Адам Хол
Баракуда (4)

4.
Пачули

— Докато беше при Проктър?

— Да.

— Изпратил е някого в хотела ти?

— Възможно е. Обадих му се, когато излизах от хотела, за да му кажа, че идвам. Никой друг не ме познава тук и не бях проследен от летището, когато пристигнах.

— Не си установявал контакти, преди да се обадиш на Проктър?

— Не, не мисля, че е възможно Монк да е разконспириран.

Очилата му проблеснаха на светлината, докато обръщаше главата си:

— Не. Прикритието му е сигурно като банката.

Беше убеден, че няма начин Монк да бъде разконспириран. Значи не са ме надушили от тази посока:

— Тогава е бил Проктър. Монк каза, че е възможно да е завербуван.

— От кого? — Ферис хвърли чифт нови чорапи върху леглото. — Защо нищо не правят както трябва? Погледни това — кафяво като кучешко лайно.

Вече беше разопаковал наполовина багажа си. Не разговаряхме много в таксито въпреки прикритието на музиката. Ферис е педант по отношение на сигурността си.

— Не знам. Всеки би могъл да го завербува, особено тук.

Отново ме погледна, държеше лъсната до блясък черна обувка.

— Тук?

— Не е задължително да бъде политически субект. Тук има хора, печелещи по милион долара седмично от внос на кокаин от юг. Добър информатор, разполагащ със свързочната техника на Проктър, би могъл да следи доста ефективно бреговата охрана на САЩ и да натрупа куп пари.

— Разбирам. Погледни как са лъснати тези скапани обувки. За Лоумън ли ме мислят? — Говореше тихо, с доста съскане, като сменяваща кожата си змия. Не бих искал да съм на мястото на онзи от паспортния отдел, който е приготвял багажа му. — Добре, познаваш Проктър отблизо. Затова са те изпратили тук. Може ли да се очаква от него да провали кариерата си заради големите пари?

— Не мога да преценя. — Станах и започнах да се разхождам наоколо, но по-далеч от пердетата — в стаята би трябвало да бъде само единият от нас. — Променил се е. Променил се е много.

— Наистина ли? — Той занесе черна кожена тоалетна чантичка в банята и се върна, като приглаждаше с пръсти тънката си сламеноруса коса. — Тогава кой е изпращал истинските материали?

— Вероятно Чейни. Той…

— Твърдиш ли, че е завербуван?

— Тук съм от двадесет и четири часа и разговарях с Проктър от десет до единадесет тази вечер или нещо такова. Не мога да ти дам преосмислена информация.

— Не го и очаквам. Първо трябва да се запознаем с обстановката. — Той постави една четка за дрехи марка „Кент“ върху тоалетното шкафче, като я нагласи под точно определен ъгъл. В моята стая в хотела не бяха преместили нищо по мебелите, но не са забелязали примерно, че второто чекмедже отгоре надолу е оставено отворено с половин сантиметър.

— Къде ще ме настаниш? — попитах Ферис.

— Хотел „Кедрова гора“, недалеч от летището.

— Това резервната квартира ли е?

— Господи — каза той, — очакваш ли, че ще направя такова нещо?

— Извинявай. — Не мислех достатъчно бързо.

Резервната квартира вероятно е резервирана от Чейни или самия Проктър и препоръчана на Паспортния отдел за ползване. Тази нощ тя би могла да бъде клопка, да е заредена с микрофони или и двете неща заедно.

— Нощувал съм в „Кедрова гора“ — каза Ферис. — Малък е, чист и уединен, нищо че е близо до летището. Леснодостъпен, лесно се излиза и можеш да огледаш обстановката. Освен това е евтин, така че и Моли ще бъде доволна.

Хвърли риза на зелени райета в едно чекмедже. Моли е онази кисела стара кучка в счетоводството.

— Някакви подробности? — запитах Ферис.

