Р. А. Салваторе
Градът на мрака (10)

8
Кръвна Връзка

Зак го притисна със серия от ниски удари. Дризт бързо се опита да се отдръпне, да уравновеси крачка, но при всяка негова стъпка го очакваха безмилостни атаки. Младежът се принуди да действа в отбрана. Много често вместо самите остриета Дризт намираше ръкохватката на оръжието си в много по-голяма близост до Зак.

Учителят се приведе ниско, приближи се и проби защитата на младия До’Урден.

Дризт изкусно развъртя ятаганите си на кръст, но трябваше да застане на твърда позиция, за да отблъсне светкавичната атака на Повелителя на меча. Момчето знаеше, че му е погоден номер и всеки момент очакваше следващото нападение. Зак прехвърли тежестта на тялото върху единия си крак и се хвърли право напред — с остриетата на двата меча насочени в слабините на Дризт.

Младежът изруга наум и кръстоса ятаганите пред себе си с върховете надолу, за да парира удара на мечовете. Но когато трябваше да пресрещне оръжията на Зак, Дризт се поколеба, подтикван от вътрешен импулс, и отскочи встрани, което му коства болезнен удар от вътрешната страна на бедрото. Отвратен, той захвърли ятаганите си на пода.

Зак също отскочи назад. Държеше мечовете си отпуснати надолу и изглеждаше наистина смутен.

— Не трябваше да пропускаш този ход — без заобикалки му каза той…

— Това париране не е правилно — отвърна Дризт.

В очакване на някакво обяснение, Зак допря върха на меча си в земята и се подпря на оръжието. В миналото той би наранил, дори убил ученик за такова безочливо поведение.

— Кръстосването на остриетата отблъсква атаката, но каква е ползата от това? — продължи Дризт. — Когато маневрата приключи, острието на моя ятаган остава насочено надолу и е прекалено ниско, за да предприема ефективна атака срещу теб, а ти имаш възможността да отскочиш назад и да се измъкнеш.

— Но така ще отблъснеш моето нападение.

— Само за да последва друго — спореше момчето. — Най-доброто положение, което мога да се надявам да заема след „долно кръстосване“ е изравнената позиция.

— Да… — потвърди Зак без да разбира проблема на своя ученик с това разиграване.

— Спомни си на какво си ме учил! — изкрещя Дризт. — „С всеки ход трябва да се печели предимство“ — постоянно ми го повтаряш, но аз не виждам къде е предимството в използването на „долно кръстосване“.

— Така ти е изгодно и ми цитираш само първата част на урока — също толкова ядосан го сгълча Зак. — Или довърши фразата, или въобще не я използвай! „С всеки ход трябва или да се печели предимство, или да се избегне неизгодна позиция.“ С това кръстосване отблъскваш двойните удари под кръста! Твоят опонент вече е имал предимство, за да се реши да предприеме такъв дързък и нападателен ход най-доброто, което можеш да сториш в такава ситуация, е да изравниш позициите.

— Парирането не е правилно — инатеше се Дризт.

— Вдигни оръжията — изръмжа Зак и пристъпи заплашително към момчето.

То не реагира и Закнафейн се нахвърли с мечовете срещу него.

Дризт се наведе, претърколи се, сграбчи ятаганите и се изправи, за да посрещне атаката. Чудеше се, обаче, дали това бе поредният урок или истинско нападение.

Повелителят на меча яростно го притисна, нанасяше удар след удар, а момчето отстъпваше назад — въртеше се в кръг. То се отбраняваше достатъчно добре, за да забележи познатия елемент в атаките на учителя — те идваха ниско отдолу, много по-често изтласкваха и издигаха основата на ятаганите на младежа, отколкото остриетата им.

Дризт осъзна, че Зак е решил да подкрепи думите си с доказателства. На лицето му беше изписана такава ярост, че момчето не знаеше на какво е способен неговият учител. Ако се окажеше прав, дали щеше да го промуши отново в бедрото? Или в сърцето? Зак нанасяше удари отгоре, отдолу и момчето зае твърда позиция.

