Р. А. Салваторе
Градът на мрака (16)

14
С подобаващо уважение

Движеха се тихо като шепота на бриз през криволичещите тунели. Пристъпваха крадешком и много внимателно. Това бяха учениците от последния, девети клас в Мелей-Магтеър и те се упражняваха толкова често извън границите на Мензоберанзан, колкото и в рамките на самия град. На коланите им вече не висяха подплатени дървени оръжия — красяха ги елмазени остриета, изящно изковани и остри.

Понякога тунелите толкова се стесняваха около младежите, че през тях едва имаше място да се промуши един мрачен елф. Друг път се озоваваха в огромни пещери, чиито стени и тавани не се виждаха. Тези младежи бяха бойци — мрачни елфи, готови да действат на всякакъв терен в Подземния мрак и обучени да се изправят срещу всеки враг, изпречил се на пътя им.

„Тренировъчни патрули“ — така Повелителят Хатч’нет наричаше тези групи. И макар патрулирането в тунелите да беше само едно упражнение, той предупреди учениците да внимават, защото можеха да срещнат доста яростни чудовища.

Дризт все още беше първи в своя клас и затова предвождаше групата. Следваха го Повелителят Хатч’нет и десет момчета, подредени в строй. В класа на младия До’Урден бяха останали само двайсет и два мрачни елфа, а в началото бяха двайсет и пет. Единият от младежите беше изключен и впоследствие екзекутиран за осуетен опит за убийство на по-високопоставен ученик; другият беше убит по време на тренировка, а третият беше умрял в съня си от естествена смърт — камата в сърцето бе естественият край на живота му.

В друг коридор наблизо Берг’инйон Баенре — вторият в класа — предвождаше учителя Дайнин и другата половина от учениците; и те провеждаха същата тренировка.

Ден след ден Дризт и останалите полагаха неимоверни усилия да останат нащрек. През трите месеца, през които се обучаваха като патрули, бяха срещнали само едно чудовище — пещерен въдичар — гнусно ракообразно същество, обитаващо Подземния мрак. Този сблъсък не ги развълнува за дълго, нито пък извлякоха някакъв практически опит от него, защото пещерният въдичар се шмугна покрай високите издатини в камъка и избяга преди да са го простреляли.

Но днес Дризт усещаше нещо различно. Може би беше в странния тон на учителя Хатч’нет или в трептенето на камъка — едва доловима вибрация, която напомняше на младежа задругите същества, населяващи плетеницата от подземни тунели. Каквато и да бе причината, той знаеше достатъчно, следваше инстинктите си и не остана изненадан, когато с крайчеца на окото си зърна издайническата светлина, шмугваща се в един страничен проход. До’Урден даде знак на другите от патрула да спрат, после бързо се покатери на една издатина в камъка — над изхода на този проход.

Нарушителят се появи и се озова на пода, с два ятагана, опрени в гърлото му. Дризт се отдръпна на секундата, когато видя, че жертвата му е ученик — мрачен елф.

— Какво правиш тук? — поиска обяснение Повелителят Хатч’нет. — Знаеш, че никой, освен патрулите, няма право да излиза в тунелите отвъд Мензоберанзан!

— Моля да ме извините, Повелителю — оправда се ученикът. — Трябва да ви предам нещо. Спешно е!

Всички заобиколиха вестителя, но учителят, само с един поглед, ги накара да се отдръпнат и нареди на Дризт да ги разпредели в отбранителни позиции.

— Едно дете е изчезнало — продължи мрачният елф. — Принцеса от дома Баенре. В тунелите са забелязани са чудовища!

— Какви чудовища? — попита Хатч’нет.

Силен грохот, наподобяващ сблъсък на две скали, го накара да се досети.

— Клюнести изчадия! — сигнализира учителят към Дризт, който беше до него.

Младежът не беше виждал тези зверове, но знаеше за тях достатъчно, за да разбере защо учителят бе използвал езика на жестовете. Изчадията ловуваха с помощта на своя слух, който беше по-остър от слуха на всяко същество в Подземния мрак. Дризт предаде сигнала и на останалите. Учениците замръзнаха по местата си в очакване на заповеди от учителя. Тренираха цели девет години, за да могат да се справят в такива ситуации и сега само потта, избила по дланите им, опровергаваше спокойствието и храбростта на тези млади войни.

