Р. А. Салваторе
Градът на мрака (21)

19
Обещания за слава

— Подуши ли следата? — прошепна Дризт и се доближи до пантерата.

Той погали Гуенивар по гърба и по отпуснатите й мускули разбра, че наблизо нямаше опасност.

— Избягали са — загледа се в празния коридор, простиращ се пред тях. — „Гадни гномове“, така ги нарече брат ми, когато открихме следите им край езерото — Дризт прибра ятагана си и коленичи до котката с ръка, удобно подпряна на нейния гръб. — „Гадни и глупави“, но явно не са глупави, щом успяха да ни се изплъзнат.

Гуенивар го погледна така, сякаш бе разбрала всяка негова дума и мрачният елф почеса по главата своята най-добра приятелка. Спомняше си ясно как се бе развълнувал преди седмица, в деня, когато Дайнин — въпреки гнева на Масой Хюнет — заповяда пантерата да заеме предна позиция в патрула, редом с него — вторият син на До’Урден.

— Котката си е моя! — беше припомнил Масой на Дайнин.

— Ти си мой! — беше му отвърнал Дайнин, ръководителят на патрула, и така бе сложил край на всички спорове.

Масой призоваваше Гуенивар от Звездната равнина всеки път, когато вълшебната статуетка позволяваше, и заповядваше на пантерата да изтича напред, да осигури безопасността на Дризт и да му прави компания.

По непознатите топлинни отблясъци по стените младият До’Урден отгатна, че са напуснали границите на района, отреден на неговия патрул. Съвсем съзнателно се беше отдалечил на по-голямо разстояние от това, което го бяха посъветвали другарите му. Беше сигурен, че той и Гуенивар можеха сами да се грижат за себе си, а и когато другите бяха далеч, той можеше да си почине и да се наслади на спокойствието, докато ги чака. Минутите, които Дризт прекарваше сам, му бяха необходими, за да подреди противоречивите си чувства, а това винаги му костваше безкрайни усилия. Докато той разсъждаваше на глас, пантерата бе неговият идеален слушател — никога не го укоряваше и винаги изглеждаше толкова разбираща.

— Започвам да се чудя, къде е смисълът на всичко това — прошепна той на котката. — Наистина, не се съмнявам, че вършим добра работа с патрулите. Ето, например, тази седмица — победихме доста чудовища, които можеха да нанесат големи щети на града, но къде е ползата от това?

Той погледна в дълбоките очи на Гуенивар й в тях откри съчувствие. Беше убеден, че по някакъв начин тази котка разбира объркването му.

— Може би все още не знам кой съм — замисли се той. — Или не знам какъв е моят народ. Всеки път, когато открия следа към истината, тя ме отвежда до пътеки, които не смея да последвам, до заключения, които не мога да приема.

— Ти си мрачен елф — каза някой зад него.

Дризт се обърна и видя Дайнин, застанал на няколко крачки от него, да го гледа с мрачна загриженост, изписана на лицето му.

— Гномовете са избягали и се намират извън обсега ни — промълви вторият син, в опит да разсее безпокойството на своя брат.

— Още ли не си разбрал какво означава да си мрачен елф? — попита Дайнин. — Не си ли разбрал пътищата на нашето минало и обещанията, които ни предлага бъдещето?

— За историята ни знам само това, което ни преподаваха в Академията — отвърна младият войн. — Обучението ни започна с часовете по история. За бъдещето или за мястото, което сега обитаваме, не знам нищо.

— Но знаеш за враговете ни — подсказа му Дайнин.

— Безбройни врагове — тежко въздъхна Дризт. — Те се крият в сенките на Подземния мрак и дебнат, чакат защитата ни да отслабне. Но ние сме винаги нащрек и враговете ни падат повалени от нашата мощ.

— Да, но истинските ни неприятели не обитават мрачните пещери на нашия подземен свят — каза Дайнин с лека усмивка на лицето. — Техният свят е особен и покварен от злите сили.

Дризт знаеше за какво говори брат му, но подозираше, че той крие нещо.

