Р. А. Салваторе
Градът на мрака (8)

6
„Ловкост“

Дризт се отзова веднага на повикването си от матроната-майка. Не се налагаше Бриса и нейният камшик да го подсещат да побърза. Колко често бе чувствал ухапванията на противното оръжие! Дризт не искаше да отмъщава на най-голямата си покварена сестра. След обучението, през което бе преминал, той се страхуваше прекалено много от последствията, за да я удари — нея или която и да е друга жена — и не изпитваше такива желания.

— Знаеш ли какъв ден е днес? — попита го Малис, когато той пристъпи към големия трон в мрачното фоайе на параклиса.

— Не, матрона Малис — отвърна Дризт с поглед, впит в земята.

Сподавена въздишка заседна в гърлото му, когато се замисли за постоянната гледка пред очите си — собствените му крака. В живота трябва да има нещо повече от гладък камък и десет разперени пръста, помисли си той.

Момчето събу едната си бота и започна да рисува с крак по каменния под… Топлината на тялото оставяше видими следи в инфрачервения спектър, а Дризт беше бърз и достатъчно ловък, за да завърши мъничките рисунки преди началните им контури да са се охладили.

— Шестнайсет години — каза му Малис. — Дишащ въздуха на Мензоберанзан от шестнайсет години. Приключи един много важен етап от твоя живот.

Дризт не реагира по никакъв начин, не виждаше никакво значение в думите на майка си. Животът му бе постоянна и вечна рутина. Един ден или шестнайсет години — каква беше разликата? Дризт потрепери: ако матроната смяташе за значително това, което бе изживял и което си спомняше, какви ли щяха да са следващите десет години?

Почти бе завършил рисунката на едра жена — Бриса — захапана отзад от огромна змия усойница.

— Погледни ме — заповяда матрона Малис.

Дризт недоумяваше. Някога за него беше съвсем естествено да гледа в очите човека, на когото говори, но Бриса бе побързала да го откаже от този инстинкт. Мястото на един ратай беше при прислугата и единствените очи, които заслужаваше да вижда бяха тези на животинките, щуращи се по каменния под. Разбира се, очите на паяка бяха изключение — Дризт трябваше да извръща поглед от осмокракото същество, когато попаднеше в периметъра на зрението му. Паяците бяха прекалено възвишени за един слуга.

— Погледни ме! — повтори матроната, а в тона й се усещаше нарастващо раздразнение.

Дризт и преди бе ставал свидетел на избухванията на толкова силната и долна ярост, която помиташе всичко, изпречило се на пътя й. Дори едрата и жестока Бриса бързаше да се скрие, когато матроната се ядоса.

Момчето се насили и колебливо започна да надига глава — оглеждаше черната мантия на майка си, използваше познатия му десен — паяците, разположени отстрани и на гърба на дрехата — за да може да прецени в коя посока да движи погледа си. Всеки момент, с всеки изминат сантиметър очакваше някой да го зашлеви или да усети ударите върху гърба си — Бриса стоеше зад него, винаги готова да посегне към змийския си камшик.

Тогава той я видя — великата матрона Малис До’Урден. Очите й искряха в червено, но лицето й беше хладно, без следа от гневен блясък. Дризт не можеше да се успокои, все още очакваше наказанието си.

— Службата ти на принц-ратай изтече — обясни му тя. — Сега ти си вторият син на дома До’Урден и са ти дадени всички…

Несъзнателно Дризт сведе глава.

— Погледни ме! — яростно изкрещя майка му.

Ужасен, той впи поглед в лицето й, което сега излъчваше ярка червена светлина. С крайчеца на окото си зърна ръката й — от нея струеше трептяща топлина. Дризт не беше толкова безразсъден, че да отскочи, за да избегне удара — намираше се вече на пода, а половината страна на лицето му беше ожулена.

Дори докато падаше, момчето бе достатъчно разумно и внимателно, да не отклонява очите си от тези на матрона Малис.

— Вече не си слуга! — изрева тя. — Ако продължаваш да се държиш като такъв, ще опозориш семейството ни.

Тя сграбчи Дризт за гърлото и грубо го изтегли нагоре, докато стъпи на краката си.

— Ако посрамиш дома До’Урден — лицето й беше на сантиметри от неговото — ще забия карфици в лилавите ти очи! — обеща му тя.

Момчето дори не мигна. През шестте години след като Виерна бе престанала да се грижи за него и го бе оставила да изпълнява задълженията си на прислужник в семейството, той бе започнал да опознава матрона Малис достатъчно добре, за да разбере скрития смисъл на заплахите й. Той знаеше, че за добро или зло, тя е негова майка, но въпреки това би й харесало да забоде карфици в очите му.

