Адам Хол
Баракуда (7)

7.
Доклад

Четирима мъже.

Часовникът от нефрит в позлатена рамка, поставен на бюрото, показваше 11:56. Малко преди полунощ. Уест Ривърсайд Уей 1330, не по-късно от полунощ и прочие. Вече нямаше значение.

Единият от мъжете беше Ферис.

Огромна стая, претрупана в известен смисъл. Тежка тъмна мебел, плюшени пердета, дебел килим — всичко беше много масивно, създаващо самочувствие. Аз се чувствах уверен. Чувствах се сякаш — да си го кажа направо, — не само се чувствах, а сякаш наистина бях преодолял нещо и бях достигнал отсрещната страна, която се намираше тук — тук и сега, истинската действителност. Но, мили боже, бях останал без сили, като много пиян.

Грийнспан беше вторият — единственият, който стоеше прав.

— Изпика ли се в буркана? — попита ме той.

Ферис седеше в едно от дълбоките кресла, преметнал тънкия си крак през страничната облегалка.

— Моля? Да.

— Чудесно.

— Какво му е толкова чудесното на пикаенето в буркан? — попитах аз.

Наблюдаваше ме безмълвно. Никой не проговори. Този изблик на гняв ми помогна малко, но отново ме изтощи. След малко казах:

— Извинете.

— Няма нищо — отвърна Грийнспан. — Чудесно е, че го помниш. Взехме и кръв, нали? — Чаплиновските вежди се повдигнаха.

— Да.

Спомних си иглата в ръката. Оттатък в хола, струва ми се.

— Много добре. Паметта ти е отлична.

— Паметта ми?

— Точно така.

— Защо да не е отлична?

— Ами струва ми се… — свиване на рамене, поглед към Ферис, — че си прекарал напрегнат ден. — Постави ръка на рамото ми. — Сега добре ли се чувстваш?

— Никога в живота си не съм се чувствал по-добре — отговорих му внимателно.

— Добре, разбирам от намеци — каза весело Грийнспан. — Вече не ме искаш тук.

Вдигна чантата си от бюрото, наведе се за момент към Ферис и му каза нещо, после ме потупа по ръката с прекалена доза насърчителност и ни напусна. Струваше ми се, че още не съм съвсем в ред: силно агресивен и в същото време твърде дефанзивен. Обаче той беше дяволски прав — денят бе много напрегнат.

Затворих очи за кратко, по-малко от минута, зарята зад клепачите замря и остави преобладаващ мрак. После ги отворих и видях, че Ферис ме наблюдава.

— Каква е тази къща?

— Законспирирана квартира — отвърна той.

Отново огледах стаята. Голям географски глобус, слонове от слонова кост в стъклена витрина, масивни томове върху махагонови рафтове: „Екзистенциална психотерапия“, „Съвременна клинична психиатрия от Нойес“.

— Какво е? — Станах и заразглеждах секциите, някои от другите заглавия. — Кабинет на психиатър ли е това?

— Да — отвърна Ферис. — Освен това е законспирирана квартира. По тази причина сме тук.

Изпитах желание да изляза и да затръшна вратата, но някаква частица от разума ми ме възпря. Законспирираната квартира на бюрото може да бъде всичко и навсякъде — има една в мазето на британското консулство в Марсилия, друга — в бардака на мадам Лабуе в Абиджан, Брега на слоновата кост, и още една в клиниката по вътрешни болести „Хорацио Ескобар“ в центъра на Сантяго — така че кабинетът на един психиатър в Маями, Флорида, не е нещо нетипично.

Нефритен часовник: полунощ, позлатени стрелки събрани в горната част на циферблата като за благодарствена молитва. Срещата се провали.

Неприкосновено правило е също така, че след като противникът е осъществил контакт с агент-детектива в началната фаза на мисията, последният не бива да търси ръководителя си в неговата база, понеже съществува риск да го издаде. Самият ръководител може да действа единствено от скривалището си, като направлява агента от разстояние и стои далеч от действието. Оперативните ръководители поради естеството на положението си натрупват огромен обем от разузнавателна информация при всяка акция и стойността им по отношение на организацията не може да се пресметне. По-голямата част от тях се пенсионират след шестдесетата си година и се занимават с голф. Повечето агенти са мъртви преди тридесет и пет, а ако не са — никой не желае да ги застрахова.

Така че съвсем логично бе Ферис да нареди да ме доведат тук от Уест Ривърсайд Уай, за да докладвам. Съвсем логично.

— Как се казва? — Отдалечих се от рафтовете с книги и се друснах обратно в креслото като торба.

— Кой?

— Психиатърчето.

— Доктор Хавиер Жоаким Алварес.