— Светлите елфи — прошепна младият До’Урден и думата разбуди противоречиви чувства в душата му.

Цял живот му бяха разказвали за злите „братовчеди“ на мрачните елфи, за това как те ги бяха принудили да заживеят в земните недра. Дризт беше погълнат от всекидневните си задачи и не намираше много време да мисли за тях, но когато се сетеше — името им звучеше като молитва в главата му, молитва срещу всичко, което мразеше в своя живот. Ако можеше по някакъв начин да обвини елфите, живеещи на Повърхността, за всички нередности в обществото на мрачните елфи, значи можеше и да намери надежда за бъдещето на своя народ. Дризт смяташе вълнуващите легенди за войната между елфите за поредния куп лъжи, но в сърцето и душата си отчаяно вярваше в тези приказки.

Той се обърна към Дайнин.

— Светлите елфи — повтори. — Каквито и да са те.

Първият син се подсмихна на нестихващия сарказъм на своя по-малък брат — беше станал направо банален.

— Те са точно такива, каквито са ти ги описали в училище — увери го той. — Нямат никакви ценности и са много по-зли, отколкото можеш да си представиш. Те са мъчителите на нашия народ, които са ни прогонили преди векове, които са ни принудили…

— Знам легендите — прекъсна го Дризт, разтревожен от развълнувания и все по-силен глас на Дайнин. — Ако сме приключили с охраняването за днес, нека да пресрещнем останалите в покрайнините на града. Това място е прекалено опасно за подобни разговори — войнът се изправи и пое по обратния път, следван от пантерата.

— Не толкова опасно, колкото мястото, което скоро ще ти покажа — каза брат му със същата лукава усмивка.

Дризт спря и го изгледа с любопитство.

— Предполагам, че трябва да ти кажа — продължаваше да увърта Дайнин. — Бяхме избрани, защото сме най-добрият патрул. Със сигурност ти си допринесъл много, за да заслужим тази чест.

— За какво сме избрани?

— След две седмици ще напуснем Мензоберанзан — обясни първият син. — Задачата ни ще трае дълго и ще ни отведе на много мили разстояние от града.

— Колко дълго? — попита по-малкият брат, с нарастващо любопитство в гласа.

— Две-три седмици, но ще си струва. Ние, малки ми братко, ще бъдем онези, които ще отмъстят на най-омразния ни враг; онези, които ще поведат велика битка в името на Кралицата на Паяците!

Дризт си помисли, че е разбрал, но изказването на Дайнин беше прекалено странно, за да е сигурен.

— Елфите! — сияеше Дайнин. — Избраха ни, за да ги нападнем на Повърхността!

Вторият син не се вълнуваше така, както по-големия му брат. Не знаеше какви ще са последствията от подобна мисия, ала поне щеше да види тези светли елфи с очите си. Щеше да разбере дали това, в което вярваше и се надяваше в сърцето си, е истина. Нещо много по-истинско попарваше вълнението на Дризт — разочарованието, с което се сблъскваше още от най-ранните си години. То му напомняше, че истината за елфите може да оправдае злата природа на неговия народ, но може и да му отнеме нещо много по-важно. Младият воин не знаеше как да се чувства.

* * *

— Повърхността — замисли се Алтън. — Сестра ми веднъж се качи там — отново извършваха нападение. „Най-великолепното преживяване“ — така каза тя — Безликият погледна Масой, но не знаеше как да тълкува отчаянието, изписано по лицето му. — Сега твоят патрул ще направи това пътешествие. Завиждам ти.

— Аз няма да отида — заяви младият Хюнет.

— Как така няма да отидеш? — учуди се Алтън. — Това е изключителна възможност. Близо две десетилетия — за жалост на Лот, в което съм сигурен — Мензоберанзан не е извършвал подобно нападение. До следващото могат да изминат още двайсет години, а тогава вече няма да си в патрулите.

Масой се надвеси над малкото прозорче в стаята на Алтън и огледа двора на дома Хюнет.

— И освен това — тихо продължи Безликият, — там горе, толкова далеч от любопитните погледи, може да ти се открие възможност да се отървеш от двамата До’Урден. Защо не искаш да отидеш?

