Р. А. Салваторе
Градът на мрака (7)

5
Обучението

Виерна прекара пет дълги години в грижи за малкия Дризт. В елфическото общество това бе по-скоро време, отделено за въздействане и внушение, отколкото за възпитание. Детето трябваше да получи основните двигателни и говорни умения като всеки представител на една интелигентна раса, но освен това мрачните елфи трябваше да бъдат „закалени“ в разбиранията, които обединяваха обществото им, отдадено на хаоса.

И тъй като Дризт беше момче, Виерна трябваше неуморно да посвещава дълги часове на това да му напомня, че жените са по-висши същества от него. По-голяма част от времето си Дризт прекарваше в параклиса на дома и не беше срещал мъже, освен по време на съвместните молитви. А когато семейството се събираше за нечестивите церемонии, Дризт винаги стоеше мирно и тихо до Виерна, с поглед сведен към земята.

Работата на сестра му понамаля, когато Дризт порасна достатъчно, за да изпълнява заповеди. Но тя все още отделяше доста време за обучението на по-малкия си брат — занимаваха се със сложните движения на лицето, тялото и ръцете — жестовете на тайния код. Често го натоварваше с тежката задача да почисти параклиса. Залата беше едва една пета част от това, което представляваше храмът на Баенре. В нея можеха да се поберат всички мрачни елфи от дома До’Урден и пак щяха да останат стотина свободни места.

Виерна бе започнала да мисли, че да си възпитателка не е толкова лошо, но все още й се искаше да обърне малко повече внимание на собственото си обучение. Ако матроната бе определила Мая за отглеждането на детето, средната дъщеря на До’Урден можеше вече да е обявена за върховна жрица, а сега й оставаха още пет години от обучението на Дризт и Мая можеше да стане върховна жрица преди нея!

Виерна отхвърли тези мисли. Не можеше да си позволи да се тревожи за подобни неща. Щеше да приключи със задълженията си на възпитателка само след няколко години. На десетия си рожден ден или около тази дата Дризт щеше да бъде обявен за принц-ратай на семейството и щеше да служи еднакво на всички. И ако постигнатото с него не разочарова матроната, Виерна щеше да си получи дължимото.

— Издигни се до стената! — нареди тя. — Насочи се към тази статуя.

Посочи му скулптурата на гола жена от мрачните елфи, която се извисяваше на двайсет фута височина. Малкият Дризт я погледна притеснено. Едва ли щеше да успее да се покачи до статуята и да се държи за някакъв издатък в стената, за да може да я почисти. Той знаеше цената на неподчинението, макар и от нерешителност, и се протегна нагоре в търсене на място, където да се хване:

— Не така! — сгълча го Виерна.

— А как? — осмели се да попита момчето — идея си нямаше какво иска сестра му.

— Издигни се, с помощта на мисълта си, до височината на водоливника — обясни му тя.

Малкото личице на Дризт се сбърчи от смущение.

— Ти си До’Урден, имаш знатно потекло! — крещете му жрицата. — Или поне някой ден ще те провъзгласят за благородник. Притежаваш знака на дома. В кесийката на врата ти е. Това е предмет, притежаващ огромна магическа сила.

Виерна още не беше много сигурна дали Дризт е готов да изпълни такава задача.

Левитацията беше висша проява на вродена магическа сила, много по-сложна от осветяването на предмети във вълшебна светлина или призоваването на кълба от мрак. Емблемата на До’Урден засилваше мощта на тези вродени магически способности, които обикновено се проявяваха, когато елфите достигнеха определена възраст. И докато повечето благородници можеха да призоват магическата си енергия, за да левитират само по веднъж на ден, благородниците на дома До’Урден, които притежаваха магическия знак, можеха да го правят толкова често, колкото пожелаеха.

При нормални обстоятелства Виерна никога не би накарала едно момче под десет години да стори това, но Дризт й бе разкрил такъв потенциал, през последните години, че тя не виждаше причина да не опитат.

— Просто застани пред статуята — обясни му тя. — И се опитай да се издигнеш с помощта на мисълта си.

Дризт погледна скулптурата, после застана точно на линията, там, където се намираше деликатното лице на жената. Постави ръка върху кесийката и се опита да почувства силата на знака. Беше усещал и преди, че магическият предмет притежава някаква собствена енергия, но това бе просто подсъзнателно усещане, детска интуиция. Сега, когато със сигурност знаеше, че е така, той отчетливо усети вибрациите.

С няколко поредни и дълбоки вдишвания той проясни главата си от разсейващи мисли. Не забелязваше нищо в стаята. Виждаше единствено статуята — неговата цел. Усети как става все по-лек, петите му се повдигнаха и ето — вече едва докосваше земята и не усещаше никаква тежест. Дризт погледна към Виерна, от вълнение устните му се разшириха в голяма усмивка и изведнъж… се строполи на пода.

— Глупаво момче! — извика сестра му. — Направи го отново! Ако трябва пробвай хиляда пъти! Но ако се провалиш… — тя посегна към змийския камшик на колана си.

