Р. А. Салваторе
Градът на мрака (27)

25
Повелителите на меча

Огънят в казана избълва кълба дим и съществото отново се изправи зад Малис, провесвайки ужасните си пипала през раменете на матроната-майка.

— Безсрамници! — изсъска йоклолата. — Пак ли имате наглостта да ме викате?

Върховните жрици уплашени се огледаха наоколо. Знаеха, че този път могъщото създание не си играеше с тях; прислужницата наистина беше много ядосана.

— Домът До’Урден си спечели благоволението на Кралицата на Паяците. Да, това е така — отговори създанието на още незададените им въпроси. — Но това не може да разсее обидата, която наскоро нанесохте на Лот. Матрона Малис До’Урден, не си мисли, че всичко ти е простено!

Колко нищожна и уязвима се почувства Малис! Силата й бледнееше пред лицето на гнева на това същество — личната прислужница на Лот.

— Обида? — събра смелост и прошепна матроната. — Как сме посрамили Кралицата на Паяците? С какво?

Смехът на йоклолата изригна в кълбо от пламъци, паяци се разлетяха навсякъде, но върховните жрици не помръднаха от местата си. Те приеха огъня и пълзящите гадини като изкупление за част от прегрешенията си.

— Казах ти преди, матрона Малис До’Урден — изръмжа съществото с провисналата си уста, — ще ти го кажа и сега, но за последен път. Кралицата на Паяците не отговаря на въпроси, чиито отговори са вече известни!

Прислужницата изчезна в една силна експлозия от енергия, която повали четирите жрици от дома До’Урден на земята.

Първа се свести Бриса. Тя бързо изтича към казана, загаси последните пламъци на огъня и по този начин затвори портала към Бездната — родното измерение на йоклолата.

— Кой? — изкрещя Мадис, възвърнала могъществото си на матрона-майка. — Кой в това семейство е предизвикал гнева на Лот?

Изведнъж тя отново се почувства жалка. Беше започнала да разбира скрития смисъл в предупреждението на прислужницата. Домът До’Урден се готвеше за война с едно от най-влиятелните семейства. Без благоразположението на Лот семейството й нямаше да оцелее лесно.

— Трябва да открием виновника — нареди Малис на дъщерите си, убедена, че те не са сторили нищо нередно.

И трите бяха върховни жрици. Ако някоя от тях беше прегрешила спрямо Кралицата на Паяците, призованата йоклола щеше я накаже веднага. Това създание можеше да срине до основи дома До’Урден, при това съвсем само.

Бриса извади змийския камшик от колана си.

— Ще разбера кой е бил! — обеща тя.

— Не! — каза матроната. — Не бива да разгласяваме, че търсим някого. Независимо дали е войник или член на дома ни, виновникът е обигран и издържа на болка. Не можем да разчитаме, че мъченията, на които ще го подложим, ще изтръгнат признание от устните му. Не и когато е знаел какво върши и какви ще бъдат последствията. Трябва веднага да разберем какво е разгневило Лот и да накажем престъпника. Кралицата на Паяците трябва да е на наша страна!

— Но тогава как ще разберем кой е той? — попита най-голямата дъщеря и с неохота прибра камшика си.

— Виерна. Мая. Оставете ни — нареди майка им. — Не казвайте на никого за тези разкрития. Не издавайте с нищо намерения ни.

Двете дъщери се поклониха и побързаха да излязат от стаята, недоволни, но примиряващи се с второстепенните си роли в това начинание.

— Първо ще потърсим — каза Малис на Бриса. — Ще видим дали ще открием виновника от разстояние.

Върховната жрица разбра какво имаше предвид матроната.

— Гадателската купа — каза тя и се втурна от преддверието в параклиса на дома До’Урден. Безценният предмет стоеше до централния олтар и представляваше голяма златна купа, обкована с черни перли. С треперещи ръце Бриса я вдигна, положи я върху олтара и бръкна в най-святото от многото й отделения. Там се държеше един от най-ценните предмети на дома До’Урден — величествен бокал от черен оникс.