* * *

— Той се различава от останалите — каза Виерна — и то не само по цвета на очите си.

— По какво тогава? — Закнафейн се опитваше да прикрие любопитството си и да изглежда професионално заинтригуван.

Винаги беше харесвал Виерна повече от другите, но за собствена изгода тя се бе променила — бе станала прекалено алчна, след като наскоро я бяха провъзгласили за върховна жрица.

Тя забави крачка — наближаваха входа на фоайето.

— Трудно е да се каже — призна му. — Дризт е толкова интелигентен, колкото всяко друго момче, което познавам. На пет години можеше да използва левитацията. Но въпреки това, когато стана ратай, ни отне седмици в наказания докато го научим да държи погледа си сведен надолу — сякаш това елементарно действие е противоестествено на неговата природа.

Зак спря и остави Виерна да мине пред него.

— Противоестествено ли? — прошепна той, обмисляйки загатнатото от жрицата.

Неприсъщо за мрачните елфи може би, но пък точно това, на което се бе надявал и което очакваше от дете с неговата кръв.

Той влезе след Виерна в мрачното преддверие на параклиса. Малис, както обикновено, седеше на трона си върху главата на паяка-идол. Всички останали столове бяха преместени до стените, макар че в залата присъстваше цялото семейство. Зак разбра, че това събиране ще е официално, защото единствено матроната-майка имаше честта да остане седнала.

— Матрона Малис — започна с най-почтителен глас Виерна — представям ви Закнафейн, както наредихте.

Зак се приближи до средната сестра, кимнаха си за поздрав с Малис, но вниманието му беше привлечено от младия До’Урден, който стоеше гол до кръста от едната страна на матроната.

Майката вдигна ръка, за да въдвори тишина сред останалите. После даде знак на Бриса, която държеше пиуафуи — плаща на дома, да продължи церемонията.

Детското лице грейна от вълнение, когато върховната жрица, пееща съответните заклинания, положи на раменете му магическия плащ, изпъстрен с лилави и червени ивици.

— Приветствам те, Закнафейн До’Урден! — сърдечно го поздрави Дризт и изуми всички присъстващи — матрона Малис нито му бе позволила да се изкаже, нито пък той й бе поискал разрешение да говори. — Аз съм Дризт, вторият син на дома До’Урден, и вече не съм слуга. Мога да те погледна — имам предвид в очите, а не в обувките. Така ми каза моята майка… — усмивката на момчето секна, когато видя навъсеното и пламтящо изражение на матроната.

Виерна гледаше ококорена и с увиснала челюст, като поразена от гръм, сякаш не можеше да повярва на очите си.

И Зак бе смаян, само че по различен начин. Той затисна устни с ръка, за да спре усмивката си, която неминуемо щеше да прерасне в неудържим смях. Не си спомняше кога за последен път бе виждал лицето на Малис толкова ярко!

Застанала зад матроната, Бриса понечи да посегне към камшика си, чувстваше се толкова объркана от постъпката на малкия си брат, че не знаеше, в името на Деветте бездни, какво да стори.

Това е само началото, помисли си Зак — най-голямата дъщеря на матроната никога не се поколебаваше, когато трябва да нанесе удар.

Тихо и предпазливо на крачка от матроната-майка стоеше Дризт, прехапал долната си устна, и не смееше да помръдне. Повелителят на меча, обаче, виждаше неугасващата усмивка в очите на малкия мрачен елф. Неуважението и незачитането на властта, които бе проявил той, не бяха само думи, несъзнателно изплъзнали се от устата му, не се дължаха само на неопитност — беше нещо много повече.

Зак пристъпи напред, за да отвлече вниманието на матроната.

— Вторият син? — той звучеше впечатлен. — Значи е време да потренираме.

Случи се нещо необичайно — гневът на Малис се поуталожи.

— Само основните неща, Закнафейн. Ако Дризт заеме мястото на Налфейн, ще се наложи да постъпи в Академията — в Сорсъри. Така по-голямата част от обучението му ще премине в ръцете на Ризен и неговите, макар и малко ограничени, познания по магическите науки.

— Но матрона Малис, нима сте сигурна, че неговото призвание е магьосничеството? — побърза да я попита Зак.

