Адам Хол
Баракуда (9)

9.
Новини

„Тя е дребничка, сламеноруса, с виолетов грим на очите, прекрасни скули, много спретната. 31-годишна.“

11:03.

Грим. Подчертаване на скулите, тъмни сенки за очи, лак за коса. Сложи си собствено червило. Проявяваше нетърпение към гримьорката си, малки резки жестове, очите се взираха към лицето в огледалото.

„Повечето хора я ненавиждат, особено мъжете, които трябва да работят под нейно ръководство — режисьорът на програмата, техниците, останалите. Прави й удоволствие да уронва мъжкото им достойнство.“

Стрелката на големия часовник застана на 11:04, но това не беше от значение: тази нощ нямаше да се предава на живо — програмата щеше да бъде на предварителен запис.

„Не знам защо. Обикновено излиза на живо. Предполагам, че е станало някакво насмитане. Когато отидеш, може и да разбереш.“

През стъклената преграда виждах само част от нея, от кръста нагоре.

Два от мониторите бяха без картина, а третият показваше реклама на „Буик“.

„Тя може да си позволи подобни номера. — Всичко това ми го разказа Чък Бейкър, повикан от Ферис да ме осведоми за нея. — Защото се твърди, че е безспорно най-точният и значим източник на информация за текущите събития между периодичните предавания според една пета от американския народ. Е, други казват, че това е преувеличено, но аз смятам, че е близко до истината. Агенцията за проучване на медиите «Нилсън» отрежда на «Това е моето мнение» двадесет и един милиона домакинства на всяко излъчване.

Тя захвърли гримьорското наметало и прекоси студиото, като ходеше внимателно, за да не развали топираната и лъсната с гел прическа. Огледа ръцете си, обърна турмалиновия пръстен с обработената част нагоре, провери ноктите. Влязоха и други хора — двама мъже и три жени, вероятно техници, със слушалки и микрофони, бележници, книжа. Единият от мъжете включи телепромтера^[1] и провери дисплея.

Сега я виждах по-добре. Намирах се в една от апаратните зали. Преди минута някой влезе и попита къде е Хари, а аз му отвърнах, че не знам. Пропуска за влизане в студиото бях взел от Чък Бейкър. «Според мен ти трябва да решиш дали ще кажеш на хората какво правиш там, ако те попитат.»

По това време по-голямата част от студиото беше тъмна и човекът, който търсеше Хари, бе единственият, когото срещнах.

«Според едно проучване, проведено през юни, тя и Брокоу са най-сексапилните водещи в тази индустрия. „ТВ-справочник“ отпечата солидарното мнение на влиятелни критици, което я поставя на първо място сред водещите от екрана по степен на зрителско доверие заради точността на новините и добре обмислените й коментари. Тя е стриктно непартийна и за нея това е закон, но сега естествено не работи за Националната новинарска мрежа във Вашингтон, защото е дошла да участва в предизборната кампания на сенатора от Флорида Джъд.»

Тя започна да репетира и сега чувах гласа й слабо през панела. Останалите непрекъснато кръстосваха наоколо, проверяваха техниката. Един от мониторите светна и на него се показа образът й, камерата започна да се мести, показа лицето й в едър план и пак се върна към глава и рамене в кадъра.

«През последните три месеца предаването й струва 80 000 долара на вечер, а носи 150 000, като осигурява печалба на телевизионната къща над 4500 долара на минута. Плащат й милион долара годишно и очевидно ги заслужава, като се вземат предвид и продажбите за други канали.»

Едно момиче от техническия екип хапваше набързо сандвич, докато работеше, но водещата каза, без да обръща глава:

— Никаква храна тук, знаете правилата. Това да не е строителен обект?

Някакъв мъж надникна откъм коридора, един от екипа вдигна палец нагоре и той пак излезе.

— Камери?

— Готово, Джеф.

— Къде е Хари?

