Адам Хол
Баракуда (10)

10.
Контеса

Не можех да сторя нищо.

Това бе улица от резиденции — къщи на големите банкноти, с декоративни орнаменти, козирки с колони зад добре поддържан жив плет и портали от ковано желязо — домовете на старите богаташи на Маями. Дърветата и живият плет хвърляха сенки навсякъде, една от високите орнаментирани улични лампи не светеше — сляпо око в нощта. Камъните и споеният с асфалт макадам още излъчваха топлина, нагрети от неуморното слънце през деня, въздухът бе влажен от растителността и морето.

Господи, как ми се иска такива случаи да не ме разстройват, но винаги е ставало така и ще става и не се опитвай да ме убеждаваш, че това е част от професионалното ежедневие — не съм съгласен.

Падаха големи шушулки, спускаха се спиралообразно надолу, осветени от лампите, и чукаха по тротоара като есенна градушка.

12:34.

Сигурно е бил под тяхно наблюдение от доста време, защото изобщо не го попитаха за нищо. Само двама мъже и една кола. Схватката не продължи повече от десет секунди и колата изчезна. Не може да се нарече и схватка, понеже мъжът, който го хвана, мигновено счупи врата му при първия прешлен, повлякоха го по тротоара и го хвърлиха на задната седалка.

Не можех да сторя нищо, защото разстоянието беше около сто метра и всичко приключи толкова бързо, че не бих имал време да се измъкна от колата и да хукна към тях, а освен това на оперативния агент му е строго забранено да се притичва на помощ на когото и да е, защото ще разкрие присъствието си, а точно това се опитва понякога да направи противникът: чрез нападение над някой от помощниците да измъкнат агента от сянката. Само едно нещо в това убийство ми даваше някакво успокоение — явно не са знаели, че съм наблизо, иначе щяха да го обработят по-бавно, така че да имам време да стигна дотам.

Как ли се казваше, откъде ли беше и кой ще отиде да каже на нея? Някой от личен състав, вероятно жена — справят се по-добре: „Много съжалявам, мила, но се получиха лоши новини за Боб. Изскърцали спирачки, вратите се отворили, побягнали крака и в топлата нощ на Маями се появила смъртта.“

Опита се да избяга. Виждал съм това много пъти — обърна се и направи опит да се измъкне някак си, понеже помощниците не носят оръжие, но тези двамата бяха бързи, много бързи.

Отново надникнах в трите огледала — вътрешното и двете отвън. Надничах постоянно в тях през кратки интервали, откакто задминах лимузината, заобиколих по околните улички и спрях колата в сянката на дърветата откъм далечната страна на улицата. Сега и нервите ми бяха изпънати заради смъртния случай. Тези хора нямат нищо общо с разузнаването — методите им са прекалено прями и въобще не си правят труда да приберат някого за разпит. Направо убиват.

Ще трябва да се обадя по телефона колкото мога по-скоро и да съобщя за това, което онези лигави плужеци в статистиката ще назоват фатален инцидент, и да предупредя Ферис, че Уест Ривърсайд 1330 вече не се наблюдава. Изглежда, постът бе от един човек, а друг нямаше да дойде преди осем сутринта, защото това бе нощната смяна и тя не е наречена така случайно.

Той бе по-близо до къщата от мен и без кола. Никой не е виновен, освен може би самият той — не можех да разбера дали не е направил някаква грешка. Задай въпрос на компютъра, и ще научиш петдесет предимства на наблюдението без кола: ти си бърз, подвижен, по-трудно забележим и така нататък. Както и петдесет предимства, ако го направиш с кола: имаш постоянно укритие, брониран си и въпреки че колата е по-голяма от човека, тя привлича по-малко внимание, когато е паркирана на улицата, отколкото един спрял се пешеходец, който не прави нищо.

Желязната броня не беше ми помогнала много на кея, но ако са насочили снайпер към теб, няма значение кой вариант си избрал — взели са те на мушка и толкова. Възможно е и сега да направят същото, без да излизат от къщата — във всяка следваща секунда, но рискът бе съвсем нищожен, защото никой не бе се приближил достатъчно, за да ме види и разпознае. Правех пресметнат риск, при това твърде малък: те държат улицата под наблюдение като рутинна практика и по този начин са хванали човека от бюрото преди малко. Но може би са забелязали как тъмносинята кола спира до тротоара и стои там, без никой да слиза от нея.

Пръстите ми хванаха стартерния ключ.

Напълно възможно е и сега да гледат с уред за нощно виждане, поставен на триножник, как си седя тук и да си задават въпроса защо след вече двадесет минути бледоочертаващото се лице на шофьора е все още зад стъклото. Съвсем възможно е да са изпратили човек да ме провери, само че той ще трябва да приклекне и да се приближи отзад, но не би могъл да убегне от огледалата.