В този момент Малис се присъедини към Бриса и взе бокала от ръцете й. После отиде до извора при входа на параклиса и потопи предмета в лепкавата течност; загреба от нечестивата вода на своята религия.

— Спайдере аухт икор вен — изпя матроната.

За да завърши ритуала, тя се върна до олтара и изсипа съдържанието на бокала в златната купа.

Малис и Бриса зачакаха да видят какво ще се случи.

* * *

Повече от десетилетие Дризт не беше стъпвал в тренировъчната зала на Закнафейн. Но сега, когато го стори, се почувства сякаш се е завърнал у дома. Тук беше прекарал най-хубавите си юношески години. И въпреки всички разочарования, с които се бе сблъскал оттогава и с които неминуемо щеше да се сблъска и занапред, Дризт никога нямаше да забрави тази краткотрайна невинност, радостта, която бе изпитал като ученик в тренировъчната зала на Закнафейн.

Повелителят на меча влезе и видя бившия си ученик, ала младежът не видя нищо успокояващо или познато в изражението на Зак. Някогашната усмивка бе заменена от навъсен поглед, който не слизаше от лицето на учителя, с гневна физиономия, която сякаш мразеше всичко около себе си — най-вече Дризт. Беше ли възможно лицето му винаги да е било такова? Младият До’Урден се замисли. Дали носталгията не беше придала блясък на спомените му от онези години? Този учител толкова често бе стоплял сърцето му с искрения си смях. Нима и тогава е бил студеното и кръвожадно чудовище, застанало сега пред Дризт?

— Кое се е променило, Закнафейн — попита младият мрачен елф. — Ти, спомените ми или моите възприятия?

Повелителят на меча сякаш въобще не чу прошепнатия въпрос.

— А, младият герой се е завърнал — каза той. — Войнът, който извършва невероятни за своята възраст подвизи.

— Защо ме мамиш? — запротестира Дризт.

— Този войн, който уби клюнестите изчадия — продължи Зак и извади мечовете си.

Вторият син на До’Урден отговори подобаващо и измъкна своите ятагани. Вече нямаше нужда да пита за правилата в това сражение или за избора на оръжие.

Още преди да дойде тук, Дризт знаеше, че този път няма да има правила. Оръжията щяха да са тези, които те предпочитаха — остриетата, които всеки от тях бе използвал, за да убие толкова много врагове.

— Този, който уби земния дух — подигравателно изсъска Закнафейн.

Той замахна с добре премерен удар на меча право към тялото на Дризт. Младежът отблъсна атаката без дори да се замисли.

Изведнъж в очите на Зак пламнаха огньове, сякаш първият контакт с оръжието на бившия му ученик бе разкъсал всичко, което спираше силата на неговия удар.

— Този, които уби момиченцето от светлите елфи! — обвинително изкрещя той, но не правеше комплимент и изпълни следващия си удар, ожесточен и силен, описващ дъга и спускащ се към главата на младия мрачен войн. — Този, които я разсече на две, за да задоволи кръвожадната си природа!

Думите на Закнафейн поразиха Дризт, отслабиха защитата му, обвиха се около сърцето му, като краищата на някакъв дяволски камшик. Но младежът беше войн — рефлексите му не се повлияха от объркването в душата му. Един ятаган се издигна, за да спре спускащия се меч и да го отблъсне настрана.

— Убиец! Харесват ли ти писъците на умиращи деца? — крещеше Зак и се втурна срещу Дризт като бурен ураган, мечовете му се спускаха и потапяха, нанасяха удари от всички страни.

Младият До’Урден, разгневен от лицемерните обвинения, отвърна като стихия на стария си учител и закрещя силно, искаше да чуе как звучи гневът в собствения му глас.