— Взел си е един ден почивка, но забравил да се обади на някого.

— Господи! Повикай Филис.

— Ерика, кога започваме?

— Ще ви кажа, когато съм готова.

«Тя вече е жива легенда. Може да влезе в студиото с настроение на махмурлия, да включиш камерата и само след десет минути ще завладее тридесет или четиридесет милиона души с невиждано досега очарование, авторитет и личностно присъствие! Извън студиото си е спечелила репутация на злобна кучка, но застане ли там, така реагира на червената лампичка, че няма да повярваш. В момента, когато пуснат осветлението, тя се пренася в тези двадесет и един милиона домакинства и всичко в тях замира, хората само седят и гледат. Да знаеш, че е способна да спре семейна свада, ножове, пищови и какво ли не, без дори да излезе от студиото.»

— Бени.

— Да?

— Изключи това осветление!

— Извинявай, Ерика.

Декорът зад бюрото на водещата представляваше карта на Съединените щати, покриваща цялата плоскост, с осветена откъм гърба прозрачна снимка от центъра на нощния Маями. Един от мониторите в студиото светна, за да покаже неподвижен кадър до раменете на усмихнатия и махащ за поздрав сенатор Матийсън Джъд.

«Също така тя е — нещо, което се среща много рядко в тази индустрия — от добро семейство, както се казва. Навремето са пристигнали с кораба „Мейфлауър“^[2], а Джонатан Кембридж II е основател и президент на „Марлборо Кемикъл Банк“. Тя не се движи много из висшите среди — беше се увлякла по левичарски идеи след завършване на гимназия и напусна наследственото имение на семейството. Живее самостоятелно в продължение на две години в един апартамент на шестия етаж, без топла вода и асансьор, в Лексингтън, но потеклото си го има, ако й потрябва. Би могла да влезе в почти всеки провинциален дом и ще я поканят да остане.»

Няколко човека преместваха един от декорите и нагласяваха осветлението. Мъж разплиташе с крак кабели и ги омотаваше с изолирбанд. Още един екран заработи и на него се появи в много едър план главата на жената зад бюрото, след което камерата се отдръпна. Момичето, което ядеше сандвич, зареди телепроптера, провери го и застана встрани, без да поглежда към жената зад бюрото, просто чакаше. Всички се бяха отдръпнали, един усукваше ластик около пръстите си. Сега нямаше звук.

— Бени, твоите неща ли са закачени там?

— Да, ще…

— За бога, постави ги някъде другаде, разсейват ме. Джеф, готови ли сме?

— Когато кажеш.

— Добре, да започваме.

Порой от светлина, никакво движение наоколо, докато очите й привикнат към яркото осветление, после главата й се наклони, за да погледне директно в телепромптера и червената лампа на основната камера светна. Лицето й се озари от кратка, брилянтна усмивка.

— Добър вечер. Аз съм Ерика Кембридж, а ето и моето мнение. Изглежда, вчера в Ню Хемпшир сенаторът Матийсън Джъд за първи път се беше поддал на натиска от страна на онези в предизборния му екип, които се опитват да го убедят «да вмъкне малко освежителна театралност», както се изрази Джош Уайнбърг от «Поуст», за да се противопостави на сериозния и донякъде мрачен подход към изборите от страна на кандидата от Републиканската партия. Но по мое мнение, дами и господа, този въпрос е наистина сериозен и тържествен, най-малко, защото зависи от вас, от народа, да изберете човека, който ще стане един от двамата — казвам го съвсем убедено, — един от двамата най-могъщи държавници на планетата.