— Двоен удар под кръста! — изрева Повелителят на меча и се хвърли напред.

Дризт беше готов да го посрещне. Изпълни „долно кръстосване“ и самодоволно се ухили, когато чу звънтенето на елмаза — на ятаганите, пресичащи пътя на мечовете. После продължи само с една ръка. Мислеше си, че по този начин може да отклони и двата меча на своя учител. Сега, когато парираше само с едно оръжие, Дризт го размаха в отклоняващи противоудари.

Докато той сменяше ръката си, Зак забеляза една маневра, една уловка. Беше подозирал, че момчето може да я използва. Учителят спусна по-близкия си меч към земята до париращото оръжие на младия До’Урден. Дризт се опита да се противопостави, да удържи тежестта на ятагана си, но загуби равновесие. Успя да се задържи, преди да е паднал съвсем, макар че кокалчетата на пръстите му докоснаха каменния под. Още вярваше, че Зак се е хванал натясно в капана и, че може да завърши великолепното си изпълнение. Момчето прекрачи леко напред, за да заеме стабилна позиция.

Повелителят на меча се строполи на пода и се опита се да избегне извилия се в дъга ятаган. Претърколи се само веднъж и заби тока на ботуша си в свивката на коляното на Дризт. Преди да е усетил какво става, младежът лежеше по гръб на земята.

Зак рязко наруши собствената си инерция и скочи на крака. Зашеметеният Дризт не разбра кога мрачният елф се надвеси над него и опря върха на меча си в гърлото му. Беше болезнено и оттам се проточи малка струйка кръв.

— Да имаш още нещо за казване? — изръмжа учителят.

— Парирането не е правилно — отвърна Дризт.

Закнафейн не се сдържа и избухна в смях. Той хвърли меча си на пода, протегна ръка към момчето и му помогна да се изправи. Бързо се беше успокоил — учителят разбра това по бледолилавите очи на своя ученик, когато го отдалечи на една ръка разстояние, за да го погледне. Зак се възхищаваше на лекотата, с която Дризт нанасяше удари, на начина, по който държеше двата ятагана, сякаш се бяха сраснали с ръцете му. Младият мрачен елф тренираше само от няколко месеца, но вече можеше да борави отлично с почти всяко оръжие от огромната оръжейна на дома До’Урден.

Тези ятагани! Любимите му мечове с извити остриета, които подчертаваха зашеметяващия размах на бойния му стил. Младият войн, макар и почти дете, можеше да надвие половината от членовете на Академията само с тези два ятагана. Тръпки побиха Зак като си представи в какъв великолепен боец щеше да се превърне това момче след години.

Но не само физическите качества и потенциалът на младия До’Урден бяха привлекли вниманието му. Закнафейн бе осъзнал, че нравът на момчето наистина се различава от този на мрачните елфи. То имаше невинен характер и не беше никак злобно. Повелителят на меча не можеше да го погледне, без да изпита гордост от него. Във всяко едно отношение Дризт и Зак се придържаха към еднакви принципи — към така необичайната за Мензоберанзан нравственост.

Макар че момчето също усещаше връзката помежду им, то не знаеше, че те единствени споделяха тези нрави в покварения свят на мрачните елфи. Но разбираше, че „чичо Зак“ е различен от всички, които познаваше — семейството си и малка част от войниците на До’Урден. Със сигурност се различаваше от най-голямата му сестра, Бриса, и нейния фанатичен, почти сляп стремеж за издигане в тайнствената религия на Лот. Различаваше се и от матрона Малис — майката на Дризт, която не разговаряше с момчето, освен ако не се налагаше да му заповяда да свърши нещо.

Закнафейн умееше да се усмихва и без някой да е пострадал. Той беше единственият мрачен елф, който изглеждаше доволен от положението, което заемаше, и чийто смях Дризт някога бе чувал.

