Р. А. Салваторе
Градът на мрака (3)

1
Мензоберанзан

Ако бе жител на земната повърхност той не би могъл да измине и крачка, без да бъде усетен. Леките стъпки на гущера, който яздеше, бяха толкова тихи, че едва се чуваха. Еластичните, изкусно изплетени ризници, които ездачът и неговото животно носеха, следваха плътно всяко тяхно движение, сякаш се бяха сраснали с телата им.

Гущерът на Дайнин се носеше напред с плавен, но стремителен ход по разбития под, нагоре по стените, дори и по тавана на дългия тунел. Подземните гущери с меки, лепливи трипръсти стъпала, бяха предпочитано средство за езда заради способността си да се катерят по камъка като паяци. На осветената повърхност на земята можеше да се мине през труднопроходими места без никой да забележи, но почти всички същества, населяващи Подземния мрак, притежаваха способност да виждат в инфрачервения спектър. Стъпките оставяха топлинни отпечатъци и лесно можеха да бъдат проследени, ако следваха праволинейно по пода на тунела.

Гущерът се затътри по дължината на тавана, после се преметна във въздуха, отскочи напред и надолу към една далечна точка на стената. Дайнин се бе притиснал силно към седлото — не искаше да бъде забелязан.

Нямаше светлина, която да го води, но и не му трябваше такава. Той беше елф — мрачен елф — с кожа като абанос, братовчед на онези горски същества, които танцуваха под звездите на земната повърхност. За него Подземният мрак не беше място, лишено от светлина — той имаше превъзходно зрение, което превръщаше бледите остатъци от топлина в живи цветни образи. Цветовете на спектъра се преплитаха пред погледа му — по стените и пода, затоплени от далечна пукнатина в камъка или горещо изворче. Топлината на живите същества се усещаше силно и мрачният елф можеше внимателно и лесно да огледа враговете си, така както би го направило всяко същество посред бял ден.

Обикновено Дайнин не се осмеляваше да напуска града сам. Подземният свят бе прекалено опасен, за да се пътува без компания, дори и за един мрачен елф. Но този ден бе по-различен. Той трябваше да е сигурен, че пътят му ще остане скрит от погледа на вражески настроени мрачни елфи.

Мека, вълшебна синя светлина отвъд свода на арката подсказа на елфа, че входът на града наближава и той накара гущера си да забави ход. Малко използваха този тесен тунел, който излизаше в Тиер Брех — най-северната част на Мензоберанзан, принадлежаща на Академията — и никой, освен повелителките и повелителите — учителите от Академията, не можеше да премине през него, без да събуди подозрение.

Стигнеше ли дотук, Дайнин винаги се изнервяше. От стотиците тунели, излизащи от главното подземие на Мензоберанзан, този бе охраняван най-добре. Отвъд двете страни на арката, статуи на огромни паяци бяха приседнали в тиха засада. Ако покрай тях преминеше неприятел, те оживяваха и нападаха, а сигналите за тревога се понасяха из цялата Академия.

Дайнин слезе от животното, като остави гущера си удобно прилепен към една от стените на височината на гърдите му. Той бръкна под яката на своя пиуафуи — магически защитен плащ — и свали кесийката от врата си. От нея елфът извади символа на дома До’Урден — паяк с различно оръжие във всеки от осемте си крака и украсен с буквите „ДН“, идващи от Даермон Н’а’шезбаернон, древното и официално название на дома До’Урден.

— Ще ме чакаш, докато се върна — прошепна Дайнин на гущера и залюля символа пред очите му.

Както символа на всеки елфически род, така и този на дома До’Урден притежаваше няколко магии, една от които позволяваше на членовете на семейството да упражняват власт над домашните си животни. Гущерът щеше да се подчини безропотно и нямаше да помръдне от мястото си, дори ако някой плъх — любимата му храна — дреме на няколко крачки от устата му.

