Адам Хол
Баракуда (23)

23.
Пей!

— Това място ще свърши ли работа?

— Да.

Вонеше на развалени яйца или нещо подобно, широките ниски вълни се спираха и ромоляха тихо от едната страна на вълнолома. На водната повърхност зад парапета се бе образувала кора от разноцветен боклук.

— Няма да трае дълго, нали? — попита Ким.

— Двадесет и четири часа. Ураганът ли е направил това?

— По-голямата част. — Тя наведе главата си под разбитата греда и клекна до мен. Носеше протрити, избелели от слънцето къси панталони. Тук вътре беше почти тъмно в сравнение с яркия утринен блясък на слънцето във водата. — Напоследък това пристанище доста опустя. Предишните бури дадоха начало на разрушаването му, а хората започнаха да зарязват лодките си тук — онези, които още не са потънали. Идеята им е да ги потегнат, когато имат достатъчно време, но истината е, че не им стигат парите. Разрешават им да ги оставят там, без да плащат такса или нещо друго.

Тя издърпа една разкована дъска и я запрати в наводнения трюм зад нас, после стана и отиде да работи върху затиснатата врата на кабината. Имаше две все още здрави койки, а тя бе донесла газени лампи и буре с вода.

Тя спеше, когато й позвъних тази сутрин на борда на буксира малко преди пет часа от жилището на Паркс, но веднага каза, че ще ме вземе от бензиностанцията на „Ексон“, на три пресечки от пристанището, и ще ми намери укритие. Обадих се на „Авис“ и им казах къде съм им оставил микробуса.

В информациите ще ме обявят за изчезнал.

„Агент-детективът е задължен да изпълнява всички инструкции освен в случаите, когато се сметне, че съществуват непреодолими пречки за това, потвърдени от администрацията в момента или с по-късна дата.“

Неявяването на среща на практика е нарушение на договора и ако някога успея да се върна в Лондон, ще трябва да отговарям пред нещо като следствие. От бензиностанцията „Ексон“ не се обадих на Ферис, за да го информирам, че изчезвам, защото това щеше да го постави в неудобно положение: формално от него се очаква да уведоми Кроудър, но той не би го направил. Просто ще приеме факта, че агентът му е тръгнал да действа на своя глава, но ще докладва на Кроудър единствено, че не съм се явил на срещата. Естествено, първо щеше да положи всички усилия да ме откаже от това решение и да ме убеди да изпълня нареждането, обаче нямаше смисъл да го занимавам с упражнение, което предварително, е обречено на неуспех.

А ако му бях казал какви са намеренията ми, щеше да опита всичко, за да ме спре.

Малко след 6:00 часа, днес, оперативният изпълнител на „Баракуда“ ще бъде обявен в информационния пулт в Лондон за изчезнал. Малко след това името му ще бъде отстранено оттам и заменено от това на Пурдом.

В същото време един човек ще се спотайва в смрадливата каюта на една повредена шхуна на брега на Флорида и ще очаква идването на нощта с търпение на светец и съвест на грешник, час по час страхът в него ще се усилва и в края на дългия ден той с положителност ще разбере, че е полудял.

— Не мога да наема лодка — каза Ким, когато пак се върна при мен. — Това ще ангажира други хора, което е нежелателно. Затова ще изкарам буксира в открито море и ще се помотая малко, за да разбера дали някой ме е последвал. Ако е чисто, ще се насоча обратно към някое пусто място край брега и ще вляза в залива още щом се стъмни. — Тя седна на разбитата койка, докосвайки ме, голите й ръце се скръстиха върху коленете. — Как ти се струва?

— Изглежда много добре.

Предложих й неколкостотин долара, за да покрия разходите — горивото и трите урока, които трябваше да отложи, но тя ми каза, че и без това излиза често в открито море „само за да отиде дотам“, а уроците не били нищо особено.

— Тази разходка ще бъде от мен — настоя тя — и това е единственият начин, по който можеш да я получиш.

В горещата част от деня спах, събуждах се и пак заспивах. От време на време се чуваха гласове, но не отблизо. Това място беше като гробище, а и морски трафик нямаше.