— Добър опит — призна Повелителят на меча за неуспешната тактика на своя ученик.

— Щях да съм мъртъв, ако битката беше истинска — отвърна момчето.

— Със сигурност — каза Зак. — Но тренировките са за това, нали? Замисълът беше хубав, бързината ти — перфектна. Само позицията ти не беше правилна. И все пак, бих казал, че опитът наистина беше добър.

— Ти очакваше, че ще се получи така.

Зак се усмихна и кимна.

— Да, може би, защото съм виждал и друг ученик да пробва същото.

— Срещу теб? — попита Дризт и се почувства малко разочарован, че усетът му в боя не беше неповторим.

— Едва ли — намигна му Зак. — Видях как тактиката ми се провали по същия начин като твоята.

Лицето на Дризт се озари.

— Мислим еднакво — отбеляза той.

— Така е — съгласи се по-възрастният елф. — Само че аз съм натрупал познание — имам четири века опит, а ти нямаш и двайсет години. Повярвай ми, мой нетърпеливи ученико, кръстосването е правилното париране.

— Може би — отвърна Дризт.

Зак прикри усмивката си.

— Когато откриеш по-ефикасно отблъскване, ще го изпробваме. Но дотогава ще трябва да ми се довериш. Обучил съм повече войници, отколкото можеш да си представиш — цялата армия на До’Урден и десет пъти повече, когато бях учител в Мелей-Магтеър. Обучих Ризен, сестрите ти и двамата ти братя.

— Двама?

— Аз… — спря за момент Зак и изгледа момчето с любопитство. — Разбирам. Не са си направили труда да ти кажат.

Зак не беше сигурен дали той е човекът, който трябва да каже истината на младежа. Но се съмняваше, че матрона Малис има желание да го стори. Не му беше казала, сигурно защото за нея историята със смъртта на Налфейн не беше важна.

— Да, двама — реши да му обясни Зак. — Когато се роди, ти имаше двама братя: Дайнин, когото познаваш, и по-възрастния Налфейн, който беше магьосник със завидно могъщество. Налфейн загина в битка същата нощ, в която ти се появи на бял свят.

— Бил се е с джуджетата или с проклетите гномове? — извика Дризт, а очите му се разшириха като на дете, което молеше да му се разкаже страшна приказка преди лягане. — Защитавал е града от зли завоеватели или от крадливи чудовища?

На Зак не му беше лесно да съчетае изкривените разбирания на мрачните елфи с чистосърдечното мислене на Дризт.

— Обсипи младежа с лъжи — тежко въздъхна на себе си, а на Дризт отговори:

— Не.

— Бил се е срещу някой още по-противен враг? — притискаше го момчето. — Злите елфи от Повърхността?

— Загина от ръката на мрачен елф! — безсилно каза Повелителят на меча и видя как блясъкът се изпари от очите на момчето.

То се приведе назад и започна да обмисля различни предположения, а Зак едва понасяше смущението, изписано по лицето му.

— Имало е война с друг град? — мрачно попита Дризт. — Не знаех…

Зак не каза нищо. Обърна се и се запъти към покоите си. Нека Малис или някой от лакеите й да убие всичко невинно в това момче. Дризт остана зад него и задържа напиращите въпроси. Разбра, че беше настъпил краят на разговора и на този урок. Разбра, че току-що му бе убягнало нещо важно.

* * *

В продължение на дълги часове и дни Закнафейн посвещаваше Дризт в техниките на боя. Така дните се превърнаха в седмици, а седмиците в месеци. Времето вече нямаше значение. Биеха се, докато паднат от умора, а щом съберяха сили, веднага продължаваха с тренировките.

На третата година, когато навърши деветнайсет, вторият син на До’Урден с часове не отстъпваше на Повелителя на меча — дори в много от битките започна да действа нападателно.

