Р. А. Салваторе
Градът на мрака (9)

7
Мрачна тайна

— Наистина ли искаш да опиташ? — снизходително и с недоверие го попита Масой.

Алтън изгледа ученика с противния си, кръвнишки поглед.

— Насочи някъде другаде гнева си, Безлики — чиракът отвърна очи от белязаното лице на своя ментор. — Не съм причина за рухването на всичките ти надежди. А и въпросът ми си беше съвсем уместен.

— Посветил си повече от десет години в изучаването на тънкостите на магията — отвърна му Алтън. — Нима още се страхуваш да изследваш Бездната в присъствието на един учител от Сорсъри?

— Не бих се страхувал, ако беше истински учител — осмели се да прошепне Масой.

Алтън не обърна внимание на забележката му, както и на многото други, отправени му от чирака Хюнет през последните шестнайсет години. Младежът беше единствената му връзка с външния свят и докато той имаше могъщо семейство, Алтън си нямаше никого, освен Масой.

Влязоха в най-горното помещение на четиристайната сграда, принадлежаща на учителя. То се осветяваше от една-единствена свещ, чиято светлина чезнеше сред изобилието от гоблени в тъмни цветове и черните нюанси на килимите и каменните стени. Алтън се отпусна на стола си зад една кръгла масичка и постави тежка книга пред себе си.

— Това е заклинание, което само една жрица може да изпълни — запротестира седящият срещу него Масой. — Магьосниците имат власт в долната земя, но отвъдното — мъртвите — те принадлежат единствено на жриците.

Алтън се огледа наоколо с любопитство, после се намръщи на Масой, а гротескните му черти изпъкнаха на светлината на свещта.

— Изглежда наоколо няма жрици на мое разположение — саркастично отбеляза Безликият. — Или предпочиташ да пробвам пак с някое същество от Деветте бездни?

Масой се залюля в стола си и поклати глава — категорично и безпомощно. Алтън имаше право. Преди година, менторът бе потърсил отговорите на въпросите си — беше опитал да си осигури подкрепата на един демон-покровител на леда. Хвъркатото същество замрази цялата стая, докато тя не засия в черното на инфрачервения спектър и унищожи съкровища на матроната-майка на стойност цяло алхимично оборудване. Ако Масой не беше призовал магическата си котка, за да разсее ледения демон, нито младежът, нито Алтън щяха да се измъкнат живи от стаята.

— Хубаво тогава — неуверено каза ученикът и кръстоса ръце пред своя ментор. — Призови твоя дух и си намери отговорите.

Учителят забеляза неволното потръпване на Масой, макар че тялото му, което го издаде, беше добре прикрито в гънките на мантията. Известно време Безликият остана загледан в ученика си, но после продължи с приготовленията.

Когато наближи моментът за призоваване, ръката на младежа инстинктивно се шмугна в джоба му. Там той държеше фигурката от оникс — ловуващата котка, с която се бе сдобил в деня, когато Алтън прие самоличността на Безликия. В малката статуетка беше съсредоточена силна магия, позволяваща на нейния притежател да призовава могъща пантера. Масой използваше котката пестеливо, без да осъзнава истинските граници на магията и потенциалните опасности, които носеше тя.

— Само при нужда — тихичко си напомни чиракът, когато усети фигурката в ръката си, и се почуди защо толкова често му се налагаше да прави това, откакто бе с Алтън.

Въпреки перченето си, този път менторът тайно споделяше опасенията на своя ученик. Духовете на мъртвите не бяха толкова пагубни, колкото обитателите на долните земи, но можеха да бъдат жестоки и много по-подмолни в изтезанията си.

Но Алтън трябваше да намери това, което търсеше. Близо петнайсет години бе издирвал подробности за падането на дома ДеВир. Беше правил уговорки, подпитваше учители и ученици — по заобиколен начин, разбира се. За онази нощ се носеха слухове и мнозина ги знаеха. Някои дори бяха доста описателни — например за методите, използвани от победителя в битката.

Но въпреки това, никой не назоваваше името му. В Мензоберанзан, ако един мрачен елф нямаше неопровержими доказателства срещу друг, за да подбуди управляващия съвет да предприеме общи действия срещу него, той не може да повдигне каквото и да е обвинение, дори и убежденията му да се споделят от обществото. Ако един дом извършеше нападение, без да го обмисли до последната подробност, яростта на целия град щеше да се излее върху него, докато той не бъде заличен. Но ако атаката беше успешна, като тази срещу ДеВир, елфът, повдигнал обвинение срещу този дом, най-вероятно щеше да загине от змийски камшик.

Колелата на елфическото правосъдие се задвижваха много повече от публичното унижение, отколкото от принципите на честта.

