Адам Хол
Баракуда (11)

11.
Нико

— Веднага си разкарай мръсния задник оттук или ще пръсна скапания ти мозък из цялата околия, ясно ли се изразих?

Черен „Сузуки“ с масивна цев стоеше на сантиметър от лицето ми.

Той миришеше на дъвка.

— В коя посока? — попитах аз.

Кеят тук беше тесен. Действието се развиваше на повече от миля от яхтеното пристанище. По-нататък, към складовете, имаше още три коли, около тях обикаляха фигури, цигара просветваше в тъмната сянка на крановете.

— Обърни. Направи обратен завой, хайде!

Жест с пистолета. Зад мен се появиха фарове и аз спрях по средата на завоя. Мотор работеше на празен ход.

— Кой е този?

— Непознат.

— Какво прави тук?

— Вдига си чуковете.

Затръшване на врата, стъпки. Поставих двете си ръце на волана, за да се виждат ясно. Един от мъжете край застаналите по-надолу по кея коли се отдалечи от групата и закрачи пъргаво към нас. Хвърли цигарата.

Ослепителна светлина блесна в очите ми.

— Обърни се насам… насам!

Не виждах нищо, само заслепяващата светлина на фенера.

— Кой си ти?

— Чарли Смит.

— Какво правиш тук?

— Търся яхтеното пристанище.

— В този район има десет хиляди яхтени пристанища. Слушай, виждал съм те някъде.

Притворих очи заради блясъка.

— От колко време е тук? — Въпросът бе отправен към другия — към негъра.

— Слушай, човече, върша си работата. Казах му да си вдига задника…

— Господи, май че се сещам!

Яркият блясък угасна, оставяйки мънички светлинки под клепачите ми. Бях избрал този път, защото нямаше много лампи. Улиците по-горе са бели като ден, а някои хора познават лицето ми. Между тях е и човекът, който вчера бе насочил снайпера към мен.

— Това ти ли си?

Държеше черно-бяла снимка и я осветяваше с прожектора.

— Не.

— Струва ми се, че си ти. — Светлината отново ме заслепи.

— Познавам си физиономията.

— Дявол да го вземе — каза той, — това си ти.

Не отвърнах нищо. Тези не бяха от разузнаването. Просто съм налетял на някаква наркотрафикантска група. Обаче те имат снимката ми.

— Задръж го там, Роджет.

— Добре. — Сузукито отново се вирна. — Угасяй тия фарове и мотора. Айде.

Аз наблюдавах другия — белия. Той крачеше надолу към групата коли с делова и енергична походка. Гласът му прозвуча доста доволно, когато видя снимката, сякаш бе нещо за ядене — беше дебел, с малки нежни ръце, предназначени да чоплят стафиди от козунака.

Започнах да обмислям как да се измъкна — да, как да си разкарам задника оттук, — но предницата на колата ми бе насочена право към водата, между ръждивото туловище на една драга и дървено пристанче, така че дори и да ме пуснат да си вървя, ще са нужни няколко маневри, за да обърна в противоположната посока. Даже ако бяха искали да ме натикат в подобен капан за плъхове, не биха могли да свършат по-добра работа.

— Утре — бях казал на Ферис по телефона и той се съгласи: нямах нищо спешно за докладване тази нощ и исках да поспя. — Загуби един от хората си.

— Загубил съм?

Връзката не беше много добра — телефонният автомат бе разнебитен, а бронираният кабел — разнищен. Казах му го буква по буква и когато проговори, гласът му беше леден:

— Не предполагах, че сме предизвикали такова внимание.

— Преди това стреляха със снайпери — казах аз.

— За снайперите имаше специална цел. Тази нощ е било пресилена реакция.

Разбирах какво иска да каже. По време на разузнавателни операции не се избива пехотата просто защото я има — едно предупредително натупване би било нормален ход. Само че тези хора не работят със стила на държавното разузнаване и поради това са още по-опасни, действуват непредвидимо и без никакви правила.

— Трябва да внимаваш много — казах на Ферис, — ако мислиш да поставиш някого на мястото на този човек.