Дайнин си пое дълбоко дъх и предпазливо пристъпи към арката. Можеше да види паяците, крито го гледаха кръвнишки от своите петнайсет фута височина. Той беше мрачен елф от града — не беше враг и можеше да премине спокойно през всеки друг тунел, но тук в Академията трябваше да се очаква всичко. Бе чувал, че паяците често не пускат никой да премине и посрещат с неприязън, особено нечаканите елфи.

Без да се колебае повече, с поглед, насочен право напред, далеч от внушителните паяци, той мина покрай тях и прекрачи в Тиер Брех. Дългът му бе от изключителна важност за бъдещите военни планове на семейството.

Дайнин стъпи встрани, огледа се дали някой не се спотайва наблизо и после се наслади на пленителната гледка на Мензоберанзан. Нито елф, нито друго същество можеше да погледне оттам към града, без да изпита удивление от него. Тиер Брех бе най-високата точка на пещерата, дълга две мили, и разкриваше цялата местност около Мензоберанзан. Площта на Академията не бе голяма — на нея се побираха само трите сгради на училището на мрачните елфи: Арах-Тинилит — школата на Лот, построена във формата на паяк, Сорсъри — грациозно извиващата се, островърха кула на магьосничеството, и Мелей-Магтеър — някак невзрачната пирамидална сграда, в която бойците получаваха своите умения.

Отвъд Тиер Брех, през изваяните колони от сталагмити, които бележеха входа на Академията, пещерата се спускаше рязко надолу и се разширяваше, простираше се далеч отвъд обсега на зрението на Дайнин. Цветовете на Мензоберанзан преливаха пред чувствителните очи на мрачния елф. Топлинните разцветки от пукнатини в камъка и горещите подземни изворчета се преплитаха из цялата пещера. Лилаво, червено, яркожълто и светлосиньо се пресичаха й сливаха, изкачваха се по стените и сталагмитените възвишения или се спускаха, рязко открояващи се на фона на мъглявосивия камък. По-бедни на тези естествени, преливащи цветови гами в инфрачервения спектър бяха местата, в които се чувстваше присъствието на силна магия — подобно на паяците, покрай които бе минал Дайнин, чиято мощ сякаш излъчваше сияние. Накрая се виждаха истинските светлини на града, вълшебните огньове и добре осветените статуи на къщите. Елфите се гордееха с красотата на своите произведения и почти винаги украсените колони или прекрасно изваяните водоливници блестяха във вечна магическа светлина.

Дори от разстояние Дайнин можеше да различи дома на Баенре, първия дом на Мензоберанзан. Той включваше двайсет сталагмитени колони и десет гигантски сталактита. Баенре съществуваше вече пет хиляди години, от самото създаване на Мензоберанзан, и за този период стремежът му да украсява дома си все по-изкусно не бе утихнал. Внушителната постройка сияеше с вълшебен пламък — син при отдалечените кули и чисто лилав при огромния, централен купол.

В далечината, в някои къщи блестеше светлина, чужда за Подземния мрак — ярката светлина от запалени свещи. Дайнин знаеше, че само жриците и магьосниците можеха да палят огньове — това беше необходимост за техния свят, изпълнен със свитъци и пергаменти.

Такъв бе Мензоберанзан, градът на мрачните елфи. Тук живееха двайсет хиляди елфа — двайсет хиляди войни от армиите на злото.

Злобна усмивка плъзна по тънките устни на Дайнин, когато си помисли как някои от същите тези войни щяха да загинат тази вечер.

Елфът проучваше Нарбондел, огромния централен стълб, който служеше за часовник на Мензоберанзан. Само с Нарбондел можеше да се измерва потока на времето в свят, който не познаваше дни и сезони. В края на всеки изминал ден архимагьосникът на града запалваше магически огън в основата на каменния стълб. Заклинанието траеше през целия цикъл — така наречения „пълен ден“ на Повърхността — и равномерно разпределяше топлината си нагоре по основата на Нарбондел, докато стълбът не заблестеше в червеното на инфрачервения спектър. Сега той бе изцяло потъмнял и охладен след угасването на магическия огън. Дайнин предположи, че може би в момента магьосникът се намира в основата му, готов да сложи началото на нов цикъл.