— Ще го накараш ли да ме прегледа?

— Само ако поискаш.

Тишината се завърна в стаята. Всички слушаха.

— Състоянието ми е отлично — казах го направо към Ферис, като подчертах недвусмислено с поглед, че съм сериозен: тайният агент официално декларира на оперативния си ръководител, че е в състояние да предприеме всички необходими действия. — Не ми е слагал нищо, нали?

Ферис извърна съвсем леко глава и осъзнах, че съм започнал да говоря с недомлъвки, а мислите ми бягат напред.

— Моля? — попита той.

— Грийнспан. Искам да кажа, че само ми е взел кръв, така ли е? Не ми е давал успокоителни лекарства — успокоителни или подобни.

— Искаш ли успокоително? — попита той тихо.

— Не. За какъв дявол? — Внимавай! За втори път се случва. Преди минути си помислих, че психиатърът ще иска да ме прегледа, но това ми бе хрумнало само на мен, не на тях — „Само, ако пожелаеш“. Сега пък помислих, че може би искат да ми дадат успокоително, и сгреших опасно, защото им давах идеи. Наистина ли се нуждаех от психиатър, от успокоителни, без да имам куража да ги поискам?

Параноя. Успокой се. Вече бях много по-добре, страхувах се по-малко от това, което става с мен. Всичко ще се оправи.

— За какво ще ме изследва?

— Лекарства. — Ферис ме наблюдаваше настойчиво. Над бюрото имаше стенна лампа, а аз бях с лице към нея.

— Може ли да изгасим това нещо? Много е силна. Какви лекарства?

Ферис обърна глава и един от другите стана от стола си и отиде към ключа на стената.

— От всякакъв вид — каза Ферис. — Ще стигнем и до това.

Сега не изглеждаше толкова студен в меката светлина на стенните лампи, по-малко враждебен. Значи ще стигнем и до това, така ли? Сигурно искаше да каже, че напоследък съм се държал много странно. Да го вземат дяволите, за малко да ми пръснат главата, а това е достатъчно да извади от равновесие всекиго.

Човекът отново седна и аз запитах Ферис:

— Кои са тези хора?

— Ъпджон — отговори той и пак обърна глава — и Пурдом.

— Искам да знам повече от това. — Казах го с раздразнение. Оперативният ръководител определя ходовете във всяка фаза на мисията, но той е и за това, да съдейства при нужда, да помага на агента, който може да прилича на малък плъх от катакомбите с вирнат нос, но независимо от всичко е единственият човек, който е способен да доведе мисията до успешен край. Ето защо, след като са ме докарали в тази стая да докладвам, а наоколо се мотаят съвсем непознати, редно е, ако нямаш нищо против, да знам що за птици са.

— Ъпджон — продължи Ферис — е законспириран агент тук. Познава Проктър, макар и слабо. Може би ще помогне да го открием, ако изслуша доклада. Стига да не възразяваш.

Ъпджон беше дребен с луничава кожа, кривоглед, с гънка на лицето вместо уста, ужасна прическа, щръкнала като четина, направо можеше да те стресне — бивш подполковник от специалните служби или нещо такова.

— Не възразявам — отвърнах.

— Благодаря. Пурдом — каза гладко Ферис — е дошъл от Лондон да трупа оперативен опит.

Рязко извих глава, за да го огледам, и изведнъж ми причерня:

— Какъв опит? Вие бяхте в Китай, нали? Във връзка с „Пагода“. Не изпълнихте ли „Мираж“ за онзи мошеник Лоумън в Мароко? Господи, какъв ти опит!

Внимавай!

Не бива да се случва за трети път. Това беше последната мисъл, която бих искал да им хрумне — че не мога да се владея.

Настана гробна тишина. После Ферис каза тихо:

— Опит в Съединените щати. Не е работил тук.

Разбира се. Напълно логично. Само че тази мисъл не си отиваше и смразяваше кръвта ми. Чувал съм за Пурдом, срещал съм го в служебното кафене от време на време, виждал съм името му на някои от мониторите — със сигурност на този за „Пагода“ и на монитора за „Мираж“, а вероятно и на други. Той е един от първокласните агенти и едва ли някой го е изпратил тук чак от Лондон само да трупа опит.

Гледаше към стената, не към мен — стената или вратата, или каквото имаше зад мен. Тъмно лице, едър, седнал прегънат на стола, с ръце на гърдите и кръстосани, почти преплетени крака — тихо цъкаща бомба, увита в дрехи и с малко коса в горния край. Преувеличавам, разбира се, но добиваш представа. Играех си с нервите му, с потиснатата му енергия. Взрях се за известно време в него, преценявах го, не исках да се обръщам към Ферис, защото, ако го сторех, можеше да се очаква, да го кажа направо, и да се приключи с въпроса.

