Р. А. Салваторе
Градът на мрака (31)

29
Съвсем сами

Дризт заобиколи сталагмита и се върна при тялото на Масой Хюнет. Нямаше друг избор, освен да убие магьосника — той сам бе определил развоя на битката.

Но този факт не можеше да облекчи вината, която изпита Дризт, когато погледна трупа. Беше убил мрачен елф, беше отнел живота на свой сънародник. Беше ли се хванал в капана, в който бе държан Закнафейн в продължение на толкова много години, във водовъртежа на насилието, което не познаваше край?

— Никога — Дризт се поклони пред трупа. — Никога повече няма да убия мрачен елф.

Погнусен, той се обърна и погледна към големия град на мрачните елфи, към тишината на злокобните сталагмитени възвишения и разбра, че няма да оцелее дълго в Мензоберанзан, ако спазва обещанието си.

Младият войн прехвърляше хиляди възможности в главата си, докато вървеше по криволичещите улички на града. Но трябваше да прогони мислите, трябваше да им попречи да притъпяват сетивата му. Светлината беше започнала да се изкачва от основата на Нарбондел; денят на мрачните елфи започваше и на всеки ъгъл в града закипяваше оживление. През деня беше безопасно за обитателите на Повърхността; светлината там разкриваше лицата на убийците. Във вечния мрак на Мензоберанзан дните бяха по-опасни и от нощта.

Дризт внимателно избираше по кои улички да мине като се държеше на разстояние от гъбите, които ограждаха района с най-влиятелните домове в града, включително и този на Хюнет. Младият войн не се сблъска с повече врагове и скоро стигна до двора на дома До’Урден. Профуча през портите, покрай изненаданите войници, без да каже и дума и избута настрана стражите, охраняващи под терасата.

В къщата беше необичайно тихо, Дризт очакваше, че всички ще са будни и ще се готвят за предстоящата война. Младежът престана да обръща внимание на зловещата тишина и се отправи към тренировъчната зала и покоите на Закнафейн.

Вторият син на До’Урден спря пред залата, стиснал силно дръжката на каменната врата. Какво щеше да предложи на баща си? Да напуснат това място? Той и Закнафейн, бродещи по опасните пътеки на Подземния мрак, сражаващи се само, когато се налага, свободни от бремето на вината и живота в робство на мрачните елфи. На Дризт му харесваше тази мисъл, но сега, когато стоеше пред вратата, вече не беше толкова сигурен, че ще убеди Закнафейн да го последва. Повелителят на меча можеше да е напуснал отдавна — преди векове. Когато го попита защо е останал в Мензоберанзан, лицето на Зак беше пребледняло. Дали наистина не бяха хванати в капана на живота, предложен им от матрона Малис и злите й помощници?

Мрачният войн реши, че няма смисъл да се тревожи сега — баща му се намираше само на няколко стъпки от него.

В тренировъчната зала беше толкова тихо, колкото и в целия дом. Беше прекалено тихо. Дризт очакваше баща му да е там, но не само той липсваше; липсваше нещо много повече. Присъствието на неговия баща въобще не се чувстваше.

Младият До’Урден разбра, че нещо се е случило. Той се отправи към покоите на Закнафейн, забързвайки всяка своя стъпка, докато накрая сякаш летеше. Без да почука, влетя в стаята и не се учуди, когато видя празното легло на Повелителя.

— Малис трябва да го е пратила да ме търси — предположи Дризт. — По дяволите, причинил съм му неприятности! — той се обърна, за да напусне стаята, когато с крайчеца на окото си зърна нещо и се спря — беше коланът и мечовете на Зак.

Повелителят на меча никога не напускаше стаята си без своите мечове, дори и когато оставаше само в рамките на дома.

— Оръжието е най-верният ти приятел — хиляди пъти му бе казвал Закнафейн. — Дръж го винаги до себе си!

— Домът Хюнет? — прошепна Дризт и се зачуди дали неприятелското семейство не е използвало магия и не е нападнало роднините му през нощта, докато той се биеше с Масой и Алтън; но дворът беше спокоен — войниците със сигурност щяха да знаят, ако се бе случило нещо подобно.

Младият войн вдигна колана и го разгледа. По него нямаше кръв, а катарамата беше внимателно разкопчана. Никой не го беше изтръгнал от Зак. Близо до колана беше и кесийката на баща му — също недокосната от вражески ръце.

