Адам Хол
Баракуда (17)

17.
Риск

— Искам двадесет и четири часово наблюдение на реконструирания в моторна яхта катер „Контеса“ — каза Ферис по телефона. — Обикновено пристава на кей 19 в яхтеното пристанище „Бейсайд“.

Забелязах, че помощникът на Кроудър — Тенч — ме наблюдава скрито. Явно си е помислил, че съм направил нещо като пробив. Когато улових погледа му, той сведе очи надолу и поглади тила си. Правеше го често — стреснат, бих казал, от Кроудър и ранга му — и поглаждането трябваше да покаже колко се е успокоил.

— Ще ви трябват четирима души — по двама на смяна. Искам снимки на всеки, който се качва или слиза от този катер; освен това ще ви кажа по радиото, ако има нужда някой да бъде проследен. Въпроси?

Пурдом не показваше реакция. Седеше с наведена глава и очакваше да стане каквото е писано. Беше решил, струва ми се, че ще свърша с някой дум-дум в лявата половина на белия дроб и краката му бяха вече на стартовите блокчета. Обстоятелството, че вече знаем къде се намира Проктър, не гарантира, че няма да хапна дръвцето всеки момент съгласно условията на присъдата, издадена ми от мафията. Обаче ми се щеше да не стои там със звънкащи нерви — не ми помагаше.

— Незабавно — каза Ферис, подаде слушалката на Тенч и погледна към Кроудър. — Да изпратим ли съобщение, сър?

— Да, преди да си тръгнем.

Информация към пулта на „Баракуда“, за сведение на „Голямото бюро“: „Изпълнителят е открил обекта. Шефът на «Сигнали» уведомен.“

Господин Шепли ще се зарадва, а също и Холмс: застанал в сянката между осветените монитори — това ще успокои нервите му и няма да има пречка да си вземе още едно кафе, да отпразнува и прочие. Може би концентрираният в тялото му кофеин го държи в такова напрежение — знаеш ли, че не съм се замислял за това?

— Поздравяваме те — каза Кроудър и умислено ме загледа с тъмните си очи. Насочил бе разсъжденията си към бъдещето, защото едно е да откриеш обекта и съвсем друго да го измъкнеш от тази частна, добре охранявана яхта, да го отведеш в Лондон и да изпържиш мозъка му под качулката.

— Сега бих искал да поговорим повече за телевизионната говорителка. В мислите ни витае един очевиден въпрос, така ли е? — Да, наистина. Дали е знаела, че Проктър е там, когато снощи се качи на „Контеса“? — Докладът ти по необходимост е бил кратък. Можеш ли да си спомниш какво точно каза тя за Проктър?

— Да. Първо, тя каза, че ще ни бъде от полза, ако й позволим да го види, преди да го изведем от страната. Спомена, че разполага с много информация за него.

Изминаха още десет минути, докато възпроизведа случилото се в „Кругър Драг“ снощи. После си припомних други неща, които не бяха конкретно свързани с Проктър:

— Каза ми, че съм я намерил в критичен — не, в решителен момент и че й е необходима помощ. Нямало на кого да се довери.

— Няма ли приятели?

— Каза, че не знае дали ще са достатъчно силни — цитирам.

— За какво?

Помолих го да изчака минутка.

„Не зная колко силни ще бъдат, ако нещата наистина загрубеят. Никой от тях не знае за Проктър. Е, да, бяхме близки, но те не знаят за това, което става.“

Казах го на Кроудър.

— „Това“? — Той пусна думата като камък в тишината.

— Не знам какво точно означава „това“ — продължих аз, — но тя отново започна да говори за Проктър, преди да напуснем „Кругър Драг“.

Представих си лицето й, опрените върху мраморния плот на масата длани, чувах гласа й. „При него имаше някаква прикритост, която не можах да пробия, и съм убедена, че тайно от мен вършеше неща, които биха ме изненадали — или по-точно стреснали, ужасили — не само от личен характер, говоря за геополитически мащаб. Държа да бъда точна — в таен геополитически план.“

Казах и това на Кроудър. Той не направи коментар и аз продължих:

— Тя спомена нещо за покойния Хауърд Хюз — че имал налудничавата мечта да купи Америка, като поеме контрол върху индустрията — механизма зад трона. Тя каза, че има по-лесен начин: че да купиш Америка е достатъчно да купиш само един човек — президента.

Облегнах се в стола.

— Сигурно си поискал да ти обясня по-подробно.

— Щях, но телохранителят й донесе подвижен телефон и се оказа, че тя трябва да тръгва.

— Кой я търсеше? Разбра ли…

— Някой си господин Сакамото.