Привечер отворих една консерва сардини и ги изядох с парче хляб, пих малко чай от термоса, който ми бе оставила Ким. Кървавочервеният остатък от слънцето постепенно избледня в размито сиво и после потъмня със спускането на нощта над осеяното с боклуци море. Долових недалечно скърцане на весла и после удар на дърво в дърво.

Тя бързо се покатери на борда с боси крака, съвсем безшумно. Луната хвърляше пепелива светлина над залива, а отраженията играеха по дъсчения таван над главите ни. Не бях запалил лампата.

— Нямаше никой — проговори тя, докато идваше към мен. — Абсолютно никой. — Дланите й миришеха на нафта, на въже и водорасли; солта по ръцете й блещукаше като скреж на бледата светлина. — Не бих поела риска, ако не съм напълно сигурна. Искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш.

Дишането й беше малко учестено и тя се опитваше да го успокои. Поговори малко за приливите и отливите и за състоянието на морето, а накрая каза без особено желание:

— Добре, кажи, когато си готов.

Според металния часовник в каютата на буксира часът беше осем вечерта, когато пуснахме котва навътре в морето — няколко минути след осем, но сега времето бе изгубило значението си и не бързахме заникъде.

— На какво разстояние сме? — попитах аз.

— Горе-долу две морски мили. Нали така каза, че искаш.

— Радарът им хваща ли ни?

— Да, но сме само една точица. Не могат да разберат какъв плавателен съд е това.

Морето беше мъртвешки тихо, светлините между нас и брега не помръдваха. Луната бе увиснала между мъглявите звезди, човек би казал, че нощта е безкрайна необятна сцена на вълшебства и магии — нощ, чието пространство е населено от орисници, вещици и творци на тъмни заклинания, изричащи проклятията си и творящи привидения от нищото. Казах ти, приятелю: привечер ще разбера, че съм полудял. Ето, че нощта настъпи и разказът на лудия започва.

Започва, разбира се, с ужасния порив да се обърна назад и да хукна към брега, да намеря телефон и да предложа да ме отведат като овца в Лондон.

— Ял ли си нещо?

— Да.

— Немного, нали?

— Не. Малко сардина.

— Време е да отиваш до тоалетната.

Когато се върнах, тя ми помогна да облека леководолазния костюм и после я попитах:

— Добре, а какво ме очаква там?

Чух я как си поема дъх:

— Ще започна с лошите новини. Те се хранят активно през нощта. В ретината им има много повече пръчици, отколкото колбички и затова могат да виждат много добре на оскъдна светлина. Луната няма да ти е в помощ, макар че ти е нужна, за да виждаш какво правиш.

Вдигнах предния цип и започнах да затягам каишките на глезените. Тя клекна в краката ми да ми помогне, ръцете й бяха бързи и сръчни.

— Нещата, които ги привличат, са светлината, шумът и резките движения. Предполагам, че това е валидно за повечето същества, така че не е нищо ново. Обаче внимавай, ако видиш да изхвърлят боклук от борда, и стой далече от него. Понякога се движат на глутници, както ги видя вчера, но деветдесет процента от нападенията са извършени от самотни акули. Атаката обикновено е директна, целенасочена, без преминаване наблизо преди това. — Тя се изправи и започна да ми помага при слагането на бутилките и оборудването. — Според статистиката — каквото беше всичко, за което говорих досега — само една трета от жерт… от нападнатите хора са казали, че са видели акулата. На това обикновено му казваме невидим удар, преди дори да забележиш нещо. — За момент спря да говори; предполагам, че се затрудняваше с някоя закопчалка или нещо такова.

— Достатъчно ми е да знам това — отговорих аз. — Ти си…

— Привлича ги и риба, движеща се на пасажи. Ако забележиш пасаж, или стой настрана от него, или плувай към него, за да го прогониш. Повечето удари са насочени към протегната ръка или крак. Опитай се да запомниш, че трябва да плуваш с почти долепени плавници, да махат съвсем бавно, а ръцете да са плътно прибрани до тялото. Моля се на Бог… — каза тя и прекъсна, но през останалото време успяваше да говори почти нормално, с леко приглушен глас.

— Кое е най-доброто оръжие?