— Призоваването на мрак няма да спре клюнестите изчадия — жестикулира Хатч’нет към патрула. — Нито пък тези — той им показа арбалет с отровна стрела, поставена в него — обикновено това беше първото оръжие, което мрачните елфи използваха при удар.

Повелителят на познанието прибра арбалета и измъкна изящния си меч.

— Трябва да намерите уязвимо място в костната броня на съществото — напомни им той, — и да забиете меча си дълбоко в плътта му.

Той потупа Дризт по рамото и двамата тръгнаха, а останалите ученици ги последваха в строй.

Грохотът се чуваше ясно, но отекваше в каменните стени на коридорите и подвеждаше дебнещите мрачни елфи. Хатч’нет остави Дризт да определя посоката им и беше впечатлен — младежът бързо се ориентира, без да се заблуждава от ехото. Пристъпваше уверен в себе си, докато много от другите се озъртаха тревожно наоколо, уплашени от риска, който поемаха.

Тогава изведнъж проехтя един-единствен звук и ги смрази на място. Той заглуши грохота на чудовищата; отекваше отново и отново и обгърна патрула с лудостта, с кънтящия ужас на стенанието. Беше писъкът на дете.

— Принцесата на дома Баенре! — жестикулира Хатч’нет към Дризт.

Учителят започна да подрежда войниците в боен ред, но младият До’Урден не дочака да види заповедите. Писъкът го беше накарал да изтръпне от ужас, а когато го чу отново, яростни пламъци заблестяха в лилавите му очи.

Дризт изтича надолу по коридора — студеният метал на ятаганите проправяше пътя му.

Хатч’нет веднага изпрати патрула по петите му. Мисълта да изгуби такъв изкусен боец като Дризт хич не му харесваше, но можеше и да извлече полза от безразсъдната постъпка на младежа. Ако другите видеха как най-добрият в класа умира от глупост, това щеше да им послужи като урок, който едва ли щяха да забравят.

Дризт притича покрай един остър завой, после право надолу по едно широко пространство, оградено от разбити стени. Сега не се чуваше ехо, само ненаситната глъч на чудовищата и приглушените стенания на детето.

Острият слух на младежа долавяше всеки звук от следващия го патрул. А щом вторият син на До’Урден можеше да ги чуе, значи и клюнестите изчадия ги бяха усетили със сигурност. Но Дризт нямаше да се откаже от това страшно и неотложно начинание. Той се покатери на една каменна тераса, издигаща се десет фута над земята, и продължи по нея — надяваше се тя да се простира до самия край на коридора. Когато се промъкна покрай последния завой, едва различи топлината на зверовете през костните им брони, през черупките, чиято температура се равняваше почти на тази на камъка.

Успя да преброи пет чудовища. Две се бяха облегнали на стената и наблюдаваха коридора, а другите три се намираха по-далеч — в една задънена ниша и се забавляваха с плачещото същество.

Дризт се въоръжи с цялото си търпение и продължи надолу по терасата като се промъкваше така тихомълком, както покрай стражите в Академията. Изведнъж видя принцесата, която лежеше просната върху крака на едно от ужасяващите двуноги. Повдигането на гърдите й докато хлипаше му подсказа, че е жива. Мрачният елф нямаше намерение да напада зверовете. Надяваше се, че ще може да се прокрадне незабелязано и да спаси принцесата.

Тогава откъм завоя се зададе патрулът и Дризт трябваше да стори нещо.

— Пазачи! — изкрещя той, за да ги предупреди и вероятно успя да спаси живота на първите четири елфа от групата.

Вниманието на младия До’Урден светкавично се насочи към раненото дете. Едно клонесто изчадие беше вдигнало тежкия си, завършващ с огромни нокти, крак и се канеше да стъпче принцесата.

Чудовището беше два пъти по-високо от Дризт и може би пет пъти по-тежко. Цялото бе покрито с твърда черупка, крайниците му бяха огромни и завършваха с извити нокти, а главата му се красеше от дълъг и здрав заострен клюн. За да стигне до момичето, мрачният елф трябваше да премине през три такива изчадия.

