващите и звуците на музиката, в гигантската камина в северния край гореше огромен огън. Музикантите свиреха на лютня и флейта, а в същото време един менестрел пееше лирична песен за любов и нежни погледи.

Недей ме отхвърля, о, моя любов,

недей съкрушат сърцето ми,

че аз те обичам откакто съм жив…

Кралицата не каза нито дума и София се запъти към певеца, чувствайки се като призрак в тази препълнена зала. Кралят говореше тихо с един от своите придворни, но когато ги видя да си пробиват път към него, го освободи с жест.

София го погледна спокойно и му отправи най-сладката си усмивка. Нямаше да допусне той да я види разтревожена и нямаше да отклони поглед, сякаш се признаваше за победена.

Кралят потърка замислено долната си устна с пръст, докато отвръщаше на погледа й, после махна с ръка.

— Ето я.

Погледна към Елинър и добави:

— Благодаря ви, скъпа.

Когато гласът на краля се разнесе из залата, всички изведнъж притихнаха. Едуард имаше един от онези богати, дълбоки гласове, които винаги привличаха вниманието на околните, и този път не беше по-различно. София почувства много очи да се взират в нея. Не гледаше към хората, насядали край масите. Беше страхливка. Не искаше да види какво е изписано на лицата им. Не искаше да види едно море от придворни, жадно очакващи незабравимо зрелище — своеволната и безсрамна лейди София, паднала на колене.

Кралят се обърна към един мъж, който седеше наблизо, и му каза нещо.

Стомахът на София се сви от ужас. Тя отмести очи от братовчед си и погледна мъжа. Беше висок, с широки рамене, но лицето му беше слабо и някак си познато. Не можеше да се сети къде го е виждала. Имаше тъмна брада и коса, леко побелели слепоочия. Беше облечен почти толкова богато, колкото и Едуард, но не съвсем, защото явно не беше толкова глупав, че да се облече по-красиво от краля на Англия. Непознатият беше красив мъж, но със сигурност твърде стар за младоженец. Беше достатъчно стар, за да й бъде баща.

Погледът му се премести към нея. Очите му бяха напрегнати и странно познати. Беше сигурна, че го познава, но не можеше да се сети. Задъвка долната си устна, мислейки трескаво. Кой е този мъж?

Той бавно се изправи, без да сваля очи от нея, и я поздрави с непринудена грация. По това тя реши, че сигурно няма да я бие, което, както предположи, беше един плюс. Инстинктът й подсказваше, че не се прикрива под някаква маска.

Мъжът не каза нищо, само я наблюдаваше. Беше много висок, почти колкото Едуард, когото наричаха Дългокракия заради исполинския му ръст. София винаги бе смятала, че височината е едно от нещата, които правеха братовчед й толкова автократичен и арогантен тиранин. Той се извисяваше над всички, като господ, и се смяташе за такъв.

Непознатият се поклони, после за нейно учудване й намигна и отново седна, без по лицето му да се изпише никаква усмивка.

София сви вежди, защото това й се стори странно и не знаеше какво да мисли.

При тази мисъл коремът й се сви. Съпруг, отекна думата в главата й. Съпруг. Съпруг. Съпруг. Като бумтене на ковашки чук.

Елинър стисна по-здраво ледената й ръка и я поведе напред към противоположния край на масата, към стъпалата, водещи до подиума, където София трябваше да заеме мястото си.

Вървяха бавно и тя усещаше как я гледат множество очи. Кожата й пареше от тези погледи. Пристъпваше, впила очи в пространството право пред себе си. Водеха я на оглед пред целия двор. Като свиня, която водят на заколение. Като робиня, която извеждат за продан. Жена, която дават на някакъв мъж, и тя не може да каже нищо. Никога през целия си живот не се бе чувствала така ужасно безпомощна.

Минаха точно пред Едуард. София се обърна и го погледна. По лицето му беше изписано голямо задоволство.

Прииска й се да избяга.

Елинър се наведе към нея.

— Да не си посмяла. Едуард ще ти вземе главата, дете.

— Нима нямам думата по този въпрос?

— Тихо, скъпа. Едуард е взел решението. — И тя потупа ръката на София. — Всичко ще бъде наред. Обещавам.

София опита отново:

— Мисля, че е по-добре направо да ме заведете на екзекуция, а не на годеж, защото и двете ми се струват еднакво привлекателни.

Елинър изрече тихо:

— София, можеш да се бориш докрай срещу това, но не можеш нищо да промениш.