Пауза, кратък поглед към листовете хартия върху бюрото, за да предаде тежест на тишината, и виолетовите очи се вдигнаха отново:

— Самият сенатор Джъд осъзнава сериозността и значимостта на момента и неведнъж е заявявал, че категорично не желае да подбива цената на уважението и респекта си към електората. Ето защо това, което се случи вчера в Ню Хемпшир, не е било изиграно по предварителен сценарий, а е самата действителност. Някои от вас сигурно са били там. Видели сте малкото момченце със закачения на гърдите му плакат, написан с детски почерк: «АЗ СЪМ БОЛЕН ОТ СПИН, НО ТОВА НЕ ПРЕЧИ ДА МЕ ПРЕГЪРНЕТЕ.» Видели сте инстинктивното втурване на Матийсън Джъд през тълпата към него, след като избута охраната си. Видели сте го как прегръща малкото момче и ако сте били достатъчно близко, сте забелязали внезапно бликналите сълзи върху лицето на този мъж, докато стоеше изправен с ръце, обгърнали неговия мъничък страдащ сънародник по време на тези няколко секунди, изпълнени с трогателно милосърдие.

Отново пауза, но този път очите й останаха насочени към телепромптера:

— Не смятам за нужно, дами и господа, да коментирам тази сцена с баналното си слово. Позволете ми само да кажа, че тези, които считат сенатора Джъд за фигура, почти неестествено отдадена на сериозния и отговорен път на лидер, тези, които го мислят за интелект, лишен от чувства, вече могат със задоволство да приемат факта, че той е и сърдечен човек. А точно това най-вече ни е нужно в Белия дом — не просто човек, който ще ръководи тази нация с управленско умение и държавнически подход, но и надарен с хуманност.

Очите й се задържаха на телепромптера за две-три секунди, после погледна надолу и прелисти книжата.

— Не съм ви виждал преди, господин Кийс.

Лека миризма на пот.

— Не се изненадвам.

Беше влязъл тихо преди минута и аз огледах отражението му в стъкления панел, без да вдигам очи. Едър, с приятно лице, движеше се като котка.

— Не се изненадвате?

Защо ли не се разкараш?

— Становището на губернатора Андерсън… — каза Ерика Кембридж от екрана на монитора — е, че Америка толкова се е объркала след четиригодишния мандат на републиканците…

— Господин Кийс?

Не ме познаваше, бе прочел името ми от пропуска на ревера.

— Ако искате да разговаряте с мен, ще трябва да го направите, когато госпожица Кембридж завърши.

— … докато позицията на сенатора Джъд е окуражаваща. Страната е в добро състояние…

Все едно че аз го четях, дума по дума.

Полазиха ме студени тръпки, не очаквах това. Опитвах се да си втълпя, че проблемът със сублиминалната инфилтрация в подсъзнанието ми е приключен и забравен.

— Длъжен съм да проверя. От екипа ли сте?

Той нямаше нищо общо със студиото. Сигурно беше неин телохранител. Носеше син костюм и черни обувки с гумени подметки.

— … да се укрепят постиженията, направени при сегашната администрация.

Дума по дума.

Спомних си как Ферис се наведе над бюрото и каза нещо на психиатъра, как Пурдом ме наблюдаваше от стола, а Ъпджон изключи магнетофона.

После Ферис ме попита: «Помниш ли колко време говори?»

«Не.»

«Деветнадесет минути без прекъсване. Знаеш ли за какво приказваше?»

«Да. За кампанията на Андерсън. Също и на Джъд.»

Седях дълго и гледах жената с виолетовите очи, слушах думите, които изрича. Думите, които аз бях казал преди това.

Кога ги е съчинявала, кога ги е писала?

Човекът си беше излязъл.

— … да ви благодаря, че се съгласихте да бъда с вас тази вечер. Аз съм Ерика Кембридж, а това бе моето мнение.

Брилянтна усмивка, задържане на кадъра, потъмняване на екрана, поздравления.

Изчаках, докато повечето хора напуснат главното студио, и влязох вътре.

— Кой сте вие?

Телохранителят не беше ме последвал. Или бях охладил темперамента му, или не искаше да се захваща с нещо, което би станало повод Кембридж да му се скара заради глупостта — откъде да знае, може и да съм шефът на студиото.

