Р. А. Салваторе
Градът на мрака (28)

26
Риболовец от Подземния мрак

Дризт скиташе сам из лабиринтите на Мензоберанзан, луташе се край сталагмитените възвишения, под огромните каменни копия, насочени надолу от високия таван на пещерата. Матрона Малис се страхуваше, че домът Хюнет ще прави опити за покушение срещу членовете на До’Урден и беше наредила никой да не напуска къщата. Но на Дризт му се бе насъбрало толкова много през този ден, че не можеше да се подчини на заповедта й. Трябваше да помисли, а да се отдава на нечестиви разсъждения в къща, пълна с напрегнати жрици, можеше да се окаже доста опасно.

Сега в града бе тихо; пламъкът на Нарбондел беше просто искрица в основата на каменния стълб, а мрачните елфи спяха спокойно в каменните си домове. Скоро след като се измъкна през елмазената порта на дома До’Урден, Дризт разбра защо матроната бе издала такава заповед. Тишината в града му напомняше на притихнал, дебнещ хищник, готов да изскочи от мрака на някоя уличка и да се нахвърли срещу него.

В тази част на града младият син на До’Урден нямаше да намери нужното му спокойствие, за да размисли над откровението на Закнафейн — мрачният елф, който беше много повече от негов кръвен роднина. Дризт реши да наруши всички правила, на които се подчиняваха мрачните елфи, и напусна границите на града; спусна се надолу по тунелите, добре познати му от дните, прекарани с патрула.

Час по-късно, младежът продължаваше да броди из тях, унесен в мисли, но вече се чувстваше по-спокоен — намираше се в район, който често бе охранявал.

Дризт навлезе в един висок коридор, широк десет крачки, ограден от скални отломки и разбити стени, насечени от каменни тераси. Тунелът изглеждаше, сякаш някога е бил много по-широк. Таванът му не се виждаше, но мрачният елф не се замисли и продължи навътре — беше минавал много пъти през този коридор, беше се изкачвал по каменните му тераси.

Представяше си как той и Закнафейн — неговият баща — ще споделят бъдещето си, без да ги разделят никакви тайни. Заедно те щяха да са непобедими; двойка повелители на меча, свързани от оръжията и чувствата си. Дали домът Хюнет наистина осъзнаваше с какво ще се сблъска? Усмивката изведнъж изчезна от лицето на младежа, когато си представи какво ще се случи: как той и Зак заедно щяха да посичат със смъртоносна лекота членовете — мрачните елфи — от дома Хюнет, как щяха да убиваха собствените си събратя.

Дризт се подпря на стената, за да запази равновесие, почувствал сам безсилието, което от векове терзаеше душата на баща му. Не искаше да прилича на Закнафейн, да живее, за да убива, да съществува, предпазвайки се с насилие, но какъв избор имаше? Да напусне града?

Повелителят на меча се бе уплашил, когато младежът го попита защо не си е тръгнал.

— Къде да отида? — прошепна Дризт, повтаряйки думите на баща си.

Закнафейн бе казал, че са в капан. Сега и младия До’Урден си мислеше същото.

— Къде да отида? — запита се отново. — Да пътувам из Подземния мрак, където моят народ е толкова презиран? Където един мрачен елф е мишена за всичко живо, което го заобикаля? Или на Повърхността, където огненото кълбо ще изгори очите ми, за да не видя собствената си смърт, когато ме връхлетят светлите елфи?

Тези мисли хванаха в капана си Дризт, както бяха задържали и Закнафейн. Къде можеше да отиде един мрачен елф? Кой в Царствата би приел елф с тъмна кожа? Тогава, какъв избор му оставаше — да убива? Да убива събратята си.

Дризт несъзнателно се свлече по каменната стена, отчаян от неяснотата на бъдещето си. Отне му миг, за да разбере, че не е подпрял гърба си в истинска скала, а в нещо друго.

Мрачният войн се опита да отскочи, осъзнал, че не го заобикалят само камъни. Когато се отблъсна от „скалата“, нещо го задържа и той отново се строполи на земята. Преди да е разбрал какво става, Дризт в панически ужас посегна към врата си.

Ръцете му залепнаха здраво за прозрачното влакно, обвило се около шията му. Сега Дризт разбра колко глупаво е постъпил; колкото и да се мъчеше, той не можеше да отлепи дланите си от влакното на пещерния въдичар — риболовеца от Подземния мрак.