— Не можеш да очакваш от мене да се радвам, когато Едуард е платил на някого, за да го отърве от мене.

В гласа на София се долавяше огорчение, което тя не се опитваше да прикрие. Нека Елинър разбере как се чувства тя. Може би вината ще я преследва до гроб.

— Така се прави и ти много добре го знаеш. Нищо не представляваш без зестра. Това няма нищо общо с купуването или продаването.

— Колко пари ще получи този старец?

— Старец? — изгледа я с недоумение Елинър.

— Да. Той ми намигна. Може на тебе да не ти изглежда стар, но за мене е много стар. Знам какво става тук. Не съм селският идиот.

Елинър остана спокойна и само я изгледа, докато двете вървяха към края на масата.

София не вдигна очи към нея. Качи се по стъпалата на подиума. Вътрешно се гърчеше от болка, защото не можеше да повярва, че кралицата, един от хората, които най-много обичаше, я е предала. Винаги бе смятала, че Елинър я обича посвоему. Така поне бе твърдяла.

След миг кралицата каза:

— Едуард иска да те види омъжена.

— Едуард иска, Едуард иска. Не е честно. Защо той ще казва за кого ще се омъжа? Аз не съм му казвала за кого да се жени.

— И той нямаше думата тогава, София. Ожени се за мене, защото баща му каза, че трябва.

— Но ти си светица. Как може да не те обича? Той има бога на своя страна. А и ти не си била стара.

— Той е крал. Ти си негова повереница и негова поданичка. Никой не може толкова дълго да се отклонява от дълга си с разни лудории, както правеше ти досега. Вече си на седемнадесет години и трябва скоро да се омъжиш. Повече не мога да се застъпвам за тебе. Дойде предложение. Съюзът е добър. Едуард взе решението си.

На София й се прииска да избяга. Омъжваха я за старец и на това казваха подходящ съюз. Със сигурност беше красив старец, но си беше старец, а не млад рицар. Трябваше да спи с този старец. Трябваше да му ражда деца. Той щеше да я гледа гола и щеше да я докосва. Тя трябваше да живее за вечни времена с него.

Никога не би могла да каже тайните си на един старец. Не би могла да почувства тръпката на вълнението с него. Щеше да й бъде противно да я целува. Нямаше да усеща как кръвта бушува във вените й, както я бе почувствала веднъж, само веднъж.

Не можеше. Нямаше сърце. То бе унищожено преди две години.

Забави крачка, чувстваше главата си натежала. Не можеше да гледа нито него, нито другиго. Вгледа се в острите върхове на обувките си. О, господи в небесата, животът ми свърши. Моля те, остави ме да умра млада. За предпочитане преди сватбата.

Тръгнаха към краля, където имаше празни места. Всички мъже на масата станаха едновременно. София сви вежди, когато Елинър спря, преди да беше стигнала до празния стол при бъдещия й съпруг.

Защо няма да седне до стареца? По традиция годениците споделяха един и същи поднос с храна. Тя се вгледа в стола пред себе си, в гърба и облегалките за ръце, целите в дърворезба. На седалката имаше червена възглавница.

Внезапна тръпка мина през нея.

Един висок мъж излезе от страничните завеси и се качи на подиума. След секунда до нея застана сър Тобин де Клеър. Обърна се и каза нещо на Кентърбърийския архиепископ.

Тя затвори очи само за един миг и почувства как коленете й започват да омекват. За щастие Елинър стисна силно рамото й. София се стегна и се хвана с две ръце за ръба на масата и за гърба на стола. Почувства как ръката на Елинър се плъзва надолу и се отпуска върху гърба на дланта й. Подкрепа. Усещаше съчувствения поглед на кралицата, но не смееше да вдигне очи от страх, че ще направи нещо, с което съвсем ще се изложи… като например, да заплаче.

Вгледа се в краката си и се опита да си възвърне самообладанието, после изпусна силно дъха, който не осъзнаваше, че бе задържала толкова дълго. Залата спря да се върти и тя изведнъж отново усети, че е център на внимание.

Пот изби по челото й, а коремът й се обърна веднъж, два, три пъти. Пое си отново дъх. Всичко в нея й крещеше да се обърне и да избяга колкото може по-бързо. Да избяга далече, при французите или при германците, или при шотландците, при някой враг на Едуард. Щеше да бъде далеч по-лесно от онова, което знаеше, че й предстои.