Всеки, видял разразилата се битка, щеше да остане без дъх от динамиката на тези няколко минути. Никога в Подземния мрак не бе имало толкова ожесточено сражение — обладаните от демони Повелите на меча се нападаха един друг и сякаш нападаха себе си.

Елмазът проблясваше и се врязваше в плътта; наоколо хвърчаха пръски кръв, но противниците не усещаха болка, не знаеха дали са наранили другия.

Дризт потопи двата си ятагана заедно, после ги раздалечи един от друг — така раздалечи и мечовете на Закнафейн. Той използва инерцията на остриетата си, описа пълен кръг с тях и ги стовари върху ятаганите на втория син със сила, достатъчна да го събори на земята. Дризт се претърколи и скочи, за да посрещне ударите на своя съперник.

Тогава му хрумна една идея.

Дризт започна да напада от високо, много високо, и Зак скоро го свали, за да стъпи на краката си. Младият До’Урден знаеше какво ще последва и не само знаеше — той разчиташе на това. С няколко различни комбинации Закнафейн задържа високо вдигнати ятаганите на втория син. После продължи с онзи ход, с който често го побеждаваше на времето и се надяваше най-доброто, с което може да му отговори Дризт, да бъде „изравнената позиция“. Повелителят на меча изпълни двоен удар под кръста.

Бившият му ученик избра подходящото париране — „долно кръстосване“, както и трябваше. Но Зак се напрегна; подозираше, че настървеният му съперник ще се опита да подобри хода.

— Детеубиец! — крещеше той и предизвикваше Дризт.

Той не знаеше, че младият До’Урден е открил как да спечели предимство с тази маневра.

Младежът съсредоточи цялата си ярост и всички разочарования, които бе трупал през годините в своя крак, а вниманието си — върху Закнафейн и самодоволното му изражение върху престорената му, кръвожадна усмивка.

Дризт вдигна крака си между дръжките на мечовете и изля целия си гняв в един-единствен ритник между очите на Повелителя на меча.

Носът на Зак изхрущя и се сплеска. Очите му щяха да изскочат, а кръвта обля хлътналите му бузи. Мрачният елф знаеше, че ще падне, че само след миг лукавият войн ще е върху него и ще е спечелил надмощие, което той нямаше да може да надмогне.

— Ами ти, Закнафейн До’Урден? — чу той далечния глас на Дризт. — И аз съм чувал за подвизите ти, Повелителю на меча в дома До’Урден! И колко много обичаш да убиваш!

Гласът се приближаваше заедно с втория син, заедно с възраждащия се гняв, който копнееше да върне Зак в битката.

— Чувал съм, че убийството лесно ти се удава! — каза с насмешка Дризт. — Убийството на жрици и: на други мрачни елфи! Толкова ли много ти харесва? — младежът завърши въпроса с двоен удар на ятаганите си, с атака, предназначена да убие Зак, да убие демона, обладал и двама им.

Но Повелителят на меча се бе свестил напълно и мразеше себе си, колкото и Дризт. В последния момент той вдигна мечовете си и ги кръстоса светкавично, отблъсквайки оръжията на младия До’Урден. После на свой ред изрита Дризт. Ударът му не беше толкова силен, заради легналото положение, в което се намираше, но бе попаднал достатъчно точно в слабините на втория син.

Дъхът му секна изведнъж; младежът се завъртя и се отдалечи. Макар да бе още замаян, Закнафейн бе започнал да се изправя; Дризт го видя и се опита да възвърне самообладанието си.

— Нима толкова ти харесва? — успя да попита пак.

— Харесва? — повтори Повелителят на меча.

— Доставя ли ти удоволствие? — сбърчи лицето си младежът.

— Удовлетворение! — поправи го Зак. — Убивам. Да, убивам.

— Ти учиш другите да убиват!

