Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Куилър (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quiller Barracuda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Boman (2010)
Разпознаване и корекция
ultimat (2010)

Издание:

Адам Хол. Баракуда

Издателство „Атика“, 1993

История

  1. — Добавяне

1.
Мълчание

— После започнаха да… — подхвана Фишер.

Ние чакахме.

Беше седнал като ученик — с прибрани крака и наведена глава.

Трябваше да кажа не, зает съм или нещо подобно. Не е по моята специалност.

Беше много тихо. Тилсън не ме поглеждаме, докато чакахме — зяпаше в тавана, превит на стола си с палци, закачени като куки на джобовете му. Не искаше да…

— За какъв дявол трябва да ви разказвам?

Беше изречено с приглушен вик и ние бързо извърнахме глави и погледнахме към Фишер. Аз казах:

— Не си длъжен. Ние не…

— Искате да изцедите всичко от мен… — Беше почти през сълзи, със задавен глас, кокалчетата на пръстите му бяха побелели, а по брадичката му имаше слюнка. Господи, на колко ли беше — двадесет и две, двадесет и три? — Искате да си припомня отново цялата гадост заради вас…

— Не, не е така — казах и се приближих към него, като клекнах, за да бъда по-ниско и да го плаша по-малко, да се концентрира върху мен и да забрави, че Тилсън е тук и сме двама срещу един. — Искаме само да знаем как се чувствуваш сега, след като всичко свърши и си се върнал здрав и читав. Просто какво мислиш за бъдещето, това е всичко.

Проблемът бе, че той искаше да знае какво мислим ние и не разбираше, че това изобщо няма връзка с въпроса. А въпросът е следният: какво остава от човек на неговата възраст, ако го изпратиш в Бейрут с първата му задача и там го вкарат в лагер, пускат му сто и двадесет волта през тестисите и го държат буден в продължение на шест дни, докато проговори. После той намира дупка в телената ограда, качва се на американски военен камион и се завръща в Лондон? Има ли нещо годно за по-нататъшна употреба?

— Не се притесняваме… — подхвана Тилсън, но аз го прекъснах:

— Не си могъл да им кажеш нищо важно и това е…

— Казах им всичко.

— Знам, но нямаше нищо значимо и не се тревожим. — Не му казах, че неопитен агент-детектив не се изпраща на мисия с багаж в главата, до който си струва да се докопаш. Трябва да спасим каквото е останало от гордостта му.

Сега беше седнал върху дланите си и се люлееше отгоре им, сякаш току-що са го пернали с линийка по кокалчетата — ах, тези ученически години, тези проклети ученически години, остават ти за цял живот. Очите му обаче вече не бяха здраво затворени и ме гледаше с търпението на хванато в капан животно, очакващо да види какво ще направя — ще го убия ли, или ще го пусна да си върви.

— Всичко — прошепна.

— Повечето го правим — казах аз.

Тилсън се размърда на стола, като го накара да изскърца, и аз реших, че ще трябва по някакъв начин да го принудя да мълчи, ако има намерение отново да заговори. Беше ме хванал на излизане от служебното кафене преди около половин час: Фишер се бил върнал от Бейрут току-що и не бил добре, ще имам ли нещо против да помогна и така нататък. Тилсън го бяха преместили в отдела по отчетите и според мен си разбираше от работата, но не беше съвсем наясно как трябва да постъпи с един рухнал психически ученик. И аз не бях, но предполагах, че му е нужен някой, който е минавал по същия път навремето, а след като Тилсън ме ангажира с тази работа, предпочитах да я свърша сам.

— Това не е вярно — каза Фишер отново шепнешком.

— Правил съм го и аз. — Не е абсолютно вярно, но ще му помогне.

— Ти?

„Той те мисли за Господ“ — ми каза Тилсън по пътя насам. Новите младоци трябва да имат своите митични герои и ние никога не им разказваме за окапалите круши, защото им е нужна вяра, без която изобщо няма да тръгнат за там.

— В този занаят — казах аз — не очакват от нас да бъдем свръхчовеци. От нас искат да се опитаме да издържим, а ти издържа цяла седмица и на всичко отгоре успя сам да избягаш и да се върнеш тук. Считаме, че това е…

— Знаеш ли какво ми правиха?

