Р. А. Салваторе
Градът на мрака (12)

10
Опетнен

— Закнафейн не е в къщата? — попита Малис.

— Изпратих ги в Академията, него и Ризен, да отнесат едно съобщение на Виерна — обясни й Бриса. — Няма да се върне скоро, не и преди светлината на Нарбондел да е започнала да спада.

— Добре — каза Малис. — Вие двете, разбрахте ли ролите си в тази постановка?

Бриса и Мая кимнаха.

— Никога не съм чувала за подобна измама — отбеляза най-малката дъщеря. — Необходима ли е?

— Подготвихме я за друг обитател на този дом — отвърна Бриса и погледна към матроната за потвърждение на думите си. — Преди около четири века.

— Да — съгласи се Малис. — Трябваше да го направим със Закнафейн, но смъртта на моята майка — матрона Варта, осуети плановете ни.

— Тогава ти си станала матрона-майка — замисли се Мая.

— Точно така, макар че не бях навършила сто години и не бях завършила обучението си в Арах-Тинилит. Онези времена не бяха най-благополучните в историята на дома До’Урден.

— Но ние оцеляхме — добави Бриса. — След като матрона Варта почина, ние с Налфейн станахме благородниците на семейството.

— И така и не сте подложили Закнафейн на изпитанието — продължаваше да разсъждава Мая.

— Имахме по-важни дела за вършене — отвърна Малис.

— Но сега ще го изпробваме с Дризт — отбеляза най-малката дъщеря.

— Случилото се с дома Текен’дуис — наказанието — ме увери, че сме длъжни да го сторим.

— Да — съгласи се Бриса. — Забеляза ли изражението му по време на екзекуцията?

— Забелязах го — отвърна Мая. — Беше ужасен.

— Което не подхожда на един мрачен елф, на един войн — каза матроната. — Така че наш дълг е да го изпитаме. Дризт скоро ще постъпи в Академията — трябва да изцапаме ръцете му с елфическа кръв, да го лишим от неговата невинност.

— Толкова разправии заради едно момче — промърмори Бриса.

— А ако не успеем да го приобщим към живота на мрачните елфи, тогава да го принесем в жертва на Лот? — предложи Мая.

— Няма да имам повече деца! — изрева в отговор Малис. — Всеки член на това семейство е от значение сега, ако искаме да се издигнем в йерархията на града.

Малис тайно се надяваше да спечели, ако успееше да промени същността на Дризт. Тя мразеше Закнафейн толкова, колкото го и желаеше. Превръщането на това момче в боец, в истински безсърдечен войн, щеше да причини доста страдания на Повелителя на меча.

— Да се захващаме за работа тогава — заяви матрона Малис.

Тя плесна с ръце и в стаята влезе един голям сандък, ходещ на осем паякови крачета. Следваше го неспокоен роб от расата на гоблините.

— Ела, Бючюч — каза с успокояващ глас матроната.

Робът се завтече към трона на Малис, толкова много искаше да й угоди, застана пред нея и не помръдна, докато тя напяваше думите на едно дълго и мъчно заклинание.

Бриса и Мая с възхищение наблюдаваха уменията на своята майка — лицето на малкия гоблин се издуваше и извиваше, а кожата му потъмня. Няколко минути по-късно робът се превърна в мрачен елф. Щастлив, Бючюч се радваше на лицето си, без да разбира, че тази промяна го готвеше за смъртта.

— Сега си войн от мрачните елфи — каза му Мая — и ще се биеш за мен. Трябва да убиеш само един, по-низш от теб, боец и ще получиш свободата си — ще бъдеш обикновен гражданин от дома на До’Урден!

Гоблинът изгаряше от нетърпение — десет години слугуване на злите елфи му бяха достатъчни.

Малис стана и напусна фоайето.

— Последвайте ме! — нареди тя.

Двете й дъщери, гоблинът и сандъкът тръгнаха след нея.

Намериха Дризт в тренировъчната зала. Младежът лъскаше остриетата на ятаганите си. Когато зърна неочакваните си посетители той скочи на крака и застана тихо без да помръдва.

