Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (1)

1

Въздухът бе влажен, натежалите сиви облаци предвещаваха дъжд и синьото небе притъмняваше бързо. Старият линкълн-зефир, модел 1936 година, с четири врати, слизаше по лъкатушещия път с прилична, макар и невисока скорост. От кошницата за пикник, поставена тъй изкусително между двете деца на задната седалка, из цялото купе се разнасяха примамливи аромати на топъл домашен хляб, печено пиле и пай с праскови и канела.

Луиза Мей Кардинал — дванайсетгодишна, висока и стройна, със сини очи и коси с цвят на избеляла от слънцето слама — бе известна на всички просто с името Лу. Красива девойка, тя несъмнено щеше да се превърне в красива жена. Но до сетния си миг щеше да се бори срещу светските сбирки на чай, панделките в косите и дантелените рокли. Понякога дори да побеждава. Просто такава си беше.

В скута й лежеше разгърнат бележник и Лу попълваше празните страници с важни за нея записки също тъй старателно, както професионален рибар хвърля мрежата си. И ако се съди по доволното й изражение, на всяко мятане хващаше по някоя едра моруна. Както винаги пишеше много старателно. Бе наследила това от баща си, по-страстен почитател на писането дори и от нея.

От другата страна на кошницата за пикник седеше брат й Оз. Всички го наричаха с това съкращение от истинското му име Оскар. Беше седемгодишен, дребничък за възрастта си, но дългите му стъпала подсказваха, че някой ден ще се източи. Той не притежаваше стройните крайници и атлетичната изящност на сестра си. Липсваше му и неприкритата самоувереност, пламтяща в очите на Лу. И все пак той стискаше протритото си плюшено мече с желязната хватка на борец, а в цялата му външност имаше нещо, стоплящо човешката душа. След среща с Оз Кардинал всеки си тръгваше с твърдото убеждение, че Господ е дал на това дете най-голямото и най-всеотдайно сърце, каквото може да притежава един простосмъртен.

Зад волана седеше Джак Кардинал. Той сякаш не забелязваше нито наближаващата буря, нито останалите пътници в колата. Дългите му пръсти потропваха по кормилото. Връхчетата им бяха загрубели от дългогодишно тракане по клавишите на пишещата машина, а върху средния пръст на дясната му ръка имаше постоянна вдлъбнатина от натиска на писалката. Белези на доблест, често казваше той.

В творчеството си Джак комбинираше живописни гъсто населени пейзажи с несъвършени герои, които с всяка поредна страница ставаха все по-реални, превръщайки се едва ли не в най-близки хора. Често читателите ридаеха, когато някой любим образ загиваше под писателското перо, ала подчертаната красота на езика никога не засенчваше първичната груба сила на повествованието, защото темите в разказите на Джак Кардинал наистина бяха вълнуващи. Но сетне внезапно изникваше някой особено майсторски изписан ред и караше читателя да се усмихне, може би дори да се разсмее, проумявайки, че сериозните идеи често се внушават най-успешно с мъничко хумор.

Писателският талант на Джак Кардинал му бе донесъл шумни хвалби от критиците и твърде малко пари. Линкълнът не беше негов — един автомобил, дори и от най-проста марка, изглеждаше за Джак недостъпен лукс. Беше го взел назаем за излета от един свой приятел и почитател. Жената до него определено не се бе омъжила за Джак Кардинал заради парите му.

Обикновено Аманда Кардинал не възразяваше срещу унеса, който често обземаше неуморния ум на нейния съпруг. Дори и сега лицето й изразяваше добродушно примирение с полета на неговата фантазия, която му позволяваше да се откъсне от досадните житейски дреболии. Но по-късно, когато разпънеха одеялото, приготвеха храната за пикника и пуснеха децата да си играят, тя щеше да откъсне съпруга си от тази литературна алхимия. Днес обаче Аманда усещаше и друга, по-дълбока тревога, докато колата ги носеше напред. Този съвместен излет им беше потребен не само заради чистия въздух и празничната трапеза. Изненадващо топлите предпролетни дни бяха божи дар в много отношения. Тя се озърна към навъсеното небе.

Вървете си, буреносни облаци. Моля ви, вървете си.