Но в този ужасен и критичен момент Дризт не можеше да се тревожи за тези неща. Беше изпълнен със загриженост за детето и това надделя над страха от опасността, изпречила се на пътя му. Младежът беше мрачен войн, обучен и подготвен за битка, докато детето беше безпомощно и беззащитно.

Две от клюнестите изчадия се втурнаха към каменната тераса, а Дризт само това и чакаше. Той се изправи на крака, прескочи ги и се приземи право върху третото. То съвсем забрави за детето, когато ятаганите на младежа се стовариха безмилостно върху човката му и разбиха лицевата му броня — мрачният елф искаше на всяка цена да пробие черупката на чудовището.

Клюнестото изчадие започна да отстъпва, съкрушено от настървения си противник, без да може да отблъсне заслепяващите и болезнени удари на неговите ятагани.

Дризт знаеше, че почти е надвил този звяр, че другите два скоро ще бъдат зад гърба му, но не се отказваше. Бързаше да попречи на чудовището да избяга — плъзна се надолу по него, приземи се точно между огромните му като сталагмити крака и го препъна. После се качи върху него, докато то се влачеше по корем, и яростно започна да го налага с ятаганите си.

Клюнестото изчадие отчаяно се опитваше да се защити, но костната му броня беше прекалено тежка и то не можеше да се преобърне.

Вторият син на До’Урден знаеше, че се намира в още по-голяма безизходица от него. В тунела се водеше битка, а Хатч’нет и останалите едва ли щяха да се справят с пазачите навреме, за да спрат двете чудовища, преди да са го нападнали в гръб. Здравият разум подсказваше на Дризт да се махне от този звяр и да заеме отбранителна позиция.

Но отчаяният писък на детето го накара да забрави за предпазливостта. Яростта гореше в очите на младежа така силно, че дори глупавото същество разбра, че краят му наближава. Дризт допря остриетата на ятаганите си едно до друго и с всичка сила ги заби в тила му. Черупката леко се пропука. Мрачният елф рязко дръпна дръжките на оръжията си — всяка в различна посока — и разцепи черепа. После отново събра остриетата и ги натисна силно надолу — те прободоха меката плът на клюнестото изчадие и се забиха право в мозъка му.

Тежък нокът разкъса плаща на Дризт и направи дълбока резка в рамото му, откъдето рукна кръв. Младежът се претърколи напред и въпреки наранения си гръб успя да се приближи до най-отдалечената стена. Срещу него се нахвърли само едното чудовище; другото сграбчи принцесата.

— Не! — изкрещя Дризт и се втурна напред, но беше запратен към стената от нападналия го звяр.

Така, без да може дори да помръдне, той с ужас видя как другото клюнесто изчадие сложи край на детските писъци.

Решителността в очите на младия До’Урден отстъпи място на гнева. Чудовището, което беше по-близко до него, се втурна напред — искаше да размаже Дризт за стената. Мрачният елф се досети за намеренията му и дори не се отдръпна. Вместо това той вдигна ятаганите над раменете си, насочи ги с остриетата напред и притисна дръжките им здраво към стената.

Звярът, тежащ осемстотин паунда, така се беше засилил, че дори костната броня не можа да го опази от елмазените остриета. Той затисна Дризт в камъка, а ятаганите се врязаха в корема му.

Отскочи назад, в опит да ги измъкне от тялото си, но не можа да избегне яростта на младия До’Урден. Дризт ядно изви забодените мечове, после се отблъсна от стената със силата на гнева си и събори огромното чудовище на земята.

Две от клюнестите изчадия бяха мъртви, едно от тези, които охраняваха коридора, беше повалено, но това не успокояваше Дризт. Съществото, убило принцесата, се беше надвесило над него, докато той отчаяно се опитваше да извади ятаганите си от трупа на последната си жертва. И този път измъкване нямаше.

В същия момент пристигна и вторият патрул. Дайнин и Берг’инйон се втурнаха в нишата по същата каменна тераса, която бе използвал Дризт. Клюнестото изчадие се извърна към тях, точно когато отличните бойци се нахвърлиха отгоре му.