Алтън започна да търси и други начини за разрешаването на своя проблем. Първо опита в долните земи с ледения демон и резултатите бяха катастрофални. Но сега вече притежаваше предмет, способен да сложи край на безизходицата му. Притежаваше един том, написан от магьосник, живеещ на Повърхността. В йерархията на мрачните елфи само жриците на Лот можеха да общуват с царството на мъртвите, но в другите раси магьосниците също се ползваха с това право. Алтън бе намерил книгата в библиотеката на Сорсъри и беше успял да преведе достатъчно от нея, за да установи контакт със света на духовете, или поне така си мислеше.

Той потърка ръце, с нетърпение отгърна книгата на отбелязаната страница и прегледа заклинанието за последен път.

— Готов ли си? — обърна се към Масой.

— Не.

Алтън не обърна внимание на нестихващия сарказъм на ученика, положи ръцете си върху масата и бавно потъна в най-дълбок, съзерцателен транс.

— Фей иннад… — сгреши и спря, за да прочисти гърлото си.

Масой, който за кратко бе зърнал текста на заклинанието, веднага различи грешката.

— Фей иннунад де-мин… — каза учителят и пак спря.

— Лот да ни пази — изстена ученикът.

Алтън опули очи и се загледа в младежа.

— Това е превод — изръмжа той. — От странния език на хората.

— Глупости — язвително отвърна Масой.

— Пред мен се намира книгата със заклинания на магьосник от Повърхността — заяви с равен глас учителят. — Архимагьосник — според драсканиците на орка-наемник, дето я е откраднал и продал на нашите служители.

Той отново се успокои и разтърси голата си глава — опитваше се да се върне в глъбините на транса.

— Някакъв прост, глупав орк е успял да открадне книга със заклинания от архимагьосник — прошепна на себе си Хюнет, за да подчертае абсурдността на изказването.

— Магьосникът е бил мъртъв! — изрева Алтън. — Книгата е достоверна.

— Кой я преведе? — спокойно попита Масой.

Алтън отказа да спори повече и продължи заклинанието, без да забелязва самодоволното изражение на ученика си.

— Фей иннунад де-мин де-сул де-кет.

Масой притихна и се опита да си припомни някой от уроците си, за да се разсее — надяваше се задавящият го смях да не обезпокои неговия учител. Въобще не вярваше, че опитите на Алтън ще са успешни, но не искаше да прекъсва дрънканиците на глупака, за да слуша пак нелепото заклинание от самото начало. Няколко секунди по-късно чиракът дочу превъзбудения шепот на Безликия:

— Матрона Джинафий?

Ученикът бързо насочи вниманието си към предстоящото събитие. Действително над пламъка на свещта се появи необикновено кълбо от зелен дим, което постепенно започна да придобива форма.

— Матрона Джинафий!

Алтън се задъхваше от вълнение — беше изпълнил заклинанието и несъмнено пред него се рееше лицето на покойната му майка.

Объркан, духът се огледа из стаята. Накрая попита:

— Кой си ти?

— Аз съм Алтън. Алтън ДеВир — твоят син.

— Син? — попита призракът.

— Твоето дете.

— Не си спомням да съм имала такова грозно дете.

— Това е маскировка — бързо отвърна Алтън и погледна към чирака си.

Очакваше Масой да му се присмее, но ако преди бе мрънкал и се бе съмнявал в уменията на своя ментор, сега ученикът го гледаше с искрено уважение. Алтън продължи с усмивка:

— Маскировка, за да мога да се движа свободно из града и да отмъщавам на враговете ни!

— Кой град?

— Мензоберанзан, разбира се.

Духът сякаш още не можеше да проумее.

— Ти си Джинафий, нали? — притисна я той. — Матрона Джинафий ДеВир?

Докато обмисляше въпроса, чертите на привидението се изкривиха в намръщено изражение.

— Мисля, че бях…

— Матрона-майка на дома ДеВир, Четвъртият дом в Мензоберанзан — припомни й той, като все повече се въодушевяваше. — Върховна жрица на Лот.

Споменаването на Кралицата на Паяците сякаш съживи призрака на матроната.

— О, не! — уплаши се привидението. — Защо го стори, мое грозно момче? — Джинафий си бе припомнила.

— Това е само маскировка — прекъсна я той.

— Трябва да те напусна сега — продължи духът на майката като се оглеждаше нервно наоколо. — Трябва да ме освободиш!

— Но ти трябва да ми кажеш нещо, матрона Джинафий.

— Не ме наричай така! — изкрещя духът. — Ти не разбираш! Лот се отрече от мен…

— Още неприятности — хладно прошепна Масой без изненада.

— Просто ми отговори нещо! — настояваше Алтън, не искаше да изпусне единствения шанс да узнае самоличността на враговете си.

— По-бързо! — изкрещя привидението.

— Кажи ми името на дома, унищожил ДеВир.