„Да ме смени ли е дошъл Пурдом?“

Някой говореше с много мек глас, достигащ до мен сякаш отдалече. Беше Ферис:

— Тук си между приятели, Куилър.

Не осъзнаваше какво говори, понеже го нямаше в Лондон, когато онзи мръсник Лоумън изрече съвсем същото: „Ти си между приятели.“

Приятели ли? Тогава Лоумън се беше стреснал. Става дума за времето, когато се мъчеха да ме убедят да не напускам заради това, че бяха поставили проклетата бомба под шофьорската седалка на камиона в Мурманск, понеже решили, че могат да ме пожертват. Все още не можех да се доверя на тези хора.

Дори на Ферис ли?

— Наистина ли? — Наистина ли съм между приятели.

— Ама разбира се.

Гласът му още беше мек. Гледаше ме със светлите си, с цвят на мед очи. Трябваше да се замисля — да се замисля малко по-сериозно, защото този човек ми беше спасявал кожата толкова пъти — Берлин, Хонконг, Мурманск, — докато други биха ме оставили да гния в опасната зона и да си осигурят спокойни сънища с някоя лъжа: „Свръзките са разкрити, противникът владее положението, не е възможен контакт с агента.“

Значи мога да се доверя на този човек единствено от всичките. В крайна сметка, ако не можеш да се довериш на собствения си оперативен ръководител, ти си мъртъв. За малко да го докажа в „Северно сияние“ — не повярвах на Фейн и едва не хвръкнах в Божието царство с онзи камион.

— Добре — чух се да казвам, като имах предвид — добре, готов съм да вярвам, че съм между приятели. — Цялата работа е, че съм малко изморен.

— Естествено. — Гласът му все още беше мек. — Освен това настъпил е лек закъснял шок според Грийнспан.

— Вероятно.

— По тази причина може би не се чувстваше готов за доклад. — Направи малка пауза, за да ми даде възможност да кажа не, не съм напълно готов. — Но ако имаш желание, можем да направим опит. В Лондон са малко неспокойни.

— Защо?

След кратко мълчание:

— Първо изчезна Проктър, после ти.

Смъкнах се надолу в стола, отпуснах мускулите, опитвах се да се съсредоточа. Нямаше да е лесно.

— Изпратил си съобщения?

— Длъжен бях. Не знаех къде си.

— Беше само за кратка… — отказах се. Не си спомнях колко време е продължило и не исках да си спомня.

— Трябва да знам — продължи Ферис — защо си напуснал хотела тайно.

— Исках да се поразходя малко без цяла армия от хора около мен. Знаеш, че не обичам подкрепленията.

Другите двама сега гледаха към мен; бях забелязал, че главите им се извъртат, очите им отразяваха светлината. Не биваше да ме наблюдават. Това ме изнервяше и Ферис би трябвало да им каже да не ме гледат. Той разкопча ципа на плоска чанта от свинска кожа и извади бележник, после и химикалка от джоба си. Отвори бележника.

— Къде искаше да се разхождаш?

— О, наблизо, за раздвижване.

Уест Ривърсайд 1330…

— По теб беше стреляно — каза Ферис. — Следователно си позната цел за противник, който е решен да убива. Щом си разпознат и определен за мишена, сигурно разбираш, че този град е опасна зона за теб. — Пауза. — Въпреки това си излязъл на разходка из улиците „за раздвижване“.

Измъкнах се от стола и се обърнах с гръб към него, защото това беше единственият начин да разговаряме, без да вижда очите ми:

— Това доклад ли е, за бога, или инквизиция? — Извъртях се към него с гняв в погледа, който исках да забележи. — Считаш ли, че агентът, избран лично от шефа на бюрото за тази мисия, не е способен да прецени дали може безопасно да се движи из проклетите улици или не? — Скръстих ръце, което е неподходяща поза, понеже е отбранителна, но беше късно да я променя. Нито едно от тези копелета не ме гледаше. Бяха забили погледи пред себе си или някъде по средата на стаята. Сигурно се чувстваха неловко, защото гласът ми кънтеше в стъклените панели на витрината и в лакирания китайски шкаф с кратко отекване. Крещях. Спокойно, може да се каже, че крещях. — Бях прекарал в онзи смрадлив хотел затворен часове наред, още бях пълен с адреналин от веселбата на кея и наистина имах нужда от малко раздвижване, но не исках половин полк да ме държи под наблюдение, понеже това би привлякло вниманието. — Опитах се да овладея гласа си, но не успях. — Струва ми се, че това има смисъл, но ако мислиш, че съм откачил, по-добре извикай скапания си психиатър.