— Ще стигна до това. Тези същества имат големи обонятелни торбички и чувствителността им към миризми е много остра. Едно изследване, проведено в института „Лърнърз“, показало, че една акула може да подуши една част сок от риба тон в двадесет и пет милиона части морска вода. Щом подушат нещо интересно за тях, обръщат се срещу течението и го нападат. Ето защо, ако усетиш, че има някакво течение, и видиш акула в посоката, от която идва то, ти си в по-изгодна позиция, що се отнася до миризмата ти. Знам, че едва ли ще ти се наложи да приложиш нещо от това, но ако възникнат неприятности, то ще ти дава кураж.

Беше застанала пред мен и закопчаваше последната каишка от самара на бутилките, очите й ме наблюдаваха в светлината, идваща от големия компас, зелените й ириси променяха цвета си, бяха по-тъмни, отколкото съм ги виждал преди, по-наситени. Мина ми мисълта, че ме гледа може би за последен път, но ако й се въртеше подобно нещо в главата, сигурно грешеше; разбира се, че грешеше.

— Удобно ли ти е всичко?

Подхвърлих самара малко по-нависоко с рамене и тя притегна хлабините със закопчалките.

— Сега добре ли е?

— Отлично.

Тя се отдалечи и донесе от каютата един метален цилиндър, боядисан в черно, с лостче като на пожарогасител.

— Досега бяха все лоши новини, както казах. Това е единствената добра, с която разполагаме. Представлява концентрат от риба „Мойсеев сандал“. Изпуска течност, подобна на мляко, но токсичността й е достатъчно силна само ако се впръска в устата на акулата. — Закопча го на лявото ми бедро. — Само не забравяй, че го имаш. Удобно ли ти е всичко?

Отговорих утвърдително и отидох до парапета. Тя придържаше екипировката, докато се прехвърля от другата страна и застанах с гръб към морето. Погледнах към нея нагоре и тя неочаквано ме дари с чудотворна кратка и светла усмивка. Пуснах се, бутилките се удариха във водата и разпръснаха мехури като воал от бяла дантела. Обърнах се и заплувах.

 

 

Огромна и дълга сянка се спускаше под повърхността на водата.

Бях чул някой да казва, че е с водоизместимост две хиляди тона, с размери на разрушител. Изглеждаше дори по-голяма. Очертанията й ясно се открояваха във водата на фона на игривата лунна светлина, нарушавани от време на време от ято риби, които се тълпяха около двата гребни винта на кърмата, проблясваха при всяко обръщане, потъмняваха и пак проблясваха с хипнотизираща бързина.

Долавяха се шумове — неясни, но не далечни: звуци от генератори, гласове, музика. Толкова слаби на моменти, че сякаш бе абсолютно тихо. После, когато течението смени посоката си и аз се издигнах над повърхността под тъмния наклон на кила, те се усилиха. Вече не се чуваше музика — на палубата нямаше купон или нещо подобно — мисля, че е идвала от някое радио в каютите на екипажа в задната част, откъм която бях приближил целта си — моторната яхта „Контеса“.

Залових се за работа незабавно: закрепих първата на десния борд, на стъпка над водата. Магнитът се оказа толкова мощен, че тя издаде рязък кънтящ звук, когато полето му я привлече към корпуса със силата на удар с чук.

Не бях подготвен за това. Не ми хареса. Дори една голяма риба, движеща се бързо, да се удари странично в корпуса при обръщането си, не би произвела шум като този. Според мен вътре трябва да са го чули — хората в трюма сигурно са го чули.

С помощта на плавниците се смъкнах ниско, за да огледам обстановката. Подводното течение люлееше долната половина от тялото ми и не се чувствах удобно. Когато погледнах по дължината на корпуса, отново видях пасажа — ято от двеста или триста дребни рибки проблясваха като сребро, когато се обръщаха и обръщаха с бързина, правеща ги да приличат на зрителна измама.

