Р. А. Салваторе
Градът на мрака (5)

3
Очите на дете

Младият чирак Масой, който на този етап от кариерата си на магьосник не бе нищо повече от един чистач, се облегна на метлата си и се загледа в Алтън ДеВир, който се готвеше да влезе в най-високо разположената зала в кулата. Почти изпита съчувствие към ученика, на когото предстоеше да се срещне с Безликия.

Освен това, Масой изпита и вълнение — знаеше, че сблъсъкът, който щеше да се разрази между Алтън и безликия учител, щеше да е зрелищна гледка. Продължи да мете. А чистенето бе достатъчна причина да се приближи по-напред — до извивката на стената на стаята — близко до вратата.

* * *

— Настоявали сте да ме видите, Безлики учителю — повтори Алтън ДеВир.

Закрил очите си с ръка, той надничаше по малко и се опитваше да нагоди зрението си към светлината на трите свещи, които горяха в стаята и го заслепяваха. Беше напрегнат и пристъпяше от крак на крак.

Безликият стоеше прегърбен в средата на помещението, с гръб към младия ДеВир. Трябва да действам внимателно, напътстваше се учителят, макар да знаеше, че заклинанието, което подготвя, щеше да убие Алтън преди да е узнал за съдбата на семейството си — преди неговият учител да е изпълнил последните заповеди на Дайнин До’Урден. Прекалено рисковано е. Трябваше да се действа внимателно.

— Вие… — проговори пак Алтън, но предпазливо замълча и се опита да си обясни създалата се ситуация.

Колко необичайно бе това, че беше призован в личните покои на учител от Академията още преди да са започнали часовете. В момента, в който разбра, че е повикан, Алтън се уплаши, че се е провалил в] обучението си при Безликия. Това можеше да се окаже фатално в Сорсъри. Оставаше му малко до дипломиране, но презрението на един учител можеше да провали цялото му обучение.

Справяше се добре с уроците и дори вярваше, че тайнственият учител изпитва симпатия към него. Дали го беше повикал от учтивост само за да го поздрави за предстоящото му завършване? Надеждите на Алтън едва ли щяха да бъдат оправдани. Учителите от Академията на мрачните елфи почти никога не поздравяваха учениците си.

Младежът дочу тих напев и забеляза, че Безликият извършва заклинание. Нещо му подсказа, че цялата ситуация е нередна, сякаш в разрез със строгите правила на Академията. Алтън стъпи здраво на краката си и напрегна мускули. Следваше правилото: „Бъди подготвен“ — мотото, запечатано в съзнанието на всеки ученик от Академията, благодарение на което мрачните елфи оцеляваха в едно общество, обречено на хаоса.

* * *

Вратите експлодираха пред очите му, изпълниха стаята с каменни отломки и залепиха Масой за стената. Когато видя и Алтън ДеВир да изпълзява от стаята, чиракът сметна, че шоуто си е заслужавало неудобствата и удареното рамо. По гърба и лявата ръка на знатния ученик пълзяха струйки дим, а на лицето му бяха изписани такъв страх и толкова силна болка, каквито Масой не беше виждал през живота си.

Младият ДеВир се строполи на земята, оттласна се и се търколи на кълбо по пода в отчаян опит да избяга от убиеца. Спусна се покрай низходящата извивка на стаята в следващото помещение, разположено по-надолу, точно когато Безликият се появи в рамката на разбитата врата…

Той спря, изруга злобно по адрес на неуспеха си и се замисли как най-бързо да смени вратата.

— Разчисти всичко! — изкрещя към чирака, небрежно подпрял глава на дръжката на метлата си.

Масой се подчини покорно и започна да събира каменните отломки. Вдигна поглед, след като Безликият го отмина наперено, и въпреки че беше рисковано, последва предпазливо учителя.

Алтън нямаше как да избяга — такова шоу не биваше да се изпуска.

* * *

В третата стая, библиотеката на Безликия, във всяка стена горяха дузини свещи. Това беше най-ярко осветената стая от четирите в кулата.

— Проклета да е тази светлина! — ядоса се Алтън.

Пред очите му бе замъглено. Той се препъваше и се опитваше да си проправи път към вратата на фоайето — най-ниско разположеното помещение в покоите на безликия магьосник. Ако можеше само да се измъкне от тази кула и да излезе навън, в двора на Академията, сигурно щеше да успее да обърне събитията в своя полза.

