Адам Хол
Баракуда (14)

14
Опрощение

Точеше ножа.

Обедната жега се спускаше от ясното небе, а отблясъкът от водата обливаше кабината като прожектор. Морето беше гладко като огледало, с много дълги вълни. Намирахме се южно от нос Флорида, на десетина мили от континента — така ми беше казала тя. Бе казала и че не й се иска пак някой да ни гледа с бинокъл.

Точеше ножа, въртеше острието върху камъка — голям нож, дълъг, с много остър връх. Едната й гърда се виждаше в хлабавия тюркоазен сутиен, зърното стърчеше. Не седеше така, наведена напред, за да предизвика интереса ми — просто е свикнала да бъде сама на борда.

— Ще трябва да го убия много фино — каза тя.

Една вълна повдигна буксира и после го спусна. Виждах носа на север-североизток, както и два плавателни съда. Единият излизаше от залива с провиснали платна. Другият — моторна яхта на южния хоризонт… Тя ми беше казала, че това е „Контеса“.

— Точно в мозъка, през окото. Ако не го направя чисто, той ще побегне. Не обичат да ги нараняват — ще запомни. — Гледаше нагоре, зелените й очи виждаха акулата, не мен. — Не подценявай тези зверове.

Рано тази сутрин тя не искаше да ме вземе на влекача. Движела се е с мен в бялата светлина под водата. Не се насочих направо към кея. Там се движеха много хора, силуетите им се очертаваха срещу прожекторите, а хеликоптерът на бреговата охрана още кръжеше над потопената лодка. Излизах на повърхността да си поема въздух и пак се потапях. Така съм я превел покрай пристанчето. След като го подминах, се качих в една завързана за шамандура лодка, доста далеч от полето на действие, и се добрах до кея.

— Добре ли си? — Взираше се в мен. Бе свалила леководолазната маска.

— Да. Можеш ли да ме измъкнеш оттук?

— Имаш нужда от линейка. Ранен си.

Водата, която се изцеждаше от дрехите ми, се червенееше от кръв.

— Слушай, нали ще ме измъкнеш? Не искам разни хора да ми задават куп въпроси.

Може би беше опасно да й се доверявам, но губех кръв и не бях спал, така че, ако рухнех внезапно, тя щеше да повика някоя от линейките, а аз не желаех това. Там, в калабалъка, сигурно имаше някой от приятелите на Нико, а снимката ми обикаляше града. Не исках и полицейско разследване, понеже това щеше да забави нещата.

— Защо не искаш да ти задават въпроси? — Не се отказа, не приемаше нищо за чиста монета, гледаше ме упорито със зелените си очи.

Бях казал нещо, което не трябва, разбираш ли? В момента не се чувствах страхотно умен.

— Във всеки случай не искам никой да ме види. Още се опитват да ме убият.

Тя помнеше вчерашната стрелба. Вече малко залитах. Залитах в унес, наслаждавах се на ритъма, светлините на града се люлееха ту в една, ту в друга посока. Внимавай! Да, не искам линейка.

— Кои се опитват? Полицията ли?

О, боже! Какво я караше да мисли така? Сигурно фонът на ежедневния наркотрафик — свикнала е с него. Мислеше, че съм подгонен посредник.

— Не, Туфексис. Неговите хора.

— Туфексис? — не сваляше тя очи от мен. — Добре, ще те измъкна оттук, но искам да знам кой си ти.

— Държавен служител. — Целият град се люлееше напред-назад, светлините ме замайваха. — На нейно величество.

— Ще трябва да го докажеш, иначе ще те издам. — Търсеше раната от ножа, някъде под ризата ми, от лявата страна. Намери я. — Имаш ли носна кърпа? Добре, притискай я отгоре, докато докарам колата.

По пътя към влекача й показах легитимацията си и й обясних, че във водата има два трупа — на Фидел и Нико, както и още един, може би жив мъж — Виченте. Можеше да телефонира на спасителната група и да им го каже. После всичко ми се изгуби и се събудих на кораба.

— В продължение на седем години бях медицинска сестра — каза тя. — Боли ли тук?

— Не. — Над морето се разливаше утринно зарево. Спал съм почти пет часа и се събудих с чувство на известно задоволство, защото имах портфейла на онзи човек, а в него беше телефонният номер на Проктър или номерът на мястото, където може да бъде открит и където го беше намерил Нико от лодката.

