Р. А. Салваторе
Градът на мрака (30)

28
Истинска господарка

Колко време беше минало? Час? Два? Масой крачеше напред-назад по дължината на един пролом между две сталагмитени възвишения, на няколко фута разстояние от тунела, в който бяха навлезли Дризт и Гуенивар.

— Пантерата вече трябваше да се е върнала — промърмори магьосникът и започна да губи търпение.

Миг по-късно на лицето му се изписа облекчение, когато голямата черна глава на Гуенивар се подаде от изхода на пещерата зад една от статуите на пазещите тунела чудовища. Козината около челюстта на пантерата очевидно беше пропита с прясна кръв.

— Свършено ли е? — попита Масой като едва се сдържаше да не закрещи от радост. — Мъртъв ли е Дризт До’Урден?

— Едва ли — дочу се отговор.

Дризт, въпреки своя идеализъм, трябваше да признае, че изпита лека наслада, когато вълна от страх заля и охлади пламналите от радост бузи на злия магьосник.

— Какво е това, Гуенивар?! — запита той. — Изпълни заповедта ми! Убий го веднага!

Пантерата изгледа с празен поглед Масой; после легна в краката му.

— Признаваш значи, че си се опитал да ме убиеш? — попита Дризт.

Масой измери разстоянието до своя противник. Може би щеше да успее да направи едно заклинание. Може би. Магьосникът беше виждал движенията на младия До’Урден — бързи и сигурни — и не искаше да рискува да бъде нападнат от него, ако можеше да се измъкне по друг начин от това затруднено положение. Дризт не беше извадил ятаганите си, но ръцете му почиваха удобно върху дръжките на смъртоносните им остриета.

— Разбирам — спокойно продължи вторият син. — Домът Хюнет и домът До’Урден ще влязат във война.

— Откъде си разбрал — ужасен от разкритието изтърси Масой без дори да се замисли, че мрачният войн сам го подтикваше да си признае.

— Знам много, но малко ме интересува — отвърна младежът. — Домът Хюнет иска да поведе война срещу моето семейство. Само не мога да разбера причината.

— За да си отмъстят за дома ДеВир! — изкрещя някой отдалеч.

Алтън, подпрял се на сталагмитените възвишения, гледаше право в Дризт.

Усмивка се разля по лицето на Масой. Колко бързо се изравниха силите им.

— Домът Хюнет въобще не се интересува от ДеВир — отвърна вторият син на До’Урден, запазил спокойствие пред лицето на тази развръзка. — Вече достатъчно добре познавам злата природа на расата ни, за да знам, че никой не се интересува от съдбата на другите домове в Мензоберанзан.

— Мен ме интересува — изрева Алтън и отметна качулката от лицето си, разкривайки обезобразените си с киселина черти, които му служеха като прикритие. — Аз съм Алтън ДеВир — единственият оцелял от дома ДеВир! Домът До’Урден ще си плати за престъплението срещу моето семейство, начело с теб!

— Та аз дори не съм бил роден, когато е започнала битката — запротестира Дризт.

— Има ли значение?! — изръмжа последният ДеВир. — Ти си До’Урден, противен До’Урден. Само това има значение.

Масой хвърли фигурката от оникс на земята.

— Гуенивар! — нареди той. — Изчезвай!

Котката погледна към Дризт, който кимна одобрително.

— Изчезвай! — изрева магьосникът Хюнет. — Аз съм твой господар! Не можеш да ми се противопоставяш!

— Ти не притежаваш пантерата — спокойно каза младият мрачен войн.

— А кой тогава? — попита Масой. — Да не би ти?

— Гуенивар — отвърна Дризт. — Тя сама си е господарка. Мислех си, че един магьосник като теб по-добре ще разбира магията около себе си.

С леко ръмжене, което можеше да се приеме като подигравателен кикот, пантерата отскочи от камъка към статуетката, превърна се в мъгла и изчезна в небитието.

