Адам Хол
Баракуда (2)

2.
Монк

— Джин?

— Само малко тоник.

Звънко трошене на стъкло.

— Добре ли летя?

— Малко друсаше, докато кацахме.

— Не се изненадвам. — Той ми подаде тоника. — Все още се извиват вихрушки наоколо. — Провиснало сако и панталон от вълна на лама, напукани велурени обувки, износени до блясък отстрани, около петдесетгодишен, предполагам; тънка сребриста коса по оредяващия скалп, казва се Монк. — Загубих лодката си.

— Жалко. — Бях забелязал боклук из залива, докато се снижавахме за кацане, две или три яхти се клатушкаха, преобърнати в тъмното море. Командирът на самолета ни бе казал, че ураганът „Мария“ вече наближава крайбрежието на Флорида и е доста далеч от пътя ни, но бе направил сума поразии, оставяйки по предварителна преценка петдесетина жертви.

— Добро време си избрал — каза Монк с леко подкупваща усмивка. — Наздраве.

Посипа се още стъкло — едър бахамец се бе покачил на една стълба и почистваше натрошените прозорци. По ръката му се стичаше струйка кръв, която, изглежда, не му правеше впечатление.

— Наистина ли я считаш за отписана?

— Какво?

— Лодката.

— О, със сигурност. Вероятно ще извадят част от ценната дървения и метално обзавеждане. „Красивата Поли.“ — Кратка насърчителна усмивка. — Е, какво, нека плава във вечните спокойни морета. Хайде да седнем ей там.

Намирахме се в нещо като оранжерия с бар от бамбук, а останалата част от помещението бяха запълнили с едри палми, хибискус и райски птици. По част от пода — там, където цветните плочки се бяха окълцали от дългогодишна употреба и имаше образувани дупки — още стоеше вода.

Люлеещите се плетени столове изскърцаха под нас и Монк закрепи питието си върху един от тях. Беше ме посрещнал на летището и ме докара тук с някакъв очукан „Остин“ без климатична инсталация, каквато нямаше и в това заведение.

— Колко време мислиш, че ще останеш тук?

— Няколко дни.

— Предполагам, че ще се срещнеш с Проктър.

— Да.

Не бях официално инструктиран в Лондон, но Кроудър бе казал, че Монк е персона грата^[1] и ще ми окаже помощ, ако е необходимо.

— Значи ще стоиш повече от няколко дни. Той се върна във Флорида. Изтърва го за малко — излетя с последния самолет, преди да затворят движението заради урагана.

— Къде живее постоянно, тук или…

— В Маями, но често идва насам. Малко хора го правят. Джъд беше тук миналата седмица — има вила. Интересувал ли си се от Джъд?

— Не, ако става въпрос за сенатора.

— Не се притеснявай — каза той и извади смачкан пакет пури от сакото. — Ти не се интересуваш от политика, доколкото знам. Проктър се интересува — поне в момента — и това е главният проблем. — Драсна клечка кибрит. — Можеш да го считаш за междинен инструктаж, разбираш ли, малко информация, преди да са пристигнали другите.

Лицето му стана розово в светлината на пламъчето — лампите вътре още не бяха запалени и заведението приличаше на джунгла, растителността сякаш се сгъстяваше, а залязващото слънце оцветяваше стените и прозорците в огненочервено.

— Другите?

Монк остави дима да се процеди бавно през устата му, докато наблюдаваше огромния мъж на стълбата:

— Ще хвърлиш едно око на Проктър, но няма да се свърши с това. Не си си взел много багаж, обаче не е зле да си понапазаруваш, когато имаш време. — Обърна се енергично към мен и плетеният стол изскърца, бледосините му очи се спряха спокойно на моите. — Запознат съм добре с биографията ти и не вярвам да се заблуждаваш, че господин Кроудър ще ти подхвърли небрежно дребната задача да провериш един информатор, който е започнал да изпраща съмнителни сигнали.

Този човек въпреки провисналия костюм и оредяващата коса не приличаше на чиновник пред пенсия, пуснат да пасе из колониите. Неговият тон ми беше познат — казваше ми точно толкова, колкото искаше да знам, и нищо повече, отговаряше само на онези въпроси, на които бе необходимо да се отговори.

Реших да го подхвана директно:

— „Голямото бюро“ ли искаше да дойда тук?