Бе полунощ — уреченият час.

Дайнин се отдалечи от паяците, дебнещи в края на тунела, и се промъкна дебнешком покрай стената на Тиер Брех в търсене на следи от топлина, които да прикрият открояващите се контури на собственото му тяло. Така стигна до Сорсъри — магьосническата школа — и се шмугна в тесния проход между мястото, където градът криволичеше, и външната стена на Тиер Брех.

— Учител или ученик? — чу се очакваният шепот.

— В Тиер Брех само учител би могъл да излезе вън от дома си посред черната смърт на Нарбондел — отвърна Дайнин.

Загърнатата в мантия фигура премина около постройката, за да застане пред него. Непознатият зае обичайната поза на учител от Академията на мрачните елфи — с ръце свити в лактите, скръстени пред гърдите му, като едната покриваше другата.

Само стойката на непознатия не изглеждаше странно на Дайнин.

— Добра среща, Безлики — каза той на безмълвния език на жестовете, който използваха мрачните елфи, език толкова богат, колкото и говоримият.

Ръцете на Дайнин трепереха. Спокойното му лице не можа да прикрие тревогата му — за пръв път видът на някой го притесняваше толкова много.

— Втори сине на дома До’Урден — отвърна магьосникът, — носиш ли отплатата ми?

— Ще бъдеш възнаграден — с груби жестове каза Дайнин и започна да възвръща самообладанието си. — Нима смееш да се съмняваш в обещаното от Малис До’Урден — майка и матрона на Даермон Н’а’шезбаернон, десетия дом на Мензоберанзан?

Безликият се сниши, осъзнал грешката си.

— Приеми моите извинения, втори сине на До’Урден — каза той и падна на коляно в знак на разкаяние.

Откакто се бе замесил в този заговор, магьосникът се страхуваше, че някой ден неговата припряност ще му струва живота. Веднъж бе пострадал при един от собствените си магически експерименти. Беше се разразила трагедия, която обезобрази цялото му лице. Сега на неговото място имаше само празнина, изпълнена с бяла и зелена слуз. Матрона Малис До’Урден, известна в големия град с уменията си да забърква церове и еликсири, му бе дала надежда, че ще се оправи и той не можеше да й откаже съдействието си.

Безчувственото сърце на Дайнин не изпита и капка състрадание, но домът До’Урден се нуждаеше от магьосника.

— Ще си получиш мехлема — хладнокръвно му обеща той. — Когато Алтън ДеВир бъде мъртъв.

— Разбира се — съгласи се магьосникът. — Тази нощ?

Дайнин кръстоса ръце и обмисли предложението. Малис му бе дала наставления — Алтън ДеВир трябваше да умре, дори това да постави началото на война между двете семейства. За елфа този план бе някак прекалено прост, прекалено лесен. Блясъкът, който изведнъж просветна в алено-жарките, чувствителни очи на младия До’Урден не можа да убегне на магьосника.

— Изчакай светлината на Нарбондел да достигне връхната си точка — Дайнин жестикулираше възбудено, а лицето му бе изкривено в подла усмивка.

— Да съобщя ли на обречения каква ще е съдбата на семейството му? — магьосникът се досещаше какви са злите намерения, криещи се в заръките на мрачния елф.

— Когато нанасяш фаталния удар. Нека Алтън ДеВир загуби надежда, преди да се прости с живота си.