Изглежда, му се набърках в работата, защото каза само:

— Нещо за Ерика Кембридж?

— Ще ти предам разговора утре, но трябва да знаеш, че се качи на борда на една моторна яхта тази нощ в компанията на един японец от Ривърсайд Уей 1330 и на сенатора Джъд.

Кратко мълчание и после:

— Името на яхтата.

— „Контеса“.

— Това е катер. „Контеса“ е 2000-тонна яхта на котва в залива. — Стори ми се, че ще каже още нещо за нея, но се разколеба. — Получаваме много информация, пряко свързана с „Баракуда“. Ще те запозная утре.

Толкова. Няма да спи добре тази нощ заради смъртния случай. Ще се чувства виновен, но освен това ще се промени целият му подход в провеждането на мисията: не може да си позволи разполагането на подкрепления, дори и на пасивни наблюдатели, по тези улици, без да рискува живота им, а той не би се наел с това.

Всяко зло за добро. Аз не искам подкрепления.

Онзи, белият, се връщаше. С него имаше някой — жена. Той пак насочи прожектора към мен, а аз свих лицевите мускули, за да изместя ушите си назад, и вкарах малко въздух в устата, та бузите ми да изглеждат по-дебели — повече не можех да направя.

— Това той ли е?

Не виждах лицето й заради светлината.

— Не — отвърна тя след малко.

— Не ми разправяй глупости.

Той размаха снимката.

— Не съм го виждала.

— Но той беше там, за бога. В апартамента.

— Този е някой друг.

Лек полъх на пачули във въздуха.

— Колко време си стояла при него? — В гласа му имаше гняв и разочарование, искаше си козунака със стафиди.

— Достатъчно, за да го запомня как изглежда. Не е той.

— Ох, Исусе Христе, та това е лицето на човека от снимката!

— По-добре е да внимаваш, Нико. Не убивай прекалено много. Заради тебе самия.

— Върни се в колата.

— Предупреждавам те, Нико — каза тя, докато се отдалечаваше.

Миризмата на пачули… връзка с Проктър, съвсем тънка и крехка, но връзка. И един въпрос: защо излъга? Тя не бе казала нищо повече от едно „добър вечер“ онази нощ в апартамента, но аз познах гласа й, точно както и тя ме позна. Черно момиче — дребничко, крехко, повече от привлекателно, трепетно. Подала бе ръката си като фотомодел под светлината на медните фенери с обърната нагоре длан за ефект, тъмните й очи ме преценяваха. Тогава защо излъга? „Не съм го виждала.“

— Излизай! — Той рязко отвори вратата. — Слизай от колата! — Обърна се към другия мъж — дребосъка: — Обискирай го.

После се вмъкна в колата и започна да ровичка навсякъде за оръжие, измъкна ключовете от стартера, отвори багажника и започна да разхвърля нещата — крика и инструментите, пожарогасителя; полудоволен от себе си, струва ми се, на този етап и наполовина разтревожен, че е сбъркал и аз не съм човекът от снимката.

„Не убивай прекалено много“ — каза тя.

Нико ли беше убил човека, който наблюдаваше на Ривърсайд преди един час? Не би могъл да го стори лично — не е достатъчно бърз в краката, а и ръцете му нямат вид. Но аз дори не смятам, че той го е поръчал. Връзката между Ривърсайд 1330, Ерика Кембридж, Матийсън Джъд и яхтата „Контеса“ е чисто политическа. А тук става въпрос за кокаин.

— Чист е, Нико.

Но има и връзка с Проктър. Занимава ли се Проктър с кокаин?

— Добре, заведи го долу и го вкарай в колата. В линкълна, не в шевролета. И дръж пистолета насочен към него. Ако го изтървеш, Роджет, мъртъв си.

Ако Проктър се е забъркал с кокаин, това обяснява променения му характер.