— Да, но това е…

— Недей да се тревожиш — чух да казва Тилсън и се изправих на крака, понеже Фишер се надигаше от стола, който отхвръкна назад и се удари в пода. Стоеше със заровено в шепи лице и трепереше силно, а много от онова, което казваше, се губеше в хлипове.

— Казаха ми… никога няма да видя… отново майка си… светлина в очите ми… после те… жици по цялото ми тяло… непрекъснато крещях… спирах, но те продължаваха отново и отново… спринцовка с нещо в нея… заразяват ме със СПИН… нещо, знаеш ли какво? Можеше да ме изядат…

Звучеше познато. Изпитваш това чувство след време, когато няма какво повече да ти направят — вече не приличат на хора, превръщат се в твари с огромни челюсти и навлизаш в последната фаза, в която изгубваш собственото си аз и очакваш да те погълнат. „Най-лошият страх — беше ми казал инструкторът в Норфък — е да не би да те кастрират.“ Трябваше да изпълня пет мисии, докато разбера, че не е бил прав — най-лошият страх е да не бъдеш унищожен, изяден, погълнат.

Фишер още хлипаше, люлееше се на краката си, заровил лице в тънките бели длани, с разчорлена коса, разкопчани ръкави, а тесните му рамене бяха превити над останалата част от тялото, сякаш го закриляха. Някой почука на вратата, надникна вътре и пак излезе, като се постара да не вдига шум. Отново погледнах Тилсън — седеше умърлушен, със скръстени ръце. Струва ми се, че беше разбрал — ще трябва да оставим Фишер да премисли всичко отново, понеже още не можеше да осъзнае какво са му сторили там, как са го обезличавали ден подир ден, докато накрая се почувствува като обикновено парче храна. Ако успее постепенно да преодолее това, да го сподели с други хора, ще се спаси от кошмара, който може да го подтикне да грабне ножа или да отвори решително някой прозорец. В никакъв случай не бива да го оставят да спи сам в стаята в продължение на месеци може би. Така бяхме изгубили Клейпул и Фрум.

— Какво мислиш? — Тилсън беше до мен, разтревожен.

— Нужно му е време.

— Нормално ли е това, което прави?

— Не може да постъпи по друг начин. Трябва да превъзмогне ефекта от онова, което са му сторили.

— Имам предвид… — Не знаеше как да се изрази.

— Не можеш да го изхвърлиш — казах аз.

— Няма да зависи от мен.

— Стоеше зад мен… Усещах го… на тила си… натискаше спусъка…

Фишер трепереше и се олюляваше, сякаш не ни забелязваше, но в действителност не беше така — много добре знаеше, че сме тук. Бяхме му нужни, за да оцелее. Изслушвахме изповедта му, признанието и защитната реч, апел за снизхождението на съда и всичко се изливаше колкото може по-бързо, защото, ако остане заключено още известно време в него, ще го убие.

— Няма да получиш нищо полезно от него, докато не събере сили да се погледне отново — казах на Тилсън. — Възможно е да продължи със седмици.

— Преди да го заловят, изпрати доста нещо, материал, който може да се използва. Струва ми се — изрече той, наблюдавайки Фишер, — че трябва да имаме нещо като участъков психиатър за хора като него.

— Казвал съм го на Лоумън в моменти, когато не съм се чувствал добре. Политиката им е да ги изпращат на мисия отново, ако още могат да държат, а ако се огънат — изхвърлят ги на улицата. Доста свестни хора изгубиха по този начин.

— И все пак ще го направят — каза Тилсън, без да ме гледа. Усещах как ядът ми се усилва:

— Какво казаха?

— Да го изчакам до края на деня и ако не се подобри, да го отпиша.

— Глупости. Кой каза това?

— Господин Кроудър.

— Бързо! — казах аз и оставих Тилсън да действа, понеже беше по-близо до момчето. Хвана го по средата на пътя към прозореца, а Фишер така побесня, че Тилсън не можеше да го удържи и аз се втурнах да помогна, като се наложи да притисна срединните нерви на мишниците му и ги блокирах достатъчно, за да не може да използва ръцете си. После му казах:

— Слушай, довечера ще те взема у дома и ще се натряскаме до безумие.

 

 

— В колко часа?

— Единадесет.

— За какво ме търси?

— Не знам.