* * *

Дайнин се върна при животното си и запрепуска надолу по празните коридори в търсене на нов заобиколен път, който отново да го отведе в града, само че през различен вход. Яздеше покрай най-източната част на голямото подземие — добивния район на Мензоберанзан, там, където никой нямаше да забележи, че е напускал границите на града и където имаше само няколко невзрачни сталагмитени колони, издигащи се от равния камък. Той пришпори гущера покрай брега на Донигартен, малкото езеро, в средата, на което се намираше остров, целия обрасъл с мъх, населяван от значителен брой същества, наподобяващи едър рогат добитък и наречени роти. Стотици орки и гоблини се извърнаха от работата си — риболова и наглеждането на говеда, за да хвърлят поглед на светкавично профучалия край тях мрачен войн. Като роби те имаха своите задължения и се постараха да не поглеждат Дайнин в очите.

Но дори да го бяха сторили, елфът нямаше да им обърне никакво внимание. Не биваше да изпуска подходящия момент. Когато отново достигна равните улички, криволичещи между искрящите замъци на мрачните елфи, той пришпори животното да тича още по-бързо. Придвижи се на юг, към централната част на града, към горичката от гигантски гъби, която бележеше района с най-хубавите домове в Мензоберанзан.

След един сляп завой едва не налетя на четири скитащи страшилища. Огромните космати гоблини огледаха мрачния елф, после бавно се отместиха от пътя му.

Дайнин знаеше, че го бяха разпознали като член на семейство До’Урден. Той беше с благородническо потекло, син на върховна жрица и фамилията До’Урден бе и името на неговия дом. От двайсет хиляди мрачни елфа в Мензоберанзан, само около хиляда бяха благородници, всъщност потомци на шейсет и седемте влиятелни фамилии в града, Останалите бяха войници.

Страшилищата не бяха глупави същества. Въпреки че мрачните елфи не носеха символите на домовете си на показ, те можеха да различат знатния от обикновения гражданин. Равно подстриганата стегната бяла коса, лилавите и червени линии, силно открояващи се върху черната мантия на Дайнин, отлично им подсказаха кой бе той.

Неотложността на мисията притискаше елфа, но той не можеше с лека ръка да подмине нанесената му обида. Почуди се колко ли бързо щяха да отскочат, ако бе член на дома Баенре, или на някоя от другите седем управляващи фамилии.

— Много скоро ще се научите да уважавате дома До’Урден! — изсъска мрачният елф, докато се обръщаше и насочи гущера си право към групичката на гоблините.

Страшилищата хукнаха да бягат и свиха по една уличка, цялата в развалини и осеяна с камъни.

Дайнин намери удовлетворение във вродените магически способности на своята раса. Той призова кълбо от мрак, непроницаемо за очите с инфрачервено или нормално зрение, и го запрати право на пътя на бегълците. Елфът предположи, че е било много неразумно от негова страна да привлича толкова внимание върху себе си, но миг по-късно, когато чу шума и отвратителните проклятия на страшилищата, които слепешком се препъваха в камъните, реши, че все пак рискът си бе заслужавал.

Гневът му се поуталожи и той тръгна отново, само че този път избра по-безопасен маршрут през топлинните сенки. Дайнин можеше да преминава свободно през огромната пещера, когато пожелае, но Малис даде на всеки член на дома До’Урден да разбере, че никой свързан с тази фамилия не биваше да бъде забелязван в близост до гъбите.

Думата на матрона Малис на две не ставаше, но в крайна сметка това бе само заповед. В Мензоберанзан едно правило беше по-важно от всички останали: „Не позволявай да те хванат.“

В южния край на горичката на гъбите необузданият елф намери това, което търсеше — групата на петте огромни стълба, простиращи се от пода до тавана на подземието, в които бе издълбана мрежа от помещения, свързани с мостове и парапети от метал и камък. Водоливници, светещи в червено, отличителния знак на този дом, гледаха нямо и свирепо от високите си постове, също като стражи. Това бе домът ДеВир, Четвъртият дом на Мензоберанзан.