„Привлича ги риба, движеща се на пасажи. Ако забележиш пасаж, или стой настрана от него, или плувай към него, за да го прогониш.“

Тук бях на сигурно място: делеше ни цялата дължина на кораба. Друго движение не се забелязваше никъде освен мехурчетата, издигащи се от растителността на дъното. От носа, недалеч от мен, висеше веригата на котвата. Приличаше на гердан от черни перли под филтрираната светлина на луната. В другия край двата винта приличаха на тъмни разцъфнали цветя с посребрени по краищата закръглени листчета. Луната огряваше левия борд така, че едната половина от корпуса беше тъмна, а другата се сливаше с фона на морето, защото я осветяваше само отражението от водата с почти същата яркост и тя едва се различаваше.

Придвижих се бавно към другия борд и подложих едната си ръка върху боядисания метал с обърната към мен длан. Поставих следващата капсула върху нея, обаче магнитът бе по-силен, отколкото предполагах, и трябваше доста да се потрудя, за да издърпам ръката си на свобода. Когато успях, отново се чу лек удар като от чук при срещата й с металния корпус. Трябваше да измисля нещо по-добро.

През следващия половин час, или нещо подобно, поставих още четири, като използувах парче плат, за да омекотявам звука. После се потопих, за да огледам обстановката отдолу, и видях акулата.

Беше на разстояние колкото половината дължина на кораба от мен и ме гледаше, без да помръдва — сив цилиндър, дълъг три, три й половина метра, леко сплеснат хоризонтално. Стоеше малко под повърхността. Трудно бих забелязал посребрения силует, ако не беше толкова голям. После тя се размърда. Мина към другия борд, а след това отново зае позиция на по-малко разстояние от мен, но все още не много близо. Гледаше към кърмата и не предприемаше нищо. След малко дългата опашна перка рязко се раздвижи и акулата се стрелна по дължината на корпуса, забивайки се в средата на пасажа, преди рибите да имат време да се пръснат. Сякаш се счупи голямо стъкло и от средата му се разхвърчаха множество малки парченца.

Намирах се някъде около средата на кораба и трябваше да се придвижа към кърмата. Акулата се бе обърнала и стоеше с лице към мен, но на безопасно разстояние. Това, което бе останало от ятото, отново се събираше в група и проблясваше във водата близо до корпуса, очевидно неспособно да си извади поука.

Кожата ме засърбя, нервите ми се разтрепериха, избиваше пот — нещо неочаквано. Бях свършил повечето от работата си тук, долу, на спокойствие, без особени грижи, като изключим шума от залепването на магнитите, но сега нещата се промениха.

„Знам, че едва ли ще ти се наложи да приложиш нещо от това, но ако възникнат неприятности, то ще ти дава кураж.“

Дойде време да си припомня и другите неща, които ми беше казала. Придържах ръцете си плътно до тялото и краката прибрани един до друг. Застанах близо до корпуса. Водата се движеше толкова слабо покрай ръцете ми, че не бях сигурен дали изобщо има течение, но ако имаше, аз се намирах след проклетата твар и тя не можеше да ме подуши. Обаче можеше да ме вижда: тя беше казала, че виждат добре и на оскъдна светлина, а луната светеше достатъчно ярко през бистрата вода, за да очертае ясно тръбната перка на акулата дори и от такова разстояние. Виждаше ме много добре.

Поставил си шест от тези неща. Тръгвай си вече.

Трябват осем. Паркс препоръча осем.

Шест са напълно достатъчни. Изчезвай, докато още можеш, за бога.

С паника няма да стигнем доникъде. Няма да мърдам от мястото си.

Само че не беше лесно. Не беше лесно, приятелю, да гледам в очите тази всяваща ужас двутонна убиваща машина. Преди да се стрелне внезапно напред и да удари пасажа като ракета, тя стоеше неподвижно както сега. Точно както сега.

В името на Исус Христос, измъквай се, измъквай се, измъквай се!

Пот се стичаше по кожата ми под леководолазния костюм, сърбеше ме, предизвикваше желание да се размърдам, да ощипя плътта под гумата — единствения начин за почесване. Но нека бъдем реалисти: нищо особено не се е променило, като се размислиш. Знаех предварително, че е опасно, знаех, че Ферис ще се опита да ме спре, ако му бях казал какво имам намерение да правя; знаех, че в края на този дълъг ден ще усетя как полудявам; че когато тя ме дари с онази прекрасна усмивка, след като с усилие събра цялата си смелост, за да го направи, когато ми показа тази светла блажена усмивка, тя не считаше шансовете ми за големи, досещаше се, че най-вероятно вижда този горделив и амбициозен луд за последен път, и с много воля успя да му предложи всичко от живота, което бе по силите й, — нежното прощаване, благословията на нейната женственост. Знаех всичко това.