— Да убиват мрачни елфи! — изрева Закнафейн, приготвил оръжията си за бой, отново застанал срещу младия До’Урден — беше решил да изчака той да предприеме следващия ход.

Думите на Повелителя отново объркаха Дризт. Кой беше този мрачен елф, който стоеше пред него?

— Да не мислиш, че майка ти щеше да ме остави жив, ако не изпълнявах пъклените й планове? — изрева той.

Вторият син не можа да го разбере.

— Тя ме мрази — каза малко по-спокойно Зак, след като видя объркването на младежа. — Презира ме заради това, което знам.

Дризт повдигна въпросително вежди.

— Толкова ли си сляп, че не виждаш злото, което те заобикаля? — изкрещя му в лицето Повелителят на меча. — Или те е погълнало, както и всички останали, в смъртоносната си ярост, която наричаме наш живот?

— Яростта, която е завладяла и теб? — отвърна младият До’Урден, само че този път не звучеше толкова уверен в думите си. Ако беше разбрал правилно казаното от стария си учител, ако Зак беше убил тези покварени елфи само заради омразата си към тях, то Дризт можеше да го обвинява още повече за неговата страхливост.

— Не ме е завладяла никаква ярост — отвърна Повелителят на меча. — Опитвам се да живея толкова добре, колкото мога. Оцелявам в един свят, към който не принадлежа, който не желая.

Страданието в думите му и сведеният поглед докоснаха съкровена струна в сърцето на Дризт — Закнафейн признаваше своята слабост.

— Убивам — продължи той. — Убивам мрачни елфи, за да служа на матрона Малис, за да успокоя гнева и безсилието, които чувствам дълбоко в душата си. Когато чуя детските писъци…

Зак погледна към младия До’Урден. Изведнъж се спусна срещу него като побеснял, сякаш яростта му се бе върнала десетократно.

Дризт се опита да вдигне ятаганите си, но Повелителят изби единия от тях — запрати го в средата на залата, а другия отблъсна настрана. Вторият син несигурно започна да пристъпва назад, Закнафейн се втурна към него, докато не го притисна в стената с върха на своя меч. От гърлото на младия До’Урден се стече капка кръв.

— Детето е живо! — прошепна той. — Кълна се, не съм го убил!

Закнафейн се успокои малко, но все още държеше оръжието си, опряно във врата на Дризт.

— Дайнин каза…

— Дайнин не знае — ужасен отвърна младежът. — Аз го заблудих. Блъснах момичето на земята, за да й спася живота. Покрих я с кръвта на мъртвата й майка, за да замаскирам собствения си страх!

Съкрушен, Повелителят на меча залитна назад.

— Не съм убил нито един светъл елф през този ден — каза му Дризт. — Единствените, които желаех да унищожа, бяха другарите ми от отряда!

* * *

— Ето, че вече знаем — каза Бриса, която загледана в гадателската купа наблюдаваше развръзката на сражението между Дризт и Закнафейн, и чуваше всяка тяхна дума. — Значи вторият син е разгневил Кралицата на Паяците.

— Подозирала си го през цялото време, както и аз — отвърна матрона Малис. — Макар че се надявахме да не е той.

— Той е толкова обещаващ! — изстена най-голямата дъщеря. — Как ми се искаше да бе научил мястото си, цената си. Може би…

— Да го пожалим?! — тросна се матроната. — Да не проявиш милост, която да обиди Лот още повече?

— Не, матрона-майко — отвърна Бриса. — Просто се надявах, че ще можем да използваме Дризт за в бъдеще, както използвахме Закнафейн. Повелителят на меча остарява.

— Предстои ни да влезем във война, дъще — напомни й Малис. — Лот трябва да е доволна от нас. Твоят брат сам си е заслужил тази съдба; сам е взимал решения за постъпките си.

— Взимал е неправилни решения.