— Добра среща, синко — гласът на Малис звучеше по-майчински от всякога. — Днес трябва да преминеш през едно изпитание. Трябва да изпълниш една елементарна задача, необходима за приемането ти в Мелей-Магтеър.

Мая се приближи към своя брат.

— Освен теб, аз съм най-млада в дома До’Урден — обяви тя. — Имам правото да те подложа на изпитание и ще го сторя.

Дризт я гледаше объркан. Никога не беше чувал за подобно нещо. Сестра му повика сандъка, той се приближи към нея и тя повдигна капака му с уважение.

— Вече разполагаш с оръжията и с пиуафуи — обясни тя на втория син. — Време е да се сдобиеш с пълната екипировка на един войн, благородник на дома До’Урден.

Тя извади от сандъка чифт високи, черни ботуши и ги подаде на Дризт.

Младежът веднага събу старите си боти и обу ботушите. Бяха невероятно меки и вълшебни — промениха формата си, за да прилегнат идеално на краката му. Дризт знаеше каква магия притежават те — с тях той можеше да се придвижва в абсолютна тишина. Още не беше им се насладил, когато Мая му подаде следващия си подарък — много по-великолепен от предишния.

Дризт съблече своя пиуафуи и взе сребърната ризница. Никъде във Владенията нямаше толкова меки и гъвкави доспехи — с такава деликатна изработка — като тези на мрачните елфи. Ризниците не бяха по-тежки от дебела дреха, нагъваха се лесно като коприна и въпреки това можеха да отблъснат копие толкова лесно, колкото дървените брони на джуджетата.

— Биеш се с два ятагана, значи щит не ти е нужен. Но пък ще можеш да запасваш ятаганите си в това — по̀ подхожда на един благородник от мрачните елфи.

Тя му подаде колан от черна кожа, чиято катарама беше огромен изумруд, а ножниците към него — богато украсени със скъпоценни камъни.

— Приготви се — каза Малис на Дризт. — Трябва да заслужиш подаръците си.

Докато Дризт се обличаше, матроната се приближи към предрешения гоблин, който пристъпяше нервно, осъзнал, че задачата му няма да е толкова лека.

— Когато го убиеш, всичко това ще ти принадлежи — обеща му Малис.

Гоблинът се ухили до ушите, не можеше да проумее, че няма шансове в битката срещу Дризт.

Вторият син на До’Урден пристегна плаща пиуафуи около врата си и Мая му представи престорения воин.

— Това е Бючюч — каза тя. — Моят най-добър боец. Ще трябва да го победиш, за да заслужиш екипировката и… истинското си място в това семейство.

Дризт не се съмняваше в способностите си — мислеше, че битката ще е лесна и безопасна — и веднага се съгласи.

— Тогава да започваме — каза той и изтегли ятаганите си от богато украсените ножници.

Малис кимна успокояващо на Бючюч. Гоблинът взе меча и щита, дадени му от Мая, и се приближи към Дризт.

Вторият син на До’Урден започна бавно — изчакваше, за да прецени силата на противника си, без да го притиска с мощни удари. Само след миг беше разбрал, че Бючюч не се справя никак добре с меча и щита. Но не знаеше истинската същност на съществото и не можеше да повярва, че един мрачен елф няма никакъв усет към оръжията. Чудеше се дали не симулира, дали не е някаква уловка и с тази мисъл продължаваше да поддържа бавното темпо.

Скоро, след серия необуздани и неуравновесени удари от страна на Бючюч, Дризт почувства, че трябва да притисне своя съперник и замахна към щита на гоблина-елф. Съществото тромаво се опита да отвърне на атаката, да го прободе, но вторият син изби меча от ръката му и с едно извиване на ятагана успя да опре острието в гърдите на Бючюч.

— Елементарно — тихо промърмори Дризт.

Но истинското изпитание едва започваше.

По даден знак, Бриса извърши вцепеняващо заклинание върху гоблина и го замрази — така уязвим — в тази позиция. Наясно със затрудненото си положение, Бючюч се опита да се отскочи назад, но магията не му позволяваше да мръдне.

— Удари го — каза Малис на Дризт.

