Адам Хол
Баракуда (21)

21.
Finis^[1]

 

— Той беше там за последен път преди два дни, но за мен това е задънена улица, защото не мога аз лично да отида за втори път без официално разрешение, а както казах, тази къща със сигурност не е централа за разпространение на наркотици.

Седеше на голяма възглавница от черна кожа, едната й ръка бе протегната напред и подпряна на коляното с увиснала надолу длан. Златните нокти проблясваха от време на време, когато светлината от огледалния абажур попадаше върху тях.

— Колко от стаите успя да видиш?

— Три или четири може би: голямото антре със стълбището, някоя друга стая от двете страни и нещо като малък кабинет. Виж сега, не е възможно само едно ченге да влезе в някоя къща и да разхвърля всичко. Това беше нещо от типа на проверка по обаждане, както и им обясних. Можеха да ми поискат разрешението, ако се бях опитала да ги притискам. Добре ли ти е там?

Седях на пода. Отговорих утвърдително.

— В интерес на истината те трябваше да ми кажат да се измитам на улицата. Такава огромна къща, мъжете вътре облечени в костюми от скъпи платове и всичко останало. Всичко това ме накара да се позамисля, когато показаха готовността си да ме разведат наоколо. Може би бях прекалено подозрителна, понеже Проктър ходеше там.

— Не видя ли някой японец?

— Не. Само тези тримата. Двама от тях бяха американци, а третият имаше френски акцент, разговаряше с някого по телефона. Позволих си да стигна само дотам, откъдето вярвах, че ще мога да се оттегля, без да ми размажат носа — казах им, че диспечерът явно ме е пратил на погрешен адрес. Исках да забравят случката колкото може по-скоро, защото рискът бе голям. Ако споменат пред Проктър за хубавичка, дребна и черна полицайка и той ги накара да му я опишат — олеле! Както и да е, той сега се крие и ако не се покаже отново, не мога да направя нищо повече. Обаче има някои дребни неща, които ме накараха да наостря уши, макар че нямат нищо общо с наркотиците. Например това, че се обади в руското посолство, заслужава ли вниманието ти?

— Донякъде.

— Донякъде! И още как, щом си в разузнаването. Обаче слушай. Нали знаеш, че тази улица е двупосочна? Аз давам от мен, но и ти ще дадеш от себе си. Ако разполагаш с нещо за Проктър, което ще мога да отнеса във ФБР, искам да го получа.

Станах от възглавницата да се поразтъпча малко и завъртях дясното си рамо, за да облекча малко схващането.

— Не мога да обещая нищо.

— По дяволите! — Широка замръзнала усмивка.

— Ще помоля началниците си да ти дадат каквото могат, но е вероятно то да се окаже и съвсем нищо.

— В толкова голяма афера ли е замесен Проктър?

— Нещо много важно.

— Така, както говориш с недомлъвки, това ми прилича на международна афера.

— Не съм казал такова нещо.

— Точно нещата, които не изричаш, Ричард, слушам най-внимателно. — Отпуснатата от китката издължена длан се движеше леко в кръг, беше неспокойна. — Като не можеш да ми кажеш нищо, тогава от къде на къде аз ще раздавам информацията си?

— Опитай следния вариант — казах аз, но телефонът върху черния лакиран шкаф иззвъня и тя отиде при него.

— Да. Преди половин час. — Вдигна свободната си ръка съвсем бавно към тавана и когато тя достигна максималната си височина, пръстите й се разпериха и златните нокти заприличаха на лъскави плодове на клоните на дърво. — Тогава арестувайте го, не ми пука. Вървете да го арестувате! Прибирайте го! — Дланта й се въртеше бавно, златото изчезваше и се появяваше иззад пръстите й, когато блуждаещата светлина попадаше върху тях. Голите й ръце, така както бяха протегнати с очертани от светлосенките мускули, приличаха на тъмна тънка лоза. — Слушай, Малони, чуваш ли ме добре? Чудесно, изобщо не ми пука, че има връзки във Вашингтон. Отидете, хванете този копелдак и го вкарайте на топло. Имам предвид още сега или първата ми работа утре сутринта ще бъде да ти взема значката. Хайде, размърдай си скапания задник, човече! Това е заповед, по дяволите!

