Адам Хол
Баракуда (25)

25.
Момичета

Черният кадилак стоеше до бордюра вече над петнадесет минути, без никой да слезе от него.

Улицата беше тиха, с жилищни сгради. Имаше други паркирани коли под лампите или в сенките между тях. Бях пристигнал преди тридесет минути. След като вече бях дошъл, можех само да чакам. Исках да видя лицето му, да съм сигурен, че е тук.

Ако не беше вътре, ако в черния кадилак имаше някой друг, щях да сляза от колата и да закрача надолу по улицата под нечий обстрел. Това ми беше ясно.

Преди час наех един линкълн от „Авис“ — не търсех нищо бързо, понеже няма да ходим никъде, просто кола, която Проктър би забелязал лесно, ако дойде. Очаквах.

Обадих му се по телефона от апартамента на Паркс и му предложих среща. Не зададе въпроси — той е професионалист и знае три неща. Първо — че не се опитвам да го измъкна от „Контеса“ и да го вкарам в капан, защото нямах надежда за успех при тежковъоръжената охрана, която Туфексис ще разположи по негова молба. Второ — не бих предложил среща, ако няма да му кажа нещо, което го интересува, и то в такава степен, че ще реши да пощади живота ми. Трето — че съм готов да предоставя същия този живот в ръцете му, иначе изобщо нямаше да бъда тук.

Оставаха шест минути до уговореното време. След шест минути щях да разбера какво е намислил да прави, а вариантите бяха само два: той или седи в кадилака и ще прекоси улицата, за да се срещнем, или ме е излъгал, че ще дойде, като е казал на Туфексис, че трябва да бъда убит тук и в този час.

Ако в следващите шест минути се опитах да се измъкна с колата, щях да отнеса един залп още преди да съм изминал петнадесет метра. Същото щеше да стане, ако тръгнех нагоре по улицата и Проктър не е тук.

Кадилакът беше пристигнал с ескорт от пет коли, две от които бронирани, с по-широки колонки между вратите от стандартните модели, с цветни стъкла, масивни предни брони и гуми за тежък терен.

Пет минути.

Дори ако е тук и се срещнем и разговаряме, може да не прояви интерес към това, което му казвам. Може да не повярва, да го обори или да не обърне внимание, а когато си тръгва, да даде сигнала за убийството: не би оставил възможност като тази да отлети.

Четири минути.

Съществуваше и друг риск. Дори ако това, което му кажа, му направи впечатление и го заинтересува дотолкова, че да ме остави жив заради собствения му интерес, той може да се окаже до такава степен безнадежден, натъпкан със сублиминални указания или пък опиянен от кокаина, че да се държи нелогично, каквото вече са го забелязали да прави на борда на „Контеса“, ако се съди по записите.

Мисля, че други рискове нямаше. Може да е имало, но да не съм ги предвидил. Вече бях много изморен, опасно изморен и си играех с късмета.

„Вече не можеш да се измъкнеш, дори и да искаш.“

„Знам, млъквай!“

„Заклещен си в капана.“

„Нямаше друг начин. Остави ме на мира!“

„В мига, в който излезеш от колата…“

„За бога, остави ме на мира!“

Познато усещане.

Три минути, две, една.

Познатото усещане — мраз около гръбнака, космите по тила се изправят, дишането става по-бързо и пулсът се учестява. Вече толкова пъти съм го изпитвал, но не можах да свикна с него. Винаги се чувствах зле, устата ми пресъхваше, очите ми готови да трепнат при най-лекото изпращяване на клонче или изскърцване на врата, или щракването на затвора на пушка. Тридесет секунди, времето се проточва, почти спира.

Часовникът на таблото показва девет. Часът е девет, а няма никакво движение, никой не слиза от черния кадилак. „Да речем в девет“ — бе казал той и аз се съгласих, а сега е девет — определеният час. Сега от мен зависи колко дълго ще чакам, преди да разбера, че не е дошъл, преди да взема решение да сложа край, като запаля мотора и потегля, подлагайки се на залп от смъртоносна градушка: финито, в края на краищата ти се оказа глупак. Можеше да си отидеш вкъщи, бяха ти приготвили самолет. Градушката раздробява предното стъкло, забива се в каросерията, в главата ми, в лицето, в дробовете. Глупак! В крайна сметка ражда се по един човек на всеки…

Едната врата на кадилака се отваря.