— Какво се е случило тогава? — попита на глас Дризт, сложи колана до леглото, завърза кесийката около врата си и се обърна, без да знае накъде да тръгне.

Преди да е прекрачил прага на вратата, младежът разбра, че трябва да види и останалите членове на семейството. Може би тогава щеше да узнае къде е Закнафейн.

Тази мисъл започна да плаши Дризт, когато се запъти надолу по дългия коридор, към преддверието на параклиса.

Дали не го бяха наранили — Малис или някой друг? Защо? С каква цел? Струваше му се абсурдно, ала мисълта за това започна да го измъчва все повече, с всяка изминала стъпка, сякаш шестото му чувство го предупреждаваше.

И тук нямаше следа от никого.

Дризт вдигна ръка, за да почука на богато украсените врати на преддверието, ала те тихо се разтвориха пред него с помощта на магия. Вторият син на До’Урден видя първо матроната-майка, седнала самодоволно в своя трон, в дъното на стаята, а усмивката й го подканяше да влезе.

Когато прекрачи прага, безпокойството му не отслабна.

Цялото семейство се беше събрало. Бриса, Виерна и Мая — около матроната; Ризен и Дайнин — скромно застанали до лявата стена. Цялото семейство. С изключение на Зак.

Матрона Малис огледа внимателно своя син и забеляза, че неведнъж е бил ранен.

— Наредих ти да не напускаш дома — каза тя на Дризт, но без да го гълчи. — Къде те отведоха пътешествията ти?

— Къде е Закнафейн? — попита младежът.

— Отговори на матроната-майка! — изкрещя Бриса, а змийският камшик се подаваше от колана й.

Дризт я погледна и тя се укроти — почувства същия смразяващ хлад, който бе усетила малко по-рано през нощта, когато я бе погледнал Закнафейн.

— Наредих ти да не напускаш дома — повтори Малис, без да губи спокойствието си. — Защо не ми се подчини?

— Трябваше да свърша нещо — отвърна младежът. — Нещо важно. Не исках да ви притеснявам с това.

— Грози ни война, сине мой — обясни Малис. — Уязвим си, когато излизаш сам през нощта. Домът До’Урден не може да си позволи да те изгуби точно сега.

— Сам трябваше да приключа с тези дела — отвърна вторият син. — И справи ли се?

— Да.

— Вярвам, че повече няма да нарушаваш заповедите ми — думите й бяха спокойни, гласът — равен, но изведнъж Дризт усети строгостта на заплахата, криеща се зад тях. — Да продължим нататък — добави Малис.

— Къде е Закнафейн? — отново попита младият До’Урден.

Бриса измърмори някакво проклятие под носа си и извади камшика от колана си. Матрона Малис протегна ръката си към нея, за да я спре. Трябваше да проявят тактичност, а не насилие, ако искаха да задържат Дризт при тези критични обстоятелства. След като победят дома Хюнет, щяха да имат достатъчно възможности да накажат непокорния втори син.

— Не се бъркай в делата на Повелителя на меча — отвърна матроната. — Дори в момента той работи за благото на дома До’Урден — възложихме му самостоятелна задача.

Дризт не повярва на нито една дума от казаното. Зак никъде не отиваше без мечовете си. Истината се прокрадваше в мислите на младия воин, ала той отказваше да я приеме.

— Сега трябва да мислим за дома Хюнет — продължи Малис и се обърна към всички в стаята. — Първият удар може да бъде нанесен днес.

— Първите удари вече бяха нанесени — прекъсна я Дризт.

Цялото семейство втренчи поглед в него, в раните му. Младият войн искаше да говорят за Закнафейн, но знаеше, че това ще му струва доста неприятности, а и не само на него — и на баща му, ако бе още жив. Може би предстоящият разговор щеше да му подскаже нещо.

— Бил ли си се? — попита Малис.

— Знаете кой е Безликият, нали? — попита вторият син.

— Учител от Академията — отвърна Дайнин. — От Сорсъри. Често го наемахме.

— В миналото ни беше от полза — добави матроната, — но вярвам, че вече няма да е. Той е Хюнет — Гелруус Хюнет.

— Не — отрече Дризт. — Някога може би е бил Гелруус, но сега името му е… беше Алтън ДеВир.

— Връзката! — изрева Дайнин, проумял изведнъж причината за войната. — Гелруус трябваше да убие Алтън ДеВир в нощта, в която унищожихме дома ДеВир!