Оставих слушалката и отидох до кафенето и там, до машината за чай, заварих Тюкс да си бърбори с вонящата на скапан парфюм Дейзи.

— Кроудър те търсеше — подхвана той.

— Знам.

— Как е момчето?

В сградата нямаше вътрешна разговорна уредба, но клюките се разпространяваха като по бързо горящ фитил.

— Много добре — отвърнах.

Изобщо не беше много добре, ако се съди по фактите, обаче исках да разпространя тази версия из цялото бюро. Да, Фишер се чувстваше по-добре, но се е родил с тънка кожа и ако днес отново го подхванат с бейрутската история, ще му пуснат кръв, без да използват ноктите си.

Към полунощ вече го бях натряскал с водка и в малките часове в „Кий Клъб“ почти изплува на повърхността, като за минута-две нямаше никакви спомени за Бейрут, без да използва волята си да ги потиска — най-сетне напрежението беше изчезнало и онова, което му бяха правили там, бе останало зад гърба му. Оттук нататък животът му щеше да започне отначало. После оцапа килима в „Йенсен“ и каза, че ужасно съжалява, а аз за малко да се разплача, понеже беше дяволски млад за тази игра и все пак много добър, като съдя по материалите, които бе изпратил в отдел „Сигнали“ от района си — бях помолил Тилсън да им хвърля едно око тази сутрин.

Още се намираше в моя апартамент — помолих по телефона Хари да намине и да се грижи за него. Казах му да не се обажда в службата дори ако някой от бюрото го открие. Това беше заповед и аз поемах отговорността. Тилсън знаеше къде е и би могъл да се изпусне.

— Пак ти напомням за господин Кроудър — рече Тюкс.

— Млъкни, за бога!

Не бях забравил напълно, че когато Кроудър поръча на някого да повика даден таен агент, най-вероятно е дошъл ред на някоя мисия и че малко след единадесет часа тази сутрин бездействието ми ще бъде прекратено и ще ми възложат работа. Ще уточним формалностите, ще ме инструктират и ще бъда изпратен бог знае къде, а тази перспектива ме изнервяше.

— Искаш ли една чашка, душа?

— Да.

Зачервени, протрити ръце, опрени на голямата машина за чай, напудрени бръчки — какво ли щяхме да правим без нашата Дейзи, крехкия творец на универсалното успокоително?

— Как е артритът? — От дни насам се лееше непрекъснат октомврийски дъжд.

— Мъчи ме от време на време. Все пак, какво става с онзи нещастен младеж?

— Вече е много добре. — Повтарях го непрекъснато пред хората. Кафето беше единственото място, където можехме да говорим, без да си затулваме устата, а Дейзи е информационен център, надминат единствено от самия отдел „Сигнали“.

Тук нямаше никой, с когото да ми се приказва, и вече се бях надишал с калпавия й одеколон, а още бе само 10:45. Затова отидох и отворих с ритник вратата на Холмс. Е, не точно, но малко рязко натиснах дръжката и той го забеляза.

— Какво ще правят с Фишер? — попитах.

— Успокой се, приятелю. Сядай.

Не можеш да накараш Холмс да бърза. Винаги е спокоен, затова и дойдох при него. Той също работи в „Сигнали“ и Кроудър му е началник, та би могъл да чуе нещо по-определено.

— Разполагам само с няколко минути — казах аз.

— Да, дошъл си да се срещнеш с господин К., нали? — Нетрепващи очи ме наблюдаваха изпод гъсти вежди. Беше усетил гнева ми още с влизането. — Не мога да ти кажа нищо за Фишер, съжалявам.

Налагаше се да се контролирам, а това не беше добър признак:

— Търсиха ли го?

— Да. Искаш ли малко чай?

— Кроудър ли го е търсил?

— Не лично. Разни хора надничаха, уж да питат дали не знам къде е.

— Знаеш ли?

— Тилсън каза, че си взел приятелчето под крилото си. — Очите му бяха сериозни, загрижени. — Може да се окаже, че е опасно.

— Ще го провалят — казах аз, не конкретно на Холмс, просто разсъждавах на глас. Не ми беше ясно защо допусках тази история с Фишер да ме измъчва, не бях сигурен дали просто не я използвам за център на други мои ядове, на други страхове. Не знаех дали се страхувам за него или за себе си. Вече плувах в забравата, която ни обгръща между мисиите и носи самота, несигурност. Накрая се улавяш, че се взираш в календара, в часовника, убиваш времето по пътя към старта.