Огромните вентилатори на тавана разпръскваха дима на струйки из лепкавия въздух. Очите му все още ме гледаха и след като прецени отговора си, каза:

— Сигурно господин Кроудър те е уведомил.

— Тогава нямах настроение да слушам.

— Надявам се, че поне сега слушаш — каза тихо.

Пак се счупи стъкло и издрънча по нервите ми. Значи не е било блъф от страна на Кроудър: шефът на бюрото беше поръчал на началника на „Сигнали“ да изпрати тук точно определен агент, а аз не бях повярвал, понеже изобщо не се очакваше мисия. Обаче Монк току-що я обяви пред мен: „Ще хвърлиш едно око на Проктър, но няма да се свърши с това.“

Кроудър сигурно е знаел, че споменаването на „Голямото бюро“ без затруднения ще ме убеди да напусна Лондон. Не беше нужно да използва Фишер по този начин.

— Мислиш, че няма да свърши с Проктър — казах на Монк. — За истинска мисия ли става въпрос?

Той се обърна настрани, отлепи от устата си парченце от пурата и го заразглежда с престорен интерес. Пълничка жена влезе през вратата с ръце на кръста:

— Джъстин! Слизай оттам, трябва ми помощ в кухнята, човече! Слизай бързо!

— Този боклук ще падне върху главите на хората.

— Кво ме интересуват главите им? Да се пазят. Айде слизай бързо, чуваш ли ме?

Монк не каза нищо, докато огромният мъж не се смъкна по стълбата и излезе.

— Истинска мисия… виж сега, не съм сигурен. Моята работа… — той ме погледна отново в лицето с рязко извъртане на главата — е да те държа тук, в Карибско море, докато нещата назреят. Докато си изясним къде е най-добре да те изпратим. Това достатъчно ли е? — Той изчака за момент.

— Не съвсем.

— Не мисля така. — Намести се в стола. — Бих го формулирал по следния начин: през последните няколко месеца в този район се долавят сътресения и те започнаха да стигат до Лондон. От доста време всички отдели работят денонощно, особено „Сигнали“, „Анализ на информацията“ и, разбира се, „Кодове и шифри“. Първоначално приличаше на голямо начинание, свързано с наркотици, което е разбираемо за района; после решихме, че е нещо политическо, касаещо Фидел Кастро — също разбираемо, като се има предвид географското положение. — Изтърси пепелта и я изгледа как почернява на мокрите плочки. — Още не знаем много, но променихме мнението си. Има връзка с предстоящите избори в Щатите, в които, разбира се, сенаторът Матийсън Джъд е активно ангажиран. Свързано е също така и с баланса на силите между Изтока и Запада — такъв, какъвто е понастоящем, а той е много крехък. Значи говорим за нещо много по-голямо от необходимото за една мисия. — Бледосините му очи още се взираха в мен. — Да си призная направо — ако се окаже, че нещата са стигнали толкова далече, колкото започваме да предполагаме, ще ми бъде трудно да спя спокойно в леглото си.

 

 

Чернокожо момиче, изключително красиво, нещо повече — завладяващо, приковаващо мъжкото внимание, миньонче с копринена рокля, която би могла да се събере в едната ти шепа, ме наблюдаваше, докато влизах, поради което почти не обърнах внимание, че стои в сянката между медните фенери. Забелязах го едва когато се размърда леко. Бях позвънил и той ми викна да влизам — стояха само на няколко стъпки един от друг, изглежда, разговаряха, но не интимно.

— Ето те и теб — каза Проктър, сякаш не бе очаквал съвсем, че ще дойда, макар че му се обадих от хотела преди десет минути.

„Бих разговарял с него — каза Монк на летището в Насау — особено внимателно. Не е изключено да е завербуван.“

А също така и да подслушват телефона му или някъде да има електронна „хлебарка“.

Вратата се затвори след мен. Вероятно беше с пружина, но не я усетих. Нямаше течение. Тази вечер въздухът в Маями беше мъртвешки неподвижен — съобщиха, че вече сме непосредствено пред фронта на урагана „Мария“. Интензивността му бе спаднала до нивото на буря, след като бе изгубил силата си над океана.

— Моник, запознай се с Ричард Кийс. — Бях му казал фиктивното си име по телефона. — Това е Моник. — Той не каза фамилното й име.