— Домът ли? — зачуди се Джинафий. — Да, спомням си тази злокобна нощ. Беше дом…

Кълбото дим се разсея, образът на матроната се изкриви и думите й се разнесоха в неразбираем шепот.

Алтън скочи на крака.

— Не! — изкрещя той. — Ти трябва да ми кажеш! Кои са враговете ми?

— Би ли ме причислил към тях? — каза духът.

Гласът беше толкова различен от този преди малко — беше изпълнен с такава сила, че кръвта на Алтън застина във вените му. Образът на привидението се изви и преобразува, превърна се в нещо грозно, по-грозно дори и от безликия учител. По-противно от всичко, населяващо материалния свят.

Алтън не беше жрица, разбира се, и никога не беше изучавал в подробности религията на мрачните елфи — познаваше само основните й принципи като всяко момче. Въпреки това, той знаеше кое е създанието, реещо се във въздуха пред очите му. То приличаше на парче мазен, разтопен восък и се наричаше йоклола — прислужница на Лот.

— Как смееш да прекъсваш изтезанията на Джинафий? — озъби се съществото.

— По дяволите! — прошепна Масой и бавно се плъзна под черната покривка на масата.

Въпреки, че се съмняваше в своя ментор, дори и той не очакваше от Алтън да ги забърка в подобна каша.

— Но… — запелтечи учителят.

— Никога повече не обезпокоявай този свят, бездарен магьоснико! — изрева прислужницата.

— Но аз не съм се опитвал да проникна в Бездната — възрази смирено той. — Аз само исках да разговарям с…

— С Джинафий! Отхвърлената жрица на Лот. Къде си мислиш, че се крие духът й, глупав мъж такъв? Да не пирува в Олимп, с измислените богове на феите?

— Не съм си мислел…

— Въобще някога да си го правил? — изрева йоклолата.

— Не — тихо отвърна Масой като се опитваше да стои възможно по-далеч от събитията.

— Повече да не си проникнал в този свят! — предупреди го за последен път създанието. — Кралицата на Паяците не е милостива и не търпи мъжете, който се бъркат там, където не им е работата!

Разтеченото лице на йоклолата се изду, нарасна и се разпростря отвъд очертанията на кълбото от дим. Чуха се бълбукащи звуци. Алтън се дръпна назад, препъна се в табуретката, прилепи гръб до стената и закри лицето си.

Устата на съществото се разтегна невъобразимо и върху Безликия се изсипа порой от малки предмети. Те отскачаха от тялото му и се удряха в стената навсякъде около него.

— Камъни? — почуди се обърканият учител.

Изведнъж един от предметите даде отговор на въпроса му. Нещото се захвана за края на мантията му и започна да пълзи по нея, нагоре към оголения врат на магьосника. Паяци.

Вълна от осмокраки чудовища се втурна под малката масичка и принуди отчаяният Масой да се претърколи към другия й край. Застанал на четири крака, той се обърна към Алтън и го видя — учителят обезумял мяташе и тъпчеше пълзящите гадини, опитвайки се да се отърве от тях.

— Не ги убивай! — изкрещя чиракът. — Убийството на паяци е забранено от…

— Да вървят в Бездната жриците и всичките им закони! — изруга Алтън.

Масой нямаше какво да стори повече. Той повдигна рамене, бръкна под диплите на собствената си мантия и извади оттам същия арбалет, с който преди години, бе сложил край на живота на Безликия. Момчето огледа мощното оръжие, после й дребните паяци пълзящи из стаята.

— Да ги унищожим? — попита той.

Като не чу отговор, отново присви рамене и стреля.

Тежката стрела се заби дълбоко в рамото на Алтън. Магьосникът зяпна в недоумение, после хвърли презрителен поглед към Масой.

— Имаше паяк на рамото ти — обясни му ученикът.

Навъсеното изражение на Алтън не го умилостиви.

— Неблагодарник!

— Алтън, глупако, нима забрави, че всички паяци са наоколо ти? — изръмжа Масой. Той си тръгна и извика през рамо: — Успешен лов!

Масой посегна към вратата, но когато дългите му пръсти обхванаха дръжката, повърхността на изхода прие образа на матрона Джинафий. Тя се усмихна широко, много широко и облиза чиракът през лицето с неописуемо дългия си, влажен език.

— Алтън! — извика елфът, втурна се обратно към стената, далеч от лигавото докосване, и видя магьосникът по средата на едно заклинание — опитваше се да запази концентрация, въпреки множеството паяци, които жадно продължаваха да се катерят по мантията му.

— Ти си мъртъв — вяло отбеляза Масой и поклати глава.

Алтън се бореше с изтощителния ритуал на магията, опитваше се да пренебрегне ненавистта си към паяците и затова побърза да сложи край на призоваването. Беше учил толкова години и никога не си беше представял, че може да извърши подобно нещо, дори би се изсмял при мисълта за това. Този край, обаче, беше по-приемлив, отколкото да се остави на пълзящата напаст на йоклолата.