Не е задължително. Не е задължително да бъде Проктър. Просто някой от хората на Туфексис…

Само един. Слиза само един човек, тръшва вратата, поглежда насам и тръгва. Проктър. Ръцете му висят свободно отстрани. Не виждах лицето му, но разпознавам хората по походката им и това беше Джордж Проктър. Слязох от колата, затворих вратата и тръгнах по тротоара, като вдигах краката си с усилие. Трябваше да използвам волята си, за да ги повдигам и спускам надолу, чувствах се като марионетка. Дали ми личеше? Чувствах се като марионетка с отпуснати конци. Стъпка по стъпка, стъпка по стъпка. Ще стигнеш. Тук-таме листа под краката ми. Дърветата образуваха висока зелена вълна на фона на осветеното от града небе. Сенките бяха достатъчно тъмни, за да скрият…

— Ще трябва да бъдеш послушен — каза Проктър и спря пред мен.

— Какво? Казах ти да дойдеш сам. Не чуваш добре.

Разглеждаше ме, тъмните му очи блещукаха под присвитите клепачи, пълните устни се изкривиха във фалшива усмивка:

— Май не си много добре.

— Обикновено разстройство.

Не се засмя.

— Нямам много време.

Отидох и облегнах гърба си на металната градинска ограда. Цъфналите хибискуси изглеждаха червени под светлината от лампите. Повдигнах единия си крак и го подпрях на ниската каменна основа. Как да започна? Откъде да започна?

— Знаеш, че не съм те извикал тук, за да ти губя времето, Проктър, както и моето. За това по-добре ме изслушай, защото всичко е истина. — Извърнах глава и видях застанали до колите си хора. Погледнах в другата посока: същата работа — малка армия. Само исках да се уверя, че съм бил прав. Поискал е от Туфексис да докара тук една малка армия. — Някога ти беше много добър, първокласен. Изпълнихме две големи операции заедно, нали така? После малко не ти провървя с онзи куршум, който те извади от строя, и ти започна да се чувстваш така дяволски унижен, че накрая прибягна към наркотиците и се остави на руснаците да те завербуват, а сега си затънал до гуша в онези фъшкии, които се опитват да пробутват от „Контеса“. Това е самата истина. Слушаш ли ме?

— Много внимателно.

Очите му блестяха силно. Не от гняв или нещо подобно, а по-лошо — от удоволствие.

— Дошъл съм да те отведа у дома — казах аз.

Очите му се промениха едва забележимо, повдигна главата си леко назад, оглеждаше ме. Осъзнах нещо, за което дори не бях се сетил. Той мислеше, че съм загубил разсъдъка си.

Вероятно беше така.

— У дома. Разбирам. — Наблюдаваше ме внимателно. — Ти направи грешка. Трябваше да се съюзиш с мен. Изработили са нещо невероятно, страхотен план…

— Наречи го световна диктатура.

Той сви рамене:

— Ако така ти харесва. Само че благородна диктатура. Нов ред със…

— Хилядолетният райх просъществува дванадесет години.

— Това е съвсем различно. Не е социализъм. — Ръцете му жестикулираха, а очите му отново светнаха. — Създава се нов свят и ние сме…

— Радвам се за теб — казах му аз. — Друго, което трябва да чуеш, Проктър, е следното: ти си под въздействието на сублиминални внушения от момента, в който тези хора са те избрали да разработиш съветската връзка. Превърнали са те в робот.

Стоях и чаках да го асимилира. Забелязах, че попаднах в целта. Знаеше всичко за сублиминалните внушения: той бе обработвал записите с реклами в услуга на „Тръста“.

След кратко мълчание ме попита:

— Колко знаеш?

— За какво?

— За „Тръста“.

— Всичко.

Този път мълча дълго. Вече не мислеше, че съм откачил.

— Ако знаеш всичко, защо искаш да се върна у дома?

— Това е моята мисия. От самото начало ти си целта. Тук не си в свои води.

Изведнъж ме попита:

— Какво те кара да мислиш, че са ме подложили на сублиминални внушения?

Значи тук е ключът.

— Намерихме предавател в апартамента ти.