— Харесваше ми да съм медицинска сестра — продължи тя. — Обаче онези завладени от мъжки шовинизъм нерези накрая ми вдигнаха кръвното и напуснах. Тръшнах вратата на спешното отделение в лицето на един от тях — в интерес на истината, счупих му носа. Те мислят, че сме само техни помощници, но нашето също е професия. Ние сме професионалисти точно колкото и те и прекарваме много повече време с пациентите, ставаме много по-близки с тях, а това има значение — много често е въпрос на живот или смърт дали държиш нечия ръка в нужния момент. Но тези копелета ни третират като миячки в кухня. Дръж си ръката встрани, този е последният. — Кривата игла се забиваше в плътта и пак излизаше от другата страна на раната. Пипаше много умело, сякаш кърпеше чорап. — Всъщност държа този комплект инструменти за себе си. Как се чувстваш?

— В добра форма.

— Питам, понеже, както знаеш, си изгубил кръв, но нямаме представа колко. Още си леко блед, но това може да се дължи и на непреминал шок. Стой абсолютно неподвижно, докато донеса бинт.

Върна се и аз я попитах:

— Доброволен сътрудник на полицията ли си?

— Само доброволен леководолаз. Алармираха ме. Та искам да знам всичко за тази история, Ричард, защото може да се окажа нещо като съучастник след случилото се, да прикривам доказателства или дузина други неща. — Гледаше ме право в очите. — Поех риск, като те доведох тук, и ти си ми задължен. Но аз искам само истината.

Разказах й историята и това нямаше нищо опасно, защото тя вече знаеше, че търся Проктър, и сега само добавих, че и Проктър ме търси.

— Като казваш, че той те „търси“, какво точно означава това?

— Че иска да ме намери.

Това не беше отговор и тя го разбра. Помълча малко и каза:

— Той ли се опитва да те убие?

— Мисля, че да.

Тя пусна неизползувания бинт в аптечката и хлопна капака й:

— Той ли стреля по колата?

— Не.

— Откъде знаеш?

— Не го бива с пушките.

— Добре, тогава той ли е устроил засадата?

— Или той, или този, за когото работи.

— За Туфексис ли работи?

— Не знам.

— Слушай, ако ще продължаваш…

— Честно ти казвам, не знам. Но бих искал да знам.

— Е, точно там е въпросът. — Беше забелязала, че яхтата с отпуснатите платна напуска залива, и я погледна за момент. — Ако искаш да намериш Проктър, има вероятност да ти помогна, но ще трябва да ми обясниш подробно нещата, а ако не желаеш, кажи го.

— Защо ще искаш да ми помогнеш?

Когато се намираш в един лабиринт и не можеш да видиш по-далече от следващия ъгъл, е приятно да знаеш кой на чия страна е, а още по-приятно е да знаеш причините за това. Случва се понякога хората да променят позициите си, защото нямат достатъчно аргументи в тяхна подкрепа — стават такива работи.

— Струва ми се, че искам да ти помогна — отвърна тя след малко, — защото те харесвам. Харесвам не е точно. Намирам те за интересен. Най-напред стрелят по тебе и едва не изгоря жив, а следващия път, когато те виждам, ти си на десет метра дълбочина и около тебе е осеяно с трупове и банкноти. — Задържа настойчивия си поглед за момент. — Действа ми възбуждащо. Освен това, както ти казах, той е абсолютно лайно и ще ми достави страшно удоволствие да видя как го взимаш на прицел и го просваш безжизнен като камък. — Сведе очи. — Звънях в хотела ти след онази пукотевица, за да проверя дали си още в царството на живите.

— Много мило.

След малко продължи:

— Когато още бях в Англия, работих една година по обезвреждане на бомби. То е…

— Това преди да изгубиш баща си ли беше?

Тя бързо вдигна поглед:

— Да, защо?

— Значи си имала тази… — Грешно начало: „имала си тази склонност към самоубийство“ не е особено учтив израз. — … тези желания да се движиш по ръба още много отдавна?

Тя ме гледаше мълчаливо, а когато проговори отново, гласът й бе по-тих:

— Мисля, че да. Приличаме си мъничко, нали? Възбужда ме. Всъщност затова споменах за обезвреждането на бомби — обземаше ме истинска тръпка да чувствам тяхното присъствие, да си седя тихичко пред тези неща и да си представям каква ужасна сила се таи в тях. Когато съм близо до теб, изпитвам същото усещане, напрежението се излива от теб на страхотни вълни. Това ми харесва.

Тя стана и занесе медицинската аптечка в отсрещния край на кабината, пъхна я в една лавица и излезе към предната част на корабчето. Това беше първата предложила ми се възможност, затова отидох до телефона и избрах един номер.

— Да?

— Агентът е на сигурно място.