— Още не знаем. — Затвори ципа на празната чанта и я пусна върху един стол. — Слушай, късно е и затова ще ти опиша в основни линии ситуацията така, както изглежда сега, но имай предвид следното: ключовата личност е Проктър. — Той приседна в края на леглото и облегна лакти на коленете си. — Цялостната картина е много широка и все още неясна. Само трима души са виждали извлечението, което представлява резюме на сигнали, получавани в продължение на седмици, данни от информаторите и частни разговори, подложени на компютърен анализ и оценка. Само трима. Аз не съм единият от тях. Ето защо моята работа ще бъде да те запознавам с подбрана част от онова, което ми дава Лондон. Твоето положение е следното: действията ти трябва да ни осигурят нужния подход, за да можем да вкараме в действие „Баракуда“. Това е кодовото название на мисията, както вероятно знаеш, понеже Холмс несъмнено ти е казал. — Той прокара пръсти през косата си. — Значи Проктър е ключът, както и достъпът — такава е информацията, с която ми беше дадено да работя, и нея мога да ти предам изцяло. Недей да мислиш Проктър за евентуално презавербуван или дезертирал информатор, който вероятно е изпращал неверни сведения в Лондон в продължение на неизвестен период — или, бих казал, не го считай само за такъв. Той е повече. Той е много повече.

Това беше инструктаж. Все още не бе ме разпитал за срещата ми с Проктър и това щеше да е следващата му стъпка, но не непременно тази вечер.

— Въпрос — казах аз. — Има ли нещо общо „Баракуда“ е американските избори?

Стори ми се, че това малко го притесни, но не знаех защо. Вероятно съм се докоснал до част от информацията, за която е бил инструктиран да не споделя с мен.

— Косвено да — отвърна след минута.

— Това е връзката с Проктър. Той прави предизборна пропаганда за сенатора Джъд и, изглежда, е на прав път.

Ферис се взираше в ръцете си:

— Да, в Лондон знаят за това. — Кратка пауза. — Имам предвид участието му в кампанията на Джъд.

Сега гледаше мен вместо ръцете си и почувствах нервен тик. Нещо някъде ми се беше изплъзнало, но не и на Ферис. Не трепнах, когато телефонът иззвъня, но се стреснах.

Той се пресегна през леглото.

— Да?

Не можех да доловя гласа от другата страна.

— Кога?

Слабото му тяло беше приведено над телефона. Мисля, че не ме гледаше, но не можех да бъда сигурен — светлината се отразяваше в очилата му. Никога не съм напълно спокоен с този човек, въпреки че винаги съм настоявал той да ми бъде оперативен ръководител в мисиите и въпреки че ме е насочвал с голяма вещина и ме е връщал у дома в изправност. Мненията и предпочитанията на тайните агенти се различават, но аз го считам за най-способния оперативен ръководител в бюрото, а по всяко време действуват седем или осем такива.

— В ход ли е вече?

Това, което ме кара да се чувствам неспокоен, е самият човек, начинът, по който търси „хлебарките“, и начинът, по който обича да те гледа със спокойните си кехлибарени очи — много продължително и без да мигне, та чак те обзема параноя. Сега пак стана така.

— Не, но е осъществен контакт.

Да, претърсиха стаята ми и ме проследиха от дома на Проктър. На телефона вероятно беше Монк.

Малко са хората, които не го харесват — имам предвид Ферис. Казват, че когато му писне да гледа телевизия, обича да души мишки.

— Ще му предам.

Той постави обратно слушалката и стана от леглото, като натика дългите си бледи ръце дълбоко в джобовете и се заразхожда наоколо, прегърбен като стар испански дон.

— Други въпроси?

Явно няма намерение да ми каже кой се е обадил и защо. Няма да му е лесно на малкия пор-ловец, когото се канеше да пусне през дупката надолу в тъмните лабиринти. По нервите ми още се носеше ледена тръпка заради неволната грешка, която може би съм направил.