Укрепление от високи гъби ограждаше мястото. Всяка пета бе „крещяща“ — жива гъба, използвана като охрана и наречена така заради пронизителния звук, който издаваше, ако покрай нея преминеше живо същество. Дайнин се държеше на разстояние — не искаше да предизвика писъка на някоя гъба, а и знаеше, че крепостта се пази от много по-смъртоносни бранители. Матрона Малис щеше да се погрижи за тях.

Въздухът в тази част на града замря, сякаш в очакване на предстоящото събитие.

В Мензоберанзан не бе тайна, че матрона Джина-фий от дома ДеВир бе отхвърлена от Лот — Кралицата на Паяците — божеството, което всички мрачни елфи почитаха и което даваше същинската сила на всеки дом. Подобни ситуации не се обсъждаха публично сред елфите, но тези, които знаеха, очакваха скоро накърненият дом ДеВир да бъде нападнат от някоя по-низша фамилия в йерархията на града.

Джинафий и семейството й бяха последните, които научиха за неблагоразположението на Кралицата на Паяците — такъв беше лукавият подход на Лот. Дайнин можеше да забележи само с един поглед на мястото пред дома ДеВир, че обреченото семейство не е намерило достатъчно време да укрепи защитата си. ДеВир разполагаха с приблизително четиристотин войни, предимно жени, но тези, които младия До’Урден можеше да види на пост по парапетите, изглеждаха неспокойни и несигурни.

Дайнин се ухили още по-широко при мисълта как собствения му дом се налагаше с всеки изминал ден, благодарение на изкусното водачество на матрона Малис. Домът До’Урден разполагаше с истинска сила — трите му сестри бързо се издигаха до статуса на върховни жрици, брат му бе станал магьосник, а чичо му Закнафейн — най-ловкият повелител на меча в цял Мензоберанзан — усърдно обучаваше тристате война, с които разполагаха. И за разлика от Джинафий, матрона Малис се радваше на пълното благоразположение на Лот.

— Даермон Н’а’шезбаернон — Дайнин прошепна древното и официално название на дома До’Урден. — Деветият дом на Мензоберанзан!

Хареса му как звучи.

* * *

В центъра на западната част на града, зад блестящата в сребърно тераса и наподобяващия арка вход на височина двадесет стъпки в стената, се бяха събрали най-важните членове на дома До’Урден, за да обсъдят последните си планове. На издигната платформа в дъното на залата за аудиенции седеше достопочтената матрона Малис, с корем, закръглен в последния етап на нейната бременност. Около нея, заели полагащите им се места, стояха трите й дъщери — Мая, Виерна и най-възрастната — Бриса, която наскоро бе обявена за върховна жрица на Лот. Мая и Виерна бяха копие на майка си на младини, слабички и дребни, което бе доста подвеждащо — все пак те притежаваха огромна сила. Бриса обаче не приличаше на никой от семейството. Тя бе доста едра за мрачен елф, със закръглени рамене и бедра. Тези, които познаваха Бриса лесно можеха да кажат, че размерите й са просто отражение на нейния характер — гневът и жестокостта на новата върховна жрица на дома До’Урден не можеха да се поберат в крехко и дребно тяло.

— Дайнин скоро трябва да се върне — отбеляза Ризен, настоящият патрон на семейството — и да ни съобщи дали моментът за нападение е подходящ.

— Ще тръгнем преди светлината на Нарбондел да е обявила настъпването на утрото — троснато му отвърна Бриса с тънкия си, но остър като бръснач глас.

Тя се обърна с лукава усмивка към майка си — търсеше одобрение за това, че бе поставила мъжа на мястото му.

— Тази нощ ще родя — обясни Малис на неспокойния си съпруг. — Ще нападнем без значение какви новини ни носи Дайнин.

— Ще бъде момче — разочаровано изохка Бриса, — третият син на дома До’Урден.

— Ще бъде принесено в жертва на Лот — добави Закнафейн — предишният патрон на дома, който сега заемаше знатен пост — Повелител на меча.