— Глупак — сгълча се младия До’Урден, когато усети, че краката му се издигат от пода.

Трябваше да се сети, че може да се случи нещо подобно, трябваше да е по-внимателен, когато излиза сам в пещерите. Но да посяга към нещо с голи ръце — това беше съвсем глупаво! Дризт погледна към ятаганите си, безполезно висящи в своите ножници.

Пещерният въдичар повдигна мрачния елф; издигаше го по високата стена, нагоре към зейналата си паст.

* * *

Масой Хюнет се ухили самодоволно, когато видя Дризт да напуска града. Не му оставаше много време до десетия цикъл на Нарбондел, а матрона СиНафей нямаше да е доволна, ако се провали отново и не успее да унищожи втория син на дома До’Урден. Но сега най-накрая търпението на магьосника беше възнаградено — Дризт беше излязъл сам, беше напуснал града, без да го види никой! Щеше да е толкова лесно.

Нетърпелив, Масой извади фигурката от оникс от джоба си и я хвърли на земята.

— Гуенивар! — извика той и погледна към най-близкия сталагмитен дом, за да види дали не го е чул някой.

Тъмният дим се появи и след секунда прие формата на черна пантера. Магьосникът потърка доволно ръце, възхитен от себе си и от пъкления план, който беше замислил — ироничния край на героизма на Дризт До’Урден…

— Имам задача за теб — каза Масой на котката. — И тя едва ли ще ти хареса!

Гуенивар се отпусна на земята и се прозина, сякаш магьосникът не й казваше нищо ново.

— Твоят другар отиде да патрулира — обясни Хюнет и посочи към тунелите. — Сам. Прекалено е опасно.

Заинтересована, пантерата изведнъж се изправи.

— Дризт не бива да излиза сам в тези коридори. Може да го убият — продължи той, а злите нотки в гласа му подсказаха на котката какви са намеренията му.

— Върви, моя Гуенивар — меко каза Масой. — Намери го, там някъде в мрака и го убий!

Магьосникът наблюдаваше реакцията й — ужасът, който й бе причинил. Пантерата стоеше вкаменена, също като фигурката, която той използваше, за да я повика.

— Върви! — заповяда той. — Не можеш да се противопоставиш на заповедите на своя господар! Аз съм твоят господар, глупаво животно! Изглежда често го забравяш!

Гуенивар се опитваше да устои, но не след дълго повикът на магията и заповедите на нейния повелител надделяха. Тя пое с неохота, но после, теглена от първичния си инстинкт на ловец, премина през омагьосаните статуи, охраняващи входа на тунела, откри миризмата на Дризт и се спусна напред по следите му.

* * *

Разочарован от действията на Масой, Алтън ДеВир се сниши зад големия сталагмит. Този Хюнет щеше да остави котката да свърши всичко вместо него и Безликият нямаше да види смъртта на Дризт До’Урден!

Алтън завъртя в ръцете си могъщия жезъл, който му бе дала матрона СиНафей в нощта, в която бе тръгнал след нейния син. Изглежда този предмет нямаше да му послужи.

И все пак, магьосникът се успокои. Щеше да има много възможности да изпробва новия си жезъл — домът До’Урден имаше и други членове.

* * *

Докато се влачеше нагоре по стената, Дризт се съпротивляваше — риташе, въртеше се, подлагаше раменете си под всяка издатина в напразни усилия да спре опъващото се влакно на пещерния въдичар. От самото начало знаеше, че не може да спре никъде, но инстинктите му на боец не му позволяваха да се откаже.

Стигнал до средата на стената — почти на трийсет фута от каменния под — с едно разкървавено рамо и с другото ожулено, Дризт реши да се предаде на съдбата. Ракообразното чудовище го чакаше в края на влакното и, ако имаше някакъв шанс да се справи с него, то щеше да е миг преди то да го е погълнало. Сега Дризт можеше само да чака и да се надява.

Може би смъртта беше за предпочитане пред живота сред мрачните елфи, хванати в злия капан на собственото си общество. Дори Закнафейн — толкова силен, влиятелен и мъдър — не бе успял да приеме съществуването си в Мензоберанзан. Нима Дризт щеше да може?

