Р. А. Салваторе
Изгнание (1)

Предисловие

Бавно и тежко чудовището се затътри по-притихналите коридори на Подземния мрак, а осемте му крака, целите покрити с люспи, застъргаха по-каменния под. Създанието не подскочи при отекналите наоколо звуци, не се уплаши, че шумът, който вдигаше, може да издаде местонахождението му, не се втурна да търси убежище от страх, че ще бъде нападнато от някой хищник. Въпреки многото опасности, спотаени в сенките на Подземния мрак, това същество винаги се чувстваше в безопасност. То вярваше, че може да надвие всеки неприятел. Дъхът му беше пропит с вонята на смъртоносна отрова, здравите му нокти можеха да се забият дълбоко и в най-твърдата скала, а острите като копия зъби в отвратителната му паст можеха да разкъсат и най-дебелата кожа. Но най-смъртоносен от всичко беше погледът на чудовището. Погледът на василиск, който можеше да превърне в камък всеки, попаднал в полезрението му.

Това огромно и ужасно същество беше един от най-едрите представители на своята раса. То не знаеше що е страх.

За втори път през този ден, ловецът наблюдаваше отминаването на василиска. Осмокракото чудовище не беше добре дошло тук — в неговите земи. Със собствените си очи бе видял как то убива с отровния си дъх няколко от неговите роти — малките същества, наподобяващи рогат добитък, които понякога разнообразяваха трапезата му. Останалата част от стадото бе избягала в безкрайните тунели на Подземния мрак и едва ли някога щеше да се завърне.

Ловецът беше разгневен.

Гледаше как чудовището се тътри надолу по-тесния проход. Беше избрало правилната посока — тази, в която бе подозирал, че ще тръгне. Ловецът измъкна оръжията си от ножниците и бързо събра кураж, както ставаше всеки път, когато усетеше перфектния им баланс в ръцете си. Имаше ги още от дете, използваше ги почти непрестанно от три десетилетия, а още не се бяха износили. Сега, за пореден път, ловецът щеше да изпробва остротата им.

Той прибра остриетата и зачака звука, който щеше да го подтикне към действие.

Дрезгав рев накара василиска да замръзне на мястото си. Зрението на чудовището беше много слабо. То не можеше да различи почти нищо на няколко крачки пред себе си, но въпреки това се вгледа напред с любопитство. Ревът отекна за втори път и василискът се приведе напред, в очакване на своя противник, на поредната си жертва, която щеше да се нахвърли отгоре му и да се прости с живота си.

В далечината ловецът изскочи от убежището си и се спусна с невероятна скорост край тесните цепнатини и неравностите по-скалните коридори. Носеше своя магически плащ пиуафуи, който го правеше невидим на фона на камъка, а движенията му бяха толкова ловки и умели, че не издаваше нито звук.

Приближаваше се невероятно тихо и невероятно бързо.

Ревът се чу отново. Идваше някъде от пространството пред василиска, без да се приближава. Кръвожадно и нетърпеливо, чудовището се затътри напред. Когато премина под един нисък свод, кълбо от плътен, черен мрак се спусна върху него и погълна главата му. Василискът рязко спря и направи крачка назад. Ловецът чакаше точно това.

Той се хвърли срещу създанието. Отскочи от стената на прохода и преди да е достигнал до целта си направи три неща едновременно. Първо каза едно просто заклинание и главата на василиска се обви в ярки синьо-лилави пламъци. После спусна качулката върху лицето си — в тази битка зрението нямаше да му помогне, а и само един поглед в очите на василиска беше достатъчен, за да му коства живота. Накрая, вадейки смъртоносните си ятагани, той се приземи върху гърба на чудовището и пробяга нагоре по люспестата броня до главата му.

Василискът реагира, веднага щом танцуващите пламъци обвиха черепа му. Те не го изгаряха, но го превръщаха в лесна мишена. Чудовището понечи да извърне главата си и да погледне назад, но миг преди да го стори, един ятаган се заби право в окото му. Съществото се изправи на задните си крака, започна да бълва отровни пари и да мята главата си на всички страни в опити да се отърве от ловеца.

Ала той беше бърз и успя да избегне смъртоносната паст на чудовището. Вторият му ятаган намери другото око на василиска и ловецът даде воля на яростта си.

Това създание беше нарушител, то беше убило неговите роти! Удар след удар се сипеха жестоко по люспестата броня на чудовището, надробяваха плочките на главата му и потъваха в плътта под тях.

Василискът осъзна, че е изложен на смъртна опасност, но продължаваше да вярва, че ще спечели. Винаги бе печелил. Само ако можеше да използва отровния си дъх срещу разярения ловец.

В този момент върху чудовището се приземи и вторият му неприятел — ревящата пантера, която безстрашно се хвърли към неговата паст, обвита в огнени контури. Огромната котка се включи в сражението, без да обръща внимание на смъртоносния дъх на василиска — тя беше вълшебна и това я правеше недосегаема за него. Ноктите й се забиха дълбоко във венците на чудовището и то усети вкуса на собствената си кръв.

През това време ловецът замахваше отново и отново — бе нанесъл стотици удари в тила му. Яростно и ожесточено ятаганите се забиваха в люспестата му броня, в черепа и в плътта му, тласкайки го към мрачните обятия на смъртта.

Ударите на кървавите ятагани престанаха едва след като тялото на василиска застина неподвижно.

Ловецът отметна качулката от лицето си и огледа струпаната в краката му грамада от разкъсана плът. Вдигна обагрените си в червено ятагани, от които капеше гореща кръв, и с вик на първична радост обяви своята победа.

Той беше ловец и това беше неговият дом!

Излял цялата си ярост в този вик, той погледна към спътницата си и изведнъж се почувства засрамен. Големите очи на пантерата го укоряваха, макар тя самата да не го обвиняваше. Котката беше всичко, което го свързваше с миналото, с цивилизования начин на живот, който някога бе водил.

— Ела, Гуенивар — прошепна той и върна ятаганите в ножниците им. Наслади се на думите си, на тяхното звучене. Вече от цяло десетилетие слушаше само собствения си глас. Всеки път, когато проговореше, думите му се струваха все по-чужди и все по-трудни за произнасяне. Дали нямаше да загуби и способността си да говори, както бе забравил всичко друго от предишното си съществуване? Той се страхуваше най-много от това — без своя глас не можеше да призове пантерата.

Тогава наистина щеше да остане сам.

Ловецът и неговата котка се запътиха надолу по тихите коридори на Подземния мрак. Движеха се съвсем безшумно, нито едно камъче не се разместваше под краката им. Заедно бяха опознали опасностите на този свят, в който властваше тишината, заедно се бяха научили да оцеляват. Но въпреки победата, ловецът не можа да са усмихне този ден. Той не се страхуваше от нищо, но вече не знаеше на какво дължи смелостта си — дали на самоувереността или на апатията си към живота.

Все пак, може би оцеляването не беше всичко.