Тя протегна тъмна нежна ръка с ефектно обърната длан, като фотомодел, очите й излъчваха зноен блясък изпод черния грим, докато ме разглеждаше.

— Добър вечер — каза тя тихо и погледна към Проктър. — Ще ми се обадиш ли?

— Разбира се. — Не отиде с нея до вратата, а когато тя мина покрай мен, остави въздуха напоен с аромат на пачули.^[2]

Стори ми се, че вятърът затръшна капак на прозорец. Сигурно имаше някой на горния етаж и вероятно е блъснал врата — твърде рано беше бурята да започне.

— Кога пристигна? — Не ми подаде ръката си.

— Преди известно време.

— Направо тук ли идваш?

— Минах през Насау. Добре изглеждаш. Не съм те виждал отдавна.

— Чувствам се чудесно. Какво ще пиеш?

— Тоник.

Отиде до вграденото барче, над което светеше корабна лампа. На светлината й проблясваха комари. В действителност изобщо не изглеждаше добре, но като че ли не беше заради куршума в него. Монк ми каза, че не го безпокои, ако не се претоварва физически. Според мен приличаше повече на естествена умора — пиене, късни нощи с момичета като това. Монк ми каза, че допада на жените.

— С лимон ли?

— Няма значение. Хубаво жилище имаш.

— Чудесно е.

Изобилие от плетени мебели, бамбук, големи възглавници, тук-там декоративни огледала, стенни украшения — неща, които не бих повярвал, че са негови. Оскъдна светлина навсякъде, стените бяха на петна, дължащи се на филигранните абажури, окачени със синджири из цялото помещение — мавританска атмосфера. Телевизор с голям екран и видеомагнетофон, отрупан с касети, купчина лъскави списания, разпилени по персийския килим — „Вог“, „Харпърз“, „Ел“, „Ванити феър“. Беше се законспирирал дълбоко като рекламен агент, работещ чрез големите телевизионни програми по източното крайбрежие на САЩ и Бахамските острови.

— Все още ли не пиеш?

— Почти никога. — Взех чашата. Сега, след като застана близо до една лампа, видях, че не е просто умора. Имаше приятно лице, необикновено пропорционално, спокойни тъмни очи, абсолютно прав нос и четвъртита брадичка, но кожата бе започнала да повяхва още на неговата възраст — около четиридесет — от напрежението, заради което беше започнал и да отслабва. Личеше си и по очите му, и около тях — изглеждаха по-неуверени, отколкото при последната ни съвместна мисия, когато се бяхме скрили в едно мазе в Сегед, близо до югославската граница, и очаквахме в продължение на десет часа да ни намерят, да хвърлят бомбата вътре и да оставят плъховете вътре да оберат парчетата ни. „Чардаш“.

Нямаше вид да е годен отново да излезе на оперативна работа, макар че не можех да кажа дали причината за част от стреса, който показваше — или пък за целия, — не съм аз. Може би невинаги се държи така.

Седнахме върху възглавници на пода — единствените столове бяха подредени около бамбуковата маса. Продължих по схемата, дадена ми с инструкциите — решил съм, че не е зле да го навестя, когато съм чул, че е тук, и така нататък.

— Разбира се, радвам се да те видя. — Той наля за себе си уиски — голямо и чисто. — Нещо като почивка ли? — Акцентът му все още беше английски, но бе започнал да възприема американския говор.

— Не съвсем. Предполагаме, че Кастро разполага плаващи подслушвателни станции по решение на Централния си комитет. Засечени са някои сигнали на лабораторията по свръзките при Главния щаб.

След кратко мълчание:

— Не е по обичайната ти специалност. — В усмивката му имаше някакво подкупващо доверие, предназначено да премахне риска, който тази забележка съдържаше. Не успя.

— Не е истинска мисия — отвърнах. — Просто нямаше кого да изпратят тук, обаче Кроудър ми даде гаранция.

Ако имаше „хлебарка“, не можех да я избягна. Тук съм заради Кастро и съм решил, че мога да се обадя на Проктър, за да си спомним старите времена — такъв беше сценарият и аз трябваше да се придържам към него.

— Гаранция?

— Че ще ме изтегли обратно в Лондон, ако се появи някоя нова мисия.

— От колко време си така?

— Близо два месеца. Знаеш как е.

Той почеса черните косми по гърдите си през отвора на ризата:

— Знаех.

— Липсва ли ти?