Изглежда мисълта за жертвоприношението допадаше на изкусния боец, както и на застаналия до него Налфейн — най-големият син в семейството, който не се нуждаеше от друга конкуренция освен тази на Дайнин в рамките на дома.

— Според обичая — засия Бриса и очите й проблеснаха в червена светлина. — За да спомогне за победата ни!

Ризен се размърда притеснено.

— Матрона Малис — осмели се да каже той, — знаете усложненията, които могат да настъпят при раждането. Болката няма ли да промени намеренията ви…

— Как смееш да се съмняваш в матроната-майка? — извика Бриса и посегна към дръжката на камшика във форма на змийска глава, удобно пристегнат и навит около колана й.

Малис протегна ръка и спря дъщеря си; после се обърна към Ризен:

— Ти си гледай сраженията — каза му тя. — И остави жените на този дом да се погрижат за най-важните неща в битката.

Ризен отново запристъпя на едно място и сведе глава.

* * *

Дайнин спря до магически изкованата ограда, която свързваше крепостта, обграждаща дома До’Урден, изградена в самата западна стена на града, с двете малки сталагмитени кули. Тя бе изработена от елмаз — най-твърдия метал на земята — и в нея бяха резбовани стотици паяци, размахващи оръжия, всеки от тях инкрустиран с магически смъртоносни защитни символи. Много елфи завиждаха за могъщата порта на дома До’Урден, но скоро след като бе видял невероятните постройки в гората на гъбите, Дайнин остана много разочарован при вида на собствения си дом. Дворът му се стори някак обикновен и в известен смисъл пуст, както и самата къща в стената, с изключение на забележителната тераса от митрал и елмаз, разположена на втория етаж до входа-арка, ползващ се от знатната част на фамилията. Парапетът на този балкон съдържаше хиляди резби, всичките част от едно-единствено произведение на изкуството.

Домът До’Урден, за разлика от повечето домове в Мензоберанзан, не се издигаше свободно между група от сталактити и сталагмити. Основната част от него бе разположена в една пещера и макар това да го правеше неоспоримо защитен и сигурен, на Дайнин му се прииска семейството му да се отличаваше с малко повече великолепие.

Един развълнуван войник изтича да отвори портата за завръщането на втория син. Дайнин профуча край него без дори да го поздрави и прекоси двора със съзнанието за стотиците любопитни погледи, падащи върху него. И войниците, и робите знаеха, че мисията на Дайнин бе свързана с предстоящата битка.

Нямаше стълби, които да водят към сребърната тераса на втория етаж на дома До’Урден. Това също бе предпазна мярка, с цел да разграничи водачите на фамилията от робите и простолюдието. Знатните мрачни елфи не се нуждаеха от стъпала — те владееха силата на левитацията — друга проява на техните вродени магически способности. Без много да натоварва мисълта си Дайнин се понесе нагоре във въздуха и се приземи право на терасата. Забърза през входа-арка и надолу по централния коридор на къщата, мъгляво осветен в нюансите на вълшебни огньове, които позволяваха да се вижда в нормалния светлинен спектър, но не бяха прекалено ярки, за да възпрепятстват употребата на инфрачервено зрение. Богато украсената месингова врата в дъното на коридора беше тази, чийто праг трябваше да прекрачи вторият син и той спря пред нея, за да нагоди отново очите си към инфрачервения спектър. За разлика от коридора в стаята зад вратата нямаше светлинен източник. Това бе залата за аудиенции на върховните жрици и преддверие към големия параклис на дома До’Урден. Стаите на жриците, в съгласие с мрачните повели на Кралицата на Паяците, не бяха място, където можеше да има светлина.

Когато се почувства готов, Дайнин блъсна силно вратата, без да се поколебае избута двете ужасени пазителки и дръзко продължи напред, за да се срещне с майка си. И трите дъщери на семейството присвиха очи от злоба при вида на своя наперен и превзет брат. „Да влезе без разрешение!“ — знаеше, че си мислят той. Сякаш него щяха да принесат в жертва тази нощ!