Той погледна към ятагана си, после към матроната — не можеше да повярва на ушите си.

— Трябва да убиеш война на Мая — изръмжа Бриса.

— Не мога… — започна Дризт.

— Убий го! — изрева Малис и този път в заповедта й звучеше магическа сила.

— Промуши го! — изкомандва по същия начин Бриса.

Младият До’Урден почувства как губи контрол над себе си. Беше толкова погнусен от мисълта да убие беззащитен съперник, че концентрира цялата си умствена сила, за да устои на силата на върховните жрици. За кратко успя да отблъсне заповедите им, но не можеше да отдръпне оръжието си от Бючюч.

— Убивай! — пищеше Малис.

— Удряй! — крещеше Мая.

Така продължи няколко мъчителни секунди. Пот изби по челото на момчето. И тогава волята му се пречупи. Ятаганът му се заби в гърдите на злочестото създание, мина през ребрата и промуши сърцето му. В този момент Бриса освободи Бючюч от хватката на заклинанието си. Искаше Дризт да види агонията, изписана по лицето на умиращия елф и да чуе предсмъртните му стенания, докато съществото се свличаше на пода.

Вторият син на До’Урден не можеше да си поеме дъх, нито да откъсне очите си от обляното в кръв острие.

Дойде редът на Мая да влезе в играта. Със своя жезъл тя удари Дризт по рамото и го повали на пода.

— Ти уби моя боец! — изръмжа тя. — Сега ще се биеш с мен!

Младежът се търколи далече от разярената жрица и се изправи на крака. Той не искаше да се бие, но Малис прочете мислите му и го заплаши, преди да е успял да хвърли оръжията си.

— Ако не се биеш, Мая ще те убие!

— Това не е начинът… — запротестира Дризт, но думите му се изгубиха в звънтенето на елмаза, когато отблъсна един тежък удар.

Беше започнал съревнованието, независимо дали му харесваше или не. Мая се биеше добре — всички жени прекарваха дълги часове в тренировки с оръжията — и беше по-силна от Дризт. Но той беше син на Закнафейн и най-добрият му ученик и когато се убеди, че няма начин да се измъкне от това положение, пристъпи напред и започна да нанася удари срещу сестра си като използваше всяка хитрост и маневра, която знаеше.

Ятаганите се преплитаха и потапяха в танц, който възхити Мая и Бриса. Матрона Малис не забеляза почти нищо — беше съсредоточила вниманието си в изпълнението на друга, силна магия. Тя не се съмняваше, че Дризт може да победи сестра си и планът й беше съобразен със собствените й опасения.

Момчето действаше само в защита и се надяваше частица здрав разум да се пробуди в матроната, за да се спре всичко това. Той искаше да бутне Мая, да я накара да се препъне, да я притисне до земята и така да сложи край на битката. Искаше му се да вярва, че Малис и Бриса няма да го принудят да убие сестра си, както Бючюч преди малко.

Най-накрая Мая се подхлъзна. Тя замахна с щита си, за да парира удара на ятагана, извисяващ се над нея, но при сблъсъка загуби равновесие и ръката й се повдигна високо. С другото си острие, Дризт я удари в гърдите и я поряза съвсем леко, колкото да я накара да отстъпи.

Тогава заклинанието на Малис достигна до ятагана.

Кървавото елмазено острие изведнъж оживя и започна да се гърчи в ръцете на Дризт, докато той не осъзна, че държи опашката на змия — отровна змия, която се нахвърли срещу него!

Омагьосаното чудовище изплю отровата си в очите на младежа и го заслепи. Тогава той почувства болката от удара на камшика на Бриса. Шестте змийски глави забиха зъбите си в гърба на Дризт, разкъсаха новата му ризница и проникнаха в тялото му, което се разтърси от непоносима болка. Елфът рухна безпомощен на земята и се преви на две, а Бриса продължаваше да го налага с камшика, отново и отново.

— Никога не посягай на жена от мрачните елфи! — удряше и крещеше тя, докато Дризт не изгуби съзнание.