Грешка ли е било? От какво естество? Какво е трябвало да скрия?

— Да — отвърнах. — Какво правим ние тук, в Съединените щати?

— Имаш предвид каква е позицията ни спрямо ФБР?

— И ЦРУ.

Той въздъхна, отприщвайки напрежението, а на мен ми стана ясно, че му се бе наложило точно за една секунда да прерови мислено цялата информация, която не бе предназначена за мен, и да реши колко от нея е безопасно да разсекрети.

— Възможно е да са компрометирани.

Богородице!

— Не би трябвало да го знаеш на този етап — каза Ферис с наклонена глава. — Но въпросът беше уместен и имам известна свобода по отношение на дискретността. Не ни е известно дали ЦРУ и ФБР са компрометирани на някакво конкретно ниво, ето защо искам просто да го имаш предвид, но риск съществува и поради това не действаме съгласувано с тях, не им докладваме и не търсим тяхната помощ в настоящия момент.

Картината вече придобиваше очертания. „Да си кажа направо — ако се окаже, че нещата са стигнали толкова далече, колкото започваме да предполагаме, ще ми бъде трудно да спя спокойно в леглото си“ — бе казал Монк, а Ферис само преди няколко минути: „Цялостната картина е много широка и все още неясна.“

— Мога ли да пийна малко вода?

На практика той беше домакин.

— Моля? Да.

Отидох до банята и разопаковах една от чашите.

— Не искаш ли тоник или нещо друго? Сигурно има в хладилника.

Той стоеше в коридора и аз улових лицето му в огледалото. Гледаше ме как пускам чешмата. Не можех да разбера за какво мисли, какво се върти в главата му.

— Просто съм жаден.

Когато се върнах в стаята, той отново запита:

— Други въпроси?

Това беше нормално. Обикновено инструктираше по този начин — първо общата картина и после въпроси, за икономия на време.

— Да. Излиза, че двете големи разузнавателни организации на Съединените американски щати по всяка вероятност са компрометирани, а Лондон изпраща един малък мишелов да провери някакъв дребен сънливец?

— Разбирам какво искаш да кажеш, но това си е местен въпрос. Проблемът при „Баракуда“ е, че на заден план стават толкова много неща и сведенията от комуникационните средства започват да задръстват компютрите. По тази причина в Лондон Кроудър под прякото ръководство на Шепли работи денонощно с аналитиците, преди съобщителните мрежи съвсем да са се объркали и смесили с чужди свръзки, пропадайки в пълен срив. Една по една — каза той с леко натъртване — радиостанциите променят кодовете, каналите и честотите от страх, че сведенията им ще бъдат подслушани, и в най-скоро време аналитиците в Лондон ще седят със скръстени ръце пред изключените компютри поради липса на входящи данни. Сега на теб се пада задължението да ги осигуриш.

Отговорих по-бързо, отколкото възнамерявах:

— Още не съм подписал.

— Поръчах да изпратят някого — каза Ферис.

— Някого?

— Да изпълни формалностите и да вземе подписа ти. — Наблюдаваше ме непрекъснато, на устните му бе изписано задоволство — усмивка, но не съвсем, почти съм сигурен, че изглежда така, когато се забавлява с удушване на мишки. — Само че очаквам още въпроси, докато дойде.

Отпих още вода; нервите си имат своя собствена жажда.

— Може да се окаже, че само му губиш времето.

— Възможно е. Като резерва сме подготвили Медик — тази нощ го изтеглиха от Щутгарт.

— Медик го бива — казах, без много да му мисля, — при положение че успее да устиска мускулите на сфинктера си, когато стане напечено.

Този Ферис, да знаеш, се смее през зъби, като змийско съскане.

— Въпросите — каза той и погледна часовника си.