— Забрави ли правилникът, в чието приемане ти сам участва? — рязко се обърна Масой и погледна обвинително Алтън. — Преди две десетилетия ти и останалите учители в Сорсъри решихте да забраните на всички магьосници да се доближават до Повърхността!

— Вярно — Безликият си припомни събранието.

Макар, че живееше в дома Хюнет едва от няколко седмици, миналото му в Сорсъри му се струваше много далечно.

— Сметнахме, че магията на мрачните елфи може да действа различно и непредсказуемо на повърхността — обясни той. — На това нападение, преди двайсет години…

— Знам историята — изръмжа Масой и довърши изречението на Алтън. — Една огнена мълния, призована от магьосник, се е разпростряла отвъд нормалните си размери и е убила няколко мрачни елфа. Опасни странични ефекти — така го нарекохте вие, учителите. Обаче аз вярвам, че магьосникът е бил взет на мушка от няколко неприятеля и се е прикрил с помощта на тази злополука!

— Да — съгласи се Безликият. — Носеха се и такива слухове, ала нямахме доказателства… — той прекъсна мисълта си, защото видя, че по този начин няма да успокои младия Хюнет. — Но това беше отдавна — опита се да го обнадежди. — Не можеш ли да се обърнеш към някого за съдействие?

— Няма към кого — отвърна Масой. — Всичко в Мензоберанзан се развива толкова бавно. Съмнявам се дори, че учителите са започнали да разследват случая.

— Жалко. Щеше да е идеалната ти възможност…

— Престани! — сгълча го младежът. — Матрона СиНафей не ми е наредила да убивам Дризт До’Урден, нито пък брат му. Вече те предупредихме да се откажеш от личните си стремежи. Когато матроната ми заповяда да ги убия, няма да я разочаровам. Винаги има възможности…

— Говориш така, сякаш знаеш как ще умре Дризт До’Урден — промълви Алтън.

По лицето на Масой се разля широка усмивка, когато посегна към джоба си и извади оттам статуетката от черен оникс — неговият безразсъден и вълшебен роб; звярът, на който толкова искрено вярваше Дризт.

— О, знам — каза той, леко подхвърли фигурната във въздуха, хвана я и я погледна. — Наистина знам.

* * *

Мрачните елфи, които трябваше да извършат нападението, скоро разбраха, че няма да потеглят на обикновена мисия. Вместо да охраняват покрайнините на Мензоберанзан, те прекараха следващата седмица затворени в една от казармите на Мелей-Магтеър. Почти през цялото време стояха в заседателната зала, скупчени около кръглата маса, и проучваха подробните планове за предстоящото им приключение, а Повелителят на Познанието — Хатч’нет не спираше да разказва историите си за злите елфи.

Дризт внимателно изслушваше всяка от тях. Искаше и позволяваше да попадне под хипнотичното влияние на думите на учителя. Легендите не можеха да лъжат. Младежът не знаеше на какво ще се уповава, за да запази принципите си, ако тези истории не бяха истински.

Дайнин ръководеше тактическата подготовка на нападението. Показваше на своите съмишленици картите на дългите тунели; многократно препитваше членовете на отряда, докато не се увереше, че до един са запомнили пътеките, който трябваше да изминат.

Нетърпеливите мрачни елфи, с изключение на Дризт, изслушваха всичко много внимателно и през цялото време се опитваха да сдържат вълнението си. Когато наближи края на подготвителната седмица, младият войн забеляза, че един от членовете на патрула не беше с тях. В началото си мислеше, че Масой получава своята подготовка в Сорсъри, в компанията на своите учители, но когато времето за потегляне наближи, а военните планове се изясниха, Дризт осъзна, че младия Хюнет няма да участва в нападението.

Един ден, в края на едно от заседанията, озадаченият До’Урден се осмели да попита:

— Защо магьосникът не е с нас?

Дайнин се подразни от прекъсването и погледна към брат си.

— Масой няма да ни придружи — отвърна той.