Тръгнахме и черният хлапак на два или три пъти ме удари с цевта в гръбнака, предполагам, защото е виждал да го правят по филмите. Беше ми неприятно, понеже можеше да спука някой прешлен, а това ме изкушаваше да се обърна към него и дясната ми ръка да си свърши работата. Нямаше абсолютно никакъв риск, защото, щом пистолетът дава на един човек такава наперена самоувереност, каквато демонстрираше този, ясно е, че не е достатъчно внимателен и можеш да му го вземеш като играчка от малко дете. Само че не беше сам тук и опитът щеше да бъде абсолютно безполезен. Трябва да се измъкна колкото може по-скоро, но не бива да действам прибързано.

— Не спирай!

Ново подбутване, макар че не бях забавил ход. Беше млад, явно наскоро пристигнал от Ямайка или Хаити; от някое селце с колиби от кашони край някой кален бряг; нает от предприемач със златен часовник, диамантена игла на вратовръзката и приказки за несметни богатства — ела ме виж, като се върна, татко. Не исках да разбивам илюзиите му, но неизбежно ще се стигне и дотам…

Зад себе си чух как Нико обръща колата ми и я откарва надолу край стената на кея, паркира я, угаси мотора и тръшна вратата. Когато ни настигна, той каза:

— Паркирал съм ти я чудесно, англичанино, не искаме тук да става нещо незаконно. — Издаде остро съскане, нещо като смях, доволен от себе си. Този явно е от депресивния псевдоманиакален тип и ще трябва да го държа под око, защото такива като него са най-опасни — убиват по прищявка.

Отговорих му, че е постъпил много коректно, понеже квитанциите за глоби са ми неприятни. Стигнахме до линкълна и черният младеж отвори задната врата, тикна ме вътре, затръшна я и застана встрани, а гласът му проникна през стъклото:

— Стой в колата, господине, ако ти се живее, нали знаеш?

Прав беше, защото онова „Сузуки“ бе достатъчно голямо да издуха целия линкълн през стената, без дори да се прицелва.

В момента не можех нищо да направя. До колите стояха още трима души, всички в тъмно облекло — тъмносин пуловер, гащеризон, никакви ризи, нищо бяло. Двама от тях пушеха. Не разговаряха. Понякога се обръщаха бавно към Нико и после отново поглеждаха встрани. За мен бе важно да разбера взаимоотношенията им, за да мога да се възползвам от тях. На този етап мислех, че всички освен младежа Роджет са търговци, че Нико им е началник, но те не го харесват, дори се страхуват от него, може би защото е убивал хора — „Не убивай прекалено много, Нико“ — и не би се замислил пак да убива.

Не можех да видя Моник; трябва да беше в паркирания пред линкълна шевролет.

Часовникът на таблото показваше 2:14.

Изглежда, очакваха лодка, защото стояха и се взираха в морето, към ивицата вода между драгата и пристанчето. Луната хвърляше млечна светлина върху бъркотията, оставена от урагана, и очертаваше силуетите на закотвени кораби. Хеликоптер се движеше по маршрута си над пристанището към Вирджиния Кий — вероятно патрул на бреговата охрана на САЩ. Ако тези хора са…

Фарове и скърцане на гуми, тримата мъже се отдръпнаха близо до стената. Единият се наведе, за да погледне през предното стъкло. После Нико обиколи покрай задницата на линкълна и застана до сивия понтиак в момента, в който той спря да се движи и една от вратите се отвори. Двама мъже излязоха, като единият държеше другия в полицейска хватка с извита зад гърба му ръка. И двамата бяха латиноамериканци.

— Къде е Мартинес? — запита Нико.

Шофьорският прозорец беше смъкнат и чувах повечето от това, което си казваха, като вмъквах по някоя дума тук-там, за да запълни смисъла.

— Тръгнал е. Туфексис имаше малко работа.

— Закъсняваме, за бога. Вкарай го в голямата кола.

— Защо е застанал Роджет така там?

Искаше да каже с пистолета.

— Имаме още един в колата, същата история.

