Метаданни
Данни
- Серия
- Куилър (14)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Quiller Barracuda, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Стефан Величков, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,4 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Адам Хол. Баракуда
Издателство „Атика“, 1993
История
- — Добавяне
3.
Контакт
Една керемида се разби и парчетата изсвистяха покрай лицето ми в мрака. Движех се плътно до сградите и не исках да пресека улицата, макар отсрещната страна да бе на завет, защото вятърът носеше всякакви боклуци, а беше трудно да се забележи падащ предмет през поройния дъжд. Бурята бе извадила от строя електроцентралата, която захранваше този район, и единствената светлина идваше от малкото закъснели коли, бързащи да се приберат.
Проктър бе опитал да повика такси на няколко телефона, но не отговаряха.
Нещо се удари в голяма витрина и стъклото се пръсна като бомба. Аз се присвих и застанах до един вход с гръб към улицата, накиснат от дъжда. Вихърът подхвана стъклените отломки и ги замята из въздуха. Една кола мина покрай входа, като си пробиваше път през поривите, хвърляше лъчи сребриста светлина и газеше в пороя, заливащ отводнителните шахти. Жена изпищя някъде, предполагам в колата, от уплаха или възбуда, а вятърът разпиля звука.
До хотела оставаше по-малко от половин миля. Върнах се на тротоара с приведена глава, наклонен срещу силния дъжд, с длан на лицето, понеже душ от боклуци ме блъсна със силата на шрапнел. Чуха се сирени и в далечината се показаха мигащите червени светлини на една пожарна, която прелетя през кръстовището, където полицейска кола й бе направила заслон.
Задача. Той постоянно повтаряше задача само защото му бях казал, че не изпълнявам истинска мисия.
Приведох се срещу един силен порив на вятъра, дъждът плющеше. Фарове хвърлиха сянката ми пред мен върху отрупания с боклук тротоар. Последва шум от мотор и внезапно провикване: „Искате ли да се качите?“ — и отново набра скорост, след като с жестове казах: „Не, благодаря.“ Не беше лесно. Сигурно съм изглеждал като мокро плашило, опитващо се да прогони птиците. Хотелът вече беше на половин пресечка и аз затичах бавно, за да намаля шанса да получа нещо наистина смъртоносно по главата…
— Няма много за казване — обясних на Проктър. — Още не са ме инструктирали.
— Ясно — отвърна той със сияйна разбираща усмивка. Очите му леко блещукаха между миглите, половината от лицето му бе в сянката на лампата. — Обаче съм сигурен, че ще се окаже доста интересно.
— Едва ли…
— Мисля, че не са изпратили тук човек като теб да свърши някоя дребна работа. Изненадан съм… — отпи нова глътка уиски, — изненадан съм, че не съм го подушил досега. В края на краищата това е моят участък.
— Потънало е в шумотевицата. — Така наричат в „Сигнали“ претоварените съобщения. Насау и полуостров Флорида съставляват гъста мрежа, която има отделна секция от монитори в бюрото, понеже радиостанциите в Съединените щати образуват основната централа за обмен на информация между Лондон и Южна Америка, а близостта на Куба предлага златна жила от съобщителни връзки за подслушване и анализ, даващи поглед върху интересите на Москва в района.
— Много съм добър в избирателното слушане на шумотевицата — каза Проктър с увиснала брадичка.
— От Кроудър разбрах, че са много доволни. — Грешка, но беше твърде…
— Аз държа връзка с Бракнел.
— Той се отчита на Кроудър. — Това беше истина и той го знаеше, обаче ме приближи до целта и реших да използувам възможността. — Още ли се чувстваш доволен тук?
Замълча за момент, усмивката вече я нямаше:
— За това ли си дошъл в действителност?
— Не съм сигурен, че е заради теб. — Потта щипеше по кожата ми.