— Оказва се, че Алтън е бил по-силен — разсъждаваше матроната; всичко бе започнало да й се изяснява. — Матрона СиНафей Хюнет го е приела в семейството си, използвала го е за своя собствена полза — обясни тя на останалите, после се обърна към Дризт: — Ти би ли се с него?

— Мъртъв е — отвърна вторият син.

Матрона Малис се закикоти от удоволствие.

— Един магьосник по-малко — отбеляза Бриса и върна камшика в колана си.

— Два — поправи я младежът, а в гласа му не се усещаше хвалба — Дризт не се гордееше с постъпката си. — Масой Хюнет също е мъртъв.

— Синко! — изкрещя матроната. — Ти ни донесе много успехи в тази война! — тя погледна към семейството си, заразявайки всички освен Дризт със своето въодушевление. — Домът Хюнет може да се откаже от нападението като разбере в какво неизгодно положение се намира. Но ние няма да ги оставим да се отърват безнаказано! Ще ги унищожим още днес и ще станем Осмият дом на Мензоберанзан! Да треперят враговете на Даермон Н’а’шезбаернон! Трябва веднага да предприемем нещо, семейство мое — размишляваше Малис и доволно потъркваше ръце. — Не можем да чакаме да ни нападнат. Ние трябва да атакуваме! Алтън ДеВир е мъртъв; доказателството, което ни уличаваше, което оправдаваше тази война, вече го няма. Управляващият съвет със сигурност е знаел за намеренията на Хюнет и сега, когато двамата им магьосници са мъртви и няма как да ни изненадат, матрона СиНафей ще предприеме бързи действия, за да спре войната.

Докато всички одобряваха плановете на матрона Малис и се присъединяваха към нея, ръката на Дризт несъзнателно се пъхна в кесийката на Закнафейн.

— Къде е Зак? — прекъсна ги със силен глас вторият син, настоявайки за отговор.

Изведнъж в стаята настъпи тишина — всички замлъкнаха толкова бързо, колкото се бе вдигнала врявата.

— Това не те засяга, синко — отвърна му Малис, без да се гневи от безочието на младежа. — Сега ти си Повелителят на меча на дома До’Урден. Лот ти е простила обидата, която си й нанесъл. Върху плещите ти вече не тежат престъпления. Отново можеш да се отдадеш на професията си, да се стремиш към нови върхове!

Думите й се забиха като ятаган в сърцето на Дризт.

— Ти си го убила — прошепна ужасната истина той, не можеше да я държи в себе си.

Изведнъж лицето на матроната почервеня от ярост.

— Ти го уби! — изкрещя на сина си тя. — Някой трябваше да плати за наглите ти постъпки пред Кралицата на Паяците!

Вторият син на До’Урден онемя.

— Но ти си жив — продължи Малис и се отпусна спокойна на трона си, — както и детето от светлите елфи!

Младият войн не беше единственият в стаята, който ахна от изненада.

— Да, научихме за измамата — подсмихна се матроната. — Кралицата на Паяците знае всичко! Тя пожела възмездие!

— И вие сте жертвали Закнафейн? — прошепна Дризт, като едва изговаряше думите. — Дали сте го на тази проклета Кралица?

— Трябва да внимаваш как говориш за Лот — предупреди го майка му. — И забрави за Закнафейн. Вече не те засяга. Гледай собствения си живот, синко. Предлага ти се влиятелен пост, който ще ти донесе чест и слава!

В този момент Дризт наистина се интересуваше само от себе си — предлагаше му се живот, изпълнен с битки и убийства на мрачни елфи.

— Нямаш други възможности — добави матроната, наясно с противоречието в душата на нейния син. — Ще пощадя живота ти. В замяна ще правиш каквото аз ти наредя, както навремето правеше Закнафейн!

— Спазила си обещанието си — саркастично й се тросна младият войн.

— Да спазих го! — запротестира Малис. — Закнафейн сам пожела да умре на олтара, за твое добро!

Думите й нараниха Дризт, но само за миг. Той нямаше да позволи вината за смъртта на Закнафейн да бъде стоварена върху плещите му! Беше постъпил по единствения възможен начин — на Повърхността срещу светлите елфи и тук в злия Мензоберанзан.

— Предложението ми е добро — каза Малис. — Правя го тук, пред цялото семейство. И двамата ще спечелим, ако се споразумеем…

— Повелителю на меча?

Когато погледна в студените очи на матроната по лицето на младежа се разля широка усмивка, която майката прие като знак за съгласие.