Елинър се наведе още по-близо и прошепна:

— Всичко ще бъде наред. Нали виждаш? Не е старец. Той е млад и красив. Ти си силна, София. Вдигни очи. Усмихни се. Открий гордостта си и я покажи на всички.

София събра всичките си сили, за да започне да вдига глава, все по-високо и по-високо. Но го направи, с изискваната от Елинър усмивка, залепена на сухите й, вкоравени устни.

— Милейди — и сър Тобин пое ръката й в своята.

Шокът от докосването му накара София да поиска да изкрещи. Той се поклони леко. Тя се вгледа в наведената му глава. И почувства внезапен подтик да сграбчи една калаена чаша за вино и да го тресне с нея.

Покажи му, че не ти пука. Покажи му, че това, което ти е сторил, няма никакво значение. Покажи му.

София бавно вдигна поглед, извиквайки цялата си гордост, и му отправи най-блестящата си усмивка, с която искаше да го накара да превие колене пред нея. Усмивка, която можеше да го усмърти и да не му покаже, че я е наранил толкова силно, че едва може да го погледне. Усмивка, която никога нямаше да му позволи да разбере, че й пука или че дори си спомня за миналото.

— Сър Тобин — каза тя с най-сладкия си глас, който звучеше така, сякаш мед капеше от устата й, и идваше от мястото, където държеше запасите си от смелост.

Сниши се в дълбок и почтителен реверанс, потискайки с всички сили подтика си в същия момент да го ритне в кокалчетата. Няма да позволя да ме види обезкуражена. Няма!

— Лейди София — изрече той на глас, после добави тихо: — Сладка София.

Гласът му беше същият, все онзи дълбок, вълнуващ звук, който помнеше тя. Това накара дъха да спре в гърлото й и колкото и да се въздържаше, колкото и силно да искаше да мрази този мъж заради това, че я бе унизил, не можеше да потисне силната си реакция спрямо него и страшно много се уплаши, че така малко успява да контролира това толкова важно нещо. Чувстваше това чак до костите си.

— Елате да се запознаете с баща ми.

Той я поведе покрай Едуард и Елинър към красивия възрастен мъж и сега тя разбра защо лицето му й е така познато. В него виждаше Тобин, но по-стар с двадесет и няколко години.

Баща му стана и се поклони, после се изправи в целия си ръст и сведе поглед към нея. Усмихна се, усмивката му беше приятна и за нейна изненада — не толкова хищна като тази на сина му.

— Удоволствие е за мене, лейди София, да се запозная с една толкова красива и духовита дама. Синът ми е изключително щастлив.

Той вдигна ръката й към устните си, наведе се и положи върху нея една лека, продължителна целувка.

Стори й се, че Тобин измърморва нещо. Дочу нотка на раздразнение в гласа му и му хвърли мигновен поглед. Той гледаше недоволно смръщен към главата на баща си, който продължаваше да стои приведен и да целува ръката й.

Тя се обърна и погледна към дук Глостър, който се изправи и я изгледа с още едно хитро и почти дяволско намигване, което я накара да се мръщи доста време, за да го премисли.

Защо го прави този стар дявол? Той просто флиртува с мене.

Отправи му блестяща, открита усмивка, после хвърли поглед към Тобин, който гледаше свирепо баща си.

— Милорд. Чест е да се запозная с вас.

Тя се сниши в дълбок реверанс, гледайки дука право в очите. Нямаше да си играе игрички с него, не и докато в очите му продължаваше да танцува онова обезпокояващо пламъче, а усмивката му издаваше, че безмерно се забавлява.

— Чувах за вашата красота, милейди, но думите не могат да предадат великолепието на лице като вашето.

Преди да успее да му благодари, Тобин изсумтя недоволно.

— Ела — изръмжа той. — Никой не може да яде, докато не седнем. И почти я повлече обратно към мястото й.

Тя застана пред стола си, после се насили спокойно да прибере полите на роклята си с една ръка и да седне с величествено движение, гледайки пред себе си така, сякаш ни най-малко не се притесняваше от разигралите се днес събития. Справяше се добре до момента, когато Едуард се наведе напред и развали всичко.

— Ти си мъдра и ние се гордеем с тебе, София.

Тя се обърна и погледна краля.

— Ваше величество. Братовчеде.

После му се усмихна така, че той би трябвало да се обезпокои. Но не стана така. Едуард вече не гледаше към нея, защото се бе навел към Елинър и тихо й казваше нещо.