Завъртам ключа, спазъм преминава по нервите на дясната ми ръка, от пръстите към рамото, изпитвам странното чувство, че мисълта ми потъва в нереалното. Нищо драматично — просто потъва. „Не пали колата, за бога, ще чуят шума!“ Завъртам ключа бавно, мисълта работи върху мускулите с неведомите си непреодолими команди, а нареждането е абсолютно ясно: „Ще отидеш на Уест Ривърсайд Уей 1330 по всяко време преди полунощ. Не по-късно.“

Завъртам ключа и чакам щракването на бендикса върху маховика и избумтяването на мотора; завъртам ключа, а половината от мозъка ми издава непреклонните си заповеди, докато другата половина дърпа в обратната посока в умопомрачаващ опит да овладее изцяло положението.

Логиката ме стресна; спаси ме. „Полунощ мина. Те казаха не по-късно от полунощ.“

Ръката и пръстите се отдръпват, за кратък миг ме залива вълна от влудяващ страх: „За малко да се случи, те още имат контрол върху теб, не можеш нищо да направиш…“

Глупости!

Да, нека да ти кажа откровено какво ставаше с мен. Поизправих се с кръстосани в скута ръце — моментът бе преминал, с опасността бе свършено, защото чуй: не беше много отдавна — едва снощи, когато се намирах на една пресечка, само на една пресечка и се борех за оцеляването си, притисках се в телефонната будка и натисках монетата в улея, превит като бездомно куче… „Нужно ми е…“ „Да, какво ти е нужно?“… „Нужно ми е да докладвам…“ „Къде се намираш?“ „Отсечката с номера 1200 на Уест Ривърсайд Уей. Побързай… за бога, побързай!“

Вълната на страха връхлетя, после се отдръпна и ме остави с изстинали ръце в топлата нощ, дишането ми се уравновесяваше. Напредвам. Напредвам, разбираш ли? Ще докладвам на Ферис кратко и уверено: „Остатъчният ефект от програмирането на подсъзнанието ми вече намалява, нямам сериозни проблеми да му се противопоставя.“

12:47.

Човек в огледалото.

„Извинете ме, господин Кийс. Това е нещо, което не мога да пренебрегна.“ Изразяваше се официално, коректно — такава й е професията. В гласа й прозвуча изненада, но не се поколеба — да, ще бъде там след петнадесет минути.

Сега беше там.

„Трябва да купиш само един човек — президента. Но първо трябва да…“

Първо трябва какво?

Човекът се движеше по тротоара, от страната, на която бях паркирал. Беше сам и ходеше стабилно, гледах как ръстът му се увеличава в огледалото.

Въпрос: кое е накарало Проктър да измени? Той бе дълбоко законспириран на съюзническа територия, оставен да ближе раните си като пасивен агент — лека и сигурна работа. Доскучало ли му е? На някои от нас им доскучава — работим в една бюрократична система, а това може да ни накара да прескочим стената. Но не мисля, че на Проктър му е доскучало. Било е нещо много по-значително от това. Вършил е добра работа за „Свещения бик“, действувал е в някои от най-важните мисии и се е завръщал с почести, много пъти е поставял живота си на карта и се е справял — в това поне не беше различен от мен. Тогава какво го е променило, какво го е накарало да измени? Не беше от онзи тип, който си пада по любимите играчки на себелюбивите мъже — пари, власт, жени. Обичаше жените наистина, но тяхната компания не му липсваше: Ким, Ерика, Моник, може би и други — разбира се, че и други.

Ще открия кой го е накарал да измени, когато го намеря. Сигурно са в ей тази къща с грациозните, изработени в стила на стария свят балкони и портал от ковано желязо. Вече предполагахме как са го променили: чрез някакъв вид сублиминално програмиране на подсъзнанието, а онова, което наистина ме плашеше, бе, че и аз съм бил подложен на същото влияние и почувствувах коварната му сила — невидимата унищожителна сила на червея в ябълката.

И можеше пак да попадна под такова влияние.

Стъпките му вече се чуваха, приведеното тяло се движеше в хромираната рамка на огледалото. Прозорецът от моята страна бе свален, но този от другата бе затворен и аз го виждах по-ясно, отколкото той мен, защото таблото не светеше, а уличните лампи хвърляха отражения върху външната повърхност на стъклото.

Тъмната фигура влезе в периферията на зрителното ми поле и тогава подробностите започнаха да се изясняват. Крачеше с наведена глава и ръце в джобовете, с приведена напред походка, сякаш някой го буташе, за да го махне от мястото, където той иска да остане, или към мястото, където не иска да отиде.