Все пак не ми харесваше. Да, точно така, това бе часът на истината, през който преминаваме всички, когато ни предложат мисия, а той никога не е лек, понеже трябва да решиш дали да играеш на сигурно и да я откажеш, като изчакаш да излезе нещо по-привлекателно, или да вземеш писалката, примирявайки се с голямата вероятност да попаднеш под нечий мерник, да влезеш прекалено бързо в някой завой или да се строполиш на пода, преди да са се усетили за капсулата и да я изтръгнат от устата ти. Часът на истината, да, а също така и границата, от която няма връщане назад.

Този път обаче нервите ми бяха по-опънати от обикновено, без да знам защо. По-точно, знаех, но не исках да си го призная. Още не.

Да, въпросите.

— Добре, какъв район покрива „Баракуда“?

— Карибския.

— Изцяло моя ли е?

— Изцяло.

— Ако работата е толкова сериозна, колкото казваш, би трябвало да действат и паралелни операции.

— Да, в Цюрих, Кейптаун и Хонконг, но те са финансови и политически, не са активни.

Това означаваше, че действието се развива зад затворените врати от тиково дърво и в частните многонационални клубове, а не по среднощните улици и в стаите за разпити.

— Аз единственият активен агент ли съм в цялото начинание?

— Да, но недей да си вириш носа. Ръководител е „Голямото бюро“, в „Сигнали“ е Кроудър, а аз съм ти оперативен ръководител. Разбира се, можеш да получиш всякакъв вид помощ, от която имаш нужда, без ограничения. Случаят е първа категория.

Мисля, че трябваше да го очаквам, щом Шепли и Кроудър са на монитора в Лондон, а тук с мен е Ферис, но бях изненадан и впечатлен, защото първа категория осигурява на агент-детектива пълна подкрепа и обезпечение — свързочни средства, куриери, стратегически разположени военизирани медицински групи и връзки с местното британско посолство или консулство, както и дипломатически имунитет в случай на неизбежно нарушаване на законите в съответната държава.

На твърде малко първокласни агент-детективи е предлагана първа категория: Торн, Фосдик, Барет и, струва ми се, Тасман, понеже мисия от такава величина не е често явление.

— Не искам помощ — казах на Ферис и допих чашата с вода.

— Струва ти се прекалено разточително ли? — Наблюдаваше ме внимателно. — Даже и при твоята арогантност?

Не се хванах на заяждането му:

— Става голяма навалица. Чуй ме, Ферис, не съм се променил и знаеш, че мога да работя само ако вие, копелета, ме оставите на мира. — В тона ми нямаше раздразнение, но държах да ме разбере правилно.

— А ако наистина имаш нужда от помощ?

— Тогава по-добре да сте наблизо.

— Е, приятно е — каза той — да знаем, че ти създаваме някакво успокоение, макар да не искаш да го признаеш.

— Дрън-дрън.

Опитваше се да ме предизвика, но не само за собствено удоволствие. Човекът, когото беше повикал да ми зачисли „Баракуда“, се очакваше всеки момент и Ферис ще иска да получи подписа ми незабавно, понеже, ако отклоня предложението, той ще трябва да докара Медик от Лондон, за да поеме щафетата, ако действително са подготвили този човек като резерва, в което малко се съмнявах. Нали знаеш, че и такъв номер могат да ти извъртят. Могат да разплетат всички нерви по тялото ти, стига това да отговаря на сценария им. Виждал съм как насила изстрелват човека на мисия с абсолютна сигурност, че когато изпълни задачата, няма да премине обратно границата жив. После направиха невъзможното и го върнаха все още функциониращ, като успяха да го разпитат съвсем навреме, преди да излезе и да се хвърли под един автобус.

Бюрото е свещеният бик, а главите ни, приятелю, никога не са достатъчно далеч от жертвения камък.

— И така, ако се заема, започвам сам. В случай, че се нуждая от помощ, ще я поискам.

— Разбрахме се.

Въпроси:

— Ами Проктър? Ще му прикачите ли опашка? Микрофони?