За първи път започнах да се тревожа. Лесно е да си помислиш, когато наоколо ти има пистолети и разговорът загрубява, а те са самоуверени до степен на главозамайване, че няма да ти е много трудно да се измъкнеш. Измъквал съм се от ситуации, напълно контролирани от истински разузнавачи, понякога от КГБ — хора обучени, тренирани и способни. Опасността при разпуснатата обстановка на криминалния свят идва от подценяването на възможностите. Тези хора пренасят кокаин и го правят в конкуренция с двадесет или тридесет големи наркобанди, а това означава, че им се налага да носят огнестрелно оръжие, но не са обучавани да го използват, както не са се тренирали в ръкопашен бой и не биха могли да имат бързи реакции, но да ги подценявам ще бъде фатално, защото е достатъчно само един случаен изстрел, и край.

Освен това и дебелакът Нико.

Познавам неговия тип. Бил е разглезен от майка си и е свикнал да получава онова, което иска, да причинява болка, ако е необходимо, щом не му го дават, а по-късно и да убива, ако трябва — започнало е с козунака, а сега продължава с богатство, власт, жени, понякога и смърт, ако нечия смърт би му дала някое от тези неща или всичките заедно. Но онова нещо в него, което ме държеше нащрек, което ме плашеше, е, че той бе започнал да изпитва удоволствие от убиването и вероятно търси онези неща, които биха му дали повод да го направи. Такива бяха впечатленията ми.

Той не е нещо необичайно в терористичния и трафикантския свят, но това не може да бъде успокоение: той е тук сега, тази нощ, а козунакът, който желае, се изразява в още една смърт — моята собствена.

— Не там! Сложи го на предната седалка!

Роджет се отдръпна от задната врата, отстъпи назад, като държеше пистолета вдигнат, готов да се завърти — знаеше поне основните правила. Латиноамериканецът — бих казал кубинецът — мина пред него с отпуснати нестабилни крачки и кръстосани на тила ръце, сякаш знаеше какво точно трябва да направи. Дръпна предната врата и влезе вътре, след което я затръшна. После постави ръцете си на таблото, под стъклото и наведе глава напред. Чувах го да се моли.

— Никакви разговори помежду ви, копелета такива!

Лицето на Роджет се появи в прозореца, но мен ме притесняваше другото лице — на дебелака. Той стоеше на няколко крачки от колата с отпуснати встрани ръце. Огледа кубинеца, без да бърза, после огледа мен, пак без да бърза; на месестите му червени устни имаше едва забележима усмивка, мъничките му очи светеха.

„Имаме още един в колата, същата история.“

Студени тръпки полазиха по гръбнака ми, стигнаха до тила. Дебелакът се обърна и сякаш дочух отекване на изстрели.

— Как се казваш? — запитах тихо кубинеца.

Той не отговори. Продължи да подпира с ръце главата си, треперенето на раменете му не преставаше, сякаш се бе привел напред под ударите на камшик. Чувах как молитвите се ронят от устата му на испански — молитвите и апелът му към мадре миа, апел за помощ, мадре миа, съскащите съгласни се отразяваха от арматурното табло, тихи като ромона на капещи листа.

Оставих го на мира и се загледах в кея, където стояха мъжете. Сега Нико бе обърнал очи към водата като останалите и от време на време поглеждаше часовника си. Другите не говореха помежду си, нито с Нико. Черният бе с гръб към тях, пистолетът му още сочеше към линкълна, а челюстите му обработваха дъвката.

Когато кубинецът свали ръцете си от таблото, отново го попитах:

— Как се казваш?

— Много е късно — отвърна той. Струва ми се, че се намираше в стадия, когато осъзнава, че не е сам в колата, и иска да изрази мислите си гласно, а това бе по-важно от моя въпрос.

— Много е късно за какво?

— За всичко.

В гласа му се долавяше тихото отчаяние на прокълнатия. Не се обърна в седалката, за да ме погледне; виждаше отражението ми в предното стъкло. Роджет бе казал някакви приказки.

— Хуан ли се казваш?

— Не, казвам се Фидел.

— Имаш предвид, че е много късно през нощта ли?

— Много е късно за каквото и да е. Той ще ме убие.

— Нико ли?

— Да. Затова съм тук. И ти ли си така?

— Да.

„Същата история.“

— Може да промени решението си — казах аз.

— От колко време познаваш Нико? — Тонът му говореше, че съм глупак.