Алтън бе израсъл сред мрака на Мензоберанзан, но учителят бе прекарал толкова столетия сред светлината на свещите в Сорсъри, че очите му се бяха приспособили да различават светлинните нюанси, а не тези на топлината.

Във фоайето, осветявано само от една свещ, бяха разхвърляни сандъци и столове, но Алтън виждаше достатъчно ясно, за да заобиколи или да прескочи мебелите, изпречили се на пътя му. Той изтича към вратата и сграбчи тежката брава. Тя се превъртя лесно, но когато ученикът се опита да побутне вратата с рамото си, вместо да се открехне, от нея избликна поток искряща синя енергия, която повали Алтън на пода.

— Проклето да е това място! — изруга той.

Входът бе охраняван от магия. Ученикът знаеше едно заклинание, за отваряне на омагьосани врати, но се съмняваше, че силата му ще е достатъчна, за да надвие мощните заклинания на един учител. В бързината и страха си, Алтън не можеше да различи и свърже думите на магьосника, отекващи в съзнанието му.

— Не ми бягай, ДеВир! — долетя викът на Безликия от другата стая. — Така само отлагаш неизбежното!

— Проклет да си и ти — прошепна младият ученик.

Алтън забрави за глупавото заклинание — така или иначе, нямаше да си спомни думите, когато му бяха нужни. Огледа се из стаята за нещо, което да му помогне. Погледът му се спря на нещо необичайно в средата на стената, в една пролука между два големи скрина. Алтън отстъпи няколко крачки назад, за да вижда по-добре, но попадна в обсега на светлината на свещта, в онова неясно поле, в което очите му улавяха не само топлината, но и светлинните отблясъци.

Успя само да различи, че този участък в стената излъчваше постоянна светлина, чийто сив оттенък едва се различаваше от този на камъка. Друга врата? Можеше само да се надява да е така. Върна се бързо в средата на стаята, застана точно срещу предмета и нагоди зрението си от инфрачервения спектър изцяло към светлината.

Когато очите му се приспособиха, това, което младият ДеВир съзря, едновременно го обърка и изуми. Не видя врата, нито процеп в стената, който да го отведе в друга стая. Само собственото си отражение и част от помещението, в което се намираше. За петдесетгодишния си живот Алтън никога не беше виждал подобно нещо, но беше чувал учителите в Сорсъри да говорят за откритието. Това беше огледало.

Движение при горния вход на стаята му напомни, че Безликият се намира съвсем близо до него. Алтън не биваше да се бави повече в обмисляне на възможности. Той се приведе надолу и се хвърли срещу огледалото.

Може би беше портал, който да го телепортира в друга част на града или пък простичка вратичка, водеща в друга стая. Или пък беше — ученикът бе толкова отчаян, че започна да си фантазира — междугалактически портал, който щеше да го пренесе в непознат и странен свят.

Колкото повече се приближаваше към удивителния предмет, толкова повече възбудата от риска притегляше Алтън все по-напред и по-напред — тогава усети сблъсъка, разбиващото се стъкло и непробиваемата каменна стена зад него.

Май наистина беше просто едно огледало.

* * *

— Виж очите му — прошепна Бриса на Мая, докато преглеждаха най-новия член на Дома До’Урден.

И наистина, те бяха забележителни. Макар че бебето бе излязло от утробата на майка си преди по-малко от час, очите му с любопитство се стрелкаха напред-назад. Те притежаваха характерното излъчване за очите, приспособени към инфрачервения спектър, само че обичайното червено оцветяване бе заменено с отсенки на синьо, което им придаваше лилав нюанс.

— Дали е сляпо? — почуди се Мая. — Май все пак ще го принесем в жертва на Кралицата на Паяците.

Бриса ги погледна в очакване. Мрачните елфи не оставяха живи децата, които се раждаха с увреждания.

— Не е сляпо — потвърди Виерна като раздвижи ръката си над детето и хвърли ядосан поглед към нетърпеливите си сестри. — То следва движението на пръстите ми.

Мая видя, че сестра й не лъжеше. Тя се наведе малко повече над бебето — изучаваше лицето и странните му очи.