Тя пусна слушалката и бавно свали другата си ръка, като я съзерцаваше, завъртя я като ветрило от златно и черно, разпери я над сенките.

— Красива си — казах аз.

— Знам. Занимавам се с танци в нощите, когато не съм на работа. Тези приятелчета си мислят, че щом някой тип има пропуск за сградата на Конгреса, не могат да го арестуват. Дай ми достатъчно доказателства за някого, и ще го арестувам вътре в Конгреса. Какво да опитам?

— Ще ти дам всичко, което е възможно. — Разказах й, като вмъкнах и подробности, че Проктър е персона грата на моторната яхта „Контеса“ и че участва в кандидатпрезидентската кампания на сенатора Матийсън Джъд, че наистина има съветска връзка и вече е известно, че Проктър се е обаждал по телефона в посолството им. — Толкова мога да си позволя, Моник. Това е на практика всичко, което знам за операцията му, освен че тя действително има международни измерения. Сега, след като Проктър се скри, трябва да използваш времето и да се заемеш колкото можеш по-отблизо с убийството на Кембридж, да работиш в тази посока.

Тя седна на пода в поза лотос, с лице към мен. Мускулите на бедрата й бяха като изваяни от абанос, китките — подпрени на колената, а двете длани висяха с широко разтворени пръсти, като образуваха черно-златен параван.

— Поемаш риск — каза тя.

— Не съвсем.

— А ако отида и издрънкам това на ФБР, за да направя добро впечатление в опита си да мина на работа при тях?

— На този етап това няма да е много интелигентна проява, нали? От ФБР така или иначе ще работят по случая с убийството на Кембридж и не мисля, че ще им отнеме кой знае колко време да намерят хеликоптера и да тръгнат по следите. Кажи им, ако искаш, че може би е удар на мафията. Това е само моя хипотеза.

Наблюдаваше ме под сянката на миглите си:

— Не са много хората извън мафията, които биха се наели да извършат подобен удар. Изисква пари и е много явен. Говори колко са нагли, показват ни пръст. Напълно в характера на Туфексис — такъв е и винаги прави така, че да не ни стигне само една крачка, за да го хванем. И това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

— Но то е истинска бомба и ти го знаеш. Заради връзката с Джъд и Съветския съюз.

— Божичко — каза тя след минута, — виждал ли си значката на ФБР?

— Не.

— Страшно красива е. — Погледна надолу и се намръщи леко. — Добре, ще ти кажа каквото знам. Разбрах, че се обажда в съветското посолство, понеже веднъж, когато се върнахме от бара „Черното фламинго“, телефонът му беше записал съобщение и аз се намирах достатъчно близо, за да проследя цифрите, които натиска. На следващия ден направих проверка и се оказа, че е посолството.

— Беше ли под влиянието на кокаин по това време?

— Разбира се, добре се беше подредил.

Иначе щеше да изчака с обаждането, докато остане сам. Още е залитал, държал се е наперено благодарение на кокаиновите пари, избивало го е на мафиотско самохвалство. Може би ще е шанс за мен да го хвана, когато е опиянен, ако успея да го сторя, преди той или мафията да предприемат нов ход, слагайки край на всичко.

— Какво каза той по телефона?

— Нищо особено. Никакви имена или подробности, просто си определи среща.

— Проследи ли го?

— Времето не беше подходящо — бях дежурна.

— Не изпрати ли някой друг да наблюдава?

— Изпратя ли друг, значи, че се отказвам от всичко. На тази служба не си ли пазиш задника, ще получиш ритник.

— Само тогава ли си го чувала да се обажда в съветското посолство?

— Точно така. Обаче има и други неща.

