Р. А. Салваторе
Градът на мрака (24)

22
Гномове, коварни гномове

Из криволичещите тунели на Подземния мрак, следващи безмълвните си пътеки, бродеха свиърфнебли — лукави гномове. Нито добра, нито зла, расата им оцеляваше и процъфтяваше, макар и да бе толкова различна от другите раси, обитаващи този свят, обречен на вечен злокобен мрак. Свиърфнебли — те се славеха като горди ловци, изкусни в направата на брони и оръжие. Познаваха песента на камъка по-добре и от злите сиви джуджета — дуергарите — и въпреки опасностите, дебнещи ги зад всеки ъгъл, продължаваха да търсят и събират скъпоценни камъни и метали.

В Блингденстоун — градът на гномовете, обхващащ група от тунели и пещери, се бе разчула новината, че скалните червеи — токкуа — са изровили богато находище на скъпоценни камъни, разположено на двайсет мили източно от селището. Надзирателят на миньорите, Белвар Дисенгалп, трябваше да се преодолее много други началници като него, за да получи правото да ръководи миньорската експедиция. Всички знаеха, че земите, намиращи се на четирийсет мили на изток — там докъдето бяха прокопали скалните червеи, са прекалено близо до Мензоберанзан. За да стигнат до това опасно място, миньорите трябваше да вървят пеша в продължение на една седмица и да прекосят териториите на още стотици врагове. И макар всеки ден в Подземния мрак да криеше опасности за свиърфнеблите, страхът не можеше да им попречи — толкова силно копнееха за скъпоценни камъни.

Когато Белвар и неговата група от четирийсет миньора намериха малката пещера, описана от опитните разузнавачи и обозначена с гномския знак за съкровище, те разбраха, че твърденията на техните осведомители не бяха преувеличени.

Надзирателят се опитваше да запази спокойствие. Знаеше, че само на пет мили оттук живееха двайсет хиляди мрачни елфа, а те бяха най-омразните и страшни врагове на свиърфнеблите.

Водачът даде първата си заповед — трябваше да се подготвят галериите за бягство. Те представляваха лъкатушни тунели, през които един гном, висок три фута, можеше да мине съвсем спокойно, ала не и по-едър натрапник. По дължината на тези подземни проходи гномовете поставяха отбранителни стени, предназначени да отблъскват мълниите и да предпазват свиърфнеблите от техните пламъци, които бързо се разпростираха.

Най-накрая истинското прокопаване на мината започна; една трета от бригадата винаги стоеше на пост, а Белвар обикаляше района, стиснал в ръка медальона си, на който висеше вълшебен изумруд — скъпоценен камък, използван за призоваване.

* * *

Когато двамата братя достигнаха до откритите площи в източната част на Мензоберанзан, Дризт се обърна към Дайнин:

— Цели три патрулни групи — отбеляза той.

Само няколко сталагмита бележеха този участък от града, но днес той не изглеждаше толкова пуст — множество мрачни елфи се лутаха обезпокоени наоколо.

— Гномовете не бива да се подминават с лека ръка — отвърна Дайнин. — Те са силни и зли.

— Зли колкото мрачните елфи? — не се стърпя Дризт и го прекъсна, насилвайки се да звучи развеселен, за да прикрие сарказма на думите си.

— Почти — предупреди го мрачно първият син, без да долови скрития смисъл във въпроса на своя брат.

После се обърна настрани и посочи към приближаващия се отряд от мрачни елфки, които идваха, за да се присъединят към патрулите.

— Жрици — каза той. — Една от тях дори е върховна жрица на Лот. Значи някой е потвърдил слуховете за активност в тунелите.

Дризт потръпна, побиха го тръпки от вълнение преди битката. Тази възбуда скоро намаля и започна да се превръща в страх. Младежът не се страхуваше, че ще пострада, нито се притесняваше от гномовете. Опасяваше се, че този сблъсък ще бъде повторение на трагедията, разиграла се на Повърхността.

Младият войн прогони мрачните мисли от съзнанието си и си припомни, че този път, за разлика от предишния, беше застрашена родната му земя. Гномовете бяха навлезли във владенията на мрачните елфи. Ако наистина тези същества бяха толкова зли, колкото твърдяха Дайнин и останалите, Мензоберанзан нямаше друг избор, освен да отвърне със сила. Но само ако наистина бяха…

Групата на най-прославените мрачни войни в целия град — патрулът на Дризт — трябваше да поведе останалите отряди и вторият син на До’Урден зае челното си място. Той все още се чувстваше несигурен и не можеше да се развълнува от дадената му задача. Дори когато патрулите потеглиха, той се почуди дали да не ги отклони в грешна посока. Или да се отдалечи от тях и преди да са го настигнали да се срещне с гномовете и да ги предупреди за тяхното приближаване.

