Р. А. Салваторе
Градът на мрака (14)

12
Този Враг „Те“

Дризт се изкачи по бялата каменна стълба, отвеждаща в Тиер Брех — Академията на мрачните елфи. Беше облечен подобаващо за благородник, а в ботуша си криеше кинжал — така го бе посъветвал Дайнин. Вторият син на До’Урден достигна до върха, прекрачи под гигантските колони и мина покрай невъзмутимите погледи на двамата стражари — ученици, които тази година завършваха Мелей-Магтеър.

Около двайсет мрачни елфа се лутаха из двора на Академията, но Дризт едва ги забелязваше. Вниманието му беше погълнато изцяло от трите сгради. Вляво се издигаше Сорсъри — островръхата кула на магьосничеството — мястото, където щеше да прекара първите шест седмици от десетата, последна година на своето обучение.

Пред очите на младежа, в дъното на равнината, се извисяваше най-внушителната постройка, Арах-Тинилит, школата на Лот, изваяна в камъка като огромен паяк.

Според мрачните елфи, това беше най-важната сграда в Академията и затова се посещаваше предимно от жени. Момчетата бяха приютявани там шест месеца преди дипломирането им.

Сорсъри и Арах-Тинилит бяха изящни сгради, но в този важен момент най-голямо значение за Дризт имаше постройката вдясно — пирамидалната структура на Мелей-Магтеър, училището на бойците. То щеше да бъде негов дом през следващите девет години. А онези мрачни елфи, които се лутаха по двора, щяха да му бъдат съученици. И те, като Дризт, бяха бойци и им предстоеше да получат същинската си подготовка. Но клас от двайсет и пет мрачни елфа изглеждаше странно голям за една военна школа.

Необичайно беше, че и някои от новоприетите бяха благородници. Дризт се чудеше как ще премери сили с тях; дали уменията му, придобити от тренировките със Закнафейн ще надделеят над техните, получени в битките със собствените им учители.

Тези мисли несъзнателно накараха момчето да си припомни последната схватка със своя ментор. То бързо отпрати неприятния спомен и най-вече обезпокояващите въпроси, които думите на Зак го бяха накарали да си зададе. Сега не беше време за подобни съмнения. Пред него се издигаше Мелей-Магтеър — най-голямото изпитание и най-важният урок в неговия живот.

— Привет — дочу глас той.

Дризт се обърна и видя още един от новопостъпилите ученици. Той носеше меч и кортик, захванати неудобно за колана му, и изглеждаше по-притеснен и от него. Тази гледка успокои младия До’Урден.

— Келноз от дома Кенафин, петнайсетия дом — каза новоприетият.

— Дризт До’Урден от Даермон Н’а’шезбаернон — домът До’Урден, деветия дом на Мензоберанзан — машинално отвърна вторият син така, както му бе наредила матрона Малис.

— Благородник — отбеляза Келноз.

Потеклото на Дризт личеше по това, че елфът носеше фамилията на дома, към който принадлежеше.

— Вашето присъствие е чест за мен — каза новото момче и се поклони ниско.

Младият До’Урден започна да харесва това място. В собствения му дом никой не се отнасяше с него като с благородник. Миг по-късно, когато учителите излязоха навън, той вече не се чувстваше толкова замаян от изискания поздрав на Келноз.

Сред тях Дризт зърна своя брат — Дайнин, но се престори, че не го е видял. Самият той го беше предупредил „да се прави, че не го забелязва и да не очаква специално отношение“.

Камшици заплющяха наоколо, учителите започнаха да крещят какви ужасни неща ще сполетят всички ученици, ако се размотават и Дризт, заедно с останалите младежи, се втурна в Мелей-Магтеър. Момчетата бяха отведени по няколко странични коридора в една овална зала.

— Вие решавате дали ще седите или ще останете прави! — изръмжа един от учителите.

Той видя две момчета да си шепнат встрани, извади камшика си и „Храс!“ — повали единия от нарушителите на пода.

Дризт не може да повярва на внезапната тишина и ред, настъпили в стаята.