Младият До’Урден не обръщаше внимание на болезнената рана, зееща на гърба му, нито на счупените си ребра. Едва си поемаше дъх, но и това не беше от значение. Той успя да измъкне един от ятаганите си и нападна чудовището в гръб. Притиснато от тримата бойци, клюнестото изчадие беше повалено за миг.

Най-накрая тунелът беше разчистен — пазачите бяха мъртви — и мрачните елфи нахлуха в нишата. Само един ученик беше загинал в битката.

— Принцеса от дома Барисън’дел’армго — промълви един войн от патрула на Дайнин, загледан в трупа на детето.

— На нас ни казаха, че е от дома Баенре — отбеляза друг от групата на Хатч’нет.

Дризт забеляза противоречието.

Берг’инйон Баенре се втурна към тялото, за да провери дали наистина най-малката му сестра е станала жертва на чудовищата.

— Не, не е от Баенре — с неприкрито облекчение промълви той и продължи да разглежда трупа.

Изведнъж се засмя:

— Дори не е принцеса!

Дризт наблюдаваше сцената с любопитство и най-вече със спокойствието и коравосърдечието на своите съученици.

Друг мрачен елф потвърди думите на Берг’инйон:

— Момче е! — заяви той. — Но от кой дом?

Повелителят Хатч’нет се приближи към мъничкото телце и се протегна, за да свали кесийката от врата на детето. Изпразни съдържанието й в шепата си и видя символа на по-низш дом.

— Бездомно дете — изгубило се е — засмя се той, хвърли празната кесийка на земята и прибра символа в джоба си. — Не е благородник.

— Справихте се добре — побърза да добави Дайнин, обръщайки се към учениците, — само с една жертва. Връщайте се в Мензоберанзан и се гордейте с постигнатото днес.

Вторият син на До’Урден удари ятаганите си един в друг в знак на протест.

Повелителят Хатч’нет не му обърна внимание.

— Стройте се и поемайте обратно — нареди той на мрачните елфи. — Представихте се отлично, с изключение на теб — учителят погледна ядосания Дризт и го накара да спре. — Не мога да отрека факта, че повали две от изчадията и ни помогна с третото — сгълча го той, — но изложи съучениците си на опасност с глупавото си перчене!

— Но аз ви предупредих за пазачите — измънка Дризт.

— По дяволите, бил ни предупредил! — изкрещя Хатч’нет. — Ти се хвърли напред без нареждане! Пренебрегна общоприетия ред в битката! Поведе ни наслуки! Виж трупа на своя съученик! — беснееше учителят и посочи тялото в коридора. — Изцапа ръцете си с неговата кръв!

— Исках да спася детето — оправда се младежът.

— Всички искахме да спасим това дете! — отвърна Хатч’нет.

Дризт не беше много убеден в това. Какво правеше едно дете само в тези тунели? А тези клюнести изчадия, толкова рядко срещани в околностите на Мензоберанзан; как така се появиха точно там, за да се сблъскат с „тренировъчните патрули“? Изглежда толкова нагласено, мислеше си Дризт. Тунелите по-далеч от града гъмжаха от истински патрули, съставени от опитни бойци, магьосници и дори жрици.

— Знаехте какво имаше в края на тунела — спокойно промълви младият мрачен елф и с присвити очи изгледа своя учител.

Дризт усети ударът, нанесен право в раната на гърба му, сви се от пронизващата болка и едва не загуби равновесие. Успя да се обърне и видя погледът на Дайнин, вторачен в него.

— Дръж си глупавия език зад зъбите — предупреди го със злобен шепот първият син на До’Урден, — за да не ти го отрежа!

* * *

Дори след като остана насаме с Дайнин в неговата стая, Дризт продължаваше да държи на своето:

— Това с детето беше нагласено.

Брат му не му отвърна, само го зашлеви през лицето.

— Пожертваха го само заради тренировката — изръмжа непримиримият младеж.

Дайнин посегна втори път, но Дризт отблъсна удара му.

— Знаеш, че казвам истината — промълви той. — Знаел си за това през цялото време.

— Научи се къде ти е мястото, втори сине — заплаши го Дайнин, — в Академията и в семейството — той се отдръпна от по-малкия си брат.

— Проклета да е Академията! — изруга Дризт. — Ако и семейството ни е същото…

Той забеляза, че първият син вече държеше меча и кортика си. Младежът отскочи назад и на секундата извади своите ятагани.