Дризт осъзна колко абсурдни са тези мисли. Не можеше да промени реалността, развоя на събитията в Мензоберанзан; не можеше да спре четирийсетте нетърпеливи и превъзбудени мрачни елфа, следващи стъпките му. Отново беше в капан и се чувстваше съвсем отчаян.

Тогава изведнъж се появи Масой и разведри мрачния войн:

— Гуенивар! — извика магьосникът и величествената пантера дотича при тях.

Тя зае мястото си до водача До’Урден, а младият Хюнет се върна в патрула.

Гуенивар вече не можеше да сдържа радостта си от срещата, нито пък Дризт — своята усмивка. Младежът не беше виждал пантерата от един месец заради мисията на Повърхността и после — престоят му вкъщи.

Котката скочи върху Дризт, с лапи върху гърдите му, и едва не повали слабичкия елф. Той я погали и радостно я почеса зад ушите.

Изведнъж и двамата се обърнаха едновременно, когато усетиха, че някои ги наблюдава с досада и неприязън. Видяха Масой — той стоеше със скръстени ръце, а лицето му бе започнало да почервенява от гняв.

— Няма да използвам пантерата, за да убия Дризт — мърмореше си магьосникът. — Искам да запазя това удоволствие за себе си.

Мрачният войн се почуди дали свъсеното изражение на този Хюнет не беше породено от завист. Завист към него и котката или към всичко, което го заобикаляше? Масой беше оставен в Мензоберанзан, а Дризт бе отишъл на Повърхността. Отрядът се бе завърнал с почести, а младият магьосник бе останал само зрител. Вторият син на До’Урден се отдръпна от Гуенивар, защото съчувстваше на болката на своя съмишленик.

Но когато Масой се отдалечи и зае своята позиция назад в редиците, Дризт коленичи и обгърна с ръце главата на пантерата.

* * *

Когато излязоха извън границите на обикновените патрулни маршрути, Дризт се почувства още по-радостен, че Гуенивар е с него. В Мензоберанзан имаше една поговорка — „Никой не е толкова самотен, колкото водачът на патрула“ — и през последните месеци Дризт бе започнал да я разбира. Той спря в края на една широка пътека, застана неподвижно и наостри очи и уши — проучваше следите зад себе си. Знаеше, че повече от четирийсет мрачни елфа, нетърпеливи и строени в боен ред, се приближават към него, ала нито дочуваше звук, нито различаваше движение в мрачните сенки на студения камък. Дризт погледна към Гуенивар, застанала търпеливо до него, и отново поеха напред.

Можеше да усети горещото присъствие на бойния отряд, който следваше стъпките му и особеното усещане единствено опровергаваше чувството на Дризт, че той и пантерата са сам-сами.

Привечер младият До’Урден забеляза първите признаци, предвещаващи неприятности. Той се приближи към разклонението на тунела, предпазливо се притисна към стената и усети лека вибрация в камъка. Миг по-късно трептенето се повтори, после още веднъж и Дризт се досети, че това бяха ритмичните удари на чук.

Той извади една квадратна пластина от кесийката си, голяма, колкото дланта му и нагрята с магия. Едната й страна беше обшита с дебела кожа, но другата сияеше доста ярко и съществата с инфрачервено зрение можеха да я забележат. Дризт се обърна назад към тунела, откъдето бе дошъл, и размаха предмета. Няколко секунди по-късно Дайнин бе настигнал своя брат.

— Чук — сигнализира Дризт на езика на жестовете и посочи към стената.

Дайнин се притисна към камъка и кимна одобрително.

— На петдесет ярда? — попита с ръце той.

— По-малко от сто — потвърди Дризт.

И Дайнин имаше своя магически нагрята пластина. В мрака, простиращ се пред него, той проблесна с нея и даде сигнала за бойна готовност; после се приближи към Дризт и Гуенивар и заедно се отправиха към разклона, към ударите на чука.