— „Хлебарка“ ли?

— Не. Предавател, излъчващ информация. Беше много мощен. Аз също съм приел част от нея, когато бях там онази нощ — политически материали и указания. Били са предназначени за теб, разбира се, не за мен.

Лицето му сякаш бе от камък. Тренирано лице, свикнало да не изразява — нищо, обаче очите му вече се променяха непрекъснато — проблясваха, възбудени, после се успокояваха, потъмняваха. Причината бе вероятно кокаинът, но аз не мислех така. Бях предизвикал някаква борба в него.

— Какви бяха указанията?

— Да отида на Уест Ривърсайд Уей 1330.

— Отиде ли — попита незабавно.

— Не.

Чаках и мислех, че още има шанс, но той каза:

— Каквото и да става, аз вече съм уважаван член на организация, която може да ни даде един нов свят. Ако се върна у дома, ти не можеш да ми предложиш нищо повече от стария. Търсят ме за разпит, нали? Ето това е истинската ти мисия — ти си тук, за да разкриеш „Тръста“. Онази проклета жена, Тачър, е наредила на бюрото да се погрижи. — Той задържа очите си върху мен още пет секунди и погледна часовника си. — Губиш ми времето.

— Не съм свършил.

— Напротив, свършил си — каза той. Извърна глава и огледа улицата. Един мъж стоеше до най-близката кола — бронирана лимузина. Под една от лампите се виеше пушек от цигара.

Кръвта ми замръзна, косата ми настръхна.

Не обичам, когато ми остава само един последен опит.

Обърна се назад към мен и каза:

— Знаеш какво си рискувал. Имаш ли капсула в теб?

— Не ми е нужна.

— Ще се вдигне по-малко шум.

Свалих крака си от ниската стеничка и отлепих гръб от оградата, предполагам в желанието си да бъда изправен, когато го направят. Или може би просто си протягах краката. Чувствах се адски изморен.

— Исках да те питам за нещо, Проктър. Колко доверие имаш в тези хора?

— На Туфексис ли?

— Не. На Симитис, лорд Джоплин и другите.

Очите му отново се възбудиха.

— Защо?

— Мислиш, че ще ти възложат разузнавателните си служби, нали? Глобалната им разузнавателна мрежа.

Това го имаше на една от лентите.

— Откъде знаеш?

— Знам всичко. Обаче чуй, помисли сам, за бога. Това е работа, която биха предложили на шефа на бюрото, нали така, или на Кроудър, даже на Лоумън или шефа на Mi–5 или Mi–6, или на ЦРУ. Но на детектив? На една оперативна хрътка? Дори не разсъждаваш нормално.

Гледаше ме, без да каже нищо, в продължение на толкова време, че си помислих да не би кокаинът да го е направил неадекватен, но очите му още бяха съвсем светли. Господ знае какво ставаше в главата му, но мисля, че бях напипал нов ключ и този път той беше доверието. Трябваше да бъде.

— Помисли за това, Проктър. В мига, в който свършиш работата, за която са те наели, ще те хвърлят на кучетата.

— Не е така.

Настъпих го по мазола.

Той вече го подозираше; забелязал бе признаците, но бе предпочел да ги пренебрегне. Вярваме в това, в което искаме.

— Поверил си живота си в ръцете на тези хора, известно ли ти е?

Струва ми се, че в този момент започваше да се вслушва, но месеците на непрекъснати внушения го бяха направили неспособен да мисли самостоятелно. Погледна надолу по улицата към човека, застанал до лимузината, и пак каза:

— Знаеш какво си рискувал. — И се обърна.

Последна възможност.

— Проктър, по-добре чуй това.

Посегнах към джоба си и замръзнах. Не мислех достатъчно бързо — бог знае колко пистолета са били насочени към мен.

— Извади го от джоба ми. От този. Магнетофон.

Той се поколеба, тъмните му очи се свиха, после направи каквото му казах.

— Пусни го!

Последна възможност наистина. Тя зависеше от това, колко воля му е останала — воля да владее себе си, персоната си, доколко е способен да осъзнае онова, което слуша.

„Той трябва да бъде елиминиран.“

Лорд Джоплин.

— Познаваш ли гласа?

— Да.

Лампите заливаха улицата със светлина, хората ни гледаха от колите.