Затворих, без да кажа нищо повече. Сигурно е поставил хора от подкрепленията да наблюдават хотела ми и вероятно са ме очаквали там, след като му се обадих снощи от кея. На разсъмване са започнали да се тревожат и Ферис трябва съгласно правилата да е изпратил сигнал до пулта: „Изпълнителят е в неизвестност.“ Случаят с лодката беше вдигнал голям шум с всичката тази полиция и прочие. Може би е съпоставил събитията и е започнал издирване.

Когато се върна, Ким каза:

— Искам да си починеш още малко — пусна купчина списания на бамбуковата табуретка, — само докато си повъзвърнеш малко цвета.

Всичко това бе станало преди часове, а сега тя точеше ножа и почти не приказваше. Сякаш се бе затворила в черупката си и аз не я безпокоях — обаждах се само когато тя проговори.

— Понякога със седмици не срещаш нито една, а после може да видиш как цяло стадо влиза в залива и търси да се нахрани с нещо.

Нещо като негъра Роджет, който още плува някъде там, освен ако пръстът му не е заседнал в рамката на спусъка и голямото „Сузуки“ не го е завлякло на дъното.

— Успя ли да забележиш някоя днес?

— Двойка гръбни перки. Ей там, погледни.

Пореха повърхността на стотина метра от нас. Отразяваха слънцето и проблясваха при всяко извиване на телата си. Не бях ги забелязал.

Обедната жега бе смазваща, тежестта й сякаш укротяваше морето. Отразената от водата светлина беше ослепително ярка, заливаше кабината и се разпръсваше, проблясваше по месинговия обков и се разпиляваше обратно, подобно на власинки. Беше абсолютно тихо, нямаше никакво движение освен минаващите под корабчето дълги и гладки вълни. Носехме се на повърхността съвсем сами, заклещени между небето и морето под лупата на слънцето.

— Очакваше ли да бъдат там? — попитах аз.

— Да, в известен смисъл. — Тя отново завъртя острието върху камъка. — Напоследък имам предчувствие, че няма да чакам дълго.

Наблюдавах двете перки. Стори ми се, че се появи и трета, но светлината лъжеше, цялата повърхност блестеше.

— Докато намериш тази, която търсиш ли?

— Да. — Вдигна очи към мен. — Изпитваш ли подобни усещания? Предчувствия?

— Да. — Наистина имаше трета перка, сега я виждах ясно. — От кой вид са?

— Мисля, че са от белите. Не са като сивите, но също са агресивни.

— Колко са големи?

— Възрастните са към три метра. Виждала съм… — Тя прекъсна, защото водата се разплиска и едно издължено металносиво тяло разкъса повърхността. — Не, това са акули-чук. Тази е над четири метра. Него го уби акула-чук. Видях я отблизо. — Тя замълча за известно време, очите й наблюдаваха ритмичното плъзгане на острието. — Те ловуват на глутници.

— Колко има в една глутница?

— Различно е. Между десет и тридесет. Имат големи очи, зелени като моите. — Сега ги наблюдаваше непрекъснато, ножът още беше в ръката й.

— Какво ги привлича? — Сега бяха повече.

— Много често идват да огледат лодките. Хората изхвърлят боклуци.

Тя седеше напълно неподвижно върху подгънатите си крака със свити пръсти, очите й се взираха в морето. Акулите кръжаха непрекъснато и бавно се приближаваха към корабчето. Чухме внезапен плясък, когато една от тях размаха опашка и разплиска водата.

Вече бяха пет. Шест.

Водата отдолу беше бистра и виждах тъмните очертания на риф, напречно на посоката ни. В дълбините се движеха сенките на останалата част от кръжащата глутница.

— Мислиш ли, че ще можеш да управляваш корабчето, ако се наложи? — Тя говореше бавно, осъзнавайки присъствието ми само наполовина.

— Ще се справя.

Не можех да кажа нищо, с което да я разубедя. Това си беше нейна лична работа.

— Както споменах, някои хора казват, че просто искам да последвам татко си, да бъда отново с него. Един човек, мисля, че се занимаваше с психиатрия или нещо такова, твърдеше, че да забиеш нож в окото на акула е признак на желание да имаш пенис. Има ги всякакви, нали?

Вече бяха наблизо — седем или осем, телата им се тъмнееха във водата, малко под повърхността. Тя не помръдваше. Под тежкото палещо слънце изглеждаше като излята от бронз. Държеше ножа. „Обземаше ме истинска тръпка да чувствам тяхното присъствие, да си седя тихичко пред тези неща и да си представям каква ужасна сила се таи в тях.“

Станах от стола, отидох до парапета и погледнах през борда. Бяха дошли по-близо, отколкото можех да видя преди, а една от тях се насочи направо към корабчето и прокара муцуната си по дължината на кила. Почувствах как буксирът потръпна, когато тя се отри в дървеното дъно.