— Казвам се Ричард Кийс.

— Не ви познавам.

— Трябва да разговаряме.

Взе дълга и плоска чанта от змийска кожа, погледна часовника си и се обърна към една от вратите:

— Бени?

— Трябвам ли ти? — чу се далечен глас.

— Къде са оригиналите?

— Изпратих ги за презапис.

— Всичките ли?

— Ще ги обработват тази нощ. Ще…

— Ох, Господи, искам да взема оригиналите вкъщи.

Лицето му се показа на вратата — търпеливо и спокойно.“

— Изпратих ги преди десет минути, Ерика, и на практика ще ги върнат всеки момент.

— Следващия път, Бени, действай по-експедитивно.

Тя вдигна един от телефоните на бюрото, спомни си за мен и каза:

— Можете да уговорите среща чрез секретарката ми.

— Трябва да разговаряме тази вечер.

— Не ви познавам. Моля, напуснете.

Започна да избира номера и аз тръгнах към главната врата:

— Джордж Проктър ви изпраща поздрави.

Телохранителят я чакаше отвън. Тя прелетя покрай него и ме настигна пред асансьора:

— Кой?

— Нямам време — казах — за определяне на срещи.

Не че си хапеше устата, но нещо такова. Гримьорката й бе свалила тежката студийна маска от лицето и гела от косата и сега тя изглеждаше по-млада и естествена:

— С колко време разполагате?

— Ще я караме без сценарий.

— Трябва да проведа един кратък разговор по телефона, става ли? — После се обърна към човека в синия костюм: — Колата там ли е?

— Да, госпожо.

— Слезте и чакайте.

Часът беше 11:40, когато излязохме от сградата и се качихме в лимузината.

 

 

Тя се подпираше на малката мраморна масичка.

— Кога го видяхте за последен път?

Ферис бе поръчал на хората си да проверят втория най-често търсен номер в телефонните сметки на Проктър, който обаче не се цитираше в списъка, но с връзки се бяха добрали и до него, а името, което откриха, бе Ерика Кембридж.

— Онази вечер.

Тя отклони поглед:

— Беше ли с някого?

Стори ми се, че моментално съжали за въпроса, но, разбира се, вече бе твърде късно.

— Да.

Разбрала бе грешката си и просто продължи да разглежда хората.

— Обаждал ли ви се е оттогава?

— Не.

— А вие обаждали ли сте му се?

— Не, изчезнал е.

Наблюдавах я внимателно. Очите й показаха силна реакция, когато ги насочи отново към мен, след което пак погледна надолу. Твърде късно.

— Не можете да кажете за някого, че е изчезнал, щом сте го виждали толкова скоро.

— Взел е всичко със себе си.

— Разбирам. — Поизправи се и придърпа белия копринен шал около голите си рамене. — Идвали ли сте друг път тук?

Сигурно съм изглеждал заинтригуван от обстановката, което си беше съвсем вярно: двама от хората на бюрото бяха влезли скоро след нас и бяха заели позиция недалеч от вратата. Не разпознах никой друг, но това не означаваше, че съм на сигурно място. На кея също не бях забелязал снайпериста или бърлогата му, така че и сега може да са тук, седнали на кафе или при джубокса, или при някой от телефонните автомати.

— Не — отвърнах й, — не съм идвал тук.

Неоновата реклама отвън гласеше „Кругър Драг“.

— Повече прилича на аптеката на Шварб в Лос Анжелос, но нея вече я няма. Това тук беше обикновена дрогерия в началото, но стоеше отворено през цялата нощ и хората влизаха, за да си намерят компания — типове от баровете, търсещи нещо различно, работници от нощните смени, артисти, подобни хора. Сега има абсолютно всякакви — кубински търгаши, ченгета, пласьори на наркотици, хора, оцелели след семейни схватки, какви ли не. Кафе ли ще пиете?

— Да.

— Предлагат деветнадесет вида.