— Изглежда интелигентен — отвърна матроната и хвърли гневен поглед към Дризт. — Поне през повечето време. Виерна ми докладва, че е постигнал голям напредък в контролирането на вродените си способности. Домът ни се нуждае от нов магьосник — изръмжа Малис като си припомни колко се гордееше матрона Баенре със своя син, архимагьосника на града. От срещата й с първата матрона на Мензоберанзан бяха изминали шестнайсет години, но тя не бе забравила и най-малката подробност.

— Мисля, че Сорсъри е правилният избор — заключи жрицата.

Зак извади една монета от кесийката си, подхвърли я и я сграбчи във въздуха.

— Може ли да проверим? — попита той.

— Както желаеш — съгласи се Малис, без да се учудва на желанието му да я опровергае.

Зак не залагаше много на магьосничеството, предпочиташе дръжката на меча пред кристалния жезъл и мълниите.

Той се приближи, застана пред Дризт и му подаде монетата.

— Хвърли я.

Момчето сви рамене. Чудеше се за какво става дума в съмнителния разговор, проведен между майка му и Закнафейн. Досега не беше чувал за никакви бъдещи планове, свързани с работата му, или пък за онова място — Сорсъри. Дризт сви рамене, за да изрази съгласието си, плъзна монетата върху свития си показалец, подметна я с палец във въздуха и я хвана с лекота. После я подаде на Зак и го погледна объркано, сякаш го питаше защо тази елементарна задача е толкова важна за него.

Вместо да прибере монетата, мрачният елф извади още една и му я подаде.

— Сега пробвай с двете ръце.

Дризт отново сви рамене, с леко движение хвърли монетите и ги хвана.

Зак погледна към матроната. Всеки елф можеше да изпълни това, но лекотата, с която момчето улови монетите, беше истинска наслада за окото. Без да изпуска Малис от погледа си, Повелителят на меча извади още две монети.

— Сложи по две във всяка ръка и ги хвърли едновременно — обясни той на детето.

Четири монети полетяха във въздуха. Четири бяха хванати. Дризт дори не бе помръднал, движеха се само ръцете му.

— Видя ли — „Ловкост“ — обърна се към матроната Зак. — Той е боец. Принадлежи на Мелей-Магтеър.

— Виждала съм и магьосници да притежават това умение — дръзко отвърна Малис, която не хареса самодоволното изражение на заядливия елф.

Някога, преди много време, той бе неин законен съпруг, но и след раздялата им, тя често го използваше като любовник. Беше ловък и умел, не само когато използваше оръжие. Но освен удоволствието, което й доставяше, освен сексуалните умения, заради които много пъти щадеше живота му, той й носеше и много неприятности. Беше най-ловкият повелител на меча в цял Мензоберанзан, това Малис не можеше да отрече, но неуважението, дори презрението, което изпитваше към Кралицата на Паяците, често причиняваше проблеми на дома До’Урден.

Зак подаде на Дризт още две монети. Момчето вече се наслаждаваше на играта и запрати монетите във въздуха. Шест полетяха нагоре. Шест паднаха надолу — по три във всяка ръка, както подобава.

— Ловкост — затвърди категорично Зак.

Матрона Малис му даде знак да продължи — не можеше да отрече изяществото, с което най-малкият й син изпълни задачата.

— Можеш ли да го повториш? — попита момчето Зак.

Като използваше всяка ръка поотделно, без да си помага с другата, Дризт натрупа парите върху показалците си и се приготви да ги хвърли. Зак го възпря, извади още монети и започна да увеличава купчинките. Всяка от тях вече наброяваше пет. Стори го бавно, за да се увери в концентрацията на Дризт, а и искаше парите да поемат достатъчно топлина от допира на ръцете му, за да ги вижда по-лесно във въздуха.

— Улови ги всичките, втори сине! — искрено му пожела Закнафейн. — Хвани ги или ще попаднеш в Сорсъри, Магьосническата школа. Мястото ти не е там!

Дризт имаше съвсем смътна представа за какво говори Зак, но от напрегнатия му тон личеше, че е важно. Момчето си пое дълбоко дъх, за да се успокои и хвърли монетите. Бързо успя да различи блясъка им, разпозна всяка една. Първите две паднаха право в ръцете му, но останалите се пръснаха и нямаше да е лесно да ги хване.

Малкият До’Урден се впусна в действие, завъртя се на триста и шейсет градуса, а ръцете му почти не се виждаха, замъглени от бързото движение. Изведнъж момчето се закова на място пред Зак. Ръцете му бяха свити в юмруци, а на лицето му бе изписано свирепо изражение.

Закнафейн и матрона Малис се спогледаха. Никой от тях не успя да разбере какво се бе случило преди малко.

