Р. А. Салваторе
Градът на мрака (22)

20
Непознат свят

Четиринайсетте мрачни елфа преминаха през криволичещите тунели и големите пещери, които сякаш изведнъж се разкриваха пред тях. Придвижваха се безшумно, с помощта на вълшебните ботуши, а плащовете пиуафуи ги правеха почти невидими. Общуваха само на езика на жестовете. През по-голяма част от времето земният наклон почти не се усещаше, макар че понякога се налагаше да се катерят и да изкачват скални пукнатини. Всяка крачка ги доближаваше все повече към целта. Пресичаха границите на чужди територии, на чудовища и други раси, но омразните гномове и дори дуергарите не смееха да се покажат. Малко от обитателите на Подземния мрак имаха смелостта да се изпречат на пътя на бойните отряди на мрачните елфи.

В края на седмицата всички от патрула усещаха промяната в заобикалящия ги терен. Все още се намираха на дълбочина, която би била задушаваща за един обитател на земната повърхност, но мрачните елфи бяха свикнали с постоянния натиск на хилядите скални тонове, надвиснали над главите им. Всеки път, когато отрядът свиеше зад някой ъгъл, войните очакваха каменния таван да изчезне и пред тях да се разкрие безкрайната повърхност.

Край тях вече не се носеше горещия, миришещ на сяра въздух, издигащ се от магмените земни недра — повяваше влажен бриз, наситен със стотици аромати. Горе на Повърхността беше пролет и по вятъра се носеше мирисът на цветя и дървета, но мрачните елфи не можеха да го разпознаят — те идваха от земя, в която нямаше сезони.

Уханията привличаха, омайваха Дризт и той постоянно трябваше да си напомня, че Повърхността е едно много зловещо и опасно място. Предполагаше, че тези миризми са дяволски примамки, стръв, която трябваше да вкара нищо неподозиращите същества в капана на този непознат свят.

Жрицата от Арах-Тинилит, придружаваща отряда, вървеше близо до стената и оглеждаше всяка пукнатина в камъка.

— Тази е идеална — промълви тя след известно време, направи заклинание за далечно виждане и надзърна в широката колкото един пръст пролука.

— Как ще се проврем оттам? — на езика на жестовете попита друг мрачен елф — един от членовете на патрула.

Дайнин видя движенията на ръцете му и прекъсна разговора с навъсеното си изражение.

— Горе е още ден — заяви жрицата. — Ще трябва да почакаме тук.

— Колко дълго? — попита Дайнин, който знаеше, че целият отряд изгаря от нетърпение, особено когато от целта ги деляха само няколко крачки.

— Не знам — отвърна тя. — Не повече от половин цикъл на Нарбондел. Хайде, да свалим тези вързопи от раменете си и да си починем.

Дайнин искаше да продължат, искаше отрядът му да е в постоянна готовност, но не посмя да възрази на жрицата.

Почивката им не се оказа много дълга. Няколко часа по-късно жрицата отново надзърна в скалния процеп и обяви, че е време да тръгват.

— Ти първи — каза Дайнин на своя брат.

Дризт изгледа скептично първия син на До’Урден; чудеше се как ще премине през такава тясна пролука.

— Ела — нареди жрицата, извадила поресто кълбо. — Мини до мен и продължи навътре.

Дризт се приближи до нея. Тя промълви няколко думи и задържа сферата над главата на младия воин. Черни снежинки, по-черни от абаносовата кожа на мрачния елф, се посипаха по него, а по гръбнака му полазиха ужасни тръпки.

Другите гледаха с удивление как тялото на Дризт се изтъни като клечка и придоби двуизмерен образ, като сянка на предишната си форма.

Младият До’Урден не разбра какво стана, но видя как пролуката пред него постепенно се разшири. Той се плъзна в нея. Трябваше само да напрегне волята си, за да се задвижи и се понесе по криволичещия процеп като сянка по неравната повърхност на камъка. Накрая се озова в дълга пещера, точно срещу единствения й изход.

Беше паднала безлунна нощ, но на обитателя на Подземния мрак дори тя се струваше прекалено ярка. Изходът на пещерата привличаше Дризт. Искаше му се да излезе навън и да види необятния свят на Повърхността. Скоро и останалите членове на патрула се впуснаха по тунела и един по един стигнаха до пещерата. Последна дойде жрицата. Вторият син на До’Урден пръв усети тръпките от възвръщащата се естествена форма на тялото му. Миг по-късно всички проверяваха дали оръжията им са на място.