Само че някъде по пътя, както се казва, се изкуших да мисля, че тук, долу, в крайна сметка всичко ще мине гладко, акулите няма да дойдат, няма да ме открият, няма да решат да похапнат набързо с дръзкия смешник, голямата паст няма да се отвори, огромното туловище не ще се извърти, насочено от опашката за убийствения удар на затварящите се челюсти, превръщащи плътта в кайма, а костите…

Махай се, махай се, за…

Опасявам се, че май малко се отплеснах, но ако не беше така обезумял от страх и не ми се налагаше да търпя малодушното ти хленчене, щях да мисля по-спокойно.

Да мисля.

Движи се съвсем бавно, загребвай само с плавниците, дръж ръцете си долепени до тялото, премествай се към кърмата, към тази огромна сива риба с мънички очички, придържай се близо до корпуса, плътно под него, все едно си част от машинариите на кораба, нищо живо, нищо от плът и кръв. Челюстите зейват широко и тя… спокойно, момче, дошли сме тук, за да го направим и ще го направим. Потта гъделичка. Не й обръщай внимание, не обръщай внимание на сърбежа. Побърква ме. Не обръщай внимание!

После тя се размърда и стана огромна, докато преминаваше покрай мен и отново се вряза в пасажа. Разхвърчаха се малките парченца. Вцепених се, дъхът ми заседна в гърлото, чувствата ми блокираха, стоях неподвижно: част от машинарията, нищо живо като дребните рибки малко по-натам, част от тях премазани, но изпаднали от огромната като пещера уста изплуваха нагоре със странен вид, а кръвта им оставяше дири под лунната светлина.

Някъде се хлопна врата, издрънча метал и светлината се примеси с движещи се хаотично надолу неща. Докоснаха сребристата повърхност и разпръснаха малки мехурчета — някакви неща, не знам какви, мисълта ми беше прекалено заета с акулата, която пореше водата с носа си. Нещата продължаваха да се спускат надолу, заобиколиха ме. Обелка от ябълка се движеше срещу маската на лицето ми. Обелка от ябълка! Богородице! „Нещата, които ги привличат, са светлината, шумът и резките движения, обаче внимавай, ако видиш да изхвърлят боклук от борда, и стой далеч от него.“

Черупки от яйца, пилешки скелет, обелки от картофи — всичко плуваше около мен и аз започнах да се придвижвам напред, като се стараех да се придържам хоризонтално плътно до корпуса, но бях прекалено близко и бутилките с въздух издрънчаха в металните плочи, а аз замръзнах и зачаках шокът да премине. После сведох глава и се спуснах малко по-ниско с няколко удара на плавниците, без да се оглеждам къде се намира акулата, защото това би означавало да се обърна, а аз не исках да се обръщам и да се движа повече от необходимото. Голямата сива риба сега беше зад мен, но не знаех на какво разстояние. „Само една трета от нападнатите хора са казали, че са видели акулата. На това обикновено му казваме невидим удар.“

Но ненадейно тя се оказа пред мен — малка, в далечината. Не бях я забелязал да минава покрай мен. Сигурно е…

Две. Акулите са вече две!

Плавателен съд с такива размери, предполагам, привлича вниманието им през нощта, когато се хранят. Клетките на паметта в тези мънички мозъци механично ги насочват към боклуците. При такава обилна светлина…

Три. Четири.

Стесняваха кръга откъм безкрайното водно пространство, накъдето и да се обърнех, а голямата зад мен премина на разстояние от няколко метра. Плувах плътно до корпуса и се правех на част от него. Този път звярът не се ускори — знаеше, че боклукът не се разпръсква, когато го атакуват. Още две, не, три се приближиха много по-бързо и се нахвърлиха на боклука в съревнование, отъркваха се една в друга, обръщаха се рязко със зейнала паст и поглъщаха всичко, до което се доберат.