— Какво виждаш, Дризт До’Урден? — нежно и тихо попита тя, но не изпълнена с топли чувства към малкото, а за да не притеснява матроната, която си почиваше на трона, върху главата на паяка-идол. — Какво виждаш, което ние не можем да видим?

* * *

Натрошените стъкла изпукаха под тежестта на Алтън ДеВир и се забиваха все по-дълбоко в тялото му, докато се опитваше да се изправи.

— Е, какво пък толкова… — помисли си той.

— Огледалото ми! — простена Безликият.

Ученикът извърна глава, за да види надвесилият се над него разгневен магьосник. Колко огромен изглеждаше само. Колко могъщ и велик. Закриваше изцяло светлината, идваща от малката ниша между скриновете, а за безпомощния младеж сякаш бе нараснал десетократно.

Тогава Алтън почувства лепкавото вещество, разстилащо се наоколо — паяжина, която здраво се оплиташе и залепяше по шкафовете, стената и него самия. Младият ДеВир се опита да скочи и да се претърколи далече от нея, но заклинанието на Безликия се беше вкопчило в него с цялата си сила. Хванало го бе в капан — като муха, оплетена в нишките на паяка.

— Първо вратата — изръмжа Безликият, — а сега и огледалото ми! Ти знаеш ли през какви трудности съм минал, за да се сдобия с този незаменим предмет?

Алтън поклати глава, но не за отговор, а просто за да освободи поне лицето си от пристегналата го паяжина.

— Защо не спреш да мърдаш и не ме оставиш да изпълня задачата си? — изрева учителят с погнуса.

— Защо? — изфъфли ДеВир и изплю парче от мрежата, залепила се по тънките му устни. — Защо ще ти е да ме убиваш?

— Защото ми счупи огледалото!

В това нямаше никаква логика, огледалото бе разбито едва преди малко, след като се бе хвърлил отгоре му, но за един учител, предположи Алтън, това едва ли имаше някакво значение. Момчето знаеше, че това, с което се бе захванал е абсолютно безполезно, но продължи да разубеждава Безликия.

— Знаеш ли кой е моят дом? Домът ДеВир — каза му възмутено. — Четвъртият в града. Матрона Джинафий едва ли ще е много доволна. Върховните жрици знаят как да научат истината за подобни случки!

— Домът ДеВир? — изсмя се учителят.

Май щеше да изпълни заръчаното от Дайнин До’Урден мъчение. Все пак този ученик му бе счупил огледалото!

— Четвъртият дом!

— Глупав младок — истерично се изхили Безликият. — Такъв дом вече няма — нито четвърти, нито петдесет и четвърти. Никакъв няма.

Алтън се свлече, въпреки че мрежата се бе оплела около тялото му, така че да го държи изправен. Какви ги дрънка този учител?

— Всички са мъртви — присмя му се той. — Матрона Джинафий май вече се е срещнала с Лот.

Сгърченото от ужас лице на Алтън накара обезобразения учител да изпита задоволство.

— Мъртви — изръмжа пак. — С изключение на бедничкия Алтън, който е още жив, само за да узнае за злата участ на семейството си. Но повече изключения няма да има — тази грешка веднага ще бъде поправена.

Безликият вдигна ръце, за да направи заклинание.

— Кой? — проплака Алтън.

Учителят спря, сякаш не разбираше.

— Кой стори това? — поясни обреченият младеж. — Кои са били семействата, които са се съюзили, за да унищожат дома ДеВир?

— А, предполагам, че трябва да ти кажа — наслаждаваше се на момента Безликият. — Имаш правото да знаеш, преди да си се присъединил към роднините си в отвъдното.

В пастта, там, където някога се намираха устните на учителя, зейна широка усмивка.

— Но ти счупи огледалото ми! — изръмжа той. — Умри, глупаво момче! И си потърси сам отговорите, които търсиш.

Изведнъж магьосникът се преви на две и целият се разтърси от конвулсии. Бърбореше проклятия на някакъв език, твърде неразбираем за изплашения ученик. Каква ли пъклена магия се канеше да изпълни обезобразеният учител — толкова страшна, че думите й звучаха така тайнствено непознати за ерудирания младеж, и толкова неописуемо зловещи, че магьосникът почти бе загубил своя облик.