Ким бършеше останалото по ножа след заточването масло, хвърли парцала върху бруса и стисна ножа. Отиде до парапета и погледна във водата, а когато си спомни за мен и вдигна поглед към ослепителното слънце, очите й се свиха като зелени прорези в бронзовото лице, изгледа ме за момент, преди да каже с отчетлив глас в неземната тишина:

— Ще усетя, ако той е там. Ще го позная.

После изви ръце зад гърба си, разкопча тюркоазения сутиен и го остави да падне. Издърпа бикините надолу по краката и издължените си тесни ходила, прехвърли се през парапета и цопна тихо във водата. Потъна до главата и след това издигна краката си до легнало положение, съвсем малко под повърхността, без да движи ръцете или дланите, само махаше с ходилата, за да се отдалечи от корабчето.

Акулите бяха черни като въглени, а тя — светлобронзова и, разбира се, много по-малка, но не изглеждаше така неестествена между тях, колкото си представях. Плуваше успоредно с телата им, когато те се приближиха със забавена скорост, за да разгледат това непознато същество.

Не се помръдвах. Сигурен съм, че не можех да мръдна. Тя държеше ножа зад гърба си, което ще рече под себе си, за да не блести на светлината и да привлича вниманието им, а когато си пое въздух, обърна се бавно и се гмурна. Последното, което видях, бе, че държи ножа пред себе си. После изчезна.

Страх пропълзя по тялото ми, сви скротума, стегна гърлото ми, докато наблюдавах тези зверове от сигурното убежище на корабчето. Страх от тях, разбира се, от големия им размер и примитивна смъртоносна сила, но страх и за нея. Внезапното й изчезване от погледа ми ме накара да изпитам вцепеняващо усещане за нещо изгубено, за ужасна заплаха, за убийство, там долу, където погледът не проникваше. Представях си пиршеството, последвало приближаването им, как извитите им челюсти се отварят, ръфат и опустошават.

Прекалено. Да, прекалено въображение. Е, добре тогава, да си върнем част от самообладанието и прочие. Сигурно е правила това и друг път, познава тези отвратителни същества от опит и сега само си играе с живота и смъртта, може би разиграва шоу заради мен, горда с манията си, позира с нея. Но даже и да е така, даже и да е така, скъпи приятелю, можеш да бъдеш убеден, че не му се наслаждавах.

„И после на повърхността изплува много кръв — голяма въртележка и после кръвта. Исусе! Беше красиво червено… Той беше прекрасен човек. Оцвети цялото море като флаг, като бойно знаме.“

Трябва да бяха изминали четиридесет и пет секунди, откакто се изгуби от погледа ми. Големите туловища още кръжаха бавно, вече не толкова близко до повърхността. Като че ли нещо отдолу ги привличаше, дългите им опашки се развяваха в прозрачната вода, около гладките им металнооцветени страни проблясваха мехурчета.

„Мислиш ли, че ще можеш да управляваш корабчето, ако се наложи?“

Слънцето бе увиснало над морето, изглаждаше го като с ютия, разливаше стопяващата си жега от хоризонт до хоризонт, а аз тук размишлявах върху тази лъскава прашинка и бях по-склонен от всякога да се моля.

Петдесет секунди, може би шестдесет — те кръжаха около дребното бронзово създание в дълбините.

„Този кораб не е мой. Аз го докарах и искам да съобщя за нещастен случай.“

Повече от минута. Тя стои долу вече повече от минута, дробовете й започват да изпитват нужда от кислород.

„Не направихте ли нищо да я спрете?“

„Какво можех да направя?“

„Могли сте да й поговорите, разбира се, да я разубедите. Могли сте да я спрете насила, ако е необходимо.“

„Тя беше отговорен за себе си пълнолетен човек със собствена воля.“

„Явно объркан пълнолетен човек, с намерение да се самоубие.“

„Откъде можем да знаем? Мисля, че е следвала своята карма.“

„Своята какво?“

„Своята карма.“

„Какво точно означава това?“

Внезапно раздвижване, ей там, една перка прорязва водата и проблясва на светлината. По някаква причина останалите кръжат по-нашироко. „Ох, за бога, няма ли да излезеш, измина вече минута и петнадесет секунди, минута и половина.“

„Какво е карма?“

„Свободно преведено, означава съдба. Предопределение. Следвала е своето предопределение. Разбирате ли, хората прекалено много се бъркат в живота на другите. Стигне ли се до такъв момент, не се проявяваме като закрилници на братята си.“

Бавно, много бавно, от дълбините започва да се появява по-дребна фигурка — създание от потъмняло злато с дълга, разпиляна отстрани коса. Главата й разкъса повърхността, последвана от тялото, извъртя се леко и застана като тапа отгоре. Слабост се разля в краката ми, дъхът излезе от гърдите и аз затворих очи срещу ослепителния блясък на морето.