— Ще остана тук — предупреди жрицата Дайнин. — И късмет. Лот ще ви наблюдава.

Водачът припомни за опасностите, които дебнеха на Повърхността, после се приближи до изхода на пещерата — малка дупка в островърхия хребет на една висока планина.

— В името на Кралицата на Паяците — заяви той, после си пое дълбоко въздух и изведе мрачните елфи от пещерата.

Под открито небе, под самите звезди! Другите изглеждаха притеснени от силната светлина, но Дризт не можеше да откъсне погледа си от безбройните и загадъчни блещукащи точици. Имаше чувството, че сърцето му иска да полети. Къпеше се в звездната светлина и дори не обърна внимание на веселата песен, носена от нощния бриз — тя сякаш се бе сляла с пейзажа.

Но Дайнин я чу. Първият син имаше достатъчно опит, за да разбере, че това е тайнственият повик на светлите елфи. Той се сниши, огледа местността, простираща се пред очите му, и съсредоточи вниманието си върху едно-единствено огнище в далечината на гористата долина. Водачът подкани войните си да побързат и съвсем умишлено смушка с лакът по-малкия си брат, за да прогони удивлението от очите му. Отрядът потегли.

Дризт виждаше страха, изписан по лицата на неговите съмишленици. Чувствата им толкова се различаваха от необяснимия покой, изпълнил душата на младежа. Имаше нещо нередно в цялата ситуация. Още в първия момент, в който бе излязъл от пещерата, вторият син на До’Урден бе усетил, че това не е злокобното място, за което толкова разказваха учителите от Академията. Не се беше уплашил или притеснил; само се бе почувствал странно, защото над главата му липсваше каменния покрив. Ако звездите, докоснали сърцето му, бяха само намек за това, което щеше да последва на сутринта — както беше казал Повелителят Хатч’нет — може би денят нямаше да е толкова ужасен.

Само объркването можеше да почерни усещането за свобода, което изпитваше Дризт. Беше попаднал или в капана на своите възприятия, или съмишлениците му, включително и Дайнин, гледаха на този свят с покварени очи. Върху плещите на младия До’Урден се стовари бремето на поредния въпрос, който оставаше без отговор: това, което чувстваше, беше проява на собствената му слабост или бе истината, за която копнееше сърцето му?

— Тази е почти същата като гората на гъбите в Мензоберанзан — уверяваше ги Дайнин, докато отрядът колебливо проправяше пътя си през една малка горичка. — Тези дървета нито ни усещат, нито могат да ни навредят.

Въпреки всичко, най-младите бойци се стряскаха и изваждаха оръжията си всеки път, когато чуеха катеричка да подскача от клон на клон или крясъка на птица в тъмната нощ. В света на мрачните елфи цареше тишина, не като в тази шумна пролетна гора, кипяща от живот. В Подземния мрак всяко живо същество би те нападнало, ако навлезеш в територията му, затова дори цвърченето на щурчетата звучеше заплашително на предпазливите войници.

Посоката, в която беше поел Дайнин, бе правилна и скоро песента на феите заглушаваше всеки звук, а светлината на огъня можеше да се види между дърветата. Светлите елфи бяха най-бдителната от всички раси. Нито хората, нито дори тихите полуръстове можеха да ги изненадат и да ги хванат неподготвени.

Но тази нощ нападателите бяха мрачни елфи — съществата, който умееха да се промъкват по-незабелязано и от най-опитните джебчии. Стъпките им оставаха нечути дори когато преминаваха през сухи опадали листа. Деликатната изработка на ризниците, които стояха като прилепени към крехките им тела, им позволяваше да се движат още по-безшумно.

Без да ги усетят, те обградиха малката горска полянка, където много светли елфи пееха и танцуваха.

Вцепенен от искрената им радост, Дризт почти не видя командите, които неговият брат раздаде на тайния език на жестовете. Сред горския събор имаше и танцуващи деца, които се отличаваха от възрастните само по своя ръст. Всички изглеждаха толкова невинни, толкова жизнени, свободни и очевидно ги свързваше такова силно приятелство, каквото Дризт не беше виждал в Мензоберанзан. Въобще не приличаха на злите, омразни изчадия от разказите на Хатч’нет.