Дризт протегна юмруци към война и бавно ги разтвори, а устните му се разшириха в самоуверена усмивка.

Държеше по пет монети във всяка ръка.

Зак си подсвирна наум. Беше му отнело, на него — Повелителя на меча, сума време в опити, докато успее да постигне това ловко действие с десет монети. Той се приближи към матроната.

— Ловкост — каза й за трети път. — Той е боец, а аз нямам повече монети.

— С колко ли може да го направи? — въздъхна тя, очевидно доста впечатлена.

— Колко ли можем да сложим в ръцете му? — с победоносна усмивка й отвърна той.

Матроната се изкикоти и поклати глава. Искаше й се Дризт да замести Налфейн и да стане магьосник на дома, но нейният непреклонен повелител на меча отново бе успял да промени решението й.

— Много добре, Закнафейн — призна се за победена тя. — Вторият син е боец.

Зак кимна и се обърна към Дризт.

— В скоро време може да стане и Повелителят на меча на дома До’Урден — обади се зад гърба му Малис.

Сарказмът й го накара да спре рязко и да я погледне през рамо.

— Нима можем да очакваме нещо по-различно от такъв като него? — иронично добави тя и, както винаги, съвсем безсрамно изопачи ситуацията в своя полза.

Ризен, сегашният покровител на семейството, не можеше да си намери място от неудобство. Той, както и всички останали, дори и робите на дома До’Урден знаеха, че Дризт не е негов син.

* * *

— Три стаи? — попита Дризт, когато той и Зак влязоха в огромната тренировъчна зала, намираща се в най-южния край на дома До’Урден.

Вълшебни разноцветни кълба бяха разположени на определени интервали по дължината на тавана на високото каменно помещение и го огряваха в мека, приглушена светлина. В залата имаше само три врати: едната на изток водеше към друго помещение, от което се излизаше на балкона; другата беше разположена точно срещу Дризт, на южната стена, и отвеждаше в последната стая на дома; и третата — към главния коридор, откъдето бяха дошли. Закнафейн заключи всички врати по пътя им и Дризт разбра, че рядко щеше да използва този коридор.

— Една стая — поправи го Зак.

— Ама има още две врати — заспори момчето като оглеждаше залата. — Без ключалки.

— А, имат ключалки — наричат се здрав разум.

Момчето започна да разбира положението.

— В тази стая, — продължи Повелителят на меча и посочи на юг — там се намират личните ми покои. Повярвай, не желаеш да те сваря вътре. Другата стая е тактическа и се използва само по време на война. Някой ден, когато се докажеш пред мен и удовлетвориш изискванията ми, ако въобще успееш, може да те поканя да ме придружиш в нея. Но този ден едва ли ще е скоро, така че… свиквай с тази великолепна зала — той описа с ръката си широка дъга — твоя нов дом.

Дризт се огледа наоколо. Не беше особено развълнуван. Беше се надявал, че повече няма да се държат така с него, че всичко е останало далеч, в миналото му на прислужник. Но тази обстановка му навяваше спомени отпреди шестте години на слугуване — връщаше го към онова десетилетие, което бе прекарал с Виерна, заключен в параклиса на дома. Тази стая дори не беше толкова просторна. Беше прекалено тясна за младия, неукротим мрачен елф. Момчето направо изръмжа следващия си въпрос:

— Къде ще спя?

— В твоя дом — вяло му отвърна Зак.

— Къде ще се храня?

— В твоя дом.

Дризт присви очи и лицето му се наля с огнена червенина.

— А къде ще…? — започна да упорства той — искаше му се да хване натясно този повелител на меча.

— В твоя дом — със същия равен и сериозен глас отвърна Зак, преди Дризт да успее да завърши мисълта си.

Момчето застана решително и скръсти ръце.

— Звучи объркано — измърмори то.

— Така ти се иска — тросна му се Зак.

— Тогава какъв е смисълът на всичко това? Така ме отделяш от собствената ми майка…

— Ще я наричаш матрона Малис — предупреди го Закнафейн. — Винаги ще се обръщаш към нея с матрона Малис.

— Моята майка…

Зак го прекъсна, само че този път не използва думи, а юмрука си.

След двайсетина минути Дризт дойде на себе си.

— Урок номер едно — започна да му обяснява Повелителят на меча, подпрял се небрежно на една стена на няколко стъпки от момчето. — За твое добро е. Винаги ще я наричаш матрона Малис.

Дризт се претърколи на една страна, опита се да се подпре на лакът, но в момента, в който повдигна главата си от черния неравен под, му се зави свят. Зак подхвана младия елф и го изправи.