— Тук нещата са много добре. Тези избори навлизат в гореща фаза, разбираш ли? Какво мислиш за нашия сенатор Джъд?

— Политиката не е за моята кошница.

— Тук я правят по много забавен начин. Някой пусна слух миналия месец, че Джъд бил пристрастен към марихуаната, а накрая го сведоха само до едно дръпване по време на събиране, когато бил в гимназията — мислел, че е обикновена цигара. Обаче това можеше да разруши кампанията му. Тукашните добри хора не се интересуват от нечия външна политика. Стига им човекът да е чист.

— Малко пуританско.

— Така е. После екипът на Андерсън пусна слух, че във Виетнам се е отлъчил без разрешение за три месеца, а се оказа, че е бил във военна болница с рани, получени в бой. Военната биография на Джъд е безупречна и те го знаят. Миналата седмица като ответен удар сензационните вестници на републиканците излязоха със снимки на Тейт, плаващ около Файър Айлънд с яхтата на един негов приятел и…

— Тейт?

— Ох, за бога, на Луната ли живееш? Сенаторът Тейт от Кънектикът, кандидат от листата на Демократическата партия. Публикуваха негови снимки в едър план с Патси Стайлз, кацнала в скута му по бикини, на задната палуба. Шокът потресе целия Вашингтон и естествено Тейт бе буквално изритан от кампанията, а в случай, че ме попиташ коя е Патси Стайлз — тя е прочута мафиотска метреса. Казвам ти, политиката може да бъде голямо забавление по тези оживени ширини. Много ли е горещо тук?

— Няма полза от отваряне на прозорци…

— Не, но мога да поувелича оборотите на вентилатора.

Той стана от пода и прекоси към стенния ключ. Направи ми впечатление, че още е гъвкав и се движи с лекота, очевидно се занимава с физически упражнения. Не беше съвсем характерно за сегашната му дейност — пасивните информатори обикновено показват тенденция към размекване.

— Забелязвам, че миришеш на „Цитронела“^[3] — каза той. — Добре си направил, защото са истинска напаст. — Говореше за комарите. — Запомни ми думата. Матийсън Джъд не е за подценяване. Държавник с такъв поглед върху външната политика не сме виждали от времето на Никсън и освен това не е мегаломан. Ще го изберат. Трябва да го изберат.

Значи ето защо са ме изпратили тук. Бяха ми показали част от „странните“ информации, изпратени от този човек в Лондон, както и някои от нещата, които е пускал в дипломатическата поща. Първокласен таен агент бива прострелян при изпълнение на задача, изпращат го да действува като пасивен информатор в Карибския район и се забърква в американската политика до такава степен, че това започва да пречи на работата му.

Цялостната картина беше много мътна и аз започнах да го слушам особено внимателно, понеже трябваше да доловя всичко възможно — фалшива нотка, неадекватен тон, неуместна дума. Не бях забравил първото предупреждение, изречено с обезоръжаващата му усмивка, когато му казах защо съм изпратен в Карибския район: „Не е по обичайната ти специалност.“

На този човек бяха възлагани някои от най-големите задачи, обикновено в Близкия изток, където бе любимото му гюле за действие. Извършил бе доста сериозна разузнавателна работа в щабквартирата на Организацията за освобождение на Палестина в Тунис през седмицата, преди израелците да й отнесат покрива, проникнал бе в системата на либийската противовъздушна отбрана и съветската програма за доставки на оръжие, ракети и оборудване за арабските държави. Беше много добре обучен, твърде опитен и голям професионалист, за да допусне нещо да пречи на работата му — считам, че е напълно естествено от негова страна да ме информира на чашка за местната обстановка и да обоснове пристрастията си като пасивен участник в кампанията на сенатора Джъд, обаче същите неща изпращаше и в бюрото по каналите на дипломатическата поща. Това не беше…

Телефонът иззвъня и той се протегна по цялата дължина на килимчето, за да го вземе.

— Да?

Капсулата на слушалката бе омотана с мръсен лейкопласт, а кабелът — оплетен. Питах се дали това е основната му връзка с Лондон.

От другата страна се долавяше женски глас. Прекалено слаб, за да различа някоя дума или да разбера дали не е Моник — жената, която току-що си отиде.