Той надигна слабото си тяло от леглото, отиде в банята, скъса найлоновата обвивка от другата чаша и пусна чешмата.

— И аз съм жаден. Налагаш ми много силно темпо. — Занася се. — Вчера му закачихме опашка и организирахме денонощно наблюдение. Инсталирахме и микрофони.

— По кое време? — попитах и зачаках.

Гледаше ме от коридора с чаша вода в ръка:

— Малко преди да отидеш там.

— По чие нареждане?

— Лондон се разпореди, щом…

— За бога, имам предвид по чия заповед на местна почва, кой е наредил на човека с отвертката?

— Аз.

— Знаел ли си в колко часа ще бъда там?

— Да. Те…

— Подслушвали сте и моя телефон?

— Моля те, седни. Ще се почувстваш много по-удобно.

Нужно бе да се съсредоточа и да се овладея, преди да заговоря:

— Не е много възпитано, нали?

Въздишка. Една от типичните му пресметнати въздишки:

— Знаеш ли, наистина мисля, че тази работа е за Медик. С него ще се оправя далеч по-лесно.

Поразшавах се малко наоколо, върнах се и седнах на пода с облегнат на стената гръб. Долових лека миризма на килим и промяна в акустиката — идващият през прозореца шум от движението се чуваше по-слабо.

— Майната му на Медик.

— Сега ще се почувстваш по-добре.

— Значи сте записали на лента цялата ми среща с Проктър?

— Да.

— Следователно не ви е нужно да ме разпитвате.

— Освен за визуалните впечатления и обстановката.

— Личи, че е в добра форма. — Продължавах да говоря нормално, като очаквах раздразнението да премине от само себе си. Единствената физическа алтернатива да се освободя от адреналина бе да цапардосам Ферис, обаче той ми е спасявал живота прекалено много пъти, за да си позволя да го докосна, а и във всеки случай това би било израз на лошо възпитание. — Започна много добре, но после стана враждебен. Той…

— Ти ли го предизвика?

— Не. Отнасях се много внимателно. Отслабнал е и живее с опънати нерви — ще го доловите и в гласа му. Занемарен апартамент, нает с обзавеждането, климатичната инсталация не работи. Установих го, преди бурята да прекъсне електрическото захранване. Много красиво черно маце, което си отиде, без да каже нищо. Той е…

— Проститутка ли?

— Не, освен ако не хвърчи много нависоко — Вашингтон или нещо от сорта. Изтънчена е, потенциален динамит. Рокля от естествена коприна, платинен часовник „Пиноше“.

— Да, опашката съобщи за нея. Проктър представи ли я?

— Да, казва се Моник.

Разговорът, както и мисълта за нея ми припомниха полъха на пачули и в асоциацията с него нещо друго, което витаеше в жилището на Проктър — нещо, което не бях видял или чул, някакво присъствие, непреодолима сила. Точно това бе изпънало нервите ми и най-много се боях да не би Ферис да ме попита за него. Още не беше ме попитал и можеше изобщо да не ме попита, но ако не го направи, ще зная най-лошото.

Параноя.

— Уговорихте ли се да се видите пак?

— Моля. Да. Ще се срещнем утре за обяд в „Ойстър пик“.

— Въпреки неприязънта му?

— Иска да знае повече.

— За какво?

Телефонът иззвъня.

— Защо съм тук. Подозира, че го проверявам.

— Така ли? — Той вдигна телефона, послуша и каза: — Качи се горе.

Остави слушалката и аз го запитах каква е ролята на Монк.

— Той е много опитен и с доста високо положение в задокеанския корпус, така че, ако се свърже с теб, слушай внимателно.

— Ръководи ли някого тук?

— Имаш предвид „водопроводчици“ и сътрудници ли?

— Да.

— Не. Твърде далече е и на много високо, за да се грижи за „водопроводчици“. Считай го за свързваща фигура между „Баракуда“ и операциите в Цюрих, Кейптаун и Хонконг и, разбира се, пряка връзка с Лондон — по тази причина те изпратиха в Насау за местен инструктаж.