Колкото и да му бе забавно да проверява докъде стигаха възможностите му на мъж с по-нисък статут, той не можеше да пренебрегне заплашителните погледи на Мая, Виерна и Бриса. Като жени те бяха по-едри и силни от Дайнин и бяха посветили целия си живот на това да се научат да използват злите духовни сили и оръжията на мрачните елфи. Дайнин наблюдаваше как омагьосаните придобивки на жриците — страховитите змийски камшици на коланите им, започнаха да се извиват, предчувстващи наказанието, което желаеха да изпълнят. Дръжките им бяха елмазени и съвсем обикновени, но самите камшици и многобройните им краища си бяха живи змии. Особено камшикът на Бриса — той бе едно зло, шестглаво чудовище, което се гърчеше, виеше и завързваше на възли около колана, на който принадлежеше. Бриса винаги бе най-бърза, когато удряше с камшика си.

Въпреки всичко, изглежда матрона Малис харесваше самодоволното държание на втория си син. Той знаеше много добре къде му е мястото и безстрашно изпълняваше всяка нейна команда, без да задава въпроси.

Дайнин почувства облекчение, когато видя хладнокръвното изражение на майка си, за разлика от горящите в бяло лица на сестрите му, които го правеха неспокоен.

— Всичко е подготвено — каза й той. — Членовете на ДеВир са се прикрили зад стените на оградата си, с изключение на Алтън, разбира се, който безразсъдно посещава часовете си в Сорсъри.

— Срещна ли се с Безликия? — попита матрона Малис.

— В Академията бе чисто тази нощ — отвърна й Дайнин. — Срещата ни мина без проблеми.

— И той прие предложението ни?

— С Алтън ДеВир ще се заемат подобаващо — изкиска се елфът.

После си припомни малката промяна, която бе направил в плана на майка си, удължавайки смъртта на Алтън, само за да задоволи собствения си глад за мъст. Дайнин си припомни и още нещо — върховните жрици на Лот притежаваха съкрушителната способност да четат мисли.

— Алтън ще умре тази нощ — добави мрачният елф, за да сложи край на съмненията, преди жените да са проучили мислите му.

— Отлично — изръмжа Бриса.

Дишането на Дайнин се успокои.

— Разкрийте се — нареди матрона Малис.

Четиримата мъже прекрачиха напред, за да коленичат пред матроната и нейните дъщери — Ризен пред Малис, Закнафейн пред Бриса, Налфейн пред Мая и Дайнин пред Виерна. Жриците запяха в един глас, внимателно поставиха ръка на челото на война пред тях и се сляха в едно с чувствата им.

— Знаете какво да сторите — каза матроната-майка в края на церемонията, а лицето й се изкриви от болка при поредната контракция. — Да се захващаме за работа.

* * *

След по-малко от час Закнафейн и Бриса стояха заедно на терасата пред главния вход на дома До’Урден. Под тях се суетяха второто и третото подразделение на семейната армия — това на Ризен и Налфейн. Слагаха си нагорещени кожени ивици и метални кръпки като камуфлаж срещу всяка елфическа форма на живот и най-вече срещу мрачните елфи и инфрачервеното им зрение. Частта на Дайнин, която се състоеше от стотина гоблина, отдавна бе потеглила и щеше да нападне първа.

— Ще се прочуем след тази нощ — каза Бриса. — Едва ли някой предполага, че десетият дом ще има смелостта да нападне могъщия дом ДеВир. Когато слуховете за кървавата нощ се разчуят, дори и Баенре ще научи кои са Даермон Н’а’шезбаернон!

Тя се надвеси над терасата, за да погледне как двете армии се подреждат в колони и потеглят в мълчание по различни криволичещи пътеки, които през града щяха да ги отведат в гората на гъбите и до дома ДеВир.