— Повелител на меча — повтори Дризт. — Едва ли.

Малис отново не можа да проумее смисъла на думите му.

— Виждала съм те как се биеш — започна да го убеждава тя. — Двама магьосници! Не се подценявай.

Вторият син едва не се засмя на иронията в думите й. Тя си бе помислила, че той ще се предаде като Закнафейн, че ще й позволи да го хване в своя капан, от който нямаше измъкване.

— Ти ме подценяваш, Малис — заплашително й отвърна Дризт.

— Матрона! — поправи го Бриса, но замълча, когато никой не й обърна внимание; всички бяха погълнати от драмата, която се развиваше пред очите им.

— Молиш ме да служа на злите ти планове — продължи синът.

Той знаеше, че всички от семейството приготвяха оръжията и заклинанията си; всички чакаха удобния момент, за да убият дръзкия глупак, но него не го беше грижа. Болката от змийския камшик, от детските му спомени, беше наказание за собствените му действия. Пръстите на Дризт се обвиха около нещо кръгло, което му вдъхна кураж, макар че той щеше да продължи, въпреки всичко.

— Това са лъжи, както нашият — не, вашият народ е една лъжа!

— Кожата ти е тъмна като моята — напомни му Малис. — Ти си мрачен елф, макар че така и не разбра какво означава това!

— О, знам какво значи.

— Тогава играй по правилата!

— Твоите правила? — изръмжа вторият син. — Но и твоите правила са една проклета лъжа, при това толкова величествена, колкото отвратителния паяк, който наричате ваша богиня!

— Нагъл червей! — изкрещя Бриса и издигна камшика си.

Но той я изпревари. Дризт извади предмета, малката керамична сфера от кесийката на Закнафейн.

— Дано ви прокълнат истинските богове! — изкрещя той, запрати топката в каменния под и стисна очите си, когато топчето омагьосан ахат изригна със силната си светлина и заслепи всички в стаята. — Проклета да е и Кралицата на Паяците!

Малис политна назад заедно с големия си трон и се удари тежко в земята. Викове от болка и ярост се чуваха от всеки ъгъл на залата. Накрая Виерна успя да направи обратно заклинание и да възвърне обичайния мрак в стаята.

Още несъвзела се от тежкото падане, Малис изрева:

— Хванете го! Искам го мъртъв!

Когато мрачните елфи възстановиха силите си достатъчно, за да изпълнят заповедите на матроната, Дризт вече бе напуснал границите на дома До’Урден.

* * *

Викът дойде, понесен от безшумните криле на ветровете в Астралното измерение. Пантерата се изправи, без да обръща внимание на болката и се заслуша в гласа — успокояващия, познат глас.

Котката полетя с цялото си сърце и сила, за да се отзове на призива на новия си господар.

* * *

Миг по-късно Дризт изпълзя от малкия тунел и заедно с Гуенивар се запътиха към двора на Академията, за да погледнат към Мензоберанзан за последен път.

— Какво място е този град — прошепна на котката младият войн, — моят роден дом? Обитаван от моя народ; мой според цвета на кожата ми и моята история, но нищо не ме свързва с тях. Те са изгубени и винаги ще бъдат. Чудя се има ли други като мен? — прошепна Дризт и за последно се огледа наоколо. — Душите им са обречени, както беше обречен Закнафейн. Горкият Закнафейн. Правя го заради него, Гуенивар. Тръгвам си, защото той не успя. Моят урок беше неговият живот, като мрачен свитък, гравиран със скъпата цена, която бе платил за злите обещания на матрона Малис.

— Сбогом, Зак — изкрещя с непримирим глас Дризт. — Татко мой. Бъди смел, както и аз ще бъда, защото когато се срещнем в отвъдното, няма да бъде в адския огън, в който са обречени да съществуват събратята ни!

Мрачният елф подкани пантерата да влезе в тунела, който щеше да ги отведе в откритите диви земи на Подземния мрак. Докато наблюдаваше грациозните й бързи движения, Дризт осъзна колко щастлив е да има другар като нея — с такъв свободен дух, такава истинска приятелка. Нямаше да им е леко отвъд добре охраняваните граници на Мензоберанзан. Щяха да са незащитени и съвсем сами, но според Дризт така щеше да бъде по-добре — много по-добре, отколкото да прекарат живота си сред злобата на мрачните елфи.

Дризт прекрачи в тунела след Гуенивар и завинаги напусна Мензоберанзан.