— Кой се грижи за водопроводчиците?

Почукване на вратата и той се запъти натам. „Водопроводчици“ наричаме някои инженери, предимно специалисти в електрониката, занимаващи се главно с подслушвателни системи и елиминирането на такива.

— Имаме един човек, казва се Паркс, който върши тази работа — каза Ферис и отвори вратата.

Станах от килима, когато той влезе — дребен човек с резки движения, вид на свещеник, смирен, с отвратителна вратовръзка.

— Тръскот — каза Ферис, — това е господин Кийс. Няма да ви отнеме много време, зная, че е късно.

Кимнахме и Тръскот се огледа за стол, разкопча ципа на чантата си. После Ферис ме погледна и каза:

— Защо мислиш впрочем, че Джъд трябва да бъде избран?

Обзе ме внезапен хлад и кожата ми настръхна, чувството ми за реалност постепенно отлиташе.

И едва доловимата миризма на пачули.

— Джъд ли? — казах бързо. — Ами Проктър е просто задръстен с тази идея — имате го на записа.

— Вярно. — Сякаш бе забравил.

Не беше забравил.

— Всъщност… — Бъди внимателен, много внимателен! — Както и да е, имате всичко на запис.

Ферис се бе обърнал настрани и аз казах на Тръскот:

— Да оформите документите ми ли сте дошли?

— Да. — Изглеждаше изненадан. Разбира се, Ферис би трябвало да му е казал. Просто се опитвах да подхвана разговор, докато чаках Ферис да се обърне пак. Исках да видя очите му. По кожата ми изби студена пот.

Тогава той ме погледна, но естествено не можах да забележа абсолютно нищо — не би допуснал някакво изражение в тях.

— Започва ли?

Сякаш нищо не бе се случило. Беше ли станало нещо, или само си въобразявах?

— Какво да започва?

Чувството за реалност бавно се връщаше.

— Мисията — отвърна той, като ме гледаше непрекъснато.

— Да. — Казах го, без да се замислям, но нямаше съмнение, защото не можех без него, без Ферис и бюрото, без помощта им. — Да, разбира се.

— Горещо е тук — рече той и се запъти към ключа за регулиране на температурата, като каза през рамото си: — Ако обичаш, изготви му документите.

Струва ми се, процедурата отнемаше десет или петнадесет минути, не си спомням — на този етап няма много за оформяне, само се подписват формуляри.

— Най-близки родственици?

Започнахме. Същевременно наблюдавах през коридора дали лицето на Ферис ще се появи в огледалото в банята, или в стъклото на окачения на стената морски пейзаж, понеже не исках да го погледна направо. Все пак най-лошото вече мина и за известно време нямаше да тормози мисълта ми — вероятно до през нощта в покоя на пълния мрак, когато в сънищата идват демоните…

— Същото завещание ли, сър?

— Какво беше последния път?

— Шордич, „Изморените съпруги“…

— Точно така, нека остане.

Така започнахме и до 1:00 бяхме приключили. Нямаше зачисляване на оръжие, не исках куриер, подкрепления и прочие. Подписах всичкия боклук.

Тръскот си тръгна, като поклащаше глава, чантата с документи под мишницата му изглеждаше прекалено голяма за него.

Преди да го оставя сам, Ферис каза:

— Като последна инструкция: първостепенната ти задача е да се вкопчиш в Проктър и да измъкнеш от него всичко, което можеш. Влез му под кожата и действай оттам. — Ръцете му бяха протегнати напред с разперени дълги пръсти. — Проктър е подходът, който трябва да имаме, преди изобщо да започнем „Баракуда“.

Отговорих, че разбирам.

Обаче на сутринта той се обади по телефона и каза, че Проктър е изчезнал. Обрал си крушите през нощта.