— Няма да се бавя — отговори той след малко, затвори телефона и клекна отново. — Като казвам, че Матийсън Джъд трябва да влезе в Белия дом, имам предвид, че той е единственият човек в тази страна, който може да я насочи по нов път — и не цитирам стандартните лозунги. В този случай, конкретно с този човек, това е истина.

Подхвърлих някакъв въпрос и го оставих да приказва, като умишлено се стремях да запомням всичко, а в дъното на съзнанието ми се промъкваше чувство за нереалност и ненадейно проблесна странен въпрос — този човек наистина ли е Проктър? Странен, понеже със сигурност знаех, че е той — променил се е малко от последния път, когато го видях, поотслабнал е и показваше признаци на стрес, но беше същият човек, с когото проведохме успешно две много трудни мисии, и го познавах до мозъка на костите му. И все пак въпросът резонираше в мисълта ми.

— … Много се надявам, че правителството на Тачър ще разбере ползата ни от Матийсън Джъд, защото изходът от тези избори ще има огромно отражение върху Обединеното кралство…

Беше почти дословно повторение на един от докладите, изпратени от него миналата седмица: „Прилича си с предишните“, бе отбелязал в страничното поле информационният аналитик — „доминираща тема“. Продължавах да слушам, но не можех да се отърся от чувството за нереалност, за липса на концентрация. Въздухът в стаята беше задушен, наелектризиран, въпреки че вентилаторът го разместваше. Целият град бе обкръжен от бурята и зареден с напрежение, а това не облекчаваше положението.

— … Познанията му за междуособните борби за власт в Кремъл са далеч по-задълбочени, отколкото сме виждали в който и да е досегашен президент на Съединените щати — наистина благодарение на частичното повдигане на завесата от гласността, но Джъд забелязва всичките им ходове. Само че… — той махна с ръка във въздуха и този път усмивката му беше тъжна, — само че политиката не е в твоята кошница. Аз те отегчавам до смърт. Слушай, мога ли да ти помогна с нещо в мисията?

— Не е точно…

— Добре де, задачата. — Тъмните му очи се присвиха в усмивка. Устните, даже и зъбите, се опитваха да засвидетелстват приятелство — фалшиво свидетелство.

— Много любезно от твоя страна.

Казах го веднага, но се наложи да мисля много бързо, защото той ме заблуждаваше на всяка дума — крайно недопустимо е за който и да е агент-детектив да предлага помощ на някой от колегите си, защото, когато се разкрие монитор за нова мисия, тя попада под ограничения, става неприкосновена, а инструкциите са свръхсекретни и изцяло устни с изключение на картите, задграничния паспорт и съответните документи. Същото важи и за задачите и всяко официално начинание на бюрото, изискващо псевдоним за изпълнителя и кодово наименование. Обаче му казах, че е щедро от негова страна да предлага помощта си, защото очевидно очакваше такъв отговор.

Повярвай ми, той не съзнаваше, че това, което казва, е напълно неуместно, а аз инстинктивно почувствах, че не бива да му го напомням.

Започнах да се потя, но не от горещината в стаята, а от напрежение. У Проктър имаше нещо стряскащо объркано и се налагаше да разговарям с него като с непознат, да се нагаждам към него, а това малко напомняше игра на руска рулетка, защото първата погрешна дума би могла да улучи заредената камера в револвера. Вече знам защо Кроудър е избрал да изпрати елитен агент-детектив — някой като Фишер би провалил всичко, преди да е разбрал какво става.

„Бих разговарял с него много внимателно.“

Монк.

Точно така. Бях казал на този човек причината за пребиваването ми тук и той не я прие: „Не е по обичайната ти специалност.“ След минута или две щеше да се върне на темата, вече се беше върнал — „да ти помогна“ и така нататък. Вече бях абсолютно сигурен, че всяка казана от мен дума се записва на лента. „Не е изключено да е завербуван“ — отчитам го.

Някъде се хлопна капак на прозорец. С отминаването на епицентъра вятърът отново се усилваше и нощта над града ставаше бурна.

Внимавах за всяка дума, а потта се лееше, защото този човек също бе елитен агент и бе преминал през Норфък, обучен бе да разпитва, преминал е през дузина значими операции, имаше достатъчно опит и умение да застане с лице към някого в стаята, да го вкара в минно поле от клопки и примки от непрекъснати въпроси, като се усмихва приветливо и измамно под светлината на висящата лампа.

— Разкажи ми за задачата си — каза той.

Хлопване на капак от прозорец.