„Но как може да стане това? Туфексис го охранява.“

Очите му помръкваха, докато слушаше.

„Туфексис е в наши ръце… Ще постъпи, както му кажем.“

Бях помолил Паркс да направи нова лента, именно тази, като събере всичко и съкрати празнотите. Всичко за Проктър.

„Вече е много опасен. Апостолос го доведе на яхтата и му гласува прекалено доверие според мен.“

Тогава се започна — нещо като треска обхвана Проктър. Вече го е подозирал: той бе опитен детектив, научен да поглежда отражението на едно огледало в друго, доловил е някой непредпазлив поглед, дочул е небрежна дума, започнал е да сглобява парченцата. Тази вечер аз само му давах същината и доказателствата. Той вече трепереше, главата му се люлееше; почувствах как от набитото му силно тяло се излъчва енергия и яростта взема връх.

„Сега той е запознат с много съществена информация за целия проект, а поведението му става малко нелогично, както вероятно сте забелязали.“

Обръщаше се ту в едната, ту в другата посока, клатеше се като мечка в капан. Взех магнетофона от него, а той тръгна към оградата и се хвана за нея. Кокалчетата на големите му възлести длани побеляха, когато разтърси металните пръчки.

„Бринк е съгласен с мен. Ще му позволим още веднъж да слезе на брега и ще дадем указания на Туфексис.“

Люлееше оградата, без да казва нито дума, връщаше се към първобитното, ранено животно. Разтревожих се, че може да се обърне и да отприщи гнева си върху мен — той беше огромен мъж, силен, а в момента аз едва стоях на краката си. Бях изгубил повече кръв, отколкото мислех, бях пропуснал твърде много сън. Можеше да се нарече акулумирана умора от мисията. Последните пет дни, откакто долетях тук от Лондон, бяха много тежки.

„Оставете на мен тази работа…“

„Фон Бринкерхоф и аз ще поемем цялата отговорност, ако впоследствие възникнат въпроси…“

Когато свърши, прибрах магнетофона.

— Добре е да се овладееш, Проктър. Наблюдават ни. — Погледнах към осветената улица и забелязах, че мъжът до лимузината се пресяга през прозореца й. — Слушай, това е последната ти разходка на брега и те може да получат нареждането всеки момент. Онзи там говори по телефона. Играем прекалено рисковано. Скачай в колата!

Стояхме на ъгъла на крайбрежния булевард и Двадесет и втора улица, край нас имаше движение, дълги коси се развяваха в открити коли, нощта едва започваше под ярката светлина на Маями. На това място имаше бар и по тротоара се носеше музика.

— Ще си идем вкъщи — казах аз — през Бахамските острови. Ще помързелуваме край басейна няколко дни.

Стоеше и трепереше с наведена глава, вглъбен в себе си. Бог знае колко време ще им е необходимо, за да го оправят, но това си е проблем на онези в Лондон.

Тогава той каза нещо невероятно:

— Моля за извинение.

Предполагам за това, че ми е направил живота толкова труден. Благородно от негова страна.

— Няма нищо. Случва се и в най-добрите семейства. Нали познаваш Монк в Насау?

— Да.

— Ще му погостуваме, докато сме там.

За основния доклад — окончателния доклад на тема „Баракуда“. Тогава ще тресна лентите върху масата. Не вярвах да има някакви затруднения с Проктър, но показанията на един човек няма да бъдат достатъчни за разобличаването на организация от такъв мащаб. Ще ми трябват доказателства от първа ръка, познати гласове и ние ги имахме.

— Хубав бар — казах аз. — Известен.

Не отговори, главата му бе сведена над гърдите, вероятно не ме чу.

Пристигаха таксита и изсипваха хора под козирката, част от тях облечени много тежко, като за галавечеря. Последна до бордюра спря една кола, от нея слезе Ферис и прекоси към нас в тълпата. Вихрушка от момичета. Хилеха се, отрупани с гирлянди, в красиви рокли, коприна и пера, доста закачливи естествено. Една от тях докосна ръката ми, когато изприпка покрай мен:

— Олеле, май че снощи си имал тежък ден!

Порой от смях.

— Здрасти, Проктър, не съм те виждал отдавна — каза Ферис и се качихме в колата.