София се обърна и погледна към залата. Очите й хванаха погледа на Едит на масата пред подиума. Едит изглеждаше притеснена и изплашена, което беше умно от нейна страна, защото София щеше да й извие врата, когато останеха сами.

Един от барабанчиците на краля започна да бие барабана си така силно, че залата изведнъж се смълча, сякаш всички загубиха гласовете си. Дори кучетата, които лежаха при огромния огън, не помръднаха.

Едуард се изправи. Вдигна украсената със скъпоценни камъни чаша, инкрустираните по нея рубини, изумруди и перли уловиха отблясъците на огъня зад него и като че ли сиянието им направи мига още по-тържествен.

— Имаме добър повод да празнуваме днес! Събрали сме се в чест на две големи събития. Сър Тобин де Клеър проби обсадата на Брокууд на северната ни граница и постигна освобождаването на граф Уинтън.

Разнесоха се приветствени викове: „За Де Клеър!“ и наздравици в чест на сър Тобин. Виковете идваха от всички страни на залата, мнозина от хората на Де Клеър се изправиха и вдигнаха чаши към него.

София седеше неподвижна и напрегната, уплашена и с чувството, че е съвършено безпомощна, което й беше непоносимо.

Едуард отпи голяма глътка заедно с другите, после отново вдигна чашата си.

— Събрали сме се тук днес да отпразнуваме тази победа заедно с още нещо, което трябва да се чества.

Едуард направи многозначителна пауза и погледна към София. Тя се опита да си придаде нехайно изражение.

— Днес изпитваме гордост, че два големи дома ще се съединят, за да образуват едно силно и лоялно семейство. Ще станем свидетели на годежа на нашата повереница лейди София Хауърд, дъщеря на нашия братовчед, покойния барон Руфъс Хауърд, лорд Торуик, Боден и Рънуърт. — Кралят спря само за един ужасно малък миг, после добави: — Най-накрая!

Залата като че ли се разпадна от избухналия смях. София се изправи на стола, залепи лека усмивка на лицето си и се опита да изглежда така, сякаш най-силното й желание в този момент не беше каменният под да се разтвори и да я погълне. Искаше да не показва никакви чувства въпреки факта, че всички чувства, които можеше да изпитва, я разкъсваха отвътре. Но пред залата, пред всички хора наоколо искаше да изглежда така необезпокоявана, както хрътките, легнали пред голямата камина. Видя леко задоволство по острите черти на лицето на краля.

Той изглеждаше извънредно доволен от коварната си шега.

— Както казвах, лейди София най-накрая ще бъде сгодена днес за сър Тобин де Клеър, син на Гилбърт де Клеър, дук Глостър, лорд Бъркли, Моубрей, Сътън и Грейфолк, Ръдлър и Солтийз. — Той вдигна чашата си към бащата на сър Тобин. — Нека младата двойка бъде толкова доволна, колкото сме ние в този момент! Защото ние сме доволни… и облекчени.

Отново се разрази смях.

София седеше с ръце, стиснати в скута, вперила очи право пред себе си, взряна над главите на хората към една примигваща факла на южната стена, за да не издаде колко безпомощна се чувства.

Кралица Елинър смушка краля в ребрата и прошепна:

— Стига. Унижавате я. Трудно й е. Имайте малко милост към момичето.

Кралят изръмжа нещо, но послуша кралицата и престана да се подиграва със София и с репутацията й.

София не искаше нито неговата милост, нито тази на някой друг. Това беше последното, което някога бе искала. Гордостта й беше твърде наранена, нейният свят се разпадаше наоколо й толкова бързо, че съжалителните погледи само влошаваха положението. Страхуваше се да погледне към Едит, вярната приятелка, страхуваше се от това, което щеше да види в очите й, боеше се да погледне и към Елинър.

— Станете и кажете нещо мило за нея — чу София шепота на кралица Елинър, отправен към краля.

След миг Едуард се изправи отново и вдигна чашата си.

— Нека нашата братовчедка София — кралят кимна към нея и очите им се срещнаха за един кратък миг, достатъчно, за да могат и двамата да разберат, че той е спечелил тази дълго отлагана битка, — бъде плодовита и да даде на Де Клеър армия от синове.

Приветствени викове огласиха залата и сякаш нямаха намерение да спират. Мнозина мъже си заподхвърляха шеги относно радостта да имаш синове, но никой не чу как София измърмори под нос най-лютите ругатни, които знаеше. Не я чу никой, с изключение на бога и Тобин де Клеър.