Разказа ми как веднъж е проследила Проктър до кей 19 и го е видяла на борда на скутера — нищо ново; че е ходел с едно момиче, което се казва Харвестър, преди да се появи Кембридж — също нищо ново. После започна да говори за металните кутии.

— Той обикновено ги донасяше от студиото на „Нюзбрейк“, няколко пъти седмично. По-късно друг идваше и ги връщаше. Той…

— Знаеш ли какво съдържаха?

— Естествено. Проверих няколко за наркотици, но имаше само видеоленти. Вероятно онзи, който идваше да ги вземе, ги е отнасял на Ривърсайд Уей, защото видях една от тях там, когато отидох да хвърля едно око на къщата. Изглежда…

— Не ги ли пусна на видеомагнетофон?

— Нямаше как да го направя. Бяха запечатани, а освен това аз търсех една пратка със стока и видеолентите не ме вълнуваха особено. Както и да е, те бяха само реклами.

— Откъде знаеш?

— Имаха етикети. „Хъни-дю“, „Син…“

— Какво е това?

— А? Крем за кожа, „Синкрест“ е слухов апарат; „Пицарита“ е верига от модерни крайпътни пицарии. „Дискрийт“ — това са дамски превръзки.

— Продължавай — казах аз.

— Толкова ли е важно?

Физиономията ми беше като замръзнала, но сигурно е личало по очите ми.

— Може и нищо да не означава — отвърнах, но не мислех така.

— Е, добре: имаше „Ориндж сънсет“, „Ямиз“ и „Тъксидо Джънкшън“ — това е безалкохолна напитка, бар, в който се събират наркомани, и мъжки одеколон. Това е всичко, което си спомням.

— Това е всичко, което си видяла.

— Позна.

След кратка пауза я попитах:

— Къде е сега Проктър?

— За последен път го видях да търчи подир задника ти с една корвета.

— Ако знаеш къде е — казах внимателно — и не искаш да ми кажеш, мога да те разбера. Но ако знаеш и предпочетеш да ми кажеш, мога да ти разкрия много повече…

— Не те лъжа.

Не влагаше фалшиво негодувание. Реших, че сигурно е истина.

— Има ли начин — попитах — да влезеш пак в онази къща на Ривърсайд?

— Не без разрешително.

— И не можеш да получиш?

— Нямам основание.

— Значи няма как да вземеш една от онези кутии.

— Не. Те са частна собственост.

Наближаваше три, когато погледнах часовника си.

— Кога си пак на смяна?

— Зависи, работя тайно. Може в осем, може в девет — само се обаждам за сведение.

— Мога ли да ползвам телефона?

— Заповядай.

Прекосих стаята и набрах номера.

— Ало?

— О. Р.^[2]

— Изчакай — гласът на Тенч.

След малко:

— Да?

— Само се обаждам.

— Къде си?

— О, скоро.

Всеки отговор би свършил работа, стига да е безсмислен. Означава, че някой слуша. Трябва да поведат разговора от отсрещната страна със задаване на подходящи въпроси, докато улучат.

— Трябва ли ти съдействие?

— Не.

— Медицинска помощ?

— Не.

— Поздравления. — Бяхме разговаряли за последен път по телефона, когато се намирах в лимузината и очаквах момента да изскоча. — Имаш ли нужда от превоз?

— Не.

— Среща?

— Да.

Кратко мълчание:

— Ще трябва да стане на открито.

Не ми харесваше, но го очаквах. Представлявах заплаха за сигурността. Случва се винаги, когато един агент-детектив се разкрие до такава степен и стане толкова уязвим, че целият оперативен район се превръща в постоянна червена зона за него. Тогава той е опасен и за ръководителя си и трябва да стои далече от която и да е база или тайна квартира, защото може да бъде проследен. Превръща се в скитащо куче, нежелано пред никоя врата, и по тази причина — без приют. По всяка вероятност Ферис ми е приготвил авариен изход за в краен случай, но това едва ли е някоя постоянно законспирирана квартира, защото мога да я компрометирам.

— Добре — отговорих аз.

Не можеше да ме попита къде съм, затова каза:

— На какво разстояние си от мястото, където изскочи?