Миг по-късно, Дризт видя гномовете свиърфнебли за първи път. На двайсет крачки от него стояха двама пазачи — на височина стигаха до гърдите на мрачните елфи, а кожата им странно наподобяваше камъка — имаше същия релеф и топлинни отблясъци. Очите на гномовете искряха в издайническото червено на инфрачервения спектър. Само един поглед към тях напомни на Дризт и Дайнин, че лукавите гномове се чувстваха в Подземния мрак толкова у дома си, колкото и мрачните елфи и двамата братя побързаха да се скрият зад една скала в тунела.

Първият син на До’Урден даде знак на следващия мрачен войн от редиците на отряда, той пък предаде сигнала на този до него и така, докато цялата бойна група бе предупредена. После Дайнин се сниши и надзърна от скалата. Зад двамата пазачи, тунелът продължаваше още трийсет фута, правеше лек наклон и свършваше в огромна каменна ниша. Мрачният елф не можеше да види ясно този участък, но топлината от работата, която кипеше там и от струпаните гномове, се бе разпростряла в целия коридор.

Дайнин отново направи знак на другарите си. После се обърна към Дризт:

— Стойте тук с котката — нареди той и се спусна към разклона, за да обсъди плановете за действие с другите водачи.

Масой, който стоеше няколко редици по-назад, видя първия син на До’Урден и се почуди дали пред очите му не се разкрива идеалната възможност да убие Дризт. Ако войнът се окажеше съвсем сам начело на патрула, дали нямаше да успее да го порази тайно с някоя мълния? Възможността, ако въобще бе съществувала такава, бързо се изпари, когато останалите наобиколиха магьосника. Дайнин скоро се върна от последните групи и се запъти към своя брат.

— Нишата има много изходи — обърна се той към Дризт на езика на жестовете. — Другите патрули заемат позициите си и обграждат гномовете.

— Не можем ли да преговаряме със свиърфнеблите? — почти несъзнателно попита вторият син.

Младежът познаваше изражението, което се изписа по лицето на брат му — знаеше, че е късно да поправя грешката си.

— Да ги оставим да си тръгнат, без бой? — Дайнин сграбчи Дризт за неговия пиуафуи и го придърпа близо, много близо до ужасния си поглед. — Ще забравя, че си ме питал подобна глупост — прошепна той, пусна го и с това приключи въпроса. — Ти ще сложиш началото на битката — продължи той на езика на жестовете. — Когато видиш сигнала от крайните редици, призови кълбо от мрак в коридора и притичай покрай пазачите. Намери водача на гномовете — в него е ключът за силата на камъка.

Дризт не разбра каква е тази сила, за която говореше Дайнин, но инструкциите му изглеждаха прости и някак самоубийствени.

— Вземи котката, ако поиска да тръгне с теб — продължи първият син на До’Урден. — Целият патрул ще ви последва и много скоро ще присъедини към вас. Другите групи ще използват различни проходи.

Гуенивар се притисна в Дризт — беше готова да го последва в битката. Когато Дайнин го остави сам, начело на отрядите, младежът прегърна пантерата, за да намери утеха. Няколко секунди по-късно дойде сигналът за нападение. Дризт го видя и не можа да повярва на очите си. Нима мрачните елфи бяха заели позициите си толкова бързо?!

Той надникна отново зад скалата и погледна към стражата на свиърфнеблите, които продължаваха тихото си бдение, без да усещат какво става наоколо. Мрачният войн извади ятаганите си и погали за късмет Гуенивар; после, с помощта на вродената магическа сила на своята раса, спусна кълбо от мрак в коридора.

Из тунелите се вдигна тревога и Дризт побърза да се гмурне в тъмнината покрай невидимите пазачи и да се претърколи от другата страна на своето заклинание, само на два големи разкрача от малката ниша. Той видя няколко гнома, които се щураха наоколо в опити да подготвят отбраната си. От страничните тунели долетяха звуците на разразила се битка и малко от свиърфнеблите обърнаха внимание на Дризт.

Един гном замахна към рамото му. Мрачният войн вдигна ятаган, за да блокира удара и остана изненадан от силата на дребното същество. И все пак, Дризт можеше да убие нападателя с другото си острие, но прекалено много съмнения и спомени влияеха на постъпките му. Той вдигна крак, изрита гнома в корема и запрати малкото създание на земята.

Белвар Дисенгалп — следващата цел на мрачния елф — видя Дризт, видя и с каква лекота бе повалил най-добрия му войн, и реши, че сега е настъпил момента да използва най-могъщата си магия. Той свали медальона с големия изумруд и го хвърли в краката на Дризт.