Зак се наслаждаваше на тези дни. За пръв път от много години му се случваше да попадне на елф с потенциала на равностоен противник. За пръв път тренировъчната зала се огласяше и от смях, а не само от ударите на стоманата.

Той наблюдаваше как Дризт расте — снажен и почтен, внимателен, буден и интелигентен. На учителите от Академията щеше да им бъде доста трудно да го хванат в безизходно положение дори през първата му година!

Тази мисъл успяваше да развълнува Зак, но само докато не си припомнеше правилата на Академията — и на живота на мрачните елфи — и как те щяха да повлияят на неговия забележителен ученик. Как щяха да убият усмивката в лилавите очи на момчето.

Един ден имаха посещение, което определено им напомни за света на елфите, отвъд стените на тренировъчната зала — беше матрона Малис.

— Обръщай се към нея с необходимото уважение — предупреди Зак, когато Мая обяви пристигането на матроната.

Повелителят на меча разсъдливо пристъпи няколко крачки напред — искаше да поздрави насаме главата на дома До’Урден.

— Приветствам ви, матрона Малис — каза той и се поклони ниско. — На какво дължа честта да ме посетите?

Малис се изсмя, когато проникна зад фасадата на добрите му обноски.

— Ти и моят син прекарахте много време тук — каза тя. — Дойдох да видя резултатите.

— Момчето е отличен боец — увери я той.

— Дано да е — измърмори матроната. — Само след година постъпва в Академията.

Когато чу съмнението в думите на Малис, Зак присви очи и изръмжа:

— В Академията никога не са имали войн, който да си служи така добре с мечовете.

Жрицата се отдалечи от него и застана пред Дризт.

— Не се съмнявам в необикновените ти умения с оръжието — каза тя на момчето, въпреки че хвърли многозначителен поглед на Зак.

— Носиш ги в кръвта си. Но има и други качества, които правят от мрачния елф добър войн. Качества на сърцето. Начинът му на мислене!

Дризт не знаеше какво да й отговори. През последните три години я беше виждал само няколко пъти, а и не бяха говорили.

Повелителят на меча видя притеснението, изписано по лицето на своя ученик и се уплаши, че момчето може да сбърка, а Малис чакаше само това. Тогава тя щеше да има причина да унижи Зак, да го отстрани от обучението на Дризт, а самия втори син да предаде в ръцете на Дайнин или на някои друг безсърдечен убиец. Закнафейн беше най-добрият преподавател що се отнася до оръжията и бойната техника, но ученикът му вече знаеше как да борави с тях, а Малис искаше момчето да бъде емоционално закалено.

Учителят не можеше да рискува да се случи това — толкова високо ценеше времето си прекарано с този млад мрачен елф. Той извади мечовете си от украсените със скъпоценни камъни ножници, насочи ги срещу Дризт пред очите на матроната и изкрещя.

— Хайде, да й покажем на какво си способен, млади войне!

В очите на втория син лумна пламък, когато видя връхлитащия насреща необуздан учител. Ятаганите веднага се озоваха в ръцете му, сякаш ги бе призовал.

И добре, че стана така! Зак се нахвърли срещу Дризт с такова настървение, с каквото не го беше правил досега, дори и когато му доказваше ползата от долното кръстосване. Мечът се сблъска с ятаганите — полетяха искри, Дризт отстъпваше назад, а ръцете го боляха от силата на тежките удари.

— Какво пра… — опита се да го попита момчето.

— Покажи й — изръмжа Зак и нанасяше удари отново и отново.

Дризт едва избегна един разсичащ, който за малко да го убие. Но притеснението не му позволяваше да започне атака.

Закнафейн изби единия ятаган от ръцете му, после и другия и използва едно много неочаквано оръжие — вдигна високо крака си и заби тока си право в носа на момчето. То се претърколи назад и се опита да запази дистанция между себе си и обезумелия Зак поне, докато възвърне сетивата си.