— Аз съм Хатч’нет — гръмко обяви учителят. — Повелителят на познанието. В тази зала ще премине обучението ви, което ще трае петдесет цикъла на Нарбондел — елфът огледа богато отрупаните колани на младежите. — Забранено е да внасяте оръжие тук!

Хатч’нет закрачи из стаята — искаше да се увери, че учениците не изпускат от поглед всяко негово движение.

— Вие сте мрачни елфи — изведнъж извика той. — Знаете ли какво значи това? Знаете ли произхода си, историята на вашия народ? Мензоберанзан невинаги е бил наш дом, нито пък пещерите на Подземния мрак. Някога сме обитавали Повърхността на земята — той се извъртя рязко, право към младия До’Урден.

— Ти, знаеш ли нещо за Повърхността? — изръмжа той в лицето на Дризт.

Момчето се отдръпна назад и поклати отрицателно глава.

— Отвратително място — продължи Хатч’нет и се обърна към цялата група. — Всеки ден, когато вълшебният пламък започне да се изкачва по Нарбондел, в небето се издига огромно огнено кълбо, което осветява земята в продължение на часове, а светлината му е много по-силна от ужасните заклинания на върховните жрици на Лот! — учителят беше разперил ръце, гледаше нагоре, а лицето му бе придобило невероятно изражение.

Всички ученици ахнаха от учудване.

— Дори през нощта, когато огненото кълбо се спусне далече зад хоризонта на земята — продължи той и подбираше думите си така, сякаш разказваше страшна приказка, — никой не може да избегне безбройните ужаси на Повърхността. За да напомнят какъв ще бъде следващия ден, разпръснати точици светлина, а понякога и по-малки кълба сребрист огън, обезобразяват свещената тъма на небето. Някога нашият народ е обитавал тези земи — повтори той, а думите му звучаха като вопли, — във времена отдавна отминали, много преди основоположниците на великите домове да се заселят в Мензоберанзан. В онази далечна епоха, нашият народ е крачел редом със светлите елфи!

— Това не е вярно! — изкрещя един от учениците.

Хатч’нет го огледа внимателно. Чудеше се от какво ще спечели повече — ако го накаже за това, че го е прекъснал без разрешение, или ако позволи на цялата група да вземе участие.

— Истина е! — отвърна учителят, беше предпочел втората възможност. — Светлите елфи са били наши приятели. Наричали сме ги родственици! Но поради присъщата ни наивност, не сме могли да знаем, че те са въплъщение на злото и измамата. Не сме предполагали, че един ден могат да се обърнат срещу нас, да ни прогонят от земите ни, да избият децата ни и най-възрастните представители на нашата раса! Без капка милост злите елфи ни преследвали по земите на Повърхността. Молели сме ги за мир, а те ни отвръщали с мечове и смъртоносни стрели — той спря за миг, а устните му се изкривиха в широка зла усмивка. — И тогава сме срещнали богинята!

— Хвала на Лот! — изкрещя някой.

Хатч’нет отново остави безнаказано обаждането, защото знаеше, че тези коментари увличаха учениците му все по-дълбоко в мрежата на неговото красноречие.

— Правилно, трябва да възхваляваме Кралицата на Паяците. Тя е приела осиротялата ни раса и ни е помогнала да надвием враговете си. Тя е повела най-видните матрони на нашата раса към рая на Подземния мрак. Тя — изрева той и вдигна юмрук във въздуха, — ни дава сила и магии, за да отмъстим на неприятелите. Ние сме мрачните елфи! — изкрещя Хатч’нет. — Вие сте мрачните елфи, които никога няма да бъдат потъпкани, владетелите на всичко, което пожелаете, завоевателите на земите, които искате да обитавате!

— И на Повърхността? — дочу се въпрос.

— Повърхността ли? — учителят избухна в смях. — Кой би искал да се завърне в тези прокълнати земи? Оставете светлите елфи да си ги обитават! Нека изгарят под пламъците на горящото небе! Ние желаем Подземния мрак, където сърцевината на земята пулсира под краката ни, а каменните стени отразяват топлината на световната мощ!