Тя махна на някого, брилянтната усмивка лъсна и отново се изгуби, позволявайки на нервите да проличат едва забележимо. Това вероятно се дължеше на професията или на темперамента й; не знаех нищо за нея, освен че може би й е известно къде е Проктър.

„Това остава като твоя непосредствена задача“ — беше казал Ферис.

Не съвсем. Непосредствената ми задача бе да се крепя на краката си и да се лутам из този град, а те да ме наблюдават, да ме следят в очакване да видят останало ли е нещо в главата ми — признаци за набити в мозъка ми сублиминални наставления, да проверят дали червеят е още в ябълката, прояжда ли пътя си навън.

Чакаха там, до вратата.

Седях и чувствах хлад. Господи, отдавна трябваше да съм свикнал с това. Веднъж да намеря Проктър и другите неща сами ще се оправят. Той е завербуван, скрил се е и доколкото знам, е главният организатор на покушението срещу мен долу на кея.

— Здравей, Дороти! — Усмивката й блесна отново.

Обичаше да я забелязват, вероятно затова влезе тук — за да бъде забелязана, но в същото време търсеше уединение, поради което избра закътана в ъгъла маса и постави телохранителя си достатъчно близко, за да отклонява всеки, който тя не желае да срещне.

— Хареса ми предаването ви — казах аз.

— Благодаря. Кое от деветнадесетте?

— Моля? О, каквото си поръчате вие.

Момичето се оттегли с поръчката.

— Трябваше да направя запис, защото съм поканена утре вечерта на среща с ръководещия кампанията на сенатора.

Присъствието на нейния телохранител през две маси, естествено, не би ми помогнало, ако се започнеше нещо, нито пък присъствието на двамата от бюрото. Целият град се бе превърнал в опасна зона само два дни след началото на мисията. Излагах се на голям риск, но в историята на бюрото няма нито една операция със завършена крайна фаза, в която агентът да не е работил на границата със смъртта: просто този занаят е такъв, само че имаше голяма вероятност, ако успея да открия Проктър по някое време в последните часове на нощта, да го заведа на разпит и да създам условия мониторът на „Баракуда“ да бъде закрит. Ако успеят да го разприказват.

— Малката сценка в Ню Хемпшир истинска ли е била? — попитах аз.

Тя наведе очи:

— В този бизнес истината е такава, каквато я направиш. Това е единственият начин да останеш в играта. Кой още беше там онази вечер?

— С Проктър ли?

— Да.

— Негова позната. Тъкмо си тръгваше.

— Жена. — Това не беше въпрос.

— Да, стори ми се, че са се карали. — Това пък беше малък жест от моя страна.

— Тя не знае ли къде е отишъл?

— Не съм я питал. Не знам къде живее.

Телохранителят стана рязко и отпрати две жени. Когато слушаш говор от разстояние, гласните звуци се чуват повече от съгласните. Още с влизането ни чух възклицания от няколко маси, а сега се долови „ау-о-ах“ откъм една от жените, придружено с разочаровано хленчене.

Телохранителят пак седна.

— Захар?

— Не.

— Много искам — каза тя, без да ме поглежда — да открия Джордж Проктър.

— Аз също. Може би ще успеем да си помогнем взаимно. Ако желаете да ми кажете местата, където ходи най-често, мога да ги проверя. — Тази възможност не беше съвсем нищожна.

Проктър е първокласен агент и знае как да се покрие, без да остави следи, но вероятно работи като част от някаква групировка или дори цяла разузнавателна мрежа и е необходимо да поддържа контакти. Точно по този начин бих могъл да го открия: като уловя някой случаен сигнал, като се прикача към някоя жичка или засека куриерска линия и тръгна по следите им.