Беше може би на четиридесет, нисък, но както личеше под тъмната моряшка куртка, бих казал, мускулест; лицето му бе обрулено не толкова от слънцето и вятъра, колкото от демоните в главата му. Имаше вид на преживял много през годините, пропуснал е верния завой и трябваше да се върне. Потреперваше леко, сякаш му беше студено в топлата тропическа нощ. Не мисля, че беше дрогиран с кокаин.

— Какво се е случило с ръката ти, Фидел?

Не отговори.

— Какво чакат там?

Очите му трепнаха, разшириха се леко, може би от изненада, че толкова малко познавам нещата.

— Лодката — отвърна той.

— Откъде ще дойде тя?

Той продължи да се взира доста дълго време в предното стъкло, а после очите му се затвориха.

— Хуанита — каза той и продължи да го повтаря шепнешком: — Хуанита! — Разплака се, главата му се наведе и сълзите шурнаха без задръжки. — Хуанита, о, Хуанита… — С такъв отчаян тон, че си я представих в далечината с червена роза на черната рокля, восъчнобяло лице, обърна се и махна с длан на височината на рамото, завъртя се и си отиде. Предполагам, че Хуанита бе жена му.

Нервите ми издрънчаха, когато той внезапно се размърда, отвори вратата рязко и я блъсна в стената, превитото му тяло се измъкна от колата, а Роджет насочи пистолета и му изкрещя:

— Стой! Не мърдай!

Нико и останалите се обърнаха да гледат, някой се изсмя късо — явно вече бе виждал подобно нещо, дори може би го очакваше.

Нико не каза нищо, дори не помръдна към колата. Смееше се.

— Връщай се в колата! Връщай се в колата или искаш да те застрелям?

Кубинецът Фидел стоеше и се въртеше, гърчеше се, обвил лице с длани, правеше движения, сякаш се бори да се измъкне от някаква примка, от усмирителна риза — бореше се, но без успех.

Знаех как се чувства. Нямах Хуанита, но знаех какво чувства. Не постъпвах като него, защото го бях правил мислено много отдавна, още като новак, преди да науча, че не можеш да се измъкнеш от никой капан, като отприщиш паниката. Това може би звучи тесногръдо, като имаш предвид, че човекът е тръгнал към смъртта си, но не означава, че не му съчувствам. Не питай за кого бие камбаната и прочие.

— Влизай в колата!

И Фидел се прибра обратно в колата, превитата му сянка напусна стената, когато се просна в седалката и затвори вратата, облягайки главата си върху възглавничката със затворени очи.

Изчаквах да разбера дали е готов да изслуша онова, което искам да му кажа, а докато чаках, от тъмното море се появиха светлини — спускаха се и се повдигаха върху вълните.

— Фидел, това ли е лодката?

Той извърна леко глава:

— Да.

— Какво ще правят с теб?

— Ще ме убият.

— Слушай, Фидел, може би ще успея да направя нещо и да ги спра, но ще ми трябва твоята помощ, така че стегни се, събери си акъла. Разбираш ли какво ти говоря?

— Да направиш нещо ли? Докато той е там?

Струва ми се, че говореше за Нико, но може би имаше предвид негъра — Роджет. С Роджет щях да се справя лесно.

— Слушай, няма смисъл да се предаваме, Фидел. Няма да стигнем доникъде. Ти трябва да…

— Кой си ти? — заинтересува се за първи път.

— Мога да те измъкна оттук, но трябва да помогнеш, разбери това. Ние…

— Нищо не знаеш — прекъсна ме той. — Мислиш, че можеш да постигнеш нещо срещу Нико — значи нищо не знаеш.

Нямаше много полза. Исках да измъкна от него информация, за да скалъпя нещо и да го приложа на практика, но нямаше да имам време, понеже пристигането на лодката променяше нещата, а аз не бях подготвен.

— Къде ще ни откарат, Фидел? Бързо!

— В морето. — Очите му ме наблюдаваха в стъклото.

— Накъде в морето?

— Ще ни откарат в морето, после ще ни застрелят и ще ни хвърлят на акулите. Това е процедурата.