— Това японецът, когото си видял да се качва с нея на яхтата, ли беше?

— Не знам. Той…

— Проследил си Кембридж — прекъсна ме Ферис — от „Кругър Драг“ до Ривърсайд 1330, излязла е от къщата с японеца и си ги проследил до кея, нали така?

— Да, но не е бил непременно Сакамото.

— Може в къщата да е имало няколко японци — каза Кроудър.

— Да.

— Как се разделихте с Кембридж?

— Разделихме?

— В „Кругър Драг“. Какво си казахте, спомняш ли си?

— Попита ме кога можем да се видим пак, а аз й отговорих, че ще й телефонирам на другия ден. Тя…

— Днес.

— Да. Каза, че е изключително важно да се срещнем колкото може по-скоро и че ще чака до обяд на телефона.

Кроудър прелисти набързо бележника:

— Не си се обаждал.

— Цяла сутрин бях на корабчето на Харвестър. По това време още не бях сигурен мога ли да й се доверя. Използвах телефона само веднъж, за да се обадя на Ферис — съобщение само от няколко думи: „Агентът е на сигурно място.“

— Изглежда, ще трябва пак да се срещнеш с Кембридж — каза Ферис.

— Особено сега.

— Сега, след като е била на „Контеса“ и може да е видяла Проктър.

— Може тя още да е там — каза Кроудър. — На борда.

— Съмнявам се. Явява се на екрана всеки ден.

— След една минута — обади се Монк. — Тенч, в този кабинет има ли телевизор?

Той отвори двукрилата врата.

— Да, сър.

— Пусни го, намали звука и изреди каналите. Търсим предаването „Това е моето мнение“. Знаеш ли го?

— Ерика Кембридж, разбира се.

— Канал 6 — каза Монк, — от девет и половина.

— Благодаря, сър.

Щрак, щрак, щрак, най-сочният сандвич със сирене, който си виждал, от него капе някакъв сос, после стават много и множество хора с големи лъскави бели зъби ги захапват, сиренето се разтегля на нишки, картината избледнява и потъва в някаква тъмна фуния.

— Не — каза Ферис по телефона, — но можете да оставите съобщение. Как се справя Джоует?

— Тенч — казах аз, — вземи другия телефон и поискай номера на студиото „Нюзбрейк“ в Маями, ако обичаш.

— Какво става с Джоует? — попита Кроудър, когато Ферис остави слушалката.

— Нищо ново. — В Шри Ланка Джоует здравата е забатачил „Коктейл“.

Почукване на вратата. Тенч прекоси стаята и отвори. Беше човекът от охраната. Водеше един мъж с костюм от каки и износена кожена чанта. Огледа се наоколо.

— Кой е пациентът?

— Това е доктор Хорнби — каза Ферис.

Проклетите доктори. Сигурно го е повикал. Издърпах ризата си нагоре и Хорнби се приближи, огледа превръзката и започна да я разхлабва.

Тенч ме попита искам ли да ме свърже с „Нюзбрейк“.

— Да, искам да оставя съобщение на Ерика Кембридж.

— Много любезно от ваша страна, че се отзовахте — каза Ферис и хвърли поглед на раната.

— Нямах работа, поправях си въдицата. Ножът чист ли беше, или мръсен?

— Бих казал чист.

— Жена ли е направила тези шевове?

— Да.

— Така си и мислех. Чудесно зашито. Медицинска сестра ли е?

— Да.

— Подценяват ги, да знаете.

— Ще се радва да се запознае с вас.

„Добър вечер. Аз съм Ерика Кембридж, а ето и моето мнение.“ Виолетовите очи, брилянтната усмивка. Размества листовете хартия. „Изглежда, вчера в Ню Хемпшир за първи път сенаторът Джъд се беше поддал на натиска на онези от предизборния му екип, които се опитват да го убедят…“

— Свързах се с „Нюзбрейк“, сър. Нейното предаване.

Взех слушалката.

— С кого разговарям?

— Бени.

„… както се изрази Джош Уайнбърг от «Поуст», за да се противопостави на сериозния и донякъде церемониален подход към въпроса за изборите от страна на кандидата от Републиканската партия. Но по мое мнение, дами и господа…“

Стори ми се, че изглеждаше мъничко нервна. Съвсем мъничко.

— Бени, обажда се Ричард Кийс. Помоли, ако обичаш, госпожица Кембридж да ми позвъни по телефона веднага щом свърши предаването. Може да ме намери на…

— Тя не е тук, господин Кийс.

— Тази нощ ли е записала предаването?

— Точно така.

— Слушай, ако случайно се обади, дай й този номер.