Не съществуваше опасност, разбира се, поне физическа, освен ако не носеше в себе си пистолет и не съм нахълтал в капана. „Не е изключено да е завербуван“ — гадна дума, страшна в своя нюанс на обръщане, разкриващо друго лице, някога приятелско, сега на враг; на захвърлено доверие и внезапно родило се предателство; на подлост. Не мислех, че ако Проктър е бил завербуван, съществуваха основания да ме вкара в каквато и да е клопка, поне не физически — не бях обзет чак толкова от страхова невроза. Все пак в известен смисъл можеше да се получи и по-лошо от това — вероятно се движех в територия, където бих могъл да се изгубя, без да имам време да забележа опасността.
Поне знаех, че Москва не е замесена. Проктър изобщо не ги харесваше онези оттатък, откакто го бяха затворили за пет седмици в психиатрично отделение с цел да го пречупят и да се разприказва. Нужни му бяха шест месеца, докато преодолее шока. Може обаче до него да се е добрала някоя от поне стоте международни фракции, нуждаещи се от човек с неговия опит, а в днешни времена дават големи пари и момичетата са далеч по-хитри.
Коя ли е Моник?
— Просто ми хрумна, че може да са те изпратили тук — каза Проктър, — за да провериш какво правя.
Играеше открито. Нужно ми беше време, а нямах такова:
— Не е точно това. Помолиха ме да те навестя, докато съм тук по проблема с Кастро, да видя доволен ли си.
Леко наклони глава:
— Така ли го формулираха?
— Не. Каза го Кроудър. Нарече го психологическа оценка — познаваш проклетия Кроудър.
След кратко мълчание каза:
— Ясно. — Тонът му сега беше леден и даже фалшивата лъчезарна усмивка повяхваше. — А защо ще иска ти да ми правиш психологическа оценка?
— Според мен има някаква логика. Иначе щях да му кажа да натовари някой друг с това — Чейни е още в този район. С теб изпълнихме заедно няколко задачи, така че те познавам по-добре от повечето хора — това бяха мотивите им.
Но сега разбрах, че не съм прав. Аз познавах Проктър, не този човек. Това не беше Проктър. Държах се много внимателно с него, трябваше да слушам с всеки нерв и да внимавам за всяка дума. Нямах време да мисля какво се е случило с него, но очевидният отговор беше наркотици.
— Познаваш ме по-добре от повечето хора — каза той. — Мислиш ли, че това е вярно?
— В нашия занаят никой не познава другия достатъчно добре, нали? Това е относително. Виж, ако предпочиташ Чейни или някой друг да разговаря с теб, трябва само да се свържеш с Кроудър. Не съм се молил за тази работа.
— Точно така. — Стана рязко и се заразхожда наоколо с палци, закачени като куки на джобовете на износените му дънки, сянката му връхлиташе върху стената, когато минаваше покрай висящите лампи. — Да видиш дали съм доволен, да, така го формулираш ти, не Кроудър. — Той се извъртя, за да погледне надолу към мен. — Но защо да не съм доволен?
Аз също станах, понеже бяхме горе-долу от един калибър и не ми се искаше да се окажа на пода, ако реши да започне нещо. Тонът му беше тих и враждебен и ако е употребил от „ангелския прах“ или нещо подобно, може внезапно да пламне.
— Разбирай го така, Проктър: свикнал си с напрегнатата активност в мисиите и беше много добър — дотолкова те познавам. След случката с куршума вършиш нещо, което се равнява на чиновническа работа и, да си призная, ако се бе случило с мен, досега щяха да ми изгорят бушоните.
Рязко се приближи до мен и ме гледаше с блясък между миглите:
— Имам ли вид, че ще ми изгорят бушоните?
— На теб не ти личи.
Само че не беше вярно — личеше много ясно, бе изгубил способността да си владее нервите. В „Чардаш“ и „Фар“ двамата бяхме толкова близо до онзи свят, както никога, но през цялото време лицето му беше като маска. Дори когато го изведоха от стаята за разпити в Загреб, той погледна назад към мен с абсолютно спокойни очи, а това, което казваха, беше съвсем ясно, но само за мен: „Не се тревожи, не откриха хапчето.“ Капсулата с цианкалий, незабавният изход.