Дризт седеше мълчаливо и поглъщаше всяка дума от често повтаряната реч на даровития оратор. Младежът, както и останалите новоприети ученици, беше запленен от въздействащата смяна на интонациите и повдигащите духа викове на учителя. Вече два века Хатч’нет бе Повелител на познанието и разполагаше с повече влияние от почти всички мъже и голяма част от жените в Мензоберанзан. Матроните на управляващите семейства осъзнаваха добре ползата от неговото красноречие.

Така минаваше ден след ден; безкраен поток от омразна реч се сипеше по адрес на неприятеля, който никой от учениците не беше виждал. Но светлите елфи не бяха единствените заклеймени. Много раси намираха своето презряно място в проповедите на учителя — джуджета, гномове, хора, полуръстове, всички обитатели на Повърхността, а и на Подземния мрак — джуджетата-дуергари, с които мрачните елфи често търгуваха и имаха разправии.

Дризт разбра защо не допускаха да се внася оръжие в овалната стая. Когато урокът свърши, младият елф беше свил юмруци от гняв и несъзнателно копнееше да сграбчи дръжката на ятагана. От всекидневните битки между учениците ставаше ясно, че не само той се чувства така. Но това, което винаги помагаше на младежите да се овладеят бяха лъжите на учителя за ужасите на Повърхността и успокояващата връзка между учениците — общата им история, в която скоро щяха да повярват и която им предоставяше достатъчно врагове, за да не се избият помежду си.

* * *

Учениците нямаха много време, за да общуват — прекарваха прекалено дълги и изтощителни часове в овалната стая. Споделяха общи спални помещения, но рядко можеха да си починат. Освен уроците на Хатч’нет, имаха и други продължителни задължения — слугуваха на по-възрастните ученици и на учителите, готвеха и почистваха сградата. В края на първата седмица едва мърдаха от изтощение и Дризт усети, че това състояние дори засилва ефекта от уроците на оратора.

Момчето приемаше този начин на живот, без да се оплаква — смяташе го за доста поносим в сравнение с шестте години, в които бе слугувал на майка си и сестрите си. Но през тази първа седмица в Мелей-Магтеър му липсваше едно нещо — тренировките с Повелителя на меча.

Късно една нощ, младежът приседна на края на постелките си, навити на руло, и вдигна ятагана пред искрящите си очи — припомняше си дългите часове, прекарани със Закнафейн и играта с оръжията.

— След два часа имаме урок — напомни му Келноз от другото легло. — По-добре си почини.

— Чувствам как ми се изплъзва от ръцете — тихо отвърна Дризт. — Острието сякаш е по-тежко. Не мога да го държа в равновесие.

— Голямата битка е само след десет цикъла на Нарбондел — каза съквартирантът му. — Там ще се упражняваш колкото си искаш! Не се страхувай, дори остриетата да са се притъпили през дните, прекарани с Повелителя на познанието — скоро ще ги наострим. През следващите девет години няма да изпуснеш от ръцете си това прекрасно оръжие!

Дризт върна обратно ятагана в ножницата и се облегна на свитъка си. Досега беше видял толкова много, че беше започнал да се плаши, а колко още му оставаше — момчето нямаше друг избор, освен да се примири с условията на своето съществуване, с бъдещето си в Мензоберанзан.

* * *

На сутринта на петдесетия ден Повелителят на познанието обяви:

— Този етап от вашето обучение приключи.

В залата влезе още един учител — Дайнин, който предвождаше омагьосан железен сандък, пълен с меко подплатени дървени колчета, с всякаква дължина и изработка, наподобяващи оръжията на мрачните елфи.

— Изберете си колчето, което най-много прилича на предпочитаното от вас оръжие — обясни Хатч’нет, докато Дайнин обикаляше стаята.

Той се приближи към Дризт и очите на младежа веднага се спряха на избора му — две леко извити колчета, дълги около три фута и половина. Вторият син на До’Урден ги вдигна и замахна с тях. Тежестта и съотношението им наподобяваха ятаганите, с които бяха привикнали ръцете му.

— За честта на Даермон Н’а’шезбаернон — прошепна Дайнин и отмина.

Дризт отново развъртя изкуствените остриета. Беше време да изпита уменията си, придобити в тренировките със Зак.