Исусе Христе, каза го, сякаш това си е редовен курс! Изпотих се леко. Потях се, защото времето се скъсяваше, притискаше ни, а качат ли ни веднъж на лодката — няма да можем нищо да направим — finito.

В кариерата си съм виждал някой друг смъртен случай, причинил съм още толкова — е, добре де, убивал съм, ако искаш да го кажа точно, но чуй — никога не съм приемал леко нечия смърт дори ако човекът ме е бил хванал за гърлото, преди да го победя, дори ако е направил невъзможното, за да ме очисти — никога не съм смятал това за смисъл на работата си, макар че за много хора това е всичко — част от занаята, необходимо зло. Все пак трябваше да съм наясно с обстановката: това е Маями, Флорида, търговията с наркотици е многомилиардна индустрия, залозите са високи, животът евтин, а този дебелак там — Нико — сигурно е повтарял това пътуване дузина или петнадесет пъти и не го счита за нещо сериозно. Ако успеех да хвана вярната перспектива на това, което ставаше сега, ако погледнех отдалече като с телеобектив, щях да видя само един миниатюрен линкълн с няколко дребнички фигурки, мотаещи се около него, и две мънички фигурки вътре в него, а те са двете фигурки, които не след дълго ще бъдат пуснати в морето, за да поплуват известно време по издигащите се и спускащи се вълни, докато тъмните перки разрежат повърхността, ускорявайки се все повече със стесняването на кръга и после ще има „много кръв на повърхността, много боричкане наоколо и след това кръв. Господи, беше красиво червено. Той беше прекрасен мъж… Оцвети цялото море като флаг, като бойно знаме.“

Точно така щеше да бъде, като си помислиш реално и като познаваш обноските в тази многомилиардна индустрия с първични закони и сеещо смърт уреждане на сметки — ален водовъртеж, разцъфнал върху осветените от луната гърди на морето.

А знаех, че тази перспектива ми е необходима: щеше да ми даде средство да се поставя на мястото на Нико и да разбера мога ли да сторя нещо, ако имам време.

„Ще ни откарат в морето, после ще ни застрелят и ще ни хвърлят на акулите. Това е процедурата.“

— Фидел — проговорих, — защо първо ще ни застрелят?

— Понеже иначе може да доплуваме до брега. Разстоянието ще е само няколко мили. — Очите му ме наблюдаваха в стъклото, вече проявяваше интерес към мен, може би защото исках да знам всичко предварително, вместо да хленча за майка си. — Правят така, понеже после не им се налага да се освобождават от телата ни. Евентуално ще бъдат намерени само отделни парченца. — После каза нетърпеливо: — Не те ли е страх?

— Нямам никакво намерение да бъда хвърлен на акулите, разбери.

— Струва ми се, че не си американец — каза той след малко.

— Не.

— Англичанин ли си?

— Да.

— Това обяснява нещата. Чувал съм, че англичаните не могат да виждат по-далеч от носа си.

— Опитваме се да го направим, да знаеш. Тази лодка специално за нас ли са я изпратили?

— Разбира се, че не. Има стока за получаване.

Част от страха си бе отишла от гласа му; беше престанал с неговото „мадре миа“ и молитвите до Всевишния, който очевидно бе решил да го захвърли в помията. Сега беше само фаталист, но и това не е по-добре и по-полезно за мен. Ще трябва да посъбудя малко чувствата му, може би гнева. Гняв към Нико. Това може да се окаже опасно, понеже този човек е латиноамериканец и е способен да изгърми целия пълнител до дупка, преди още да се е прицелил, но ще трябва да направя каквото мога с наличния материал. По-скоро бих работил сам, но може да се намеси, затова вероятно ще е по-сигурно да го вкарам в действие, отколкото да обърка всичко.

Лодката се поклащаше до кея, придържана само на едно преметнато през кнехта въже, а един мъж опъваше другия му край. Друг един бе слязъл на кея, за да се срещне с Нико, и сега разговаряха. „Тук имаме две приятелчета, за които трябва да се погрижите“ — и прочие.