Мрачният елф спря да се самосъжалява, когато изведнъж изкачването му промени посоката си, когато се показа краят на последната каменна издатина. Инстинктите на боец отново се пробудиха в душата му. Пещерният въдичар можеше да го изяде, но не и преди да е забил ботуша си в очите му!

Дризт чуваше тракането на осемте ракообразни крака на гладното същество. И преди беше виждал пещерен въдичар, въпреки че тогава чудовището се бе покатерило по скалите и патрулът не бе успял да го хване. Беше си го представял, както си го представяше и сега: с два крайника като ужасни щипки, с които накъсваше жертвата си и поднасяше парчетата й към огромната си паст.

Дризт се обърна към стената, за да види съществото веднага щом то го издърпа до върха. Нетърпеливото тракане се усили и отекна, сякаш едновременно с ударите на сърцето на младия До’Урден. Той достигна ръба на скалата.

Мрачният елф надникна над нея и видя, че се намира само на един или два фута от дългия хобот на чудовището и неговата уста. Щипките се протегнаха напред, за да го сграбчат, преди да е стъпил върху камъка; Дризт нямаше да успее да изрита това създание.

Той затвори очи, молейки се смъртта да е наистина по-добра от бъдещето в Мензоберанзан.

Изведнъж познат рев прекъсна молитвите му.

Миг преди мрачният елф да е стъпил върху ръба на стената, той и пещерният въдичар видяха Гуенивар, стрелкаща се по каменните издатини. Тя или щеше да спаси Дризт, или и двамата щяха да загинат. Пантерата беше стигнала дотук; беше последвала изричната заповед на своя господар, без да осъзнава действията си, подчинявайки се единствено на собствените си инстинкти и на непреодолимия повик на магията. Гуенивар не можеше да се противопостави на силата, от която зависеше собствения й живот… до този момент.

Секунди деляха Дризт от смъртта. При вида на безпомощния мрачен елф в душата на пантерата се надигна неподозирана сила, непредвидена и от създателя на магическата статуетка. Ужасът на този страшен момент дари Гуенивар с нов живот, неподвластен на магията.

Само за миг битката се бе разразила със страшна сила. Котката скочи върху пещерния въдичар и едва не се претърколи — шестте крака на чудовището бяха залепнали здраво за камъка, с помощта на същото лепкаво вещество, с което бе хванат Дризт. Непоколебима, пантерата хапеше и дереше; приличаше на разярено кълбо, опитващо се да пробие твърдата черупка на риболовеца.

Съществото отвърна с щипките си — изви ги към своя гръб с учудваща подвижност и хвана единия преден крак на Гуенивар.

Дризт вече беше свободен; никой не го дърпаше — чудовището беше заето.

Щипките разкъсаха меката плът на пантерата, но кръвта й не беше единствената тъмна течност, обливаща гърба на пещерния въдичар. Силните нокти пробиха черупката на съществото; големите зъби се забиха в тъканта под нея. Кръвта на риболовеца оплиска камъка, а краката му загубиха стабилността си.

Дризт видя как лепкавото вещество под тях започна да се разтваря, при допира с кръвта и разбра какво ще се случи, ако струйка от нея преминеше през влакното, което го държеше. Трябваше да е готов за действие, когато му се удадеше възможност; трябваше да е готов да помогне на Гуенивар.

Пещерният въдичар се катурна на една страна, събаряйки пантерата на пода на пещерата и повличайки Дризт. Мрачният елф се превъртя и описа пълна окръжност във въздуха.

Но кръвта се бе проточила и по влакното. Младият До’Урден усети как лепкавото вещество, започна да се разтваря под ръката му при контакта с гъстата течност.

Гуенивар беше отново на върха на скалата, изправила се срещу чудовището, тя търсеше как да пробие защитата на дебнещите я щипки.

Едната ръка на Дризт беше свободна. Той сграбчи ятагана си, гмурна се напред и заби острието в пещерния въдичар. Съществото политна назад, кръвта му бликна върху младия До’Урден и разтопи омоталото го влакно.

Мрачният елф беше ловък и успя да се задържи за скалата, преди да се е строполил. Ятаганът му обаче вече лежеше върху каменния под.