Сигурен бях в едно нещо: подценяването на Проктър може да се окаже фатално. Преди три дни, когато ме инструктираше в Насау, Монк каза: „Има връзка с предстоящите избори в Щатите, в които, разбира се, сенаторът Матийсън Джъд е активно ангажиран. Свързано е също така и с баланса на силите между Изтока и Запада — такъв, какъвто е понастоящем, а той е много крехък. Да си призная направо — ако се окаже, че нещата са стигнали толкова далече, колкото започваме да предполагаме, ще ми бъде трудно да спя спокойно в леглото си.“

Проктър работи за руснаците и нищо чудно да е в самия център на вражеската мрежа, в центъра на организацията, нахвърлила се върху мен в мига, когато усетиха, че представлявам заплаха — още щом телефонирах на Проктър, за да му кажа, че искам да го видя. Бяха претърсили стаята ми, следяха ме по улиците, стреляха по мен и проникнаха в мозъка ми само за броени часове след пристигането ми в Маями. За които и да работи Проктър сега, сигурно е, че са голяма организация, вероятно международна, многонационална дори, а той играе основна роля.

— Мога да ви посоча — започна Ерика Кембридж — местата, които посещава обикновено, но се съмнявам, че ще го намерите там.

— Може да попаднем на следи. Това ни стига.

— Мисля, че трябва да ви кажа… — поколеба се за момент, но реши да продължи, — … трябва да ви кажа, че причините да търся този човек не са… лични.

Отново гледаше надолу доста продължително.

— Сигурна ли сте?

— Да, нищо че ви попитах… — Не довърши.

Нищо че ме е попитала за жената.

— Ако не са лични, тогава политически ли са?

— В Съединените американски щати десет дни преди президентските избори дори начинът, по който едно куче си пощи бълхите, е свързан с политиката. Но при Джордж Проктър… — отново колебание, — … има нещо повече от политиката. Става нещо, което… — Този път спря и очите й станаха предпазливи. — Господин Кийс, ако правилно съм разбрала името ви, нямам и най-малка представа кой сте и какво правите в студиото на „Нюзбрейк“.

— Търся Джордж Проктър.

— Сигурно, но преди минута казахте „може да открием следите му“.

— С моята организация.

— Няма да се разберем, господин Кийс — сега очите й гледаха твърдо, — освен ако не желаете да посочите имена.

— Може да го направя по-късно. Не сега.

Главата й се обърна към телохранителя, после пак към мен:

— Скоро трябва да си тръгвам, господин Кийс. Идвам тук понякога, нали разбирате, за отпускане, за да бъда сама.

Не станах.

— Няма да го намерите сама.

— А вие?

— Не веднага. Не след ден или два, но ще го намерим.

— Тогава защо дойдохте при мен?

— Защото може би ще ни помогнете да го намерим по-бързо. Ако обединим информацията си, ще съкратим времето. Предпочитаме да не чакаме два дни, но едва ли ще е повече от това. На вас ще ви е нужно повече време и може да закъснеете твърде много.

Гледаше надолу, обикаляше с върха на пръста си по ръба на малката чашка от еспресото, дишането й се учестяваше, гърдите й се повдигаха и снишаваха под бляскавата бяла коприна. В нея имаше напрежение, което наполовина долавях със сетивата си, наполовина усещах през пространството над малката кръгла масичка между нас — някакво излъчване от душата й, от нервната система.

После вдигна очи и забелязах лек страх.

— Само два дни?

— Не повече.

— Какво ще правите, когато го намерите?

— Ще го изведем от страната много бързо.

Гледаше ме настойчиво, страхът не си отиваше:

— За мен е… важно да го видя преди това.

— Не можем да допуснем това.

Погледна безпомощно встрани. Аз изчаквах.

— Здравей, Ерика!

Една жена махаше с ръка, телохранителят бе станал на крака и се обърна в очакване на нареждане, а Кембридж му отвърна с кратко леко поклащане на главата.

Не беше необходимо, но все пак сложих три банкноти по един долар върху сметката — заради жеста.