Когато младежът успя да откъсне поглед от новите си оръжия, ораторът казваше:

— Трябва да има ред в този клас. Така, предстои ви Голямата битка. Запомнете, победител ще бъде само един от вас.

Хатч’нет и Дайнин изведоха учениците от Мелей-Магтеър и ги поведоха надолу по тунела, покрай двата огромни паяка — статуите на изхода на Тиер Брех. Всяко едно от тези момчета напускаше Мензоберанзан за първи път.

— Какви са правилата? — попита Дризт Келноз, който вървеше редом с него.

— Ако учителят каже, че си загубил, значи си загубил — отвърна Келноз.

— Това ли са правилата на битката? — учудено попита младият До’Урден.

Момчето от дома Кенафин го изгледа скептично.

— Просто трябва да победиш — каза то, сякаш не съществуваше друг отговор.

Малко по-късно, елфите навлязоха в доста обширна пещера — арената, където щеше да се състои Голямата битка. Остри сталактити бяха надвиснали над тях, сталагмитени куполи разсичаха пода в криволичещ лабиринт, изпълнен със застрашителни дупки и задънени ъгли.

— Подберете тактиката си и стартовата позиция — предупреди ги Хатч’нет. — Броя до сто и битката започва!

Двайсет и пет ученика се впуснаха в действие — някои разглеждаха терена, простиращ се пред тях, други се втурнаха в мрака на лабиринта.

Дризт реши да намери някое тясно коридорче, за да е сигурен, че ще може да се бие с тях един по един, и тъкмо беше започнал да търси, когато някой го сграбчи за рамото.

— Искаш ли да сме отбор? — предложи Келноз.

Младият До’Урден не му отговори — не знаеше дали е позволено и дали момчето беше добър боец.

— Другите се групират по двама, има и по трима. Заедно можем да се справим по-добре.

— Но учителят каза, че победителят може да бъде само един.

— Кой може да те победи освен мен — отвърна Келноз и леко му намигна. — Първо да победим останалите, после ще решим двубоя между нас.

Хатч’нет бе стигнал до седемдесет и пет и синът на До’Урден нямаше много време да обмисля различните възможности. Предложението на момчето изглеждаше разумно, затова Дризт потупа новия си съюзник по рамото и го поведе към лабиринта.

Из цялата зала, дори над самата арена, бяха издигнати тесни мостчета, за да могат съдиите да наблюдават развитието на битката. Сега дузина от тях с нетърпение очакваха първите сражения, за да могат да оценят таланта на младежите.

— Сто! — изкрещя Хатч’нет от своя пиедестал.

Келноз започна да тича наоколо, но Дризт го спря и го задържа в тесния процеп между два големи сталагмита.

— Нека те дойдат при нас — сигнализира му той, с помощта на езика на жестовете и се снижи в бойна готовност. — Да ги оставим да се изтощят в битката. Търпението е наш съюзник!

Келноз се успокои — Дризт определено беше добър партньор.

Търпението на младежите не беше подложено на значително изпитание, защото миг по-късно пред тях изскочи висок, агресивен ученик, който размахваше дълго копие и успя да пробие защитата им. Той нападна Дризт отдясно, удари го с обратната страна на оръжието, после завъртя копието си и се опита да промуши младия До’Урден със силен удар, предназначен да го убие.

На втория син тази атака му се стори съвсем примитивна. Дори не можеше да разбере как един добре обучен младеж може да напада друг по такъв открит начин. Дризт се убеди навреме, че този ученик наистина ги напада и, че това не е маневра и побърза да парира удара. Той завъртя дървените си ятагани по посока обратна на часовниковата стрелка и ги стовари последователно върху копието и отблъсна острието на безопасно разстояние от себе си.

Яростният нападател, шокиран от сложното париране, остана незащитен и изгуби равновесие. Миг по-късно, Дризт го нападна и заби един по един ятаганите си в гърдите му.

Мека синя светлина освети лицето на онемелия ученик и той, и Дризт я проследиха нагоре до жезъла, от който струеше. Съдията, който ги наблюдаваше от мостчето, извика на високия елф:

— Ти загуби. Падай на място!