Не помръднах. Така, както бе обърната главата ми, виждах всичко необходимо, но не бих могъл да сторя нищо, ако в следващата секунда се обърне, разбие прозореца и започне да стреля. Не вярвах, че ще го направи. Сигурен бях, че някой ден, може би утре, само след няколко часа, ще направят това или нещо подобно, понеже вече знаеха, че първият им опит е ударил в празно пространство. Крачеше напред. Продължи да крачи. Те ще се опитат пак. Само че не тази нощ или може би не в настоящия момент, защото той не се обърна да погледне в колата, не знаеше, че съм там. Знаеше само, че може да продължи да крачи по тротоара, подбутван настойчиво отзад в нежелана посока с наклонено напред тяло и сведена глава — самотен нощен пътник по неволя.

Но също и мой обичан, без да знае това, приятел, защото наистина не бе дошъл да пръсне прозореца и да открие огън… „Но такъв риск не съществуваше.“ „Така ли, ами откъде знаеш, да те вземат дяволите?“ „Ти самият каза, че няма…“ „Не е важно какво казвам, а какво мисля, какво мисли страхът. Винаги е така, щом е застрашен животът ти, не разбираш ли?“

Успокой се! Да, наистина, успокой се — моментът премина и всичко е в ред. Живеем на ръба на нервите си, за бога, нека да отдъхнем.

„Становището на губернатора Андерсън е, че Америка толкова се е объркала след четиригодишния мандат на републиканците, че се нуждаем от основни промени, докато позицията на сенатора Джъд е окуражаваща — страната е в добро състояние.“

Очите й се вдигнаха към телепромптера, държеше се сериозно, осведомено. Все едно че й бях дал текста дума по дума, а кога го е написала? Ще трябва да я попитам. Времето може да се окаже важно. Ето я и нея.

Излизаше от къщата на отсрещната страна на улицата. От това разстояние не можех да видя ясно лицето й и освен това бе сложила тъмни очила и шал на главата си, но аз разпознавам хората по походката им. Това бе Ерика Кембридж — пресичаше тротоара под магнолиевото дърво към спрялата до бордюра лимузина. Телохранителят й бе с нея, както и още един мъж — нисък, с пъргава походка и също с тъмни очила. Покани я в колата и влезе след нея. Шофьорът и телохранителят седнаха отпред, вратите се затвориха и фаровете светнаха.

12:56.

Луната, в третата си четвъртина, се спускаше над височините на града. Прожекторите на един хеликоптер очертаваха пътека по източния хоризонт над морето, мачтите на яхти се полюшваха над спокойната вода в осветеното от лампи спортно пристанище. Долавяше се миризма на морска трева, изскубана от урагана, останала да лежи и да се разлага на повърхността под слънцето.

Спрях преди кея, като намерих неосветено място. Лимузината отиде до редицата моторни яхти, побръмча известно време и после утихна. Пръв излезе телохранителят, огледа обстановката и застана малко встрани от колата с гръб към нея, като продължаваше да се озърта наоколо. После слезе шофьорът, отвори задната врата и Кембридж се появи отново, след нея и ниският мъж — японец вероятно. Все още бяха с тъмните очила. Той докосна лакътя й и закрачиха бързо по плочките към първата яхта в пристанището — моторна яхта с екипаж в бели дочени униформи и име от златни букви на кърмата: „Контеса“. Кембридж и японецът бяха отведени на борда с голяма церемониалност и вихрушка от поздрави. Не влязоха в салона, а останаха да чакат до парапета, обърнати към кея.

Шофьорът и телохранителят се бяха върнали при линкълна и сега последният зави, насочвайки се към рампата, и пое по улицата.

Първоначално си помислих, че се връща, но тази кола бе по-малка — черен седан, който намали и спря малко след моторната яхта. Четирима мъже слязоха в мига, в който колелата спряха да се въртят. Всички те се обърнаха в посоката, от която бяха пристигнали — към улицата. Двама от тях си закопчаваха тъмносините сака и ги поизпънаха. Не разговаряха помежду си, наблюдаваха рампата. Лимузината мина на по-малко от петдесет метра от мен. Извърнах глава по навик, за да не се види лицето ми. Когато спря до яхтата, от нея слязоха трима мъже — шофьорът и двама телохранители, след което по рампата се спусна трета кола и зае позиция зад лимузината. Слязоха четирима мъже и веднага започнаха да се озъртат — всичките добре обучени и тренирани.

Шофьорът стоеше до задната врата на лимузината, а от нея излезе още един мъж — висок, леко прегърбен, без шапка, с тъмни очила. Веднага тръгна към моторната яхта, а екипажът отдаде чест. Разпознах го от снимките, които бяха из целия град — сенаторът Матийсън Джъд, кандидат-президентът на Републиканската партия.