— Потърсете ме след четири дни — каза Хорнби. — Ето картичката ми.

„… уважението и респекта си към електората. Ето защо това, което се случи вчера в Ню Хемпшир, не беше изиграно по предварителен сценарий, а действителност. Сигурна съм, че някои от вас са били там.“

Благодарих на Хорнби и загащих ризата си. Срещнала ли се е с Проктър на яхтата? Това би могло да я направи нервна. Мъничко нервна. Ако, разбира се, не е излъгала и не е знаела предварително, че той е там.

Позвъних в апартамента й.

— Не е вкъщи, господин Кийс, съжалявам.

— Знаете ли къде мога да я открия?

— Току-що излезе, не знам нищо повече.

Издиктувах двата номера, на които може да ме намери, и Ферис вдигна другия телефон, а Монк му каза:

— Попитай хората си дали не са я видели да слиза от яхтата.

— Вярно бе! — Тонът му беше язвителен. Ферис става докачлив, когато хората се отнасят с него, сякаш не може да мисли нормално.

— Тази жена ни трябва — каза Кроудър. — Много ни трябва.

— Да — потвърдих аз.

Вече всички се чувствахме като на тръни, особено Пурдом. Снощи, когато се разделяхме в „Кругър Драг“, тя ми каза, че е много важно да се срещнем пак възможно по-скоро, а оттогава насам беше ходила на Ривърсайд 1330, после на яхтата и ако още иска да разговаря с мен, би могла да ми даде доказателствата, необходими да вкараме „Баракуда“ направо в завършващата фаза.

— Тя е новият обект на мисията — каза Кроудър. Слабото му тяло се сгуши в дрехите, мрачната глава потъна между раменете, черните като въглени очи се взираха в мен, за да видят дали съм разбрал какво огромно значение е придобила изведнъж Кембридж за всички нас.

— Ако се съгласи да ни помогне — казах аз.

— Ще направим всичко възможно да я убедим.

През съзнанието ми прелетя гледката на голостенна, студена, светла стая за разпити, предизвикана от думата „убедим“. Естествено, той нямаше предвид това. Ние ще подходим към Ерика Кембридж, ако можем, с цивилизовани призиви и увещания, подобаващи на джентълмени като нас.

— В колко часа е станало това? — Ферис говореше по телефона.

— Казваш, че има телохранител? — попита ме Кроудър.

— Снощи имаше един.

— Трябват ми двама души — продължи Ферис — за сградата на „Нюзбрейк“ — отпред и отзад, освен това искам да се оглеждате за лимузината й. Знаете номера. Ако бъде забелязана където и да е и по което и да е време, искам да ми съобщите незабавно и да не я изпускате от очи. Това е…

— Ферис — каза Кроудър.

— Изчакай! — Той погледна към него.

— Кажи им, ако няма телохранител около нея, да й осигурят охрана.

Ферис повтори нареждането и наблегна, че това е изключително спешно. Затвори телефона, всички станахме и Монк каза:

— Не губете никакво време.

Завързах си обувките, Пурдом отвори вратата и тръгнахме да излизаме, когато единият от телефоните иззвъня.

Върнах се и вдигнах слушалката.

— Моля ви, търся господин Кийс.

— На телефона.

— Обажда се Ерика Кембридж. — Гласът й беше тих и настоятелен. — Говоря от лимузината. Предадоха ми вашето съобщение. Защо не ми се обадихте? Чаках ви до обяд.

— Бях възпрепятстван. — Всички ме зяпнаха и аз кимнах бавно. — Къде можем да се срещнем?

— На път съм за коктейла в яхтклуба. Дават го в чест на сенатора Джъд — по тази причина трябваше да запиша предаването си тази вечер. Имахте ли възможност да го видите?

— Бях на една среща.

— Жалко, че сте го пропуснали. Някои от нещата, които казах, бяха малко по-различни. Вече много неща са различни, господин Кийс. Искам да ви ги кажа. Можете ли да дойдете на коктейла? В момента сте в Насау, нали?

Разбрала е по номера.

— Трябва да се срещнем някъде на по-спокойно място от яхтклуба.

— По-късно. Вижте, ако е възможно да дойдете тук преди полунощ, да речем, трябва да го направите. Този коктейл е по повод кампанията и ще продължи до сутринта. Има един човек, с когото искам да ви срещна. Ще го задържа тук колкото мога по-дълго. Вярвам, че няма да е трудно — пада си по мен.

— Как се казва?

— Стилус фон Бринкерхоф.

— Мога да се срещна с него някъде насаме.