Младият До’Урден по-скоро усети, отколкото видя, че мрачните елфи от отряда бяха започнали да заемат позиция, да се разпръсват, за да спечелят по-голямо предимство в битката. Но той още не можеше да откъсне очите си от гледката, разкриваща се пред него. Дайнин го потупа по рамото, показа му малкия лък, закачен на колана му, и после се шмугна наблизо в един храсталак.

Дризт искаше да спре брат си и останалите; искаше да ги накара да почакат и да погледнат добре тези елфи, които бързаха да нарекат свой враг. Младежът не можа да помръдне от мястото си, устните му изведнъж пресъхнаха и колкото и да се опитваше, не можеше да каже и дума. Той погледна към Дайнин. Надяваше се брат му да е помислил, че затрудненото му дишане се дължи на жаждата за кръв, на нетърпението му да влезе в битка.

Тогава Дризт чу мекия звук от дузина изстреляни стрели. Песента на елфите продължи още миг, докато няколко от тях не се строполиха на земята.

— Не! — изкрещя Дризт, а гневът разкъсваше душата му.

Мрачните елфи помислиха, че викът на младия До’Урден се дължи на възбудата му от предстоящото сражение и не му обърнаха внимание. Още преди светлите елфи да са разбрали какво става, отрядът се нахвърли върху тях.

С извадени ятагани, Дризт изскочи на осветената полянка, без въобще да знае какво да прави. Искаше само да спре битката, да сложи край на гледката, разкриваща се пред очите му.

Животът на светлите елфи в горския им дом беше доста спокоен и затова те не носеха оръжие. Мрачните воини безмилостно нахлуха сред редиците им. Разсичаха телата им и не спираха да нанасят своите удари дори след като светлината угаснеше в очите на безпомощните същества.

Една ужасена елфка се опитваше да избяга, лутайки се насам-натам, но се озова точно срещу Дризт. Той свали ятаганите си към земята — искаше да я успокои, да й покаже, че няма да й стори зло.

Светлата елфка се сгърчи от болка, когато мечът се заби дълбоко в гръбнака й и я прониза. Вцепенен от ужас, младият До’Урден видя как мрачният войн зад нея стисна с две ръце дръжката на меча си и го усука в тялото й с всичка сила. Миг преди да издъхне, тя погледна към Дризт, а очите й го умоляваха за милост. Опита се да каже нещо, но от устните й се чу само страховитото клокочене на кръвта.

С тържествуващ поглед мрачният войн измъкна оръжието си от мъртвата елфка; замахна повторно и отсече главата й. Лицето му се изкриви в победоносна усмивка, а очите му засияха с демоничен пламък. Той погледна към Дризт и изкрещя:

— Отмъщение!

После още веднъж разсече трупа, обърна се и тръгна да търси нови жертви.

Миг по-късно друга елфка, този път малко момиченце, успя да избяга от клането на полянката и се втурна към Дризт, крещейки една дума отново и отново. Той не можа да разбере какво викаше детето — беше на езика на светлите елфи — но когато погледна към невинното личице, обляно в сълзи, разбра значението на думите й. Очите на детето бяха вперени в осакатения труп, лежащ в краката на Дризт, а мъката в тях изглеждаше толкова силна, сякаш бе помрачила страха й от неизбежната смърт. Викът на момиченцето не можеше да е друг, освен „Мамо!“

Гняв, ужас, страдание и много други чувства разкъсваха Дризт в този отвратителен момент. Той искаше да избяга от това, което е в душата му, да се изгуби в сляпата ярост на своя народ и да приеме грозната действителност. Колко лесно щеше да бъде, ако можеше просто да забрави за своята съвест, която толкова го измъчваше.

Малката елфка изтича до Дризт, но сякаш не го забелязваше — не можеше да откъсне очи от мъртвата си майка. Вратът на детето беше открит, сякаш за един-единствен точен удар. Вече неспособен да раздели милостта от убийството, младият До’Урден издигна ятагана си.

— Давай, братко! — изкрещя Дайнин толкова силно, че викът му заглуши крясъците на мрачните елфи и отекна в съзнанието на Дризт като обвинение.

Мрачният войн се обърна към своя брат — водача на групата — и го видя целия облян в кръв, застанал сред купчина разсечени трупове на светли елфи.