Притесненията на Дризт щяха да разтревожат и останалите от отряда, а те не можеха да си позволят да се разсейват с подобни мисли — не и в този критичен момент.

— От Сорсъри са ни забранили да взимаме магьосници в групите, който излизат на повърхността — обясни Повелителят Хатч’нет. — Масой Хюнет ще чака в града до завръщането ви. Наистина това ви поставя в доста неизгодно положение, защото той неведнъж е доказвал своите качества. Но не се страхувайте — ще ви придружава жрица от Арах-Тинилит.

— А дали… — започна с по-силен глас Дризт, за да бъде чут сред одобрителните възгласи на неговите съмишленици.

Дайнин веднага отгатна въпроса на брат си и го прекъсна:

— Котката принадлежи на Масой и ще остане в Мензоберанзан.

— Мога да говоря с него — примоли се младежът.

Суровият поглед на Дайнин отговори на молбата му.

— Тактиката ни ще бъде различна на повърхността — обърна се водачът към своя отряд и сложи край на разнеслия се шепот. — Там е различно, широко и открито. Разстоянията са много по-големи, отколкото в късите, криволичещи тунели на Подземния мрак. Веднъж видим ли врага, ще трябва да го обсадим, да скъсим разстоянието — той погледна към малкия си брат. — В подобен сблъсък няма място за духа на една котка, който да предвожда и да пази отряда — това би ни донесло повече неприятности, отколкото ще ни помогне.

Дризт трябваше да се примири с този отговор. Нямаше смисъл да спори — дори да успееше да убеди Масой да му даде фигурката от черен оникс, което едва ли щеше да стане, пак нямаше да може да вземе котката със себе си. Младият До’Урден отпрати мрачните мисли от главата си и опита да се съсредоточи върху думите на Дайнин. Това пътуване щеше да е най-голямото и най-опасното предизвикателство в неговия живот.

* * *

През последните два дни, когато планът за нападението вече беше вкоренен дълбоко в съзнанието на всеки от отряда, Дризт започна да чувства нарастващата възбуда в душата си. Ръцете му се потяха от безпокойство, а очите му бдително се стрелкаха във всички посоки. Въпреки, че беше разочарован заради Гуенивар, вторият син на До’Урден не можеше да отрече, че в сърцето му бушуваше вълнение. Винаги си беше мечтал за подобно приключение, а и то щеше да му разкрие истината за неговия народ. Там горе, в необятните чудеса на този непознат свят, ги дебнеха светлите елфи — невижданият кошмар, превърнал се в общ враг, във всичко, което обединяваше мрачните елфи. Дризт щеше да усети славата на битките; щеше да отмъсти на неприятеля, мразен от цялата му раса. Преди се беше сражавал само, за да се защити по време на упражнения или срещу глупавите чудовища, който се осмеляваха да се доближат до Мензоберанзан.

Но сега знаеше, че ще бъде по-различно. Ръката му трябваше да се води от най-дълбоките му чувства, ударите — от честта и достойнството на неговия народ, от неговата храброст и твърда решителност да се изправи срещу своя потисник. Дризт трябваше да повярва в това.

В нощта преди заминаването младият мрачен елф лежеше в койката си и направи няколко бавни фигури с ятаганите си.

— Този път — прошепна той, възхищавайки се на сложния, макар и бавен, танц на остриетата, — този път във вашия звън ще отеква песента на правдата! — той сложи ятаганите до постелята си и се сви под завивките. Имаше нужда от почивка и сън. — Този път — повтори със стиснати зъби, а очите му блестяха с непоколебим блясък.

Дали думите му бяха пропити с вярата или с надеждата му? Дризт веднага отхвърли тази мисъл — вече не биваше да се съмнява и да изпада в мрачни настроения. В сърцето на един боец от мрачните елфи нямаше място за разочарования.

В сенките на вратата стоеше Дайнин и с любопитство наблюдаваше своя по-малък брат. Но думите на Дризт не му прозвучаха като думи на мрачен войн; звучаха сякаш младежът се опитваше да повярва в правотата им.