В този момент Безликият падна по очи и издъхна.

Потресен, Алтън огледа тялото на учителя — от качулката на наметалото до гърба му — там, където се подаваше краят на една стрела. Ученикът гледаше как отровната стрела продължава да трепери от последните конвулсии на тялото, после извърна поглед към средата на стаята, където спокойно стоеше чистачът Масой.

— Чудесно оръжие, Безлики! — сияеше чиракът и премяташе изваян арбалет в ръцете си.

Момчето хвърли злобна усмивка към Алтън и постави още една стрела в тетивата.

* * *

Матрона Малис се повдигна от трона и се изправи на крака.

— Махнете се от пътя ми! — изкрещя на дъщерите си тя.

Мая и Виерна се отдръпнаха от паяка-идол и бебето.

— Погледнете очите му, майко — осмели се да каже Виерна. — Толкова са необикновени.

Матроната огледа добре детето. Всичко изглежда беше наред и хубавото бе, че това момченце — Дризт, щеше да се нагърби с тежката задача да заеме мястото на безценния Налфейн — най-възрастния, вече мъртъв, син на Дома До’Урден.

— Очите му — повтори дъщерята.

Майка й я изгледа злобно, но се наведе, за да види за какво е цялата тази врява.

— Лилави? — сепна се Малис.

Никога не беше виждала, нито пък бе чувала за такива очи.

— Не е сляпо — побърза да добави Мая, видяла презрението, изписало се по лицето на майка й.

— Донесете свещта — нареди матроната. — Да видим как ще изглеждат тези очи, изложени на светлина.

Мая и Виерна се втурнаха към раклата, но Бриса ги спря.

— Само една върховна жрица има правото да се докосва до свещените предмети — припомни им тя, а гласът й звучеше заплашително.

Тя се повъртя надменно наоколо, после бръкна в свещеното ковчеже и извади от там една червена свещ, изгорена наполовина. Жриците закриха очите си и Малис положи ръка върху лицето на бебето, за да го предпази, докато Бриса запалваше свещта. Тя загоря с малко пламъче, но за очите на мрачните елфи светлината му беше повече от ослепителна.

— Дай я насам — каза матроната, след като нагоди очите си към светлината.

Бриса свещта към Дризт, а Малис постепенно отдалечаваше ръката й.

— Не плаче — отбеляза най-голямата дъщеря, изумена от факта, че бебето така спокойно понася тази заслепяваща до болка светлина.

— Пак са лилави — прошепна матроната, без да обръща внимание на приказките на дъщеря си. — И в двата спектъра очите на детето са лилави.

Виерна ахна, когато отново погледна малкото си братче и поразителните лилави ириси на очите му.

— Той е твой брат — напомни й матроната като чу звука, който бе издала дъщеря й — беше като намек, за това, което може да се случи. — Когато порасне и този поглед отново ти въздейства така, помни с цената на живота си, че той е твой брат.

Виерна се извърна и за малко да каже нещо, за което щеше да съжалява. Малис използваше почти всички мъже-войни на Дома До’Урден и не само тях — имаше още много други от различни домове, които изкусителната майка успяваше да привлече. Това бе станало почти традиция в Мензоберанзан. Коя беше тя тогава, че да раздава поучения как да се пази добро и благоразумно поведение. Виерна прехапа устни. Надяваше се върховните жрици да не са прочели мислите й.

В този град да си мислиш такива неща за една матрона, независимо дали са истина или не, означаваше само едно — сигурна и мъчителна смърт.

Майката присви очи и Виерна се уплаши, че са проникнали в мислите й.

— Твой е — ти трябва да се грижиш за него — каза и Малис.

— Но Мая е по-млада от мен — запротестира средната сестра. — Ако се обучавам добре, ще ми останат само няколко години, за да стана върховна жрица.

— Или пък никога няма да станеш — строго й напомни матроната. — Заведи детето в параклиса. Закърми го със словото и го научи на всичко, което трябва да знае един принц, докато изпълнява задълженията си на прислужник в дома До’Урден.

— Аз ще се заема с него — предложи Бриса и несъзнателно посегна към камшика си. — За мен ще бъде такова удоволствие да покажа на един мъж къде е мястото му в нашия свят.