— Днес ще разбереш какво е да се наричаш мрачен елф! — изкрещя Дайнин и победоносно размаха юмрук във въздуха. — Днес ще възнаградим Кралицата на Паяците!

Дризт отвърна с подобаващ жест, после изръмжа и отново се подготви за смъртоносния удар.

Без малко да го направи. Заради объркването и яростта си вторият син на До’Урден щеше да стане като всички представители на своята раса. Щеше да отнеме живота от искрящите очи на това красиво дете.

Миг преди да нанесе удара, момиченцето погледна към мрачния елф, а погледът й заблестя като черно огледало в мрачното му сърце. В отражението си, в този образ на яростта, която водеше ръката му, Дризт До’Урден видя себе си.

Докато наблюдаваше Дайнин, с крайчеца на окото си, младият войн стовари със страшна сила ятагана си покрай малкото дете — без да го нарани; после с другата си ръка сграбчи за туниката и блъсна момиченцето в земята.

То изпищя от ужас, не от болка. Дризт погледна към брат си и видя как той отново размаха юмрука си във въздуха, после се обърна и се отдалечи.

Дризт трябваше да побърза — битката почти бе към своя ужасен край. Той замахна изкусно с ятаганите си, над превития гръб на детето и разкъса дрехите й, без да я нарани — само леко я одраска. После използва кръвта от обезглавения труп, за да прикрие измамата, и изпита мрачно задоволство при мисълта, че майката щеше да е благодарна, че със смъртта си е успяла да спаси живота на своята дъщеря.

— Не мърдай от земята — прошепна той в ухото на детето.

Знаеше, че тя не разбира езика му, но се опита да звучи успокояващо — трябваше да й подскаже какво бе намислил. Миг по-късно, когато Дайнин и още няколко мрачни елфа се приближиха към него, единственото, което му оставаше, бе да се надява, че се е справил добре.

— Добра работа — каза развеселен първият син на До’Урден, цял треперещ от възбуда. — Много от тези елфи, годни само за храна на орките, са мъртви и нито един от нас не е ранен! И макар, че няма да спечелим нищо от тази милостива за нас съдба, Матроните на Мензоберанзан ще са доволни!

Той погледна към телата, струпани в краката на Дризт, потупа го по рамото и изрева:

— Да не са си въобразявали, че ще се измъкнат?

Вторият син на До’Урден направи всичко възможно, за да прикрие отвращението си, но Дайнин беше толкова погълнат от кръвопролитието, че едва ли щеше да го забележи.

— Не и докато си бил наоколо! — продължи Дайнин. — Две убийства за Дризт!

— Едно убийство! — възрази елф от отряда и застана до първия син.

Дризт спокойно положи ръцете си върху дръжките на ятаганите и събра цялата си смелост. Ако този приближаващ се мрачен елф е разбрал измамата, щеше да се наложи да се бие с него, за да спаси детето на мъртвата фея. Щеше да убие спътниците си, дори собствения си брат; щеше да заплати с живота си, но нямаше да им позволи да разкъсат малкото момиченце с блестящите очи. След смъртта си поне нямаше да вижда как събратята му убиват деца.

За щастие до такъв сблъсък не се стигна.

— Дризт уби детето, но аз убих по-възрастната фея. Пронизах я с меча си, още преди твоят брат да е посегнал към ятаганите си!

Случи се несъзнателно, като рефлекс — неволен изблик срещу злото, което го заобикаляше. Дризт дори не разбра какво е сторил, докато не погледна към мрачния елф, който се хвалеше преди малко. Сграбчил лицето си, той лежеше по гръб и стенеше от болка. Едва тогава вторият син на До’Урден усети паренето в ръката си и погледна към пръстите си, стиснали здраво ятагана — целите бяха опръскани с кръв.

— Какво ти става? — учуди се Дайнин.

Дризт бързо измисли как да постъпи и не му отговори. Той погледна към гърчещия се на земята мрачен елф и вложи цялата ярост, насъбрала се в душата му, в думите, които щяха да му спечелят уважението и одобрението на останалите от отряда:

— Ако още веднъж ми отнемеш някое убийство — изсъска той с глас, който звучеше съвсем искрено, — ще сложа твоята глава на мястото на тази, която си отсякъл!