— Не знам — каза Холмс — дали господин К. има нещо за теб.

— Не съм питал.

— Мислех, че може да попиташ.

Разбира се, че щях, и той го знаеше. Гледаше ме сериозно иззад малкото, подредено бюро, тревожеше се за мен. На стената имаше портрет на измамно привлекателно момиче в сребриста рамка, други картини — няколко красиви „Арабки“ от Шайе, няколко скици, творба на Хенри Мур, китайски акварел. Дали ще ги видя отново?

— По-добре ще е — продължи след малко Холмс — да не се караш с господин К. Днес е малко ядосан.

Гласът му звучеше отдалече, усещах, че съм навлязъл в първоначалния стадий на нервната криза и че трябва да се овладея. Бяха изминали…

— Изминаха почти два месеца — каза Холмс. — Това е доста време.

— Забелязва ли се вече?

Той направи успокоително движение с ръка:

— За повечето хора — не. Обаче — наведе се над бюрото, а тонът му беше тих и настоятелен — аз бих внимавал много с господин Кроудър. Ако има мисия за теб и ти си в подобно… — избягна думата състояние — настроение, може да я изгубиш.

— Или да я откажа.

Можем да го направим. Влиза в договора, понеже не се наемаме с нещо, което след време може да ни вкара в опасна зона и шансовете ни за измъкване оттам да не си струват пресмятането. С други думи — не могат да ни принудят да се подпишем, че се отказваме от живота си.

— Не мисля, че ще му откажеш — каза Холмс. — На теб не би предложил нещо безинтересно.

Слушах наполовина него, наполовина гласовете, които шепнеха настойчиво в дълбините на душата ми — пискливите, виещи гласове на страха, тревогата, параноята. Не беше нищо ново — от последната ми задача насам все очаквам сблъсъка с новата, но не ми ставаше по-добре.

Холмс чакаше да кажа нещо, седеше търпеливо зад бюрото, кръстосал дългите си пръсти, очите му гледаха внимателно. Ще го видя ли пак, ще дойда ли в тази стая отново? Накратко, това ставаше в мен — предчувствах, че виждам и правя всичко за последен път.

Нервно напрежение преди мисията, достатъчно силно, за да ти призлее.

— Не мога да разбера как те понасям — казах аз. — И теб, и проклетата ти интуиция.

Той изведнъж обели зъби в усмивка, с наклонена на една страна глава:

— Сам си решил дали да влезеш или не. Предпочел си по-малкото зло. Или имам прекалено високо мнение за себе си?

Тогава часовникът с никелираната рамка на стената показа точно единадесет, аз станах и потропах с пръсти по бюрото, за да го докосна, чрез него да установя контакт с Холмс, в случай че за последен път…

— Само Господ знае как си се докопал до такова момиче — казах му аз, като имах предвид това на снимката. Запътих се към вратата и докато се обръщах на излизане, го видях да седи с много сериозен вид.

— Питай някоя циганка — каза той.

 

 

— Ясно ли ти е какво искаш?

— Не е кой знае колко.

— Но това дори не те засяга.

— Засяга ме всичко, което става тук.

— Това не ти дава право да се намесваш.

— Дава ми право да бъда изслушан…

— Не и сега. По-късно ти…

— Не може да се отлага, знаете това.

„Питай някоя циганка.“

— Аз знам дали може да се отлага.

— Само искам да ми кажете какво ще правите с него.

— Не е твоя грижа.

Той се дръпна назад и светлозеленият абажур на лампата върху бюрото хвърли сянката му на стената. Пердетата скриваха дъжда навън — като нощ преди обяд, типично за Кроудър — слаб, с остри рамене, приличаше на крадец, работещ в тъмното. Черната му коса бе сресана плътно към главата, сякаш притисната от качулка, черните дълбоки очи потънали в сянка, носът стърчеше рязко като изрязан с един замах на скулптора, сякаш надушва мърша. Може да е мъничко — да, мъничко — преувеличено, но създава, вярвам, впечатлението, че той просто е човек, който не се поддава на човешките чувства и по тази причина — изключителен по общо признание в работата си, която се състои в това да върне, ако е възможно, агентите си на сигурно място и да ги изхвърли, ако не пасват на собствените му педантични стандарти, без да се замисли за втора възможност.