Ученикът хвърли злобен поглед към младия До’Урден и покорно се отпусна на пода.

— Ела, Келноз — каза Дризт и отново погледна към светлината на учителя. — Всички наоколо разбраха къде сме. Трябва да потърсим нова отбранителна позиция.

Келноз спря за секунда, за да погледа изящните движения на своя другар. Наистина беше направил добър избор с този ловък мечоносец, но от схватката преди малко бе разбрал едно — ако те двамата останат последни, което бе доста вероятно, той нямаше да има никакъв шанс да победи Дризт.

Заедно те бързо завиха покрай един ъгъл и се натъкнаха на двама опоненти. Келноз се впусна да преследва единия, който побягна от страх, а младият До’Урден се изправи срещу другия, който размахваше меч и кортик.

Широка, самоуверена усмивка се изписа по лицето на Дризт, когато неговият противник се опита да го нападне, предприемайки действия, също толкова елементарни, като тези на лесно отстранения копиеносец.

Защитата на опонента беше пробита с няколко пъргави удара на ятаганите, отляво и отдясно и с няколко замахвания от вътрешната страна на меча и кортика му. Дризт атакува точно между тях, в гърдите на противника, и пак изпълни двойното промушване.

Появи се очакваната светлина.

— Ти загуби. Падай на място! — извика учителят.

Ожесточен, упоритият ученик продължи да сипе яростни удари върху победителя. Дризт го парира с едното си оръжие, стовари другото върху китката на нападателя и така изби дървения меч от ръката му.

Младежът се хвана за ожулената си китка, но раната беше най-малката му неприятност. От жезъла на съдията лумна ослепителна светлина, която удари елфа право в гърдите. Тялото на нарушителя прелетя десет фута назад, блъсна се в един сталагмит и се строполи обгорено върху студения сив камък. Младежът стенеше от болка, проснат по очи, а от него се издигна лъч искряща топлина.

— Ти загуби! — отново провъзгласи учителят.

Дризт се завтече да помогне на мрачния елф, но съдията отсече категорично:

— Не!

Тогава Келноз се приближи.

— Изплъзна ми се — започна той, но избухна в смях, когато видя поваления ученик. — Ако учителят каже, че си загубил, значи си загубил! — повтори той пред очите на невярващия Дризт, а после го подкани: — Хайде, сражението е в разгара си. Да се позабавляваме!

Младият До’Урден си помисли, че неговият съучастник е доста самонадеян за елф, който още не беше използвал оръжията си. Въпреки това, той вдигна рамене и го последва.

Следващата им схватка не беше толкова лека. Свиха по един малък проход, криволичещ покрай няколко скални образувания и се озоваха лице в лице с трима благородници — мрачни елфи от управляващите фамилии, както се досетиха.

Дризт се втурна към двамата отляво, които размахваха по един меч, а Келноз се зае с третия ученик. Вторият син на До’Урден нямаше голям опит с много противници, но Зак му бе показал добре тактиките в такова сражение. В началото младежът само се отбраняваше, после поддържаше темпото, за да изтощи опонентите си, за да започнат да правят фатални грешки.

Въпреки всичко, тези ученици бяха лукави и знаеха ходовете си. Допълваха се един друг в атаките. Нападаха Дризт от противоположни ъгли.

„Ловкост“ — така Зак бе нарекъл умението на втория син да борави еднакво добре с двете ръце и ето, че дойде време той да оправдае думите на учителя си. Момчето се биеше с двата ятагана, без да синхронизира ударите им, но запазвайки ги в идеална хармония и така осуетяваше всяка атака на благородниците.

Хатч’нет и Дайнин го наблюдаваха отвисоко от едно близко мостче. Учителят изглеждаше доста впечатлен, а Дайнин преливаше от гордост.

Дризт видя безсилието, изписващо се по лицата на неговите противници, и разбра, че възможността му да нанесе своя удар наближава. Тогава те се срещнаха и заедно настъпиха към младежа, а мечовете им почти се допираха един до друг.