— Много полезно ще бъде за вас — каза Кембридж и се наведе по-наблизо, — ако ми разрешите да го видя, преди да замине. Разполагам със страшно много информация за него.

— В такъв случай дайте ми я сега и ще го видите, преди да замине. Гарантирам ви. Съжалявам, но повече не мога да направя. — Станах и си закопчах сакото.

— Господин Кийс, тази ваша „организация“ британското правителство ли е?

— Струваше ми се, че е съвсем ясно. Проктър е британски гражданин. Вижте, свържете се утре с мен, ако искате… макар че не е лесно да ме намерите. Ние…

— Мога ли да видя някаква легитимация?

Извадих картичката с герба на външното министерство и я пуснах на масичката. Тя я огледа внимателно.

— Мога ли да я задържа?

— Разбира се.

Извади портмоне от змийската чанта и прибра картичката:

— Трудно е да разговарям с вас, като сте прав.

— Разговаряхме достатъчно, струва ми се, а вие работихте до късно. Беше удоволствие…

— Господин Кийс. — Страхът вече се появи и в гласа й. Отново гледаше надолу, малките й длани бяха плътно опрени с разтворени пръсти върху мраморния плот на масичката, виолетовият лак на ноктите лъщеше на светлината. — Бих се радвала, ако седнете за момент — прекалено много ли искам?

Бях изненадан, не очаквах да рухне така силно, но това беше просто защото не знаех достатъчно за историята на Проктър и връзката й с нея. Моментът изглеждаше критичен. Докато сядах отново, забелязах, че прави усилие да се овладее, а гласът й трепереше.

— Вижте, намирате ме в решаващ момент. Аз… аз имам нужда от помощ, ако това не звучи прекалено мелодраматично.

Очакваше да кажа нещо.

Не казах.

— Няма на кого да се доверя, разбирате ли? Естествено, имам приятели, разбира се, сътрудници. — Здравата натискаше масичката. — Всичките са добри хора, но… но не знам колко силни ще се окажат, ако нещата наистина загрубеят. Освен това никой от тях не знае за Джордж Проктър… е, бяхме близки, да, но те не знаят за… това, което става. — Притискаше дланите си в мрамора, очите й бяха широко отворени, после се промениха и свиха, вглъби се в мислите си, накрая пак вдигна поглед и се озърна наоколо да не би някой да я гледа. Очите й се върнаха на мен, гласът й бе мек, но изведнъж стана гневен. — Слушате ли ме, за бога?

— Да.

— Проклети британецо, няма да отстъпите на сантиметър, нали? — Ръцете й се вдигнаха от масата, неспокойни махаха във въздуха. — Все пак ще рискувам и ще ви се доверя, защото съм достатъчно неблагоразумна да се почувствам насърчена от герба на английската кралица върху картичката, която ми дадохте.

Не. Ще ми се довери, защото отчаяно търси информация за Проктър, а аз й гарантирах среща с него още щом го намерим.

Огледа наоколо, после пак мен:

— Следващите десет дни ще бъдат решаващи за Съединените щати, а като следствие и за целия свят. Решаващи не в политическо отношение, понеже Матийсън Джъд е републиканец и ако влезе в Белия дом, няма да има никаква промяна. Обаче са решаващи в международен, в глобален план. Щом като познавате Джордж Проктър, искам да ви задам един въпрос: той голяма риба ли е или малка?

— Зависи от гьола.

— Гьолът е много голям, така че нека опитаме иначе: бихте ли казали, че е способен да стане голяма риба в много голям гьол?

Обърнах поглед. Единият от хората на бюрото край вратата беше нов. Нощната смяна.

— Проктър — отвърнах — е способен на всичко, което изисква хладнокръвие, риск и издръжливост. Не бива да се подценява.