Животното премина през тунела, водещ към нейния дом — Звездната равнина. Досега винаги бе копняла бързо да поеме по този път, за да избяга от злите заповеди на господарите си — мрачните елфи. Този път обаче котката се бавеше с всеки скок и се обръщаше назад към малката черна точица, към отдалечаващия се Мензоберанзан.

— Искаш ли да се споразумеем? — попита Дризт.

— Сега ли се сети да се пазариш? — изсмя се Алтън и извади тънкия жезъл, който му беше дала матрона СиНафей.

Масой го прекъсна.

— Чакай — каза той. — Може би Дризт ще се окаже полезен в борбата ни срещу До’Урден — магьосникът погледна младия войн в очите. — Е, ще предадеш ли семейството си?

— Едва ли — подсмихна се вторият син. — Както вече ти казах, предстоящата битка не ме интересува. Да вървят по дяволите домът До’Урден и домът Хюнет, както и ще се случи! Това, което ме интересува, е лично.

— Сигурно имаш нещо, което да ни предложиш в замяна — разсъждаваше Масой. — В противен случай как искаш да се споразумеем?

— Да, имам нещо, което ще ви предложа в замяна — със спокоен глас промълви Дризт. — Живота ви.

Масой и Алтън се спогледаха и се изсмяха, но смехът им звучеше някак тревожно.

— Дай ми статуетката, Масой — настоя вторият син на До’Урден, без да трепне. — Гуенивар никога не ти е принадлежала и няма да ти робува повече.

Магьосникът Хюнет спря да се смее.

— В замяна — продължи Дризт, преди той да е казал и дума, — ще напусна дома До’Урден и няма да участвам в битката.

— Труповете не се бият — презрително се ухили Алтън ДеВир.

— С мен ще взема още един До’Урден. Повелителят на меча. Домът Хюнет ще има голямо предимство, ако Дризт и Закнафейн…

— Млъкни! — изкрещя Масой. — Котката си е моя! Не ми трябват сделки с някакъв жалък До’Урден! Ти си мъртъв, глупако! И Повелителят на меча ще те последва — само че в гроба!

— Гуенивар е свободна! — изрева Дризт.

Ятаганите се озоваха в ръцете му. Досега не беше се сражавал с магьосник, нито пък с двама, но си спомняше болката от предишни срещи с магията. Масой бе започнал да прави заклинания, но по-сериозният му противник беше Алтън, застанал надалеч и насочил жезъла си към него.

Дризт не знаеше как да постъпи, когато се случи нещо: облак дим погълна магьосника Хюнет, развали заклинанието му и го повали на земята.

Това беше Гуенивар.

Младият До’Урден не можеше да стигне до Алтън — обезобразеният магьосник беше далече и щеше да го изпревари с жезъла си — но разстоянието не беше голямо за здравите мускули на пантерата. Котката зае позиция, намести задните си крака, отблъсна се и скочи във въздуха.

Алтън използва магическия жезъл, за да спре навреме отмъщението на Гуенивар и се прицели в нея. Силна мълния изгори гърдите на пантерата, ала не беше достатъчна, за да спре свирепото животно. Замаяна, но без да се предава, котката се нахвърли върху безликия магьосник и заедно с тялото му се претърколи от другата страна на сталагмита.

Блясъкът на мълнията заслепи и Дризт, но това не му попречи да се втурне след Масой и да се надява, че пантерата е оцеляла след удара. Елфът се затича към едно сталагмитено възвишение, заобиколи го и се озова срещу младия Хюнет, който правеше ново заклинание. Мрачният войн не се забави, веднага се сниши и с насочени напред ятагани се спусна към своя противник.

Дризт мина право през него — през образа на Масой — блъсна се силно в скалата и се претърколи настрана в опит да избегне атаката, която неминуемо щеше да последва.