— Ти си върховна жрица. Имаш много по-важни задължения от обучението на една мъжка рожба. Детето е твое, Виерна — обърна се тя към другата си дъщеря, — не ме разочаровай! Това, което ще предадеш на Дризт, ще затвърди твоите собствени разбирания за начина ни на живот. Това „упражнение“ в гледането на деца като майка ще ти помогне да станеш върховна жрица — матроната я остави да помисли малко, да види задълженията си откъм положителната им страна, а после отново я заплаши:

— Може и да ти помогне, а може и да те унищожи!

Виерна въздъхна, но предпочете да си замълчи. Задачата, с която я бе натоварила матрона Малис, щеше да я лиши от свободно време поне за десет години. А тя сякаш не се виждаше в такава светлина — да прекара с детето с лилавите очи цяло десетилетие. Но и другият вариант — да предизвика гнева на собствената си майка — не беше за предпочитане.

* * *

Алтън изплю още едно парченце лепкава паяжина от устата си.

— Ти си просто едно момче — чирак — замънка той. — Защо го…?

— Убих ли? — продължи мисълта му Масой. — Във всеки случай, не за да те избавя от него, ако на това си се надявал — той се изплю върху трупа на Безликия. — Я ме погледни, принц от шестия дом — слуга, чистач на този противен…

— Хюнет — прекъсна го Алтън. — Домът Хюнет е шестият дом.

Младият мрачен елф допря пръст до устните си.

— Чакай малко — саркастичната му усмивка се разширяваше. — Предполагам, сега, след като ДеВир бяха пометени от лицето на земята, ние сме петият дом.

— Все още не са! — изрева Алтън.

— Нима? — Масой сложи пръста си на спусъка на арбалета.

Алтън се заплете още по-навътре в паяжината. Да бъдеш убит от учител е едно, но унижението от това да бъдеш убит от едно момче е…

— Май трябва да съм ти благодарен — призна му чиракът. — От седмица планирам да го убия.

— Защо? Нима уби един учител от Сорсъри, само защото твоето семейство те е дало да му служиш?

— Защото той щеше да ме спре! — изкрещя момчето. — Четири години му робувах на този подлизурко, на тази мърша! Чистих му ботушите. Приготвях мехлеми за отвратителното му лице! Е, стигаше ли му това?! Не, разбира се. Не и на него! — той отново се изплю върху тялото и продължи да говори по-скоро на себе си, отколкото на попадналия в капана Алтън. — Благородниците, които се издигат в магьосничеството, имат предимството да бъдат обучавани като чираци, преди да са навършили подходящата възраст за постъпване в Сорсъри.

— Разбира се — потвърди Алтън. — Аз бях обучаван при…

— Той въобще не искаше да ме приемат в Сорсъри! — измрънка Масой, без да му обърне внимание. — Щеше да ме прати в Мелей-Магтеър — школата за бойци. Военното училище! Навършвам двайсет и пет само след две седмици — момчето се огледа, сякаш току-що се бе сетил, че не се намира сам в стаята. — Знаех си, че трябва да го убия — продължи той и този път се обърна към Алтън. — И ето, че ти се появи и всичко се подреди идеално. Ученик и учител се убиват един друг в битка? И друг път се е случвало. Нима някой ще се усъмни? Е, май наистина трябва да ти благодаря, Алтън ДеВир от Ничий дом! — извика чиракът и се поклони ниско и плавно. — Преди да те убия, разбира се.

— Стой! — изкрещя Алтън. — Какво ще спечелиш от това?

— Алиби.

— Но ти имаш алиби. Дори можем да го направим още по-сигурно.

— Обясни ми как — каза Масой, който разбира се не бързаше за никъде — магьосникът беше с доста висок ранг, което означаваше, че паяжините едва ли щяха да изчезнат скоро.

— Освободи ме — Алтън беше нетърпелив.

— Нима си толкова глупав, колкото каза учителят?

Младият ДеВир стоически понесе нанесената му обида — все пак, момчето държеше арбалета.

— Освободи ме, за да приема същността на Безликия — обясни му той. — Един мъртъв учител винаги би събудил подозрение, но ако няма такъв…

— И какво от това? — попита Масой и изрита трупа.