— Тогава позволи ми да те уверя — каза той с изострен акцент, — че няма да ми изгорят бушоните. Тук се чувствам много добре и съм уверен, че Кроудър е доволен от продукта, който изпращам.
Замаяната му глава се обърна, когато капакът на прозореца се тресна отново и някъде на улицата се разби стъкло. Вятърът се усилваше и свиреше под вратата.
— Пак започва. — Тонът на Проктър изведнъж стана нормален. Той отиде до телефона, клекна, набра някакъв номер и погледна към мен. — Казваш, че хотелът ти е на десет минути оттук?
— Да.
— Пеш или с кола? — Казах пеш, оттатък вдигнаха телефона и той ги помоли да изпратят такси, но явно без успех. Опита още няколко номера, като гледаше в бележника до телефона, и после стана. — Малко позакъсняхме, всички са се прибрали. — Погледна часовника си. — Бих те поканил да останеш на спагети или нещо друго, но…
— Трябва да си тръгвам. — „Няма да се бавя“, бе казал той на жената по телефона.
— Тогава да поддържаме връзка. — Тонът отново беше нормален, никаква следа от враждебност, без лъчезарна усмивка. Подейства ми успокоително — сякаш изведнъж разговарях с някой друг.
— Така да направим — отвърнах аз. Той дойде с мен до вратата. — Междувременно ще им кажа, че си напълно доволен, нали така?
След кратка пауза отговори:
— Напълно доволен. — Като че ли не беше сигурен за какво говори, но чувстваше, че това е правилният отговор.
Дъждът заваля скоро след като си тръгнах, но нямах избор. Обаче през по-голямата част от пътя почти не се сещах, че ме мокри, понеже възможността да получа нещо фатално по главата бе по-голямо притеснение — наред с това и мисълта, че бюрото има един информатор, който работи в много важна мрежа за сведения и преживява някаква личностна промяна.
Имаше и нещо по-лошо, нещо до голяма степен страшно, което не можех съвсем да определя. Дъждът плющеше по улиците и сирените пак завиха в далечината. Когато неосветената фасада на хотела се изправи срещу мен, смразяващата истина нахлу в съзнанието ми и аз прекъснах своя бяг, сякаш се бях ударил в нещо.
Проктър не само бе започнал да изживява някаква личностна промяна. Имаше и друго — той не я осъзнаваше.
Червената лампичка на телефона в хотелската стая мигаше и аз попитах има ли оставени съобщения. Имаше само едно. Името бе господин Джоунс, кодово название на бюрото, и само един вътрешен номер — 59. Набрах кода за пряк международен разговор. В Лондон наближаваше 5,00 часът.
— На чисто ли сме?
Гласът на Холмс. Питаше дали има микрофони.
— Доколкото ми е известно.
Възможно бе да има много техника из цялото помещение, но не ми се вярваше, понеже смених стаята още с пристигането си — рутинна процедура.
— Има няколко неща — каза Холмс. — Господин К. искаше да ти ги каже лично, но се е получила засечка с „Кученце“ и сега е пред монитора. Първото е, че иска да посрещнеш Ферис. Той е…
— Кажи го по букви! — Имаше малко пращене, но линията не беше съвсем лоша — просто исках да съм напълно сигурен. Той ми го каза буква по буква и тръпка премина по нервите ми.
Ферис.
— Пристига в Маями след тридесет минути по ваше време — каза Холмс, — ако тази буря не продължава още. Спря ли?
— Вече откриха полетите.
— Добре, той е с „Бритиш Еъруейз“, полет 293, директно от „Хийтроу“. Съжалявам, че не можах да ти кажа по-рано, но те нямаше. Можеш ли да го посрещнеш?
— Да. Сам ли е?
— Точно така. — Тонът му бе прекалено небрежен — Холмс обича да се изразява двусмислено в момент на напрежение и знаеше отлично как съм реагирал на името на Ферис. Той беше един от елитните ръководители на операции и го изпращаха да се занимава само със значителни неща. Единственият оперативен ръководител, когото винаги съм искал, но невинаги съм имал. — Второто нещо е, че пуснахме нов монитор — „Баракуда“ — и той е за теб.
