Джил Барнет
Проклетникът (15)

14

— Хайде! — викна Алън към препълнената зала на кръчмата, размаха ръка и се поклони. — Ще изпълним едно представление, за да спечелим малко за вечеря!

Извади лютнята си, засвири и започна да обикаля затоплената стая, в която бумтеше огромна камина, а по стените стърчаха светилници с димящи факли. Запя една весела песничка за своенравната жена на рибаря и за нейния покорен съпруг.

Слугините забравиха пълните подноси и го зяпнаха, потупвайки ритмично с крак. Всички в кръчмата се заслушаха и стигнеше ли до някое по-пикантно място, дружно се разсмиваха.

София седеше на една маса заедно с Миранда и децата. Бърнард бе излязъл да види какво прави Сатана в клетката, оставена близо до конюшнята в задния двор на хана. Още от първия си ден с трупата София бе научила, че актьорите си изкарват с игра всичко: храната, спането, джобните пари, храната за мечката, всичко, от което имаха нужда. И тази вечер не беше по-различно. Кръчмата беше пълна с пътници и местни хора. Беше топло и сравнително чисто. Неспирно бумтящият огън в огромната камина бе наслоил сажди по стените, но масите не бяха мазни, пълничките прислужнички ги забърсваха сравнително често.

Алън довърши песента и всички избухнаха в дружен смях.

Кръчмарката, която бе застанала зад тезгяха, близо до бъчвите с бира, обърна розовото си лице към София.

— Е, момче, ти какво умееш?

София стана и се изпъчи, както бе видяла да правят мъжете, когато се хвалят с нещо. Смъкна торбата с дървените топки от рамото си и скочи върху една маса, залюля се напред-назад и гордо се тупна по гърдите.

— Жонглирам. С четири топки!

Извади две топки, подметна едната високо във въздуха, после другата и сръчно ги улови.

— Четири топки? — почеса се жената. — Не съм виждала досега никой да мята четири топки. Знаеш ли какво ще ти река. Ще ви нахраня всичките заедно с оная огромна мечка, ако можеш да жонглираш с четири топки, докато се преброи до петдесет!

Алън я погледна и й смигна.

— Петдесет? Хм! — каза София и пренебрежително махна с ръка. — Че това е нищо работа!

— Хайде да те видим момче! Хайде, хайде! — разнесоха се викове от всички страни. — Жонглирай! — Хвърляй високо топките, момче!

София се поклони дълбоко, после подхвърли нагоре една топка, след нея още една. Движеше се напред-назад по масата, пристъпвайки леко и пъргаво. Беше станала много добра. Предизвикателството й харесваше, обичаше бързината и движението.

Прибави трета топка и събраните ахнаха. Задвижи ръцете си все по-бързо и по-бързо, краката й запристъпваха още по-ситно.

— Давай, момче! Давай! — разнасяха се одобрителни викове. Тя се ухили, после подхвърли топките нависоко и подскочи от масата, приземявайки се на тезгяха. Кръчмарката се изсмя и плесна с ръце, а София затанцува напред-назад, подхвърляйки топките все по-високо и по-високо.

— Виждам само три топки, момче! — извика някой.

След секунда София вече жонглираше с четири топки, подвиквайки:

— Бройте! Бройте!

И хората започнаха да броят. Всички брояха в един глас.

— Десет!…

— Единадесет!…

— Дванадесет!

Топките излитаха от ръцете й, описвайки все по-големи и по-големи кръгове пред очите й и над главата й, а ръцете й ги подхвърляха така уверено, както никога досега не бе го правила.

— Тридесет! — изкрещя някой.

Тя заподхвърля топките по-високо. Тълпата взе да пляска, отбелязвайки всяка следваща бройка.

— Четиридесет и две!

— Четиридесет и три!

— Четиридесет и четири! Почти бе успяла. Почти.

— Четиридесет и седем!

София подхвърли топките нагоре, светкавично грабна падащата и я метна иззад гърба си… нов трик!

— Четиридесет и девет! Отстъпи крачка назад, посегна… Топката трябваше да падне в ръцете й. Намръщи се.

Къде е топката?

Това беше последната й съзнателна мисъл.

 

Тобин забеляза в далечината топлите примамващи светлинки на странноприемницата в края на малкото сънливо селце. Бе разделил войниците си и всяка група бе поела по различен път. Дългото им усилено търсене досега не се бе увенчало с успех. Той вдигна ръка и посочи светлините. Не след дълго конниците стигнаха малката каменна кръчма с дървена табела, която висеше на една верига и се подмяташе в поривите на острия вятър.

Капитан Парсин почука на вратата, не след дълго конете им бяха настанени в конюшнята, а Тобин и хората му влязоха вътре, където пушливият, но благословено топъл огън грееше ярко в огромното огнище. Кръчмата беше малка, но чиста и скоро кръчмарката изпрати прислужничките да им донесат гъста овнешка яхния и препечен кафяв хляб заедно с разпенени чаши бира.

Тобин седна на една маса пред огъня, простря крака към огнището и се опита да мисли като София. Но напразно. Тревожеше се, защото беше нелепо тя да изчезне по начина, по който го бе направила. Не познаваше чак толкова много света извън замъците. Надяваше се да не е попаднала на лоши хора. Можеше да я изнасилят и да я оставят да умира в някакви залутани гори.