Един час по-късно момчето се свести. Намираше се в леглото си, а над него се бе привела матрона Малис. Върховната жрица се бе погрижила за раните му, но острата болка не беше отминала — напомняше му за урока, който бе получил преди малко. Но споменът не беше толкова ярък, колкото кръвта, изцапала ятагана му.

— Ще ти подновим ризницата — каза му Малис. — Вече си истински войн. Заслужил си го — тя се обърна, излезе от стаята и остави Дризт сам с болката и спомена за изгубената си невинност.

* * *

— Не го изпращай — нагло й противоречеше Зак.

Той гледаше към матрона Малис — към самодоволната владетелка, която седеше във високия трон от камък и черно кадифе. Както винаги, Бриса и Мая стояха от двете й страни.

— Той е войн от мрачните елфи — без да повишава тон отвърна Малис. — Трябва да постъпи в Академията. Такива са обичаите ни.

Зак се огледа безпомощно наоколо. Мразеше това място, преддверието на параклиса, скулптурите на Кралицата на Паяците, които не го изпускаха от дяволския си поглед; мразеше и Малис, седнала на трона на властта, издигаща се над него.

Той отпрати виденията и събра смелост. Напомняше си, че този път причината, да се противопостави на матроната, е доста основателна.

— Не го изпращай! — изсъска той. — Те ще го унищожат!

Ръцете й стискаха здраво каменните странични облегалки на големия трон.

— Момчето притежава повече умения от половината членове на Академията — бързаше да продължи Зак, преди гневът на матроната да е избухнал. — Само ми дай още две години и ще го превърна в най-добрия войн в Мензоберанзан!

Малис се отпусна назад в трона. Беше станала свидетел на напредъка, постигнат от нейния син, и не можеше да отрече, че Зак имаше нужния потенциал, за да изпълни обещанието си.

— Той заминава — упорито каза тя. — Уменията на един истински войн не се ограничават само в употребата на оръжия. Дризт има още много да учи.

— Какво — как да извършва предателства ли? — закрещя мрачният елф, прекалено ядосан, за да мисли за последствията.

Дризт му бе разказал за стореното от Малис и злите й дъщери през този ден, и Повелителят на меча много добре разбираше подбудите им. Техният „урок“ едва не бе пречупил младежа и сигурно му бе отнел завинаги идеалите, в които така силно вярваше.

— Сега, когато е загубил чистотата си, когато е загубил почва под краката си, ще му е много по-трудно да се придържа към морала и принципите си.

— Внимавай какво говориш, Закнафейн! — предупреди го Малис.

— Аз се бия със сърцето си! — извика той. — Затова винаги печеля. Синът ти се бие по същия начин, със страст. Не позволявай на догмите в Академията да му я отнемат!

— Оставете ни — заповяда матроната на дъщерите си.

Мая се поклони и се втурна към вратата. Бриса я последва, без да бърза, но спря за миг и хвърли изпълнен с подозрение поглед към Повелителя на меча. Той не я погледна, а си представи нещо, свързано с меча му и нейната самодоволна усмивка.

— Закнафейн — започна Малис и отново се приведе напред. — През всичките тези години търпя безочливите ти разбирания само защото си най-добрият в боравенето с оръжия в цял Мензоберанзан. Ти обучи добре войниците ми и слабостта ти да убиваш мрачни елфи, особено жрици на Кралицата на Паяците, спомогна много за издигането на дома До’Урден в обществото. Не съм и никога не съм била неблагодарна с теб. Но сега те предупреждавам за последен път, Дризт е мой син, не на негово величество баща му! Момчето отива в Академията и ще научи каквото е необходимо, за да стане принц на дома До’Урден. Ако продължаваш да се месиш в делата ми, Закнафейн, повече няма да си затварям очите за действията ти! И ще принеса сърцето ти на Лот.

Зак удари токовете си в пода и леко се поклони. После се обърна и напусна преддверието. Опитваше да се измисли някакъв изход от тази мрачна и безнадеждна ситуация. Докато преминаваше през главния коридор, отново чу писъците на умиращите деца на ДеВир — децата, които нямаше да се сблъскат със злините на мрачните елфи от Академията. Май стана добре, че не оцеляха.