— Трябва да стане, без да прави впечатление, като случайно запознанство. — Кратка пауза и понеже не казах нищо, тя продължи: — За вас е наистина много важно да се срещнете с него, господин Кийс. Освен това има някои неща, които трябва да ви кажа. Едното е, че вече няма нужда да търсите Джордж Проктър. Разбирате ли за какво говоря?

Не ми хареса припряността, която бе започнала да ми налага. Може би се дължи на нерви — резултат от очакването, преди „Баракуда“ да бъде насочена стремглаво към нова фаза.

— Чуйте, трябва да взема едни хора, които ще дойдат с мен, и ще бъде неудобно да говоря пред тях. Не разполагам с повече от минута. Ще оставя покана за вас на рецепцията в яхтклуба. Можете да я потърсите там. Влиза се с черни вратовръзки. Господин Кийс, просто не можете да оцените колко е важно за вас да присъствате там тази нощ. Трябва само да ми се доверите.

Линията прекъсна и аз оставих слушалката.

— Кембридж ли беше? — попита Кроудър.

— Да. — Предадох му всичко дословно.

— Как ти се струва? — Това беше Ферис, който проговори, преди да е успял някой друг. Градацията на ранговете тук започваше от Монк, през Кроудър, Ферис и стигаше до мен, но Ферис е мой оперативен ръководител, мисията е в ход и единствено негово неприкосновено задължение е да направлява своя агент, което той съвсем ясно искаше да покаже.

— Не мислиш ли, че тя използва доста очевиден натиск?

— Когато ти каза, че трябва да й се довериш, не изглеждаше ли обидена или ядосана?

— Не, стараеше се да ме убеди.

— Не звучеше ли фалшиво?

Искаше да каже нехарактерно за нея.

— Виждал съм я само веднъж.

Кроудър се намеси:

— Можеш ли да прецениш какви са шансовете?

— Да не би да е клопка ли?

— Да.

Пурдом беше започнал да почуква върховете на пръстите си, не вдигаше шум, тихичко, без да съзнава, че го прави. Предпочитах да спре.

— Въпросът е там — отговорих, — че положихме много усилия да остана скрит след снощното приключение с мафията, а ако отида там, ще излезем съвсем наяве.

Монк шеташе из стаята, спря и каза с наклонена на една страна глава:

— Хайде да опитаме така: колко мислиш, че можеш да научиш, ако се срещнеш с нея на коктейла?

— Много, ако не ме подвежда. Ако не е капан.

Започвах да чувствам лек хлад. И друг път съм влизал в капани, като веднъж или два пъти знаех какво правя, но те бяха такива, че имаш възможност да предприемеш нещо много бързо или много смъртоносно, имаш шанса да се измъкнеш с онова, за което си влязъл, с продукта — с някаква информация или да завлечеш някого обратно в базата за разпит, или да откраднеш документи, снимки, записи. Не възразявам да поема риск, стига да е пресметнат, да си струва, но проблемът, който имахме сега, беше, че не можехме да кажем какви са перспективите, заслужава ли си или не, оправдано ли е да се намъкна в яхтклуба и да чуя, някъде далеч в дълбините на съзнанието си, изскърцването на панта, затварянето на железни врати и заглъхването на ехото в мрака.

— Ферис? — Това беше Кроудър. Очакваше решение от оперативния — ръководител. От човека, който познава обстановката по-добре от когото и да било, който познава изпълнителя и възможностите му, както и това, което той не е в състояние да направи и което не може да бъде поискано от него.

— Ако влезеш вътре — обърна се той направо към мен, — ще разчиташ на всички подкрепления, които можем да съберем. Петнадесет или двадесет души.

Обучени, талантливи, въоръжени и стратегически разположени.

— Не могат да спрат изстрел от снайпер.

— Ще проверят околността много старателно.

Пурдом още почукваше пръстите си. Това ме дразнеше и аз извърнах главата си, но Ферис се намеси много бързо. Направи жест и Пурдом замръзна. Бързо погледна надолу, обърна се встрани — не беше осъзнал, че го прави. Забелязах, че Монк и Кроудър пресмятат резултата — всички бяхме много нервни, защото, ако вляза в онова заведение и сме предприели погрешна стъпка, губим „Баракуда“ — губим я срещу един изстрел.

Потта се появява, по кожата пълзи хлад. Запитах Ферис:

— Считаш ли, че трябва да го направя?

Обърна се с обичайната си загриженост:

— Считам, че трябва да помислиш. Но мисли добре. Шансовете не са много големи и последната дума естествено е твоя.

По улицата мина кола, някой се провикна, далечен смях.

Ла долче вита.

— Мисля, че рискът си заслужава.