Имаше, разбира се, и въпроси, които ще трябва да почакат, понеже сега цялото време ми беше необходимо да съчиня някакъв път към оцеляването. Мога да си ги задам по-късно и евентуално да намеря отговорите, ако изобщо се стигне до това. Откъде е взел Нико снимката? Защо с такава готовност иска да ме очисти, без да провери по-старателно самоличността ми? Проктър ли е този, който се опитва да ме хване в мрежата, като е разпилял снимката ми из целия град? Ей такива въпроси.

Сега другото е по-неотложно.

— Кокаин ли ще получават?

— Разбира се.

— Тази лодка парите ли носи?

— Парите са в другата кола.

— Колко?

— Не знам, не участвам в този курс. Като казваш, че можеш да направиш нещо, какво…

— Ще ти кажа, когато му дойде времето. Ти колко курса си направил, Фидел?

— Много.

— С Нико ли?

— Понякога.

— Колко пари се взимат обикновено на борда?

— Зависи. Различни източници, различни сделки. Може да са половин милион, може и милион.

— Американски долари.

— Разбира се.

Нико кимаше нещо към събеседника си, после се обърна и закрачи към шевролета. Двамата мъже на кея започнаха да оглеждат околността, всеки мушнал ръка под якето си. Нико извади от шевролета черно куфарче и се наведе да говори с някого — вероятно Моник. После кимна, блъсна вратата и се запъти към пристана с куфарчето. Сякаш в последния момент се сети нещо и обърна глава към негъра Роджет, махна със свободната си ръка, сочейки нещо към лодката.

В този момент осъзнах реалното положение и бях принуден да си призная, че направеното от мен се равнява на подсвиркване в тъмното за прогонване на страха. Поставяйки се на негово място, не бях измислил никакво реално действие, никакъв аргумент, способен да спре ръката му. Аз съм единият от двамата дребосъци, които ще бъдат пуснати в морето, и край.

Единствената възможност за измъкване би могла да възникне от някакво събитие по пътя между линкълна и лодката, но Роджет ще държи големия черен „Сузуки“ насочен към нас и дори да успея да му го отнема, другите също са въоръжени и ще бъдат твърде далеч от мен, за да ги обработя. Ако…

— Излизай от колата! — Размаха сузукито. — Хайде, чуваш ли, излизай от колата!

Видях как Фидел се гърчи, сякаш е ударен от куршум. После отвори вратата и ръбът й се заби в стената така, че трябваше да я издърпа силно, за да заобиколи покрай предницата на колата с обърнати към небето очи. Предполагам, че пак се молеше.

— И ти! Излизай от колата!

Отворих вратата и я затръшнах след себе си, като наблюдавах всичко, докато крачех към пристана. Роджет естествено, беше зад гърбовете ни. Нико с куфарчето се намираше на половината път до кея, леко наклонен назад, както по принуда правят дебелите хора; леко наляво, за да балансира тежестта на куфара в дясната ръка. Не се обръщаше назад към нас — Фидел и мен. Хвана се внимателно за парапета на лодката и се качи на борда. Моник още стоеше в шевролета: не очаквах тя или която и да е жена да присъства на екзекуцията.

— Не спирай!

Изглежда, Фидел по понятни причини бе забавил крачка. Когато го погледнах, видях, че е пребледнял и се движи с олюляваща се походка и наведена глава, както го бях видял преди, сякаш знаеше точно какво трябва да се прави. Бил е тук и преди — не в това положение, а с пистолет в ръката, подкарал някой друг към кланицата.

Вече се намирахме на кея, на десетина метра от лодката, непосредствено до черната вода от лявата ми страна. Беше примамлива, защото скрия ли се веднъж под повърхността, мога да се отдалеча, без да ме видят, само че няма да има време да се гмурна — Роджет ще реагира, като изпразни голямото „Сузуки“.

Това беше последната възможност. Кача ли се един път на лодката, такава повече няма да има. Стъпвайки на палубата след кубинеца, и аз прихванах част от излъчването му, почувствах как страхът се разлива в тялото ми и вледенява костите.