„Бих внимавал много с Кроудър.“

Малко прекалено късно е за това.

Беше ми предложил стол, когато влязох. Как съм и прочие любезности. Не му липсват обноски, но реших да приключа с въпроса за Фишер, преди да ме е уведомил защо иска да ме види. Казах му, че се тревожа, и го помолих за разрешение да се грижа ден-два за този новобранец, който, както вероятно сте забелязали, изобщо не е добре.

— Вижте, не искам да му се правят подаяния. Свършил е добра работа…

— И се разложи още с връщането си. Казвам ти, тук не е убежище за чираци с опарени ръце.

— Не е опарване, това е закъснял шок. Преживял съм го лично…

— Аз също, аз също. — Облегна се назад и се обърна с наведена глава към мен. Засенчваше очи с изкуствената си ръка, която отразяваше светлината.

— Значи можете да разберете…

— Само че аз не се разкиснах още с връщането си у дома. — Изправи се и заби в мен лъскави черни очи със зелени отблясъци от лампата.

— Вижте, унищожили са му самочувствието, но постепенно ще го възстанови. Истинският…

— Моля ти се…

— Истинският проблем е чувството за вина, понеже не е издържал и е проговорил. Няма да понесе живота си, ако не получи възможност да се реабилитира. Изпратете го в Норфък за няколко седмици, прекарайте го през курса за оцеляване, после още веднъж, кажете им да го одерат жив. Той страда, че не е наказан, и докато не си го получи, самочувствието му няма да се подобри. Ако не го направите вие, той ще го стори по свой начин — вече опита номера с прозореца и пак ще го опита, но ако…

— Това е самосъжаление…

— Това е самоотвращение, обаче, ако му дадете възможност, той ще стане първокласен агент-детектив, а, бога ми, няма много такива. Не е все едно да…

Погледна в часовника си и аз се обърнах, запътих се към вратата и я отворих.

— Куилър.

Погледнах назад към него.

— Познаваш Проктър, нали?

Тон за обикновен разговор.

— „Чардаш“?

— Да.

— Работил е с мен няколко пъти.

— Значи го познаваш доста добре.

Мисля, че не очакваше отговор. Ако изпълниш няколко сериозни операции, естествено, че ще познаваш добре сътрудника си.

Някакви хора минаваха по коридора и женски глас изрече: „Струва ми се, че има някой при него“, а Кроудър каза:

— Ще ми направиш услуга, ако затвориш вратата и седнеш, стига да имаш малко време.

Исусе Христе! Беше на върха на гнева си, но се чуха само тези думи. Трябва да му се отдаде заслуженото — знае да се владее. В действителност казваше, че ако не се върна и не седна в следващите пет секунди, ще вдигне втория телефон отляво и ще ме издуха за шест месеца от оперативна работа, оставяйки ме да гния.

Но не за това затворих вратата. Реших, че не сме свършили с историята на Фишер.

— Благодаря. През последните осемнадесет месеца действа като информатор във Флорида.

— Не знаех.

Мислех, че са го отписали, понеже след „Чардаш“ му бе останал един деветмилиметров куршум зад сърцето, до който лекарите не можаха да се доберат — беше прострелян странично на летище „Ферихеги“ в Будапеща при излитане с един „Партенавия Виктор“ заедно с половината от свръхсекретните папки на Министерството на отбраната и една от младите им секретарки на борда.

— Много добър специалист е — каза Кроудър и вдигна слушалката на един телефон, който бе започнал да звъни. — Не по-късно от осемнадесет нула нула часа и да не бъдат въоръжени — това е много важно. — Затвори телефона. — Изпращаше ни превъзходни материали по рутинните канали без прекъсване с изключение на времето, когато бе в отпуск, а тогава го заместваше Хейес. Обаче в последно време сигналите му, искам да кажа на Проктър, взеха да стават малко странни. На всичкото отгоре започна да изпраща материали по дипломатическата поща.

Това е забранено, ако не го налагат изключителни обстоятелства. Не казах нищо.