Момиченцето правеше всичко по силите си, за да не помръдва, но младият До’Урден усети, че бе започнало лекичко да трепери, разтърсвано от ридания и реши да не поема повече рискове.

— Хайде, да вървим! — изръмжа той. — Да се махаме от това място. Повдига ми се от тая смрад!

Дризт хукна напред, а останалите от отряда развеселени прибраха своя зашеметен другар и последваха мрачния войн.

— Най-накрая — прошепна Дайнин, докато гледаше как брат му се отдалечава с напрегната походка. — Най-сетне разбра какво означава да си войн от мрачните елфи!

В своето заслепение, първият син на До’Урден не можа да усети иронията на собствените си думи.

* * *

— Трябва да свършим още нещо, преди да се приберем у дома — обясни жрицата на членовете от отряда, когато се върнаха при входа на пещерата.

Тя единствена знаеше за втората цел на това нападение.

— Матроните на Мензоберанзан ни наредиха да станем свидетели на най-страшното и ужасно нещо на Повърхността, за да можем да разкажем на нашите събратя и да ги предупредим за него.

Събратя? Дризт се унесе в мрачни размисли, пропити със сарказъм. Доколкото видя, нападателите бяха станали свидетели на ужаса на Повърхността, защото именно самите те бяха този ужас.

— Там! — изкрещя Дайнин и посочи на изток, към хоризонта.

Едва забележима слаба светлина огря черните хребети на далечните планини. Може би обитателите на тези земи не можеха да я уловят с поглед, но мрачните елфи я виждаха ясно и всички, дори Дризт, несъзнателно извърнаха главите си.

Миг след като се наслади на гледката, младият До’Урден се осмели да каже:

— Красиво е.

Дайнин го изгледа с леденостудените си очи, но изражението му не беше по-студено от това на жрицата, която също се обърна към Дризт.

— Сваляйте всичко — плащове, мантии, цялата екипировка, дори и броните — нареди тя на отряда. — Бързо, скрийте ги в сенките на пещерата, за да не се повредят.

Когато изпълниха заповедта, жрицата ги изведе навън — изложи ги на светлината, пълзяща бавно над хоризонта.

— Гледайте — изкомандва зловещо тя.

Източното небе придоби розово-виолетов оттенък, после се оцвети изцяло в нюансите на розовото, а яркостта му накара мрачните елфи да присвият очите си. Дризт искаше да опровергае това, което се случваше в момента — по същия начин, със същия гняв, с който бе отхвърлил думите на Повелителя на Познанието и историите му, описващи светлите елфи.

Тогава ги видяха — първите отблясъци на изгряващото от изток слънце. Топлината му пробуди земята; лъчите му съживяваха Повърхността с животворна сила. Ала тези лъчи изгаряха очите на мрачните елфи, подобно яростта на пламъка, опустошаваха зениците им, невиждали такава светлина.

— Гледайте! — изкрещя отново жрицата. — Съзерцавайте дълбините на ужаса!

Един по един, крещейки от болка, нападателите се втурнаха в тъмната пещера, докато накрая само Дризт и жрицата останаха изложени на парещите лъчи на слънцето. От светлината го болеше не по-малко, отколкото неговите съмишленици, но той се остави тя да го облее, да го пречисти; отдаде й се изцяло, докато болезнените пламъци изцеляваха душата му.

— Ела — каза му накрая жрицата, без да подозира за чувствата, които изпитваше той. — Видяхме го. Вече можем да се завърнем в родната ни земя.

— Родната земя? — унило отвърна Дризт.

— Мензоберанзан! — изкрещя тя. — Ела, този огнен ад ще смъкне кожата ти до кокал! Нека братовчедите ни, светлите елфи, да се пържат под пламъците му — едно подобаващо наказание за злите им сърца!

Младият До’Урден отчаяно се засмя. Подобаващо наказание? Ако можеше, щеше да изтръгне хиляда слънца от небето и щеше да ги постави във всеки храм в Мензоберанзан, за да греят там с вечна светлина.

Накрая той не издържа повече; замаян, едва долази до пещерата и надяна одеждите си. Жрицата бе приготвила магическата сфера и Дризт отново беше първият, който премина през тънкия процеп в скалата. Когато целият отряд се събра в тунела отвъд каменната стена, вторият син на До’Урден зае челната си позиция и ги поведе надолу, по обратния път, към непрогледния мрак на тяхното съществуване.