Този път магьосникът щеше да улучи целта си. Застанал на трийсет фута разстояние от фалшивия си образ, Масой изстреля залп от енергийни снаряди към младия До’Урден. Мълниите безпогрешно следваха посоката на движенията му и накрая се разбиха в тялото на елфа, наранявайки не само кожата му.

Но Дризт се пребори с непоносимата болка и се изправи. Вече знаеше кой е истинският Масой и нямаше намерение да го изпуска от погледа си.

С кама в ръката магьосникът наблюдаваше тихото приближаване на мрачния войн.

Вторият син на До’Урден не можеше да проумее. Защо този фокусник не подготвяше новото си заклинание? От падането раната в рамото на Дризт се бе отворила, а магическите снаряди бяха улучили едната му страна и единия крак. Нараняванията на мрачния войн не бяха сериозни и глупавият Хюнет нямаше шанс да го победи в истинска схватка.

Съвсем невъзмутим, извадил камата си, магьосникът стоеше пред Дризт и се усмихваше злокобно.

Легнал по очи върху студения камък, Алтън усети топлината на собствената си кръв, стичаща се покрай разтопените кухини, в които някога се намираха очите му, а котката беше застанала на върха на сталагмита и още не се беше съвзела напълно от удара на мълнията.

Безликият магьосник събра сили и вдигна жезъла, за да я уцели повторно… но скъпоценният предмет беше счупен.

Обезумял от ужас, Алтън намери другата половина от него и я задържа пред невярващите си очи. Дори не забеляза Гуенивар, която се готвеше за скок.

Краищата на магическата пръчка засветиха — в предмета се надигаше могъща сила, която смая ДеВир.

— Не може да бъде — прошепна той.

Пантерата се хвърли върху него и точно в този момент счупеният жезъл избухна в ръцете на Алтън ДеВир.

Огнената експлозия проехтя в тишината на Мензоберанзан; по източната стена на голямото подземие се посипаха скални отломки, а Дризт и Масой бяха повалени от ударната вълна.

— Сега Гуенивар не принадлежи на никого — засмя се презрително Масой и запрати статуетката в земята.

— И няма жив ДеВир, който да желае унищожението на До’Урден — изръмжа в отговор Дризт, а гневът му не допусна да го обземе отчаяние. Масой беше причината за помрачението в душата му и войнът се хвърли като обезумял срещу отвратителния магьосник.

Миг преди да го достигне, младият Хюнет щракна с пръсти и изчезна. Дризт отчаяно започна да сече празния въздух пред себе си и изрева:

— Невидим!

Напрежението и усилията скоро го изтощиха; сляпата ярост на младежа утихна и той разбра, че Масой е избягал. Колко ли глупаво бе изглеждал в очите на магьосника? Колко уязвим!

Мрачният войн се сниши и се заслуша. Чу далечен напев, който идваше отвисоко — от стената на пещерата.

Инстинктите на Дризт му подсказаха да се хвърли настрана, но това, което бе научил за магьосника, му каза друго — Масой очакваше такава реакция. Младият До’Урден се престори, че се хвърля наляво и чу кулминационните думи на заклинанието. Когато мълнията се взриви покрай него, без да го нарани, Дризт се затича право напред, като се надяваше да си възвърне зрението навреме, за да пипне този фокусник.

— Проклет да си! — изкрещя Масой, когато разбра, че е бил надхитрен.

Скоро яростта му прерасна в ужас, когато видя мрачният войн да тича към него, прескачайки нападалите скали и заобикаляйки сталагмитите с грацията на ловуваща котка.

Магьосникът се разрови из джобовете си, трябваше да открие съставките за следващата магия. Трябваше да побърза. Беше застанал върху тясна каменна тераса на двайсет фута височина от пода на пещерата, но Дризт се приближаваше бързо. Светкавично бързо!

Младият До’Урден не се замисляше върху какво и къде стъпва. В нормално състояние на съзнанието, щеше да му се струва невъзможно да изкачи стената, но сега не го интересуваше. Беше изгубил Гуенивар. Пантерата си бе отишла.