Застанал на колене, Дризт видя как Повелителят на меча се приближава към него.

— Покажи й! — все по-яростно крещеше той.

Кожата на момчето пламна в лилавите пламъци на вълшебния огън, което го правеше много по-лесна мишена. То отвърна по единствения начин, по който можеше — спусна кълбо от черен мрак върху себе си и своя учител. Дризт предусети следващия ход на Зак и направи мъдър избор — легна по корем и започна да лази, като държеше главата си ниско.

При първите признаци за появата на кълбото, Зак бързо левитира около десет фута нагоре и се спусна към ученика си като размахваше мечовете, насочени към лицето му.

Когато момчето излезе от другата страна на тъмната сфера, то се обърна и видя само подметките на ботушите на своя инструктор. Нямаше нужда да гледа повече, за да предположи смъртоносните, слепи атаки на Зак. Ако Дризт не се бе снишил в мрака, щеше вече да е разсечен на две.

Притеснението отстъпи място на гнева. Когато Повелителят на меча се спусна от магическата височина и започна да нанася удари пред кълбото, Дризт остави яростта си да го поведе в битката. Той се завъртя сякаш направи пирует, точно преди да достигне до Зак, единият му ятаган описа изящна дъга, а другият се спусна напред в пронизващ удар.

Зак отскочи назад, избегна ятагана и успя да парира другия.

Но Дризт не беше приключил със своя учител. С острието, с което нападаше, започна да замахва рязко и късо напред, принуждавайки Закнафейн да отстъпи няколко крачки назад, обратно в тъмнината. Сега можеха да разчитат единствено на изключително развития си слух и на инстинктите си. Най-накрая Повелителят на меча успя да заеме твърда позиция, но Дризт започна да нанася удари с краката си всеки път, когато ятаганите и тяхното балансиране му позволяваха. С един ритник успя да пробие защитата на Зак и да изкара въздуха от дробовете му.

Когато излязоха от кълбото, Закнафейн също пламтеше целия във вълшебен огън. Той видя ненавистта, искряща по лицето на младежа и изпита отвращение, но осъзна, че този път нито той, нито Дризт, имаха право на избор. Този сблъсък трябваше да е грозен, да е истински. Постепенно Зак установи по-бавен ритъм и действаше само в отбрана — така Дризт в бясното си настървение щеше да се изтощи по-бързо.

Но Дризт замахваше отново и отново, безмилостен и неуморим. Учителят му го насърчаваше — караше го да вижда пролуки, там, където такива липсваха, а момчето винаги откликваше — с удар, замах или ритник.

Матрона Малис мълчаливо наблюдаваше сцената. Не можеше да отрече, че Зак е обучил добре сина й — физически Дризт беше подготвен повече от отлично за влизане в битка.

Но Закнафейн знаеше, че за матроната умението да се борави с оръжие далеч не е всичко. Трябваше да я държи колкото се може по-далеч от момчето, трябваше да й попречи да говори с него. Тя нямаше да одобри държанието му.

Дризт започна да се уморява, Повелителят на меча можеше да усети това, въпреки че изтощението, което се чувстваше в ръцете на младия До’Урден, беше до известна степен само за заблуда.

— Давай — тихо промълви Закнафейн.

Изведнъж кракът му се „схвана“. Докато Зак се опитваше да запази равновесие, дясната му ръка се залюля и увисна и в защитата му се разкри пробив, на който момчето не можеше да устои.

Ударът дойде изневиделица. Лявата ръка на учителя се стрелна, рязко пресече пътя на ятагана, избивайки го от ръката на младежа.

— Ха! — изкрещя Дризт.

Той очакваше този ход и насочи следващата си атака. Ятаганът профуча покрай лявото рамо на Зак, но след парирането на учителя започна да се спуска неизбежно надолу от инерцията на оръжието.