— Не е толкова лесно, колкото да улавяш монети — отбеляза Повелителят на меча.

— Кое?

— Да парираш удар.

— Какъв удар?

— Просто кажи да, упорито дете такова.

— Втори син! — с ръмжене го поправи момчето, а ръцете му отново бяха скръстени пред гърдите.

Зак сви юмрука си — красноречив жест, който Дризт не можеше да пренебрегне.

— Пак ли искаш да подремнеш? — спокойно го попита войнът на До’Урден.

— И вторите синове могат да бъдат деца — мъдро отстъпи Дризт.

Закнафейн поклати глава. Не можеше да повярва. Щеше да е интересно с това момче.

— Може и да ти хареса тук — каза Зак и поведе детето към една дълга, дебела и шарена завеса, макар повечето от цветовете й да бяха мрачни. — Но само ако се научиш да си мериш приказките.

Възрастният елф дръпна завесата с рязко движение и пред момчето се разкри полица, наредена с най-невероятните оръжия, които някога бе виждало. В идеална подредба тук бяха изложени най-различни алебарди, мечове, брадви, чукове и всякакви оръжия — всички, за които Дризт се сещаше и много, от които дори не можеше да си представи.

— Разгледай ги внимателно — посъветва го Зак. — Не бързай, наслади им се. Разбери кои от тях ти прилягат най-добре, вслушвай се винаги в сърцето си. И когато приключим, ще познаваш всяко едно като най-добрия си приятел.

Дризт обикаляше около полицата с широко отворени очи. Вече гледаше по различен начин на това място и на възможностите, които му предоставяше то. През целия му шестнайсетгодишен живот най-големият му враг бе скуката. А сега изглежда намери оръжия, с които да я пребори.

Закнафейн се отправи към покоите си. Смяташе, че е редно Дризт да бъде сам при първата си среща с оръжията, при първите си непохватни опити да борави с тях.

Въпреки това, когато стигна до вратата на стаята си, мрачният елф се обърна и погледна младия До’Урден. Момчето размахваше тежка алебарда, два пъти по-дълга от него, и бавно описваше дъга с нея. Въпреки всичките си усилия да овладее оръжието, инерцията повличаше слабичкия Дризт и той падаше на земята.

Зак се подсмихна, но смехът му напомни за зловещата същност на неговата работа. Щеше да обучи Дризт да стане войн, както бе обучил хиляди младежи преди него, щеше да го подготви за изпитанията в Академията и за опасния живот в Мензоберанзан. Щеше да го превърне в убиец.

Този покров, тази съдба изглежда в такова противоречие със същността на това момче, помисли си Повелителят на меча. Усмивката на Дризт беше нещо естествено. Не можеше да си го представи да забива меч в сърцето на друго живо същество — тази мисъл го отвращаваше. Но въпреки всичко, такава беше природата на мрачните елфи — природа, на която Зак не можа да устои през четирите столетия от своя живот. Той отмести поглед от играещия До’Урден, влезе в стаята си и затвори вратата.

— Дали всички са такива? — запита се той в тъмнината на празното помещение. — Всички деца на мрачните елфи ли са толкова невинни, толкова непринудени, а усмивките им — толкова непокварени, че се пречупват при сблъсъка с грозотата на нашия свят?

Зак се запъти към малко писалище до стената. Искаше да вдигне сянката, която сега покриваше светещото керамично кълбо — светлинния източник в стаята — но промени решението си и се отправи към леглото, разположено срещу вратата. Образът на Дризт — как се наслаждава на играта си с оръжията — не излизаше от ума му.

— Дали не си единствен, Дризт До’Урден? — той се отпусна в мекото легло. — И ако си толкова различен, къде е причината? В кръвта, моята кръв, която тече във вените ти? Или в годините прекарани с твоята възпитателка? — Зак закри очите си с ръка и се замисли.

Най-накрая стигна до извода, че Дризт наистина се различава от останалите, но не знаеше на кого да благодари за това — на себе си или на Виерна.

Не след дълго сънят обори Повелителя на меча, но не внесе утеха в душата му. Сънува кошмар, който често го навестяваше — един ярък и незабравим спомен.

Закнафейн за пореден път чу писъците на децата от дома ДеВир, когато войните, които сам бе обучил — воините на До’Урден — разкъсаха телата им.

— Различен е! — изкрещя Зак и скочи от леглото.

Той избърса студената пот от лицето си.

— Различен е… — трябваше да го повярва.