— Реших да не го привиквам за разследване, понеже съм сигурен, че е твърде късно за това. Получи се известно закъснение, преди да ме информират. — Долу, на улицата, изрева автобус, сякаш се срина скала. — Може би ще е разумно да оставим Проктър да продължава както досега и да изпратим някого да огледа нещата на място, без да го стряска. Мисля да помоля теб, защото познаваш човека много добре, а в момента не мога да ти предложа друго, освен ако операцията на Кринсли в Дакар не се разблокира, което не ми се вярва.

— Как е той?

— Освен това — каза Кроудър — Африка не е районът, който предпочиташ, нали?

— Време е белите да си отидат оттам и да я оставят на туземците. Тази земя е тяхна.

Отново иззвъня телефон и той го вдигна — не беше червеният:

— Прехвърляйте разговорите на Костейн.

Стори ми се странно, като се има предвид, че работата с Проктър не изглеждаше ужасно спешна. Имаше и още нещо: не трябваше да си мисля, че ще поискат от началника на „Сигнали“ да изпрати агент-детектив от висшия ешелон в Съединените щати само да провери някакъв информатор с разхлопана дъска. Обаче не му обърнах много внимание, понеже още се отърсвах от гнева за Фишер и адреналинът обливаше целия ми организъм, оставяйки кисел вкус в устата.

— Бил ли си някога в Маями?

Отговорих, че не съм бил.

— Не е лошо по това време на годината.

— Много е рисковано.

— В какъв смисъл?

— Искам да кажа, че докато съм там и се грижа за Проктър, на монитора при вас може да светне някоя мисия и да я дадете на друг, а аз искам мисия.

— Разбирам те. — Погледна надолу и каза внимателно: — Обикновено не си толкова докачлив.

Мина покрай ушите ми:

— Мой ред е за следващата и трябва да бъда тук.

Нищо не можеше да ми каже: всеизвестно бе, че ако оставиш някой от агентите да бездейства прекалено дълго, ще обели тапетите с нокти.

— Може би ще има време да те извикаме от Маями — каза Кроудър и вдигна очи. — Ако се заемеш с това, ще го приема като лична услуга.

— Ще ми бъде много приятно да услужа. — Не вярвам на любезности от страна на вампир.

Изражението му не се промени:

— Може би трябва да ти кажа, че господин Шепли ме помоли да изпратя някого.

Блъф! Шепли седи зад „Голямото бюро“ — цар на царете, господар на господарите. Не би оставил началника на „Сигнали“ да си играе с такава дреболия при положение, че има пет действуващи мисии на мониторите. Предполагам, на него също му беше ясно, че му разправям врели-некипели. Разбира се, че не исках да бъда чак в Щатите, когато в Лондон дойде ред на нова мисия, понеже не ми се вярваше да ме извикат, но бих могъл да поискам официални гаранции и да очаквам, че ще ги получа. Обаче няма да ги поискам, защото, след като не пожела да ми отдели и минута от времето си за проблема на Фишер, изпитвах страхотно злорадо удоволствие да му отказвам упорито.

— Съжалявам — казах, — не желая да напускам Лондон.

— Създаваш ми затруднения, Куилър. — Засенчените от ръката очи се взираха в лицето ми през зеленикавата светлина на лампата.

— Много ми е неприятно. — Любезна форма на ругатня.

— Разбира се, бих могъл да настоя да се съгласиш. — Под „настоя“ разбирай „заповядам“, но както казах — не му липсват обноски.

— Естествено.

— Но бих предпочел да те убедя. — Тъмната му глава потъна между раменете, виждах настръхналата перушина.

— Няма начин — отговорих.

Той издърпа едно чекмедже и подхвърли някакви книжа върху бюрото — формуляри, струва ми се. После се пресегна за писалка:

— Тогава да го оформим официално — независимо от неколкократното ми настояване отказваш да приемеш задачата?

— Да.

— Ами ако задържа Фишер и го изпратя в Норфък?

— Ще отида в Маями.

— Да разчитам ли на думата ти?

— Да.

 

 

Отбих се при Холмс, преди да напусна сградата.

— Ще остави Фишер на работа — казах аз.

Той отвърна след малко:

— Известно ми е, сподели го с мен тази сутрин. Съжалявам, че не можех да ти кажа нищо — не знам защо, но ми нареди да пазя абсолютно мълчание.