За да успокои напрегнатите си нерви, Аманда извърна глава, погледна Оз и се усмихна. Трудно бе човек да не изпита облекчение при вида на това малко момче, макар че и то лесно се плашеше. Аманда неведнъж бе утешавала сина си с прегръдки, когато го мъчеха кошмари. За щастие щом очите му най-сетне се избистреха и я видеше, уплашените викове отстъпваха място на такава усмивка, че й се искаше завинаги да го удържи в прегръдките си.

Оз бе наследил хубостта си изцяло по майчина линия, докато Лу съчетаваше високото чело на Аманда с тънкия нос и ъгловатата челюст на баща си. Комбинацията бе впечатляваща. Но ако някой я попиташе, Лу би казала, че прилича единствено на баща си. В това нямаше и капка пренебрежение към майка й, то просто показваше, че Лу винаги ще се смята за дъщеря на Джак Кардинал.

Аманда се обърна към съпруга си.

— Нов разказ ли? — попита тя, докосвайки с пръсти лакътя на Джак.

Умът му бавно се изтръгна от новите литературни замисли и Джак я погледна с широка усмивка на пълните устни, които Аманда смяташе за най-привлекателни у съпруга си заедно с неустоимия блясък на сивите му очи.

— Докато си почиваш, вземи да напишеш някой разказ — подхвърли Джак.

— Сам се товариш толкова — тихо отвърна Аманда и отдръпна ръка.

Докато мъжът й отново се унасяше в мисли, Аманда погледна как Лу усърдно работи над своя разказ. Като майка виждаше в дъщеря си възможност за много щастие и мъничко неизбежна болка. Не можеше вечно да я закриля и знаеше, че понякога ще се налага да гледа как малкото й момиченце се препъва и пада. Нямаше да я държи за ръка, защото Лу просто не би го приела. Но ако дъщеря й посегнеше да потърси помощ, винаги можеше да разчита на майка си. Това положение изглеждаше заредено с безброй капани и все пак нямаше друга възможност за отношенията между майка и дъщеря.

— Как върви разказът, Лу?

Лу продължи да изписва думите с широк ученически почерк и отговори, без да надига глава:

— Чудесно.

Аманда без затруднение долови подтекста в думите на дъщеря си — че писането не се обсъжда с хора извън занаята. Прие го добродушно, като повечето приумици на дъщеря си. Но дори и майките понякога се нуждаят от възглавница, върху която да намерят утеха, затова Аманда протегна ръка и разроши русолявата коса на сина си. Синовете не са толкова сложни и докато Лу непрестанно изтощаваше майка си, Оз сякаш я подмладяваше.

— Как си, Оз? — попита Аманда.

Вместо отговор момчето нададе грачещ звук, който отекна от всички стени на купето и стресна дори разсеяния Джак.

— Госпожата по английски каза, че никога не била чувала толкова хубаво кукуригане — гордо съобщи Оз и изкукурига още веднъж, размахвайки ръце.

Аманда се разсмя. Джак извърна глава и се усмихна на сина си.

Лу изкриви устни, но после сърдечно потупа брат си по ръката.

— Права е, Оз — каза тя. — На твоята възраст кукуригах много по-зле.

Аманда се усмихна на думите й, после попита:

— Джак, нали ще дойдеш на училищното представление на Оз?

— Мамо, знаеш, че е зает с писането — обади се Лу. — Няма време да гледа как Оз се прави на петел.

— Ще се постарая, Аманда — каза Джак. — Този път наистина ще се постарая.

Но Аманда знаеше, че нотките на съмнение в гласа му предвещават поредното разочарование за Оз. И за нея.

Тя се загледа напред през стъклото. Лицето й изразяваше съвсем ясно какво си мисли. Би могла да го превърне в заглавие на книга — „Моят живот с Джак Кардинал: Ще се постарая“.

Възторгът на Оз обаче си оставаше ненакърнен.

— А после ще играя Великденския заек. Ще дойдеш, нали, мамо?

Аманда го погледна с широка усмивка и около очите й трепнаха весели бръчици.

— Знаеш, че мама за нищо на света не би пропуснала представлението — каза тя и пак погали Оз по главата.

Но го пропусна. Всички го пропуснаха.