Металната врата издрънча отново и още боклук прошари повърхността — първоначално тъмен, а после заблестя на светлината, докато потъваше. Четирите акули… петте, се нахвърлиха като кучета през боклука. Една от тях се отдели и се отърка във витлата, разтвори челюсти да нападне всичко. Всичко, което има форма въобще. После се обърна много бързо и налетя стремително към мен. Останах неподвижен колкото можах по-дълго и в миг се озовах пред зейналите челюсти. Вдигнах цилиндъра и стиснах лоста. Почувствах как грубата кожа остъргва рамото ми. Токсичната течност образува млечен облак във водата, опашката ме удари и бутилките с въздух издрънчаха в корпуса на кораба.

Ради господа бога, изчезвай! Махай се!

Положението не беше добро. Получих известно сътресение. Ударът бе в главата, но осъзнавах какво става, макар да не ми беше кой знае колко интересно. Във водата пред мен имаше кръв — аленочервена. Вероятно някоя от тях бе нападнала друга, полудяла от възбуда. Изобщо не ме интересуваше дали…

За бога, махай се, махай се…

Да, това бе гласът на разума. Наведох се надолу и се обърнах, загребвайки с плавниците. Сега водата пред маската беше чиста. Колкото може по-бързо сега. Да, „обикновено му казваме невидим удар“. Запази хладнокръвие! И така нататък. Отново кръв. Цялата околност проблясваше и вреше под лунната светлина, защото те се въртяха в кръг точно зад кърмата на кораба. Ивицата от токсин все още стоеше като млечен облак, кръвта беше повече от преди — алена мъгла. „Объркал си посоката, не би трябвало да ги виждаш повече, не се движиш направо!“ Да, това беше вярно, аз блуждаех, явно не можех да се управлявам съвсем добре…

„За бога, обръщай се! Обръщай се и се движи направо…“

Завъртях се със загребване на едната ръка. Видях пред себе си бистра вода. Вече се движех по-бързо, малко ми се проясняваше — онова чудовище ме блъсна като влак и ми беше притъмняло пред очите.

Мрак, музика, музика в полукълбата… невидим удар — ето какво се бе случило. Сега организмът ми инстинктивно се опитваше да работи, очите още се държаха отворени и търсеха чиста вода, равновесният апарат във вътрешното ухо се нормализираше, нагаждаше се, но във водата все още се долавяше червенина, а краката не искаха да се движат. Слепият удар бе разкъсал водолазния костюм при рамото и бе наранил кожата. Краката не се движат… трябва да бягаме… краката ми просто лежат във водата… раздвижи ги… трябва!

Трябва да живееш! Отново се движим напред, с бавни махове на плавниците. Истината е, че от две възможни неща ще се случи само едното: или ще продължа да се движа и ще оставя зад себе си лудешкия танц на големите сиви, окървавени риби, или някоя от тях пак ще се нахвърли върху мен, като този път използува челюстите си по-сполучливо и ги затвори върху тялото ми, ще ме разлюлее, ще ме натроши, а ръцете и краката ми ще стърчат неприлично от огромното туловище като краката на жабата, която веднъж видях в устата на един златист шаран. После ще бъде написано FINIS, FINITO, на последните страници от живота на този човек…

Размърдай ходилата, продължавай да се движиш…

Философията, един пристъп на евтина философия, в това полусъзнателно състояние, съгласен съм, няма да ни отведе доникъде.

През маската пред очите ми продължаваше да се вижда чиста вода и аз изплувах леко нагоре, показах се на повърхността и силната лунна светлина блесна в очите ми.

Беше ми казала, че фарът на Коръл Рок ще ми бъде ориентир на изток. Видях го — червено око, мигащо в нощта. Когато обърнах глава назад, светлините на моторната яхта плуваха над морето, вече на доста разстояние от мен. Бях отишъл по-далече, отколкото си мислех. Отново се спуснах надолу, за да плувам още известно време под водата. Вече усещах краката си по-силни, а главата ми се проясняваше.

Шест парчета. Бях поставил само шест вместо осем, но рибите дойдоха и нямах избор. Може и шест да стигнат. Да се надяваме.

Пей сега, госпожо!

Пей, госпожо!