— Изгори го — посъветва го Алтън и отчаяният му план започна да става все по-ясен. — Нека той бъде Алтън ДеВир. Няма вече дом ДеВир, няма да има ответен удар, нито въпроси.

Момчето изглеждаше скептично настроено.

— Безликият беше отшелник. А аз почти завърших обучението си. Със сигурност мога да се справя с началния етап от преподаването — след трийсет години обучение.

— И какво печеля аз?

Алтън го изгледа глупаво и едва не потъна съвсем в паяжината от недоумение, сякаш отговорът беше очевиден.

— Учител в Сорсъри, когото да наричаш свой ментор. Някой, който ще ти помага, докато се обучаваш.

— И някой, който ще се отърве от единствения свидетел на случилото се при първия удобен случай — добави иронично Масой.

— Каква полза ще имам от това? — изстреля в отговор Алтън. — Да предизвикам гнева на дома Хюнет, петия в този град, без да имам семейство, което да ме подкрепи. Не, млади Масой, не съм толкова глупав, колкото си мислеше Безликият.

Момчето допря дълъг заострен нокът до зъбите си и обмисли положението. Заговор в Сорсъри. В това определено имаше възможности. Хрумна му и още нещо — той отвори скрина откъм страната на Алтън и започна да тършува вътре. ДеВир подскочи при звука на чупещи се керамични и стъклени съдове. Мислеше си за съдържанието им. Дали не бяха приготвени отвари, похабени от безразсъдството на този чирак. Май Мелей-Магтеър наистина ще е по-подходящото място за него, мислеше си мрачният елф.

Но когато младежът се появи, Алтън си припомни, че моментът не беше подходящ за подобни заключения.

— Това ми принадлежи — заяви Масой и му показа малък черен предмет — забележително красива статуетка на ловуваща пантера, изваяна от оникс. — Подари ми я един от обитателите на долните земи, задето веднъж му помогнах.

— Ти си помогнал на такова същество? — не се сдържа и го попита Алтън.

Беше му трудно да проумее как един прост чирак бе оцелял след такава среща — с такъв непредвидим и мощен враг.

— Безликият — Масой отново изрита трупа, — той прибра печалбата ми и статуетката, но те са си мои! Всичко друго тук остава за теб, разбира се. Повечето магически предмети са ми познати и ще ти обясня кое какво е.

Алтън сияеше от надеждата, че наистина ще оцелее в този отвратителен ден, и като че ли не се интересуваше много от фигурката. Всичко, което желаеше, бе да се освободи от мрежата и да разбере истината за случилото се със семейството му. Тогава непредвидимият мрачен елф Масой, се обърна светкавично и излезе.

— Къде отиваш? — попита го Алтън.

— Да взема киселината.

— Киселина ли? — той добре прикри паниката си, въпреки че имаше ужасно предчувствие какво е намислил Масой.

— Искаш да се преобразиш, така че да изглеждаш като него, нали? Иначе, ако не го направиш, няма да е никакво преобразяване — обясни чиракът. — Трябва да се възползваме от паяжината, докато я има. Тя ще те държи здраво.

— Не! — запротестира Алтън, но момчето го завъртя в мрежата със зла усмивка на лицето си.

— Изглежда ще те заболи доста и ще ти причини много неприятности — призна младежът. — Нямаш дом и няма да намериш съмишленици в Сорсъри. Знаеш колко много останалите учители презираха Безликия — чиракът повдигна арбалета на нивото на очите на Алтън и постави отровна стрела. — Може би предпочиташ да умреш?

— Донеси киселината! — изкрещя ДеВир.

— Защо? — измъчваше го чистачът и размахваше арбалета пред очите му. — Имаш ли причина да живееш, Алтън ДеВир от Ничий дом?

— Отмъщението — подсмихна се Алтън, а неподправената ярост в гласа му накара самоуверения младеж да се поукроти. — Още не си научил този урок, млади ми ученико, но ще имаш време и за това. Няма по-голяма жажда за живот на този свят от жаждата за отмъщение!

Масой свали арбалета и погледна с уважение, дори със страхопочитание, оплетения Алтън. Чиракът Хюнет не можеше да проумее тежестта на думите, които бе изрекъл неговият нов учител, докато младият ДеВир не ги повтори — този път с нетърпелива усмивка на лицето си. — Донеси киселината.