Дризт отскочи назад, когато усети трептенето на магията. Зад него се чуваха виковете на приближаващите се патрули, които се бяха справили с уплашената стража на гномовете и бързаха да се присъединят към младия До’Урден в малката ниша. Изведнъж вниманието на втория син бе привлечено от топлинните отблясъци в камъка пред него, там, където бе паднал медальона. Сивите линии трепереха и се виеха, сякаш скалата бе започнала да оживява.

Съмишлениците на Дризт преминаха с рев покрай него и се спуснаха върху Надзирателя на миньорите. Младежът не ги последва, усетил, че това, което ставаше пред краката му, беше много по-опасно, отколкото сражението, отекващо в цялата пещера.

Пред Дризт се изправи огромно, страшно разярено чудовище от жив камък, издигащо се на петнайсет фута височина и широко около седем.

— Земен дух! — изкрещя някой.

Младият До’Урден се обърна и видя Масой да рови в някаква книга със заклинания, а Гуенивар бе застанала до него. Очевидно търсеше магия, с която да се изправи срещу това странно чудовище. За ужас на Дризт, уплашеният магьосник измърмори няколко думи и изчезна.

Готов на секундата да отскочи настрана, мрачният войн стъпи здраво на краката си и погледна нагоре към съществото. Можеше да усети могъществото на това създание; абсолютната сила на земята, въплътена в тялото му.

Тежката ръка се издигна, прелетя над главата на снишилия се До’Урден, заби се в каменната стена и раздроби скалата на прах.

— Не му позволявай да те удари — прошепна сам на себе си той, без да може да повярва на очите си.

Когато земният дух измъкна ръката си, Дризт заби ятагана си в нея и отчупи съвсем малко, направо нищожно, парченце от камъка. Лицето на чудовището се сгърчи от болка — очевидно омагьосаните остриета на мрачните елфи можеха да го наранят.

Невидимият Масой не беше помръднал от мястото си; подготвяше следващото си заклинание, наслаждаваше се на представлението и чакаше бойците да се изтощят. Може би земният дух щеше да унищожи Дризт. Невидимите рамене се свиха с примирение. Магьосникът реши да остави силата на камъка да свърши мръсната работа вместо него.

Чудовището нанасяше удар след удар, а мрачният войн се претърколи напред и заби ятаганите си в краката — каменни колони — на това същество. То реагира бързо, започна да тъпче земята и едва не смаза пъргавия Дризт, а от тежестта му каменния под се пропука и се образуваха дълги разломи.

Младият До’Урден беше бърз като светкавица. Той мина зад земния дух — удряше го и забиваше в него и двата си ятагана. После отново отскочи далеч, когато чудовището се обърна и замахна свирепо със скалните си ръце.

Крясъците и звънтенето на оръжия започнаха да се отдалечават. Оцелелите гномове бяха побягали, мрачните елфи се бяха спуснали да ги преследват и бяха оставили Дризт сам със земния дух.

Съществото пак започна да тъпче каменния под. От тежестта му земята се затресе и младият елф едва успя да се задържи на крака. Изведнъж създанието се спусна напред и започна да пада над Дризт — искаше да използва тялото си като оръжие. Ако ловкият До’Урден се бе изненадал поне малко, или ако рефлексите му не бяха така бързи, многотонното чудовище със сигурност щеше да го размаже. Но той успя да се шмугне настрани и се изплъзна.

Дризт успя да избегне и ужасните поражения от сблъсъка — стените и таванът на подземието се напукаха, а по пода се посипаха прах и скални отломки. Когато земният дух се изправи, мрачният елф започна да отстъпва назад, безсилен пред непреодолимата му мощ.

Младежът беше сам срещу него или поне така си мислеше. Изведнъж кълбо червена ярост се спусна върху главата на духа; остри нокти издираха дълбоки прорези в лицето му.

— Гуенивар! — изкрещяха в един глас Дризт и Масой.

Младият войн се бе зарадвал, че е намерил свой съюзник, а Хюнет се бе ядосал. Магьосникът искаше До’Урден да загине в битката, а сега, когато безценната му пантера се бе намесила, той не смееше да направи заклинание върху него или земния дух.

— Направи нещо, магьоснико! — изкрещя Дризт, който бе разпознал гласа и бе разбрал, че Масой все още се навърта наоколо.

Чудовището изрева от болка, а стонът му прозвуча като тътен на огромни скални блокове, търкалящи се по стръмен планински склон. Дризт се спусна, за да помогне на своята приятелка — пантерата, но земният дух се извъртя невероятно бързо и се гмурна в камъка с главата напред.