Закнафейн огледа гърба на най-голямата дъщеря на матрона Малис и пожела единствено да забие кинжал в него. Но както винаги здравият разум надделя и умелите ръце на Зак не помръднаха.

— Носиш ли предметите? — поинтересува се Бриса.

Сега се обръщаше към него с повече уважение, отколкото в присъствието на матроната. Зак бе просто обикновен мъж, на когото бе разрешено да носи фамилното име До’Урден само защото понякога изпълняваше съпружески задължения към матроната и някога беше патрон на семейството. Но Бриса все още се страхуваше да не предизвика гнева му. Зак беше Повелителят на меча на дома До’Урден, висок и мускулест мъж, по-силен от повечето жени, и тези, които го бяха виждали в сражение, го смятаха за един от най-добрите войни в цял Мензоберанзан. Освен двете върховни жрици на Кралицата на Паяците — матроната и Бриса, Закнафейн със своето ненадминато бойно изкуство бе скритият коз на дома До’Урден. Мрачният елф отмести черното си наметало, разтвори малката кесийка на колана си и разкри няколко дребни, керамични сфери.

Бриса се ухили злобно и потри деликатните си ръце.

— Това няма да се хареса на матрона Джинафий — прошепна тя.

Зак й се усмихна в отговор и насочи погледа си към заминаващите войници. Нищо не можеше да направи по-щастлив един повелител на меча от убийството на мрачни елфи и най-вече на жрици на Лот.

— Приготви се — каза му след няколко минути Бриса.

Той отметна гъстата коса от лицето си и застана неподвижен, стиснал очи. Бриса бавно извади жезъла си и запя песента, която щеше да задейства магията. Тя докосна Зак — първо по едното рамо, после по другото и накрая задържа жезъла над главата му, без да го помръдва.

Зак усети ледените пръски да падат отгоре му, да проникват в дрехите и бронята му, дори в собствената му плът, докато той и всичко по него се охлади до определена температура и нюанс. Мрачният елф ненавиждаше магическото охлаждане — имаше чувството, че е същото като да умреш, но знаеше, че така ставаше незабележим и неуловим — сив като камък — за инфрачервеното зрение на съществата от Подземния мрак. Закнафейн отвори очи и потрепери; размърда пръсти, за да се увери, че все още са годни за деликатния му занаят. После погледна към Бриса, която бе по средата на второто си заклинание — призоваването. То щеше да отнеме малко време и елфът се облегна на стената, премисляйки отново прекрасната, макар и опасна задача, която му предстоеше да изпълни. Колко разумно от страна на матрона Малис да остави на него убийството на жриците от дома ДеВир.

— Готово — обяви след малко Бриса.

Тя посочи с очи към непрогледния мрак на тавана на огромната пещера.

Зак забеляза творението на жрицата — приближаващ се въздушен поток, оцветен в жълтеникаво и по-топъл от обикновения въздух на подземието. Жив въздушен поток.

Съществото, призовано от природните сили, се завихри във въздуха отвъд самия край на терасата и покорно зачака заповедите на своята господарка.

Зак нямаше време за губене. Той скочи във вътрешността на въздушния поток, позволявайки му да го държи в сърцевината си.

Бриса му предложи да си вземе сбогом и после изпрати съществото на неговата мисия.

— Успех в боя — извика тя на Зак, въпреки че сега не можеше да го види.

Той се засмя на иронията в думите й, докато Мензоберанзан лъкатушеше и се виеше пред очите му. И тя като него желаеше смъртта на жриците на ДеВир, само че по други причини. Ако оставеше трудностите настрана, за него би било удоволствие да убие и жриците на До’Урден.

Мрачният елф вдигна елмазения си меч, изкован с магия и невероятно остър — идеален за унищожението на магьосници.

— Ще се бия добре наистина — прошепна Зак. — Бриса, само ако знаеше колко добре…