Дризт беше разсеял пещерният въдичар само за миг, ала й той бе достатъчен на Гуенивар. Пантерата се хвърли срещу своя противник и заби зъбите си в оголената плът, която сама бе разкъсала. Мощната й челюст проникна дълбоко в тялото на създанието и премазваше органите му, докато силните й нокти държаха щипките му далеч от нея.

Докато вторият син се покатери на върха на скалата, пещерният риболовец вече издъхваше. Дризт се повдигна, покачи се и се втурна към своята приятелка пантерата. Гуенивар започна да отстъпва назад, присвила уши и оголила зъбите си.

Отначало младият До’Урден си мислеше, че котката е ранена и заслепена от болка, но когато я огледа по-добре видя, че не е така. По тялото й имаше само една рана и тя не беше сериозна. Дризт я бе виждал и с по-страшни наранявания.

Гуенивар продължаваше да отстъпва от мрачния елф и да ръмжи. Страшното бе отминало и заповедта на Масой започваше да надделява над волята на пантерата, да разкъсва сърцето й. Тя се противопоставяше на повика на магията, опитваше се отново да види Дризт като приятел, не като плячка, но не можеше…

— Какво има, приятелко моя? — меко попита младежът и устоя на порива си да измъкне единствения си ятаган и да се защити. — Не можеш ли да ме познаеш? Колко често сме се сражавали заедно!

Гуенивар се сниши и се приготви за скок. Дризт не извади ятагана си и не направи нищо, с което да застраши живота й. Надяваше се, че тя ще остане вярна на себе си, че е била такава, за каквато я е мислел. Но какво управляваше действията й? Какво бе накарало Гуенивар да дойде тук в този късен час?

Дризт разбра отговора, когато си припомни предупрежденията на матрона Малис — той не трябваше да напуска дома До’Урден.

— Масой те е изпратил да ме убиеш! — каза той, а строгият му глас обърка котката.

Животното се поуспокои и не скочи върху него.

— Ти ме спаси, Гуенивар. Ти устоя на заповедите — ревът на пантерата опроверга думите му, но той продължи: — Можеше да оставиш пещерния въдичар да ме убие вместо теб, но ти не го стори! Нахвърли се срещу него и ме спаси! Пребори се с повика на магията, Гуенивар! Спомни си ме като твой приятел — много по-добър, отколкото някога е бил Масой!

Раздвоена и объркана, пантерата направи още една крачка назад, но скоро ушите й започнаха да се изправят. Дризт забеляза това и разбра, че тя ще предпочете да остане с него, а не да го убие.

— Масой твърди, че те притежава — продължи той, сигурен, че по някакъв начин котката разбира думите му. — Аз искам да сме приятели. Аз съм твой приятел, Гуенивар и няма да се бия с теб. Дори това да ми коства живота!

Дризт се втурна срещу нея; ръцете му бяха далече от ятаганите, а лицето и гърдите му — съвсем незащитени.

Гуенивар не го нападна. Тя се разкъсваше от чувствата си — по-силни от всяка магия; от същите чувства, които я накараха да спаси Дризт от лапите на пещерния въдичар.

Пантерата се изправи, скочи върху младия До’Урден и го повали по гръб. После започна да го потупва игриво с меките си лапи и да го покрива с нежни ухапвания.

Приятелите отново бяха победили и този път се бяха справили с двама съперници.

Дризт остави за малко пантерата, за да размисли над всичко, което се бе случило и разбра, че едно от сраженията не е спечелено напълно. Сега Гуенивар беше до него като приятелка, но духът й беше в ръцете на друг и той не я заслужаваше. Масой бе заробил котката и младият До’Урден не издържаше повече да гледа това робство.

В душата на Дризт не бе останала нито една от тревогите, които го накараха да напусне Мензоберанзан през тази нощ. За пръв път в живота си, той знаеше кой път да избере — пътят към свободата.

Припомняше си предупрежденията на Закнафейн и собствените си разсъждения — мислеше, че е останал без избор.

Наистина, къде можеше да отиде един мрачен елф?

— Навсякъде ще е по-добре, стига да не живее в лъжи — прошепна унесено Дризт.

За пореден път Гуенивар разбра, че думите на младия До’Урден са важни и го погледна. Дризт отвърна на любопитния й поглед, но скоро лицето му се помрачи.

— Отведи ме при твоя господар — настоя той. — При лицемерния ти господар.