— Не! — изкрещя младият воин, разбирайки, че Гуенивар ще умре.

Но чудовището и котката не се разбиха в земята — те потънаха в нея.

* * *

Вълшебните огньове обгръщаха телата на гномовете с бледолилави пламъци и ги правеха лесна мишена за стрелите и мечовете на мрачните елфи. Свиърфнеблите отвръщаха със свои магии — най-вече илюзии и зрителни измами.

— Тук долу! — изкрещя един войн и налетя на каменната стена, която само преди миг изглеждаше точно като вход към друг тунел.

Въпреки че магията на гномовете успяваше донякъде да заблуди мрачните елфи, Белвар Дисенгалп ставаше все по-уплашен. Неговият земен дух — най-силната му магия и най-голямата му надежда — се бе забавил прекалено дълго в главната ниша на мината при това с един-единствен мрачен войн. А надзирателят на миньорите искаше чудовището да е до него, когато започнеше голямата битка. Той строи войската си в стегнати, отбранителни редици и се замоли гномовете да издържат на атаката.

Магиите вече не можеха да забавят мрачните елфи. Войните се спуснаха срещу свиърфнеблите; страхът в душата на Белвар отстъпи мястото си на яростта. Той изскочи напред, размахвайки тежката си брадва и злобна усмивка се разля по лицето му, когато мощното му оръжие разкъса плътта на мрачен елф.

Вече нямаше място за магии; строевата подготовка, внимателно изложените планове — всичко се стопи под тежестта на животинската ярост. Вече нищо нямаше значение за противниците, освен да повалят врага, да забият копието си в него — да усетят как острието потъва в плътта. Лукавите гномове мразеха мрачните елфи повече от всяка друга раса, а в Подземния мрак нямаше по-голямо удоволствие за един мрачен войн, от това да разкъса някой свиърфнебъл на малки парченца.

* * *

Дризт изтича до мястото, но там нямаше нищо — само непокътната земя.

— Масой? — прошепна той с надеждата, че магьосникът, посветен в тази странна магия, може да му обясни какво се бе случило.

Преди Хюнет да успее да отговори, земята изригна зад Дризт. Младежът веднага се обърна с вдигнати ятагани и видя извисяващия се над него земен дух.

После, в безсилно отчаяние, видя как перестата мъгла, която някога бе могъщата пантера, най-добрата му приятелка, се спусна от раменете на чудовището и се разсея, преди да е стигнала земята.

Дризт се сниши, за да избегне поредния удар, но очите му не се отделяха от изчезващото облаче прах и дим. Дали Гуенивар беше мъртва? Дали единствената му приятелка си бе отишла завинаги? Бледолилавите очи на дръзкия До’Урден заблестяха с нова светлина; в тялото му пламна животински гняв. Безстрашен, Дризт погледна към земния дух.

— Мъртъв си — обеща му той и се спусна напред.

Чудовището изглеждаше объркано — не разбираше думите на мрачния войн. То спусна тежкия си юмрук към земята, за да размаже своя глупав противник, но Дризт дори не вдигна ятаганите си, за да се защити — силата му не беше достатъчна, за да отблъсне подобен удар. Точно преди да бъде размазан, той се хвърли напред, извън обсега на падащата ръка.

Земният дух остана изненадан от бързината му. Като вихрушка, Дризт сипеше ударите си върху чудовището, а Масой го наблюдаваше, притаил дъх. Магьосникът не беше виждал друг да се бие с такова изящество, с такава лекота и плавни движения. Мрачният елф се спускаше и изкачваше по тялото на съществото, режеше го и разсичаше, забиваше дълбоко ятаганите си и откъртваше скални късове от каменната му кожа.

Чудовището виеше заради свличащите се лавини от тялото му, въртеше се в кръг и се опитваше се хване Дризт — искаше да го размаже веднъж завинаги. Благодарение на сляпата си ярост, младият До’Урден разкри, че талантът му да борави с меча се простираше до невъобразимо майсторство, а земният дух с тежкия си размах не можеше да улови нищо, освен въздуха или собственото си тяло.

— Невероятно — промърмори Масой, когато излезе от унеса. Нима младият войн можеше да победи един земен дух? Магьосникът се огледа наоколо. Наблизо лежаха мъртви или тежко ранени няколко елфи и много гномове, но голямото сражение се бе отдалечило дори още повече. Свиърфнеблите бяха открили малките си спасителни проходи, а обезумелите от ярост мрачни войни бяха започнали да ги преследват.