Отпи дълга глътка бира и се загледа в златистите пламъци, сякаш в тях можеше да намери отговорите на мъчещите го въпроси. Гневът му се бе почти оттекъл и бе останала само тревогата, защото беше сигурен, че нещо лошо е сполетяло София, а него го нямаше при нея, за да я пази, каквото му бе задължението.

Беше се провалил. Отпи отново, изтри пяната от устата си с опакото на дланта и протегна ръка, да вземе парче хляб. Една пълничка девойка с гъста светлоруса коса кълчеше задник пред него вече доста време и той най-накрая я забеляза. Сега тя се наведе над рамото му и докосна с гърди бузата му, докато пълнеше отново чашата.

Той я погледна и се изненада от млечнобялата й кожа и от това, че нямаше нито един паднал зъб.

— Ако искате още нещо, сър, само трябва да попитате Гъни. И девойката наклони леко глава.

Трите други прислужнички започнаха да се кискат и да си шепнат, намигайки на някои от неговите хора, които до преди малко изтощени и измръзнали, сега вече изглеждаха готови за цяла нощ забавления. Жените започнаха да си подбират мъже, някои направо се настаниха на скутовете им и започнаха да се кикотят и да флиртуват.

Гъни понечи да тръгне, но Тобин я грабна за ръката и я дръпна.

— Кажи ми кой е идвал последната седмица тук в хана.

— Ми да видя… — Тя потърка острата си брадичка и каза: — Аз почти през цялата седмица работих. И идваха хора, както обикновено, фермери, за да си продадат стоките на пазара в града, все такива, дето винаги се отбиват. Дойде един италиански търговец с жена си, едва говорят английски. Дойде и Джон калайджията.

— Кой е този Джон?

— Ами пътува насам-натам.

— Имаше ли други с него?

Тя поклати глава.

— Той винаги си пътува сам. Странна птица.

— Защо?

Тя сви рамене.

— Ами ей така. И не говори много. Има странен поглед.

Той почти виждаше София да се качва във фургона на този странник.

— Накъде се беше запътил сега?

— Съри или Глостър, не помня. — Тя се обърна. — Ей, Бес, накъде беше тръгнал сега Джон калайджията?

— Съри! — отвърна набито момиче с къдрава руса коса и големи изпъкнали зъби.

— Да, почти познах.

— Някой друг?

— Ами ония поклонници дойдоха снощи… а, щях да забравя, брат Франсис с момчешкия си хор.

— Колко бяха?

— Хм… май десет. И имат такива ангелски гласове! Всеки изпя по една песен и получи чиния ядене. Все едно небето беше слязло тука в тая стара кръчма.

Това доста подхождаше на София. Тобин я бе чувал как си тананика и това му стигаше.

Парсин се приближи и запита тихо:

— Мислите ли, че е била с тях?

Тобин поклати глава.

— С ангелски глас? Не мисля. Може да е отишла с оня Джон калайджията. Така ми се струва.

— Ей, Гъни! — извика Бес. — Помниш ли жонгльорите?

Гъни се разкикоти гръмогласно и другите жени, дори самата кръчмарка, се разкискаха заедно с нея. Внезапно Гъни се плесна по челото и се провикна:

— Как можах да го забравя? — и се обърна към Тобин. — Една група актьори, жонгльори и въжеиграчи. И водеха със себе си танцуваща мечка. Ама мечката не щя да ни танцува. Само спеше. Обаче най-хубав беше номерът на оня висок младеж, дето жонглираше, за да си спечели ядене. Стоеше ей тука на тезгяха и подхвърляше дървени топки високо във въздуха. Много добре се справяше, танцуваше, подскачаше и взе да се перчи, добави още една, четвърта топка и взе да ги подхвърля така високо, обаче тия топки са твърди и едната го удари. — Девойката отново се разсмя. — Ама как се стовари на пода, като чувал с картофи!

Тобин се изправи и размени многозначителен поглед с Парсин.

— Тоя момък беше ли ей толкова висок, слаб, с черна коса, стърчаща на всички страни?

— Да, точно такъв беше. И имаше едни такива странни очи… май виолетови. Никога преди не съм виждала такива. И беше много забавен, поне, преди да го чукне оная топка.

Тобин стана и грабна наметалото си.

— Казаха ли накъде отиват?

— На североизток. Певецът говореше нещо, че някой им съобщил, че щяло да има кръщене в графство Гламорган. На такива събирания актьорите могат да си изкарат пари за много дни напред. И като тръгнаха и взеха онова горкото момче, ги чух да казват, че са се запътили точно натам.

Доколкото знаеше, София нямаше да иде с тях до Гламорган. Тобин хвърли няколко монети на масата и се обърна към Парсин.

— Събирай хората. Тръгваме веднага.

Отиде до вратата и я отвори. Вятърът бе спрял, навън бе тъмно, но той знаеше, че трябва да яздят бързо, ако ще и на факли. Парсин каза:

— Хайде, момчета, ставайте и оседлавайте. Тази нощ ще яздим на север.

— Ама на мене тъкмо в скута ми е седнало това, дето искам тая нощ да го яздя — подхвърли един от мъжете.

Чуха се приглушени недоволни изпъшквания от другите мъже, а прислужничките си зашепнаха разочаровано.

Застанал на вратата, Тобин се обърна и ги погледна. Изгледа момичетата, после отправи поглед към своите хора.

— Щом можете да яхате жени, и конете няма да ви се опрат. И излезе навън.