Магьосникът призова мълния в собствените си крака.

* * *

Гол и останал съвсем без коса, Масой се препъна на прага на вратата, но успя да се измъкне от огнения ад. Последва го Безликият, целия в пламъци. Той се търколи на пода и свали от себе си дрипавата и горяща мантия.

Докато наблюдаваше как Алтън угасява и последното пламъче, Масой си спомни нещо приятно и даде воля на мъката си, на мисълта, която не спираше да го измъчва в този пагубен момент.

— Трябваше да го убия, докато беше в паяжината.

* * *

Малко по-късно, след като Масой се прибра в стаята си и залегна над уроците, Алтън сложи металните декорирани наръкавници, с които се отличаваха учителите от Академията, и напусна сградата на Сорсъри. Запъти се към широката стълба, спускаща се надолу и извеждаща от Тиер Брех и седна да погледа светлините на Мензоберанзан.

Дори и при такава гледка той не можа да разсее мислите си от спомена за поредния провал. През последните шестнайсет години се бе отказал от всичките си мечти и амбиции — толкова отчаяно искаше да узнае името на нападателя. Но постоянно се проваляше. Чудеше се докога ще подрежда парченцата от пъзела? Колко ли още щеше да издържи? Масой беше единственият му приятел — ако можеше да се нарече такъв — и беше преминал през повече от половината си обучение в Сорсъри. Какво ще прави, когато чиракът се дипломира и завърне в дома Хюнет?

— Може би ще продължа да си блъскам главата с векове? — каза той на глас. — И ще бъда убит от някой отчаян ученик, както аз, както Масой отне живота на Безликия. Дали този ученик ще обезобрази себе си, за да заеме моето място? — иронично се изкикоти Алтън при мисълта за вечния „безлик учител“ в Сорсъри.

Кога ли матроната-повелителка на Академията щеше да се усъмни в него? След хиляда години? Десет хиляди? Или Безликият щеше да надживее самия Мензоберанзан? Да си учител не е толкова лошо, предположи Алтън. Много мрачни елфи биха жертвали всичко, за да им бъде оказана такава чест.

Той положи глава на сгъвката на лакътя си и отхвърли от съзнанието си нелепите мисли. Не беше истински учител, нито пък „откраднатият“ пост му бе донесъл нещо хубаво. Може би Масой трябваше да го застреля — в онзи ден преди шестнайсет години, когато бе пленен в паяжината на Безликия.

Учителят изпадна в още по-дълбоко отчаяние, когато си припомни как се бе случило всичко — бе навършил седемдесет години и беше млад според критериите на мрачните елфи. През онази нощ, фактът, че бе изминала само една десета от живота му, никак не успокояваше Алтън ДеВир.

— Колко ли дълго ще оцелея? — запита се той. — Преди тази лудост, какъвто е моят живот, да ме е обладала съвсем.

Магьосникът отново погледна над града.

— По-добре Безликият да ме беше убил — прошепна той. — Защото сега съм Алтън ДеВир от Ничий дом.

Още на следващата сутрин, след падането на ДеВир, Масой го бе нарекъл така, но тогава, когато животът му висеше на косъм, Алтън не беше разбрал скрития смисъл на това название. Мензоберанзан представляваше едно множество от отделни домове. Обикновен крадец можеше да се присъедини към някой от тях, и да го нарича свой дом, но един крадец-благородник едва ли щеше да бъде приет от някое семейство в града. Оставаше му само Сорсъри… поне докато не разобличат истинската му самоличност. Какви ли наказания трябваше да изтърпи за убийството на учител от Академията? Масой беше извършил престъплението, но той имаше семейство, което да го защити. Алтън беше просто крадец-благородник.

Той се подпря на лакти и се взря в издигането на светлината по Нарбондел. Когато минутите се превърнаха в часове, учителят престана да се отчайва и самосъжалява. Той пренасочи вниманието си от самия град към отделните домове, като се чудеше какви мрачни тайни крие всеки един от тях. Но само един, припомни си Алтън, само един пази тайната, която толкова много искаше да научи. Едно семейство беше заличило дома ДеВир.

Тазвечерният провал с матрона Джинафий и йоклолата беше забравен, както и скръбта и съжалението, че не е намерил смъртта си по-рано. Бяха изминали шестнайсет години, но вече и те не му се струваха толкова много. Може би в тази крехка обвивка му оставаха още седем столетия живот. Ако съдбата му бе отредила толкова — той се чувстваше подготвен да прекара всяка една минута в търсене на похитителя.

— Отмъщение! — силно изръмжа той.

Нуждаеше се от това, хранеше се само с тази мисъл — единствената причина, поради която още продължаваше да диша въздуха на града на мрачните елфи.