„Дори тогава ли не се опитахте да я разубедите?“

„Не. Това беше нейното желание. Волята й. Самият аз понякога правя същото.“

„Плувате между акулите ли?“

„Не, но е също толкова опасно. Харесва ни да сме на ръба, разбирате ли? Обичаме да сме там.“

Огромните сиви фигури кръжаха, някои почти на повърхността, перките им я прорязваха от време на време като нож коприна; други бяха по-дълбоко, виждаха се само като тъмни сенки и там беше тя — двуногото женско създание, легнало между тях с обърнато към небето лице и затворени очи. Устните й се движеха, поемаше дълбоко въздух, за да поднови кислорода, който е използувала долу. Човешко същество с биография и двама починали родители, с някой друг любовник, с работа, която трябва да свърши, и живот, който да изживее или просто, ако го погледнеш по начина, по който природата гледа на това — хапка плът, малък пир за тях в обедната жега, почерпка в чест на живота.

Една опашка изплющя отгоре, недалеч от нея, но тя не помръдна, не обърна главата си. Може би си играят. Може би — разсъждавах със секнал дъх и смразена кръв — те наистина си играят.

Тогава тя най-сетне се раздвижи, обърна се плавно с лице надолу и се заби като нож, краката й изскочиха от водата, застанаха вертикално за секунда и после плавно се изгуби от погледа ми, оставяйки малък пръстен от вълнички, които се разпръснаха, когато големите риби се приближиха, и вече знаех какво ще кажа, ако ме притиснат: „Да, трябваше да направя опит да я разубедя, да спася живота й.“

Тя на три пъти излиза да си поеме въздух и пак се гмуркаше, като всеки път се появяваше по-близо до кораба от предишния, нарушаваше схемата, като пресичаше образувания от акулите кръг. Изведнъж се издигна над повърхността, когато една от тях се извиси и надникна изпод гърба й. Бях приготвил в ръцете си едно въже още преди да възстанови равновесието си и да заплува кроул към борда на корабчето. Помогнах й да се изкачи през парапета.

— Нямаше го там. — Водата се стичаше на струйки от тялото й. — Онази, която търся, я нямаше.

Вода се стичаше и от косата й. Тя ме гледаше с блестящите си зелени очи и изживяваше краткия момент на онова особено състояние, когато чувстваш, че си получил опрощение, настъпващо след близка среща със смъртта. После ръцете й ме обгърнаха и ме задърпаха надолу заедно с нея. Ножът падна върху горещите миришещи дъски на палубата и остана да лежи до нас.

 

 

На палубата имаше кръв.

— Да?

— Намирам се в морето, южно от нос Флорида, на десет мили от континенталния бряг.

Кратко мълчание.

— Състояние?

— Напълно изправно. — Получената снощи рана от нож представляваше разрез в бедрото, но нямах дълбоко засегнат мускул. Още можех да тичам, ако се наложи.

Тя бършеше кръвта от палубата до парапета на десния борд — акулата бе охлузила плещите й, когато я повдигна над водата.

— Шефът на мафията в Маями — продължи Ферис — ти е издал смъртна присъда, влизаща в сила веднага. Знаеше ли това?

— Досетих се. — Това обясняваше историята с Нико.

Той долови тона ми:

— Осъществиха ли контакт?

— Да.

Още една пауза, след което каза:

— Във всеки случай опасно е да слизаш на кея, както направи предния път. На борда на буксира ли си?

— Да.

Стараеше се да направи размяната на информация колкото може по-кратка — не използваше зашифроващо устройство.

— Стой там, докато се стъмни, и аз ще организирам да те вземат. Ще се поинтересуват за точното ти местонахождение по-късно. Разбрано ли е?

— Да.

— Ще добавиш ли нещо?

— Да. Под наблюдение сме.

Моторната яхта с отпуснатите платна сега съвсем ги бе прибрала и се беше приближила с помощта на моторите на миля от нас и бях забелязал проблясването на бинокъл.

След малко той каза:

— Чакай, докато се стъмни.