— И моето мнение е такова. Той и аз… — Тя сведе поглед и разтвори длани на масата, може би с желание да изпита устойчивостта й, да прехвърли малко от нея в себе си. — … Той и аз бяхме много близки до… съвсем неотдавна; достатъчно близки, за да съм напълно сигурна, че не е рекламният агент, за който се представя… макар че използваше връзките си с „Нюзбрейк“ като много сполучлива фасада. При него имаше някаква прикритост, която не можах да пробия, и съм убедена, че тайно от мен вършеше неща, които биха ме изненадали — или по-точно стреснали и ужасили — не само от личен характер, говоря за геополитически мащаби. — Пауза. — Държа да бъда точна. В таен геополитически план.

— Например?

— Не твърдя, че е най-голямата риба в тази история, в никакъв случай, но съм сигурна, че го използват като основно движещо средство. Спомняте ли си един човек на име Хауърд Хюз?

Отговорих, че съм чувал за него.

Някой в далечината сочеше към нас — една от сервитьорките.

— Той имал една луда мечта — продължи Кембридж. — Искал да купи Америка.

— В какъв смисъл?

— Искал да я управлява, като закупи най-големите компании — машината, крепяща трона. Стигнал много далече, но по трудния и грешен път.

Телохранителят отново ставаше на крака.

— Има по-лесен начин. — Гласът й беше по-тих, напрегнат, очите й не слизаха от мен. — За да купиш Америка, трябва да купиш само един човек — президента. Само че първо трябва да…

— Извинете, госпожо. — Телохранителят й подаде подвижен телефон. — Приемате ли разговори?

— Кой е?

— Господин Сакамото.

— Добре, ще го приема. — С изненада, но без колебание.

— Извинете ме, господин Кийс.

Взех едно меню.

Значи първо са я потърсили вкъщи и там са им отговорили, че госпожица Кембридж е в студиото. После са опитали в студиото и са им казали, че ако я няма вкъщи, може да е навсякъде, но понякога се отбива в „Кругър Драг“, така че са опитали в „Кругър Драг“, което означава, че сигурно са искали много спешно да разговарят с нея, нищо че е дванадесет без пет.

— Искате да кажете веднага? — Тя погледна към украсения с диаманти часовник на ръката си. — О, разбира се, не е проблем. Нещо спешно… — После се поправи и каза: — Ще бъда там след петнадесет минути. — Тя върна телефона на телохранителя. — Съжалявам, господин Кийс, възникна нещо, което не съм в състояние да подмина.

— Ама, разбира се. И без това тук не е място за разговори.

Напуснахме масата с телохранителя пред нас.

— Кога можем да се видим пак?

Сякаш беше раздвоена, под напрежение. Една жена извика: „Здравей, Ерика“, но тя не се обърна.

— Утре — отговорих. — Ще ви се обадя.

Тя ми подаде картичката си и докато отивахме към вратата, аз минах покрай един от хората на бюрото, казах: „Кола“, а той стана от масата и излезе преди нас, докато разговарях с Кембридж във фоайето.

— Жизненоважно е да се срещнем колкото може по-скоро — каза тя тихо, в очите й все още имаше страх. — Ще се постарая да си бъда вкъщи по обяд. Обадете се преди това.

Лимузината й бе спряла до бордюра и шофьорът стоеше до задната врата.

— Мога ли да ви закарам донякъде? — попита ме тя.

— Иска ми се да се поразходя.

Хвърлих поглед към лицето й през оцветеното стъкло — изглеждаше като безформено петно. Останах със странното чувство, че влизайки в голямата черна кола, тя влиза в капан и се стопява.

 

 

Седемнадесет минути след полунощ късният трафик се нижеше из улиците почти безшумно. Сгъстяваше се на светофарите, чакаше, отприщваше се, преминаваше в съседните платна, за да заобиколи групичките работници, които още разчистваха боклука, останал след урагана. Черният линкълн се движеше през две коли пред нас. После лимузината намали скоростта, пропусна двете коли пред себе си и зави по алеята пред Уест Ривърсайд Уей 1330.