Дризт се завъртя настрани, нанесе зашеметяващ удар отдолу с левия си ятаган и осуети двете атаки. После промени инерцията на тялото си, отново се обърна с лице към противниците си, падна на коляно и замахна ниско два пъти с дясното си оръжие. Дървеният меч попадна в слабините първо на единия, после и на другия ученик.

Младежите едновременно изпуснаха оръжията си, сграбчиха наранените си органи и паднаха на земята. Дризт се завтече към тях; чудеше се как да им се извини.

Когато двама учители спуснаха светлините си над изгубилите сражението ученици, Хатч’нет кимна одобрително към Дайнин.

— Помогни ми! — чу се викът на Келноз, идващ зад стената от сталагмити, която го разделяше от неговия съюзник.

Дризт се претърколи на кълбо през един процеп в стената, изправи се бързо и повали четвърти противник — покрит за изненадващ удар в гърба — с пробождане в гърдите. Младият До’Урден спря и се замисли за последната си жертва. Дори не знаеше, че този мрачен елф се намира точно там, но въпреки това се бе прицелил съвсем точно.

Повелителят на познанието изсвири тихичко с уста, когато насочи жезъла си към лицето на току-що падналия ученик.

— Добър е! — възхити се той.

На няколко крачки от себе си, Дризт видя Келноз, почти повален по гръб от изкусните ходове на своя противник. Младият До’Урден скочи между учениците и успя да отблъсне една атака, която със сигурност щеше да отстрани другаря му от сражението.

Този нов опонент, който се биеше с два дървени меча, се оказа най-голямото предизвикателство за уменията на втория син на До’Урден. Той се нахвърли срещу Дризт със сложни тактики и хитри ходове и неведнъж го принуждаваше да отстъпи.

— Берг’инйон от дома Баенре — прошепна Хатч’нет на Дайнин.

Първият син на До’Урден разбра значимостта на схватката и се надяваше по-малкият му брат да е подготвен за изпитанието.

Берг’инйон не беше разочарование за видния си род. Движенията му бяха умели и премерени; двамата с Дризт дълго танцуваха с мечовете и никой не можеше да победи другия. Но дръзкият, син на Баенре реши да предприеме една атака, твърде позната на Дризт — двоен удар под кръста.

Дризт изпълни долното кръстосване като по учебник. Това беше най-подходящото париране и Закнафейн му го беше доказал доста ясно. Но както винаги, вторият син не беше доволен. Следващият му ход беше съвсем импулсивен — той на секундата вдигна крак между дръжките на кръстосаните си ятагани и изрита противника си право в лицето. Онемял Берг’инйон Баенре се строполи до стената.

— Знаех си, че парирането е грешно! — изкрещя Дризт, предвкусвайки удоволствието, което щеше да изпита, ако получеше възможност да отблъсне двойния удар на Зак.

— Добър е — отново прошепна Хатч’нет към греещия от гордост Дайнин.

Зашеметен Берг’инйон не можеше да отвърне на удара. Той призова кълбо от мрак около себе си, но Дризт се гмурна в него, горящ от нетърпение да се бие, без да използва зрението си.

Той нападна сина на дома Баенре със серия от атаки, чиито край беше сложен, когато единият ятаган на младия До’Урден се опря във врата на Берг’инйон.

— Победен съм — извика мрачният елф, когато усети дървеното острие.

Повелителят Хатч’нет чу вика и разсея кълбото от мрак. Синът на първия дом изпусна оръжията си, отпусна се на земята и синята светлина освети лицето му. Дризт не можеше повече да сдържа усмивката си. Дали тук имаше ученик, който можеше да го победи, зачуди се младежът.

Изведнъж усети как нещо избухна в главата му и го повали на колене. Момчето успя да се обърне назад, за да види отдалечаващия се Келноз.

— Глупак — изкиска се Хатч’нет, освети лицето на Дризт и после погледна към Дайнин. — Но страхотен глупак.

Първият син на До’Урден кръстоса ръце. Лицето му грееше ярко, само че този път от ярост и срам.

Дризт лежеше на земята, опрял буза в студения камък, а единствените му мисли бяха вкопчени в саркастичното, но до болка правилно, изказване на Зак:

— Такава е природата ни!