Злият магьосник на онази височина, това въплъщение на демоничното зло, беше виновен за това. Дризт скочи към стената и със свободната си ръка — може би беше хвърлил единия си ятаган, докато тичаше — се хвана за една издатина в камъка. За един обикновен мрачен елф тази издатина щеше да бъде прекалено малка, но боецът отхвърли протеста на мускулите в напрегнатите му пръсти. Трябваше да изкачи още десет фута.

Още един залп от мълниеносна енергия се стовари върху главата на Дризт в бърза последователност.

— Колко заклинания ти останаха, а магьоснико? — изкрещя той, решен да не се предава на болката.

Масой политна назад, когато вторият син на До’Урден го погледна с лилавите си очи, а изгарящият им блясък сякаш го предупреждаваше, че смъртта му наближава. Много пъти беше виждал този мрачен войн в битка и гледката на сражаващия се младеж не спираше да го преследва, откакто планираше убийството му. Но сега за пръв път го виждаше толкова побеснял от гняв. Ако преди го бе зърнал такъв, въобще нямаше да се опитва да го убива. Ако знаеше, че може да е такъв, щеше да отиде при матрона СиНафей и да й каже да седне върху някой сталагмит.

Каква магия да използва сега? Кое заклинание можеше да забави това чудовище Дризт До’Урден?

Ръка, горяща с топлината на гнева, сграбчи ръба на каменната тераса. Масой стовари ботуша си върху нея. Пръстите бяха счупени; магьосникът знаеше, че пръстите са счупени, но Дризт — едва ли. Мрачният войн изскочи до него и заби ятагана си в ребрата му.

— Пръстите ти са счупени! — промълви умиращият Хюнет.

Дризт погледна към ръката си и за пръв път, откакто се спусна към магьосника, почувства болка.

— Може би — каза разсеяно той. — Ще се оправят.

* * *

Дризт намери другия си ятаган и накуцвайки внимателно си проправи път към върха на едно сталагмитено възвишение. Бореше се със страха, сковал сломеното му сърце и трябваше да се насили, за да погледне надолу — към опустошението, останало след взрива. От другата страна сталагмитът гореше със злокобна, остатъчна топлина като призив за разбуждащия се вече град.

Нямаше причина да се спотайва повече…

Парчета от Алтън ДеВир бяха пръснати по земята около тлеещите му одежди.

— Намери ли покой, Безлики? — прошепна Дризт и с това изля последните капки гняв от душата си.

Припомни си как в Академията, преди години, безликият учител се бе опитал да го убие. После, заедно с Масой му беше обяснил, че това е просто изпитание за начинаещите войни.

— Колко дълго си живял с омразата в сърцето ти? — промълви младия До’Урден към онова, което бе останало от магьосника.

Но Алтън ДеВир повече не можеше да му навреди. Дризт огледа развалините наоколо; търсеше нещо, което да му подскаже какво бе станало с пантерата, все пак тя бе подвластна на магията, а той не знаеше какво можеше да й се случи при подобна злополука. От Гуенивар нямаше и следа; по нищо не личеше, че дори е била там.

Младият До’Урден се убеждаваше сам, че котката не може да е жива, но нетърпеливите му крачки сякаш опровергаха суровото му изражение. Той се спусна бързо по сталагмита, премина покрай другия, където стояха той и Масой, когато бе избухнал жезълът. Погледът му веднага попадна на фигурката от черен оникс.

Мрачният елф я повдигна внимателно. Беше топла, сякаш и тя бе попаднала в експлозията; Дризт усещаше, че магията й също е отслабнала. Той искаше да повика котката, но не посмя; знаеше, че пътят между измеренията е тежък и изтощителен за Гуенивар, а ако беше ранена щеше да й е нужно време, за да се възстанови.

— 0, Гуенивар, приятелко моя, моя смела приятелко — изстена той и пусна статуетката в джоба си.

Можеше само да се надява пантерата да е жива.