Детето отмести поглед от нея. Обвиняваше се за неуспеха си. Собственото му въодушевление бе провалило заклинанието. Но той не се страхуваше, че сестра му ще го набие — знаеше, че може да се справи с левитацията още сега. За втори път концентрира вниманието си върху статуята и позволи магическата сила да изпълни съществото му.

Виерна също знаеше, че Дризт може да успее. Момчето имаше ум, остър като бръснач. Досега не беше познавала друг като него, дори и жените на До’Урден не бяха такива. Беше упорит — нямаше да се остави да го победи една магия. И ако е нужно, щеше да стои до статуята и да се опитва, докато не припадне от глад.

Тя го наблюдаваше как напредва малко по малко — понякога успяваше в опитите си, друг път — не. Последния път бе паднал от около цели десет фута височина. Виерна се бе уплашила, чудеше се дали не се е ударил сериозно. А Дризт, въпреки раните и болката дори не проплака, върна се пред статуята и продължи да се упражнява.

— Още е малък за това — чу се нечий глас.

Виерна се завъртя в стола си и видя Бриса, надвесена над нея с обичайния си навъсен поглед.

— Вероятно — отвърна по-малката сестра. — Но как мога да знам дали ще се справи без да съм го накарала поне да опита.

— Удряй го, когато пада — Бриса извади камшика от колана си, погледна с любов жестокото шестглаво чудовище, сякаш беше домашният й любимец, и позволи на една от змиите да се навие около шията и лицето й. — Ей така, за вдъхновение.

— Разкарай този камшик! — сопна се Виерна. — Аз съм тази, която се грижи за Дризт и не се нуждая от помощта ти.

— Внимавай как се държиш с една върховна жрица — предупреди я Бриса и змийските глави, свързани с мислите й, заплашително се извърнаха към Виерна.

— Ти внимавай матрона Малис да не види как се бъркаш в делата ми.

Бриса прибра камшика веднага щом чу името на матроната.

— Твоите дела… — каза надменно. — Прекалено си отстъпчива за тази работа. Момчетата трябва да се учат на дисциплина, трябва да знаят къде им е мястото.

Разбрала, че последствията от заплахата на Виерна не могат да бъдат сериозни, най-голямата сестра на До’Урден се обърна и напусна залата.

Възпитателката не каза нищо, само погледна към Дризт, който все още се опитваше да достигне статуята.

— Достатъчно! — нареди тя.

Видя, че детето се бе изморило — едва успяваше да повдигне краката си от земята.

— Ще го направя! — тросна й се той.

Виерна харесваше целеустремеността на Дризт, но тонът му хич на й допадна. Може би Бриса има право за някои неща. Тя изплющя със змийския камшик. Малко вдъхновение сигурно щеше да свърши добра работа.

* * *

На следващия ден Виерна стоеше в параклиса и наблюдаваше Дризт, който усилено лъскаше статуята на голата жена. Беше левитирал всичките двайсет фута още от първия си опит.

Но сестра му се чувстваше някак разочарована — момчето не се бе обърнало към нея и не й се беше усмихнало, за да сподели успеха си. Сега го гледаше как чисти във въздуха и размахва ръце с четки в тях. Но в очите й най-силно се набиваха белезите по врата на малкия й брат — това, което бе останало от урока им по вдъхновение. Тънките линийки се виждаха ясно в инфрачервения спектър — следи от топлина там, където кожата му се бе свлякла от ударите.

Виерна бе осъзнала, че да биеш децата, особено момчетата, си има своите преимущества. Малко мрачни елфи се осмеляваха да нападнат жена, освен ако не изпълняваха заповедта на друга.

— Какво ли губим? — почуди се на глас Виерна. — Какво ли щеше да излезе от такъв като Дризт?

Когато чу собствените си думи, възпитателката побърза да изтрие непристойните мисли от съзнанието си. Тя искаше да стане върховна жрица на Кралицата на Паяците, на безмилостната Лот. Такива мисли не прилягаха на нейното положение. С гняв в очите, Виерна погледна към малкия си брат. Обвиняваше го за всичко и отново извади от кокала си шестглавото чудовище.

Трябваше да набие Дризт отново и този ден — беше я накарал да си мисли такива порочни неща.

* * *

Връзката им продължи още пет години и Дризт научи основните неща за живота на мрачните елфи в непрестанно почистване на параклиса на дома До’Урден. Най-повтаряните уроци, освен тези за надмощието на жените — винаги придружавани и затвърдявани с помощта на отвратителния змийски камшик — бяха уроците, свързани с елфите — светлите елфи, обитаващи земната повърхност. Империите на злото често си измисляха въображаеми врагове, които да презират — в цялата световна история нямаше подобри в това отношение от мрачните елфи.

От първия момент, в който децата започваха да проумяват значението на думите, техните възпитатели започваха да им втълпяват, че ако нещо не е наред в живота им, то за това са виновни светлите елфи, обитаващи Повърхността.

Така всеки път, когато зъбите на камшика на Виерна се забиваха във врата на Дризт, той пожелаваше смъртта на някой светъл елф. А в насилствено внушаваните емоции като омразата, с която се възпитаваха мрачните елфи, рядко имаше смисъл.