* * *

Тези думи, се стовариха върху Закнафейн с по-голяма сила, отколкото кракът на Дризт. Повелителят на меча захвърли оръжието си в ъглите на стаята и се втурна към младия До’Урден. Прегърна го толкова силно, че трябваше да минат няколко секунди преди вторият син да осъзнае какво става.

— Ти си оцелял! — каза Зак, а гласът му се задавяше от сълзи. — Оцелял си в Академията, където загинаха всички останали!

Дризт колебливо отвърна на прегръдката, но още не можеше да разбере силните чувства, които разтърсваха неговия учител.

— Сине мой!

Младият До’Урден едва не припадна, потресен от признанието. Винаги беше подозирал, че това е истина, а сега знаеше, че не е единственият в този мрачен свят, който не може да търпи коварната същност на мрачните елфи. Вече не беше сам.

— Защо? — попита Дризт и отблъсна Закнафейн на малко разстояние. — Защо си останал тук?

Възрастният елф го погледна скептично.

— Къде можех да отида? Никой, нито дори повелителите на меча, не могат да оцелеят дълго в пещерите на Подземния мрак. Из тях бродят прекалено много чудовища, прекалено много раси, жадуващи кръвта на мрачните елфи.

— Сигурно си имал възможност.

— Повърхността ли? Всеки ден да търпя болезнения огнен ад? Не, синко. Аз съм в капан, както и ти.

Дризт се страхуваше от тези думи. Страхуваше се, че баща му няма да знае как да разреши дилемата на своя син — дилемата на неговия живот. Може би нямаше разрешение.

— Ще се справиш добре в Мензоберанзан — успокои го Закнафейн. — Ти си силен; матрона Малис ще ти осигури добра длъжност, в която да развиваш своите умения, ще ти осигури всичко, което пожелаеш.

— И да живея като убивам, както ти си живял? — попита Дризт, без да може да прикрие гнева в думите си.

— Имаме ли друг избор? — отвърна баща му, загледан в студения, безчувствен каменен под.

— Аз не убивам мрачни елфи — заяви категорично младежът.

Зак го погледна.

— Ще започнеш — увери го той. — В Мензоберанзан или убиваш, или падаш убит.

Дризт отмести погледа си настрана, ала думите на баща му го преследваха — от тях той не можеше да избяга.

— Няма друг начин — меко продължи Повелителят на меча. — Такъв е нашият свят. Такъв е животът ни. Бягал си от него толкова дълго, ала скоро ще разбереш, че късметът ти не е вечен.

Той сграбчи сина си за брадичката, за да го накара да го погледне в очите.

— Иска ми се да беше различно — честно си призна Зак, — но и този живот не е чак толкова лош. Не страдам, когато убивам мрачни елфи. Приемам тяхната смърт като избавление от покварения им живот. Ако наистина толкова обичат своята Лот, поне да ги заведа при нея! — изведнъж усмивката на Зак секна. — Но с децата не е така — прошепна той. — Често чувам писъците на умиращи деца, макар че — заклевам се — никога съм причинявал смъртта на дете. Винаги съм се чудил дали и те са злобни — злобни по рождение. Или бремето на мрачния ни свят е толкова тежко, че са принудени да станат противни и зли, като всички мрачни елфи.

— Като онзи демон — Лот — съгласи се Дризт.

Те помълчаха известно време и всеки сам за себе си обмисляше колко тежка е реалността на собственото му съществуване. Зак проговори пръв — той отдавна се бе примирил с живота.

— Лот — изкиска се той. — Тази Лот, проклета кралица е тя. Бих дал всичко, за да се изправя пред грозното й лице!

— Почти съм сигурен, че е така — прошепна Дризт и леко се усмихна.

— Наистина бих го сторил — засмя се сърдечно Закнафейн и отскочи от сина си. — И ти също!

Младият До’Урден подхвърли ятагана си във въздуха. Острието се превъртя два пъти, преди вторият син да го хване отново за дръжката.

— Съвсем вярно! — извика той. — И няма да съм сам!