Сега Ферис гледаше втренчено.

— Защо не дойдеш да седнеш? Ще се почувстваш по-удобно. — Обърна глава към човека от лявата му страна — Джонсън, не, Ъпджон, и каза тихо: — Виж дали няма нещо против да дойде при нас за малко.

Онзи стана и излезе през вратата зад него — не тази, през която бях влязъл и която водеше към хола, а другата. Сведох поглед към Ферис. Правеше си записки в бележника.

— Психиатърът ли? — попитах.

— Да. — И продължи да пише.

Внезапно ме облада спокойствие, гневът угасваше:

— Каза, че нямаш намерение да го викаш.

Той вдигна очи:

— Само ако ти пожелаеш. Струва ми се, че ти току-що го направи.

Обърнах се и започнах да се разхождам. Беше абсолютно прав. „По-добре извикай скапания си психиатър.“ Изплъзнало се бе направо от подсъзнанието ми, защото знаех, че имам нужда от помощ, а се страхувах да я поискам гласно. Можех да продължавам с лъжите, да се опитам да защитя гордостта си, но не го направих, защото мисията е в ход, а нещо се беше объркало ужасно и трябваше да го призная, да се справя с него по някакъв начин: Чуй, ако не друго, то поне съм професионалист, повярвай ми.

— Може ли да пийна нещо?

Жаждата още ме изгаряше.

— Разбира се.

Ферис стана и се запъти към масата до дивана, на която имаше гарафа и чаша. Предполагам, че диванът отговаряше точно на предназначението си — класически диван от психиатричен кабинет. Виждал съм ги по филмите. Ако ме накара да легна на него, ще му извия врата и… спокойно, момче, ти имаш нужда от този човек, необходим ти е.

— Благодаря. — Ферис ми подаде чашата с вода и ме погледна с бледите си кехлибарени очи, като се постара да разбера изражението им точно: „Всичко е наред, скъпи приятелю. Подвеждане няма да има.“

Дума, която обикновено се употребява в контекста на съдебните дела, но в бюрото съдържанието й е различно: един оперативен ръководител, ако е некомпетентен или некоректен, може в даден момент да заблуди агента и ако положението е напечено, това да се окаже фатално.

— Казвам се доктор Алварес.

Нисък мъж в пижама на райета и халат, тъмни очи, не се усмихваше, сериозен. Докато ми подаваше ръка, ме оглеждаше и преценяваше.

— Това е Кийс — каза му Ферис.

— Да, добре — без да сваля очи от лицето ми, — защо не седнем всички? Виждам, че пиете вода. Не бихте ли предпочели чаша вино, малко уиски?

— Това ми стига.

— Жаден ли сте?

— Пресъхва ми устата.

— Естествено. Казаха ми, че сте имали неприятно преживяване. Ще възразите ли, ако седна зад бюрото? Не си придавам авторитет, разберете ме правилно. Просто там мисля по-добре, концентрирам се. Не ви ли се спи?

— Не.

— Би било естествено, ако ви се спи — късно е. — Той качи краката си на бюрото, като избута назад тапицирания с кожа стол, скръсти силните си ръбати ръце, изгледа ме продължително и после обърна глава към Ферис: — И така?

— Това, което искам да направим — каза Ферис, наблюдавайки ме, — е да проведем един рутинен отчет и ако срещнеш някакви проблеми с него, доктор Алварес ще улесни нещата. Трябва да знаеш, че той е в задграничния щат на бюрото и при нужда ни осигурява тази квартира. Разрешен му е достъп до информация с индекс 1. — Искаше да каже, че е напълно надежден, като дори и това е слаб израз. Следователно според Ферис можех да докладвам с подробности и без задръжки.

Поех бавно въздух. Още ме плашеше споменът за онова, което ставаше със съзнанието ми след историята на кея, и докладът нямаше да е лесен въпреки присъствието на д-р Алварес.

Ферис му хвърли един поглед и стори ми се, че Алварес кимна с почти незабележимо движение на главата. После Ферис пак се обърна към мен:

— Добре, ще те попитам отново. Защо напусна хотела тайно?

Продължаваше да кънти в главата ми „тайно… тайно…“ и усетих, че нещо става с мен — нещо, което не можех да овладея. Обаче гласът ми прозвуча нормално, съвсем леко натъртено, но само толкова:

— Не отидох там. Нали това е важното?

Ферис ме гледаше непрекъснато:

— Къде не отиде?

И тогава всичко се взриви. Аз бях на крака, наведен над Ферис, и му изкрещях:

— Не мога да ти кажа… — Другите двама изведнъж скочиха и тръгнаха много бързо към мен. — … Не мога да ви кажа, за бога, не разбирате ли?