Още преди Дризт да е повторил нападението си, Зак бе вече на колене. Ятаганът на момчето го беше порязал леко, но без да го нарани. Повелителят на меча скочи на крака и замахна отдясно, с дръжката напред. Тя удари Дризт право в лицето. Онемял, младежът отстъпи голяма крачка назад и замръзна на място. Ятаганът се изплъзна от ръката му. Блестящите му очи дори не мигнаха.

— Маневра в маневрата! — обясни му Зак.

Младият До’Урден се строполи на пода в безсъзнание.

Матрона Малис кимна одобрително, когато Повелителят на меча се върна при нея.

— Готов е за Академията — отбеляза тя.

Закнафейн не каза нищо, но по лицето му се изписаха разочарование и гняв.

— Виерна вече постъпи там — продължи Малис. — Като повелителка, ще преподава в Арах-Тинилит — школата на Лот. Това е голяма чест.

Пази репутацията на дома До’Урден, помисли си Зак, но беше достатъчно умен, за да не произнася тези мисли.

— Дайнин скоро ще я последва — каза матроната.

Мрачният елф беше изненадан. Два наследника, учители в Академията, по едно и също време?

— Добре си се потрудила, за да ги настаниш там — дръзна да отбележи той.

— Пито — платено — усмихна се Малис.

— И с каква цел? Да защитават Дризт?

— От това, което току-що видях, по-скоро Дризт ще ги защитава — засмя се силно матроната.

Като чу това, Зак прехапа устната си. Дайнин беше два пъти по-добър войн от Дризт и десет пъти по-безсърдечен убиец. Личеше си, че подбудите на Малис са различни.

— През следващите двайсет години три семейства от първите осем ще имат най-малко по четири представители в Академията — призна матрона Малис. — Синът на матрона Баенре и Дризт ще постъпят в един клас.

— Значи имаш големи стремежи — отбеляза той. — И докъде ще стигне дома До’Урден под управлението на матрона Малис?

— Ще ти изтръгна езика заради този сарказъм — предупреди го матроната. — Трябва да сме големи глупаци, ако изпуснем такава отлична възможност да узнаем нещо повече за враговете си.

— Първите осем семейства — замисли се Зак. — Бъдете предпазлива, матрона Малис. Не забравяйте, враговете ни са и сред по-низшите домове. Там ги търсете. Някога имаше един дом, който не внимаваше и допусна грешка — домът ДеВир.

— Няма да ни атакуват отдолу — подсмихна се тя. — Ние сме деветият дом, но можем да се похвалим с много повече сила и мощ, отколкото голяма част от останалите. Никой няма да ни нападне в гръб, когато има много по-лесни мишени нагоре по стълбицата.

— И нещата се развиват в наша полза — добави Зак.

— Именно в това е смисълът, не е ли така? — с широка зла усмивка попита Малис.

Нямаше нужда мрачният елф да й отговаря, върховната жрица знаеше мнението му. Смисълът определено не беше в това.

* * *

Когато по-късно останаха сами, Закнафейн каза на момчето:

— Челюстта ти ще се оправи по-бързо, ако не говориш толкова много.

Дризт го изгледа сърдито.

Повелителят на меча поклати глава.

— Станахме добри приятели — каза му той.

— И аз така си мислех — промърмори момчето.

— Тогава помисли по-хубаво — смъмри го учителят. — Да не мислиш, че матроната ще одобри подобни отношения между нейния повелител на меча и най-малкия й безценен син. Ти си мрачен елф, Дризт До’Урден и имаш благородническа кръв. Забранено ти е да имаш приятели!

Дризт се сепна, сякаш бе получил плесница.

— Е, може да имаш, без да го показваш — допусна Зак и положи ръка на рамото на младежа, за да го успокои. — Тук приятелство означава безсилие, непростимо безсилие. Матрона Малис не би позволила… — той осъзна, че плаши момчето и спря. — Е — тихо призна той, — поне се познаваме един друг.

Но за Дризт това сякаш не беше достатъчно.