Гуенивар си беше отишла. В тази ниша бяха останали само Масой, земният дух и Дризт. Устата на магьосника се разтегли в невидима усмивка. Сега трябваше да нанесе своя удар.

Младият До’Урден почти бе успял да победи чудовището — беше го притиснал, легнало на една страна, когато мълнията профуча с рев. Тя ослепи Дризт и го запрати в стената, в дъното на каменната ниша. Той видя треперещите си ръце и дивия танц на чисто бялата си коса, разпръснала се пред неподвижните му очи. Не чувстваше нищо — нито болка, нито живителна глътка въздух в белите си дробове — сякаш някой бе прекъснал силата на собствения му живот.

Атаката бе развалила магията му за невидимост и Масой се появи, задавяйки се в злобен смях. Земният дух лежеше на земята, превърнат в натрошена, скална маса, но скоро се сля с камъка и изчезна.

— Мъртъв ли си? — обърна се магьосникът към Дризт, а гласът му кънтеше в спокойствието на неговата глухота.

Мрачният войн не можеше да отговори; той дори не знаеше отговора.

— Ама че лесно беше — чу го да казва.

Дризт подозираше, че Масой говори за него, а не за земния дух. Изведнъж той усети изтръпналите си пръсти и кости, гръдният му кош се повдигна и въздухът нахлу в дробовете му. Мрачният елф се задъха бързо и тежко, после тялото му се поуспокои и той разбра, че ще оцелее.

Масой се огледа наоколо, за да провери дали някой не се е върнал и не ги е видял. Нямаше никой.

— Добре — измърмори той, докато наблюдаваше как Дризт се връща в съзнание.

Магьосникът искрено се радваше, че смъртта за този До’Урден не е била съвсем безболезнена; после се сети за едно заклинание, което щеше да я направи още по-забавна.

Точно в този момент, една ръка — огромна каменна ръка — се протегна от пода, сграбчи Масой за крака и започна да го дърпа към земята.

Лицето на младия Хюнет се изкриви в безмълвен писък.

Врагът на Дризт сега спасяваше живота му. Мрачният войн вдигна един от ятаганите си и го заби в ръката на земния дух. Острието потъна дълбоко в нея. Чудовището, чиято глава бе започнала да се появява между Масой и Дризт, изрева от ярост и болка и задърпа безпомощния магьосник още по-надълбоко в земята.

Вторият син на До’Урден хвана с две ръце дръжката на ятагана си, замахна с всичка сила и разсече на две главата на съществото. Този път отломките му не се завърнаха в Земното измерение; този път духът беше унищожен.

— Измъкни ме оттук! — заповяда Масой.

Дризт го погледна и не можа да повярва, че магьосникът е още жив — беше затънал до кръста в каменния под.

— Как? — учуди се Дризт. — Ти… — той не можеше да намери думи, за да опише изненадата си.

— Просто ме измъкни! — изкрещя Хюнет.

Дризт се залута наоколо, без да знае откъде да започне.

— Духовете на четирите природни сили могат да прекосяват различните измерения — започна да обяснява Масой. Той знаеше, че първо трябва да успокои младия войн, ако иска да го извади от камъка. Разговорът можеше и да се проточи, ако се наложеше да разсейва подозренията на Дризт, че мълнията е била предназначена за него.

— Земята, през която преминава един земен дух, се превръща в портал от Земното измерение към нашия свят — Материалния. Камъкът ме заобиколи, когато чудовището ме дръпна надолу, но така е много неудобно — магьосникът затрепери от болка, когато скалата започна да се стяга около глезена му. — Побързай, порталът се затваря!

— Но това значи, че Гуенивар е… — замисли се Дризт.

Той извади статуетката от предния джоб на Масой и бързо я разгледа — трябваше да провери дали гладката й повърхност не е пукната някъде.

— Върни ми я! — притеснен и ядосан настоя Хюнет.

Дризт му подаде фигурката с неохота. Масой също я огледа набързо и я върна в джоба си.

— Гуенивар добре ли е? — беше длъжен да попита младият мрачен войн.

— Това не те засяга — озъби се магьосникът, който също се тревожеше за пантерата, но в този момент тя беше най-малкият му проблем. — Порталът се затваря — повтори той. — Бързо, доведи жриците!

Дризт не беше помръднал, когато част от стената зад него се отдръпна. Белвар Дисенгалп стовари коравия си юмрук право в тила на младия До’Урден.