— По-конкретно.

— Пет мили?

— Не.

— Повече?

— Не.

— Три?

— Горе-долу.

— Изчакай за момент.

Взимаше карта.

Тя не беше помръднала. Отражението й се виждаше в лакирания черен шкаф със стилизирани пауни от златист фурнир. Наблюдаваше ме. Сигурно разбираше, че прикривам съдържанието на разговора си с Ферис, но не можех да направя нищо. Най-малкото беше неучтиво — вече си имахме доверие.

— Нямаш превоз?

— Да.

— Пеш ли ще дойдеш на срещата?

— Точно така.

— В такъв случай, ще бъда в югозападната част, където се пресичат Двадесет и първо авеню и Единадесета улица, до училището. След десет минути?

— Не.

— Повече ли?

— Да.

— Тридесет?

— Не.

— Четиридесет?

— Да.

— Добре. Ще търсиш две коли: тъмносин СААБ и черен микробус шевролет блейзър — и двете съвсем нови. Ще бъда в блейзъра и срещата ще се състои там. Ще си тръгнеш с него. Въпроси?

— Няма.

— Тогава след четиридесет минути, в 3:35.

— Да.

Върнах се в другия край на стаята. Тя още седеше в лотос с разперени като ветрила длани. Лъч светлина плуваше в едното й око и караше влажната му орбита да блести като бижу. После изчезна.

— Ще продължаваш ли да танцуваш и след време? — попитах. — И ще върнеш ли значката?

— Мислиш ли, че трябва?

— Да.

— Слушай! — каза тя, разплете краката си и стана с грацията на плувец, излизащ на повърхността. — Душата ми си е избрала това тяло, но тя е лакома и агресивна. Мразя мъжете, защото винаги те предизвикват неразбориите. Повечето от тях, разбира се, не всички. Ето защо ми е приятно да ги карам да легнат по очи на пода, после да ги натикам в камионетката и да ги откарат в дранголника. Приятно ми е, понеже са опасни и трябва да бъда добра в играта, която играем, за да ги побеждавам. Може би след време ще продължа да танцувам, но засега съм най-доволното малко момиче на света, защото им изкарвам душата на тези копелдаци. Тръгваш ли си?

— Да.

— Не искаш ли да скочиш в чаршафите с мен?

— Разбира се, че искам.

— Обаче трябва да тръгваш.

— Точно така.

— Е, някой друг път. Да ти повикам ли такси?

— Ще намеря някое.

— Само на няколко минути оттук — каза тя, — точно пред хотела, като завиеш наляво по тротоара. — На вратата се обърна с лице към мен, с кратко поклащане на бедрата, което ме разтърси като вълна. — Не знам какво има в теб. Не е външният вид — предпочитам черните. Предполагам, че е от типа на феромоните, които излъчваш. Повечето нощи след дванадесет съм си вкъщи. Ще се обадиш ли?

Поисках четиридесет минути, за да имам време да стигна до мястото на срещата, напълно сигурен, че съм сам. Таксито ме остави на ъгъла между Единадесета улица и Двадесет и трето авеню в югозападния район и оттам тръгнах пеша покрай двата блока, като влизах във входовете и се връщах обратно, за да се убедя. За да бъда абсолютно сигурен. Откакто работя в бюрото, само трима агент-детективи са издали по невнимание своите оперативни ръководители и единственият, който доживя до края на мисията, беше уволнен още на другия ден, след като докладва.

Саабът и микробусът вече бяха там, но аз си дадох още пет минути за наблюдение на цялата околност, докато се уверя напълно. После прекосих улицата към микробуса и влязох вътре.

Ферис беше сам, седнал зад волана — издълженото му тяло леко превито, без да се подпира никъде, със скръстени в скута ръце. Никога не го бях виждал такъв и предполагам, че някой трябваше да ме предупреди. Започнах да докладвам, но той ме прекъсна почти незабавно и прекрати всичко, като каза, че съм оттеглен от мисията.