Спускаше се в нощното небе.
— Какво означава ЕТЕ? — попита шофьорът.
— Названието на полета: 1:37, „Бритиш Еъруейз“.
— Да, вероятно е това.
Носът на самолета стърчеше нагоре, светлините на града посребряваха крилата.
— Колко време можеш да изчакаш тук?
— Около минута. Полицаят е много нервен.
— Тогава влез и провери в колко ще пристигне полет 293.
— Не мога да напускам таксито.
— Аз съм щедър човек.
Той се върна и каза, че самолетът се движи навреме.
— Добре, направи едно кръгче.
— Какво да направя?
— Заобиколи още веднъж.
— Да се върна тук?
— Да.
Обратната тяга на двигателите заработи, грохотът разтърси нощта. Полицаят каза нещо, докато потегляхме, но аз чух само шофьора:
— Не се заяждай, човече! Не съм се забавил повече от половин минута.
Миризма на керосин нахлуваше през шофьорското стъкло.
Ферис.
Повтарях си името му, като премислях всичко, което появяването му означава — сериозна мисия, като се имат предвид служебното положение и заслугите му и защото видях името му на монитора за „Катапулт“, преди да замина, а това означава, че са го изтеглили от Париж само за една нощ и са го изпратили направо тук без местен инструктаж от Монк, освен ако не са го направили по телефона между Насау и Лондон. Монк би трябвало да даде на Ферис всичко, което знае, без да задържа подбрана информация, както бе направил с мен, понеже редът е такъв: на агент-детектива се казва само онова, което е необходимо да знае в дадения момент; данните за една голяма мисия могат да бъдат безкрайно сложни и да съдържат свръхсекретни материали на правителствено равнище, та дори и папки, предназначени единствено за очите на премиера.
— Заобиколи пак.
Едва ли дори и Ферис ще има всичката информация в себе си. Работата му е да насочва тайния агент, да се грижи за бита му и да осигурява връзката му с Лондон, да му дава необходимата информация и да го изпраща там, където трябва, където изисква мисията, да го охранява от противника и от собствената му параноя, когато играта загрубее, и накрая да го върне вкъщи с достатъчно останал му живот, за да издържи въпросите от отчета, които продължават дни наред, седмици наред, докато накрая изключат лампата над монитора в свързочната зала и се заемат с нещо друго.
— Майка му стара, човече, завива ми се свят!
— Как се отваря този скапан прозорец?
— Повреден е.
По стъклото имаше отражения, но вече виждах Ферис, който идваше откъм залата за пристигащи, но не от лентата за багаж. Трябваше да има само едно куфарче, предварително подготвено и оставено за него в паспортния отдел на бюрото, обозначено с „РБ“ — ръчен багаж.
— Можеш ли да спреш тук?
Между една лимузина и мръсен червен фолксваген. Наоколо беше затрупано с багаж. Двама мъже с бакенбарди, черни сака с подплънки на рамената и черни очила като на панда се натикаха в линкълна; един колежанин се прегъваше под тежестта на сърф и леководолазно оборудване; нечия неомъжена леля с корсаж, приличащ на карамфил, и синя коса… И Ферис.
— Онзи човек там — казах аз, — висок, слаб, с очила…
— Видях го.
— Доведи го тук.
Изгорели газове изгониха въздуха, когато вратата се отвори. Преместих се от другата страна на седалката.
— Къде отиваме сега, приятел?
Ферис каза хотел „Фламинго“, на 30-та улица, и шофьорът потегли, като показа пръст на полицая, а аз го помолих да пусне радиото много силно.
— Намира се на две пресечки от твоя хотел — каза Ферис, но аз му обясних, че междувременно се е наложило да се преместя, защото някой е претърсвал стаята ми и са ме проследили от къщата на Проктър до хотела по време на бурята.
— Вече си осъществил контакт?
— Да. Или по-точно те.