— Нямам желание да се бия срещу теб, братко — каза той. — Но знай, нападнеш ли ме, аз ще се защитя и само един от нас ще напусне жив тази стая.

Дайнин трябваше да обмисли добре следващия си ход. Ако убиеше Дризт, вече никой нямаше да застрашава поста му на първи син на дома До’Урден. И със сигурност никой, дори матрона Малис, нямаше да се усъмни в наказанието, което щеше да наложи на своя брат, заради проявената му наглост. Но Дайнин беше виждал как се бие Дризт. Двете клюнести изчадия! Дори на Закнафейн щеше да му е трудно да се справи така с тях. От друга страна, ако отстъпеше сега, ако Дризт видеше, че се отказва — може би щеше да стане още по-самоуверен и в някой друг сблъсък помежду им да извърши предателството, от което Дайнин толкова се страхуваше.

— Какво правите? — дочу се глас от вратата.

Братята се обърнаха натам и видяха сестра си Виерна — учителката в Арах-Тинилит.

— Веднага разкарайте тези оръжия — смъмри ги тя. — Домът До’Урден не може да си позволи подобни вътрешни противоречия точно сега!

Разбрал, че няма друг избор, Дайнин се подчини на думите й, без да се поколебае. Дризт стори същото.

— Този път извадихте голям късмет — каза Виерна — защото няма да докладвам на матрона Мадис за това безразсъдство. Но тя няма да се смили над вас, гарантирам ви го.

— А ти какво правиш в Мелей-Магтеър, без да е известено присъствието ти тук? — попита първият син, обезпокоен от държанието на Виерна.

И той беше учител в Академията, и той заслужаваше малко уважение, въпреки че беше просто един мъж. Виерна огледа коридора от двете страни, после влезе в стаята и затвори вратата.

— За да предупредя братята си — тихо им обясни тя. — Носят се слухове, че се готви заговор срещу дома До’Урден.

— Но кой? С каква цел?

Дайнин губеше търпение, а Дризт ги наблюдаваше отстрани притеснен и смълчан.

— За да отмъстят за унищожаването на ДеВир, предполагам — отвърна Виерна. — Още не ми е известно — слуховете са неясни. Но въпреки това, исках да ви предупредя, за да бъдете особено предпазливи през идните месеци.

— Домът ДеВир падна преди много години — промълви Дайнин. — Какво наказание могат да ни наложат?

Жрицата сви рамене.

— Това са просто слухове. Но не бива да ги пренебрегваме!

— Обвинили са ни в злодеяние? — попита Дризт. — Нашето семейство трябва да призове лъжесвидетеля, който го е сторил.

Виерна и Дайнин се спогледаха усмихнати.

— Злодеяние? — изсмя се жрицата.

На лицето на младежа се изписа объркване.

— В нощта, в която ти се роди, домът ДеВир престана да съществува. Благодарение на едно перфектно нападение.

— Домът До’Урден? — едва промълви Дризт.

Той не можеше да проумее това, което току-що бе научил. Естествено знаеше и за други такива битки, но се надяваше, че собственото му семейство стои над тези неща — над тези отвратителни убийства.

— Една от най-прекрасните екзекуции, извършвани някога — хвалеше се Виерна. — Без нито един жив свидетел.

— Вие… нашият дом… е избил друго семейство?

— Внимавай какви ги приказваш, втори сине — предупреди го Дайнин. — Беше извършено перфектно. По тази причина за жителите на Мензоберанзан това никога не се е случвало.

— Но домът ДеВир е престанал да съществува — не разбираше Дризт.

— До последното дете — засмя се първият син.

В този момент в главата на младежа нахлуха хиляди мисли, хиляди въпроси, които се нуждаеха от отговор, но само един стоеше пред всички останали като горчива буца, заседнала в гърлото му.

— Къде е бил Закнафейн през тази нощ? — попита той.

— В параклиса, разбира се. При жриците на дома ДеВир — отвърна му Виерна. — Закнафейн се справя с тези задачи отлично.

Дризт се олюля — не можеше да повярва на думите й. Знаеше, че Зак е убивал мрачни елфи, че е убивал жрици на Лот, но си мислеше, че е бил принуден да го стори, че е било при самозащита.

— А ти трябва да се отнасяш с повече уважение към своя брат. Да вадиш оръжие на Дайнин?! — сгълчи го сестра му. — Той ти спаси живота!

— Ти знаеш? — подсмихна се първият син и изгледа учителката с любопитство.

— Аз и ти бяхме свързани през онази нощ — припомни му Виерна. — Разбира се, че знам.

— За какво говориш? — попита Дризт и почти се страхуваше да чуе отговора.

— Ти трябваше да си третият син в семейството — обясни му тя. — Третият жив син.

— Научих за брат ми Нал… — името заседна на гърлото му, когато младият До’Урден започна да проумява. Всичко, което знаеше за Налфейн бе, че е бил убит от друг мрачен елф.

— В Арах-Тинилит ще ви научат, че по обичая третите синове се принасят в жертва на Лот — продължи Виерна. — Ти също беше обещан, но в нощта, когато се роди — в нощта, в която нападнахме ДеВир — Дайнин стори необходимото, за да заеме поста на първи син на До’Урден — тя хвърли закачлив поглед към своя брат, изправил се с гордо скръстени ръце, и му се усмихна. — Вече мога да говоря за това — каза тя, а той й кимна в съгласие. — То се случи много отдавна и няма да накажат Дайнин за действията му.

— Не разбирам какво ми казваш — настояваше Дризт, целият обзет от паника. — Какво е сторил Дайнин?

— Заби меча си в гърба на Налфейн — каза Виерна без дори да трепне.

На Дризт започна да му прилошава. Жертвоприношения? Убийства? Изтребването на цяло семейство, дори и на децата? За какво говореха неговите близки?

— Отнасяй се с уважение към своя брат — повтори тя. — Дължиш му живота си.

После се обърна към двамата, а в погледа й се четеше такава злоба, че Дризт се разтрепери, а Дайнин загуби самоувереността си:

— Предупреждавам ви — може би ни очаква война. Така че, ако някой от вас отново нападне другия, гневът на четири върховни жрици — вашите сестри и матрона Малис — ще се стовари над безполезните ви души!

Сигурна, че заплахата й е подействала, тя се обърна и напусна стаята.

— Аз ще си вървя — прошепна Дризт. Искаше му се да се скрие в някое тъмно ъгълче.

— Ще си вървиш, когато ти наредя! — кресна му Дайнин. — Запомни къде ти е мястото, Дризт До’Урден, в Академията и в семейството.

— Както теб ли, когато си постъпил така с Налфейн?

— Битката срещу ДеВир беше спечелена — отвърна Дайнин, без да го нагрубява. — Постъпката ми не изложи на риск моето семейство.

Поредната вълна от отвращение заля Дризт. Стори му се, че подът се издига нагоре и иска да го погълне, и дори се надяваше това наистина да се случи.

— Живеем в жесток свят — каза Дайнин.

— Сами го правим такъв — отвърна младият До’Урден.

Не искаше да спира да говори. Искаше да спомене и Кралицата на Паяците, и цялата аморална религия, която трябваше да осъжда такива убийствени и коварни постъпки, но въпреки всичко здравият разум надделя и Дризт залази мълчание. Собственият му брат искаше да го убие! Едва сега осъзнаваше това и не само него — лицемерният Дайнин нямаше да се поколебае и при първа възможност щеше да настрои жриците на дома До’Урден против него.

— Трябва да се научиш — каза отново с премерен глас първият син, — да приемаш реалността, която те заобикаля. Трябва да се научиш как да разпознаваш враговете си и как да ги побеждаваш.

— Целта оправдава средствата — промълви Дризт.

— Мотото на един истински войн! — със зловещ смях отвърна Дайнин.

— Нашите врагове мрачни елфи ли са?

— Ние сме мрачни войни! — заяви строго учителят. — Правим всичко по силите си, за да оцелеем.

— Както си постъпил ти в нощта на моето раждане — каза младежът, а в смирения му тон не се усещаше и следа от оскърбителни нотки. — Проявил си достатъчно хитрост, за да се измъкнеш безнаказано.

Отговорът на Дайнин, макар и типичен за него, нарани дълбоко младият До’Урден:

— Това никога не се е случвало.