Агата Фърбрингър
Джералдин (1)

I

— Смятам, че можеш да бъдеш доволен, татко. Сделката с мистър Атфорд беше много успешна — Джералдин Принстън погали ръката на баща си.

Двамата пътуваха към летище „Портланд“ с черната лимузина, която Доналд Атфорд им беше предоставил.

— Да, детето ми, доволен съм. Сделката наистина е много изгодна за заводите „Принстън“. Ти също много ми помогна.

— Знаеш, че за мен няма по-голямо удоволствие от това, да те съпровождам при деловите ти пътувания — Джералдин кръстоса дългите си крака и запали цигара.

Уолтър Принстън я погледна с любов.

— Можеш да си пожелаеш някакъв подарък, скъпа.

— Ще помисля по въпроса, но отсега мога да ти кажа, че ще бъде нещо доста скъпо — присви очи тя.

Баща й кимна. Беше привикнал към ексцентричните прищевки на дъщеря си и засега богатството му позволяваше да ги задоволява. Правеше му удоволствие да я глези — просто я боготвореше. Откакто преди пет години бе починала жена му Хелън, а по-голямата му дъщеря Гейл щастливо се бе омъжила за известния адвокат Майкъл Крауфорд, единствената му радост беше да отгатва по очите желанията на Джералдин и да ги изпълнява, макар да съзнаваше, че не е правилно да я разглезва така.

На летището ги чакаше малкият частен самолет, готов за излитане. Пилотът, Джим Уотърман, ги поздрави и съобщи, че всичко е наред.

Вътрешната подредба на машината наподобяваше обстановката на екстравагантна стая. Това беше може би единственият лукс, който Уолтър Принстън си позволяваше. Налагаха му го честите полети за делови срещи.

— Искаш ли да ти налея нещо за пиене? — попита Джералдин, след като той удобно се разположи в едно от креслата и самолетът потегли по пистата за излитане.

— Да, детето ми. Би ми се отразило сега добре — въздъхна уморено. — Започвам да чувствам, че остарявам. Тези стресове ме изтощават вече.

Тя пристъпи към малкото барче и му наля уиски. Уолтър Принстън я погледна с благодарност и отпи глътка от трийсетгодишния скоч.

— Искам да се науча да пилотирам — внезапно заяви Джералдин.

Той се задави от изненада и толкова силно се закашля, че лицето му почервеня.

— Какво каза, че искаш? — попита и я погледна недоверчиво.

— Искам да се науча да пилотирам — повтори сухо Джералдин.

Уолтър с усилие си пое въздух.

— Наистина, привикнал съм с налудничавите ти желания, но това надхвърля всички граници — заяви с дрезгав глас.

— Но, татко, размисли добре. Ще бъде изключително практично за теб. Освен това, ще ти спести много време и пари, а на мен ще достави огромно удоволствие.

— За пилотиране и дума да не става! — избухна той. — Стига ми и това, че караш колата си като фурия. Сега остава да направиш рисковани и въздушните съобщения.

Джералдин се засмя. Отказът на баща й не й направи никакво впечатление. Знаеше, че рано или късно той ще отстъпи. Досега винаги бе ставало така. Желанието й да лети се засилваше от минута на минута и, когато кацнаха в Ню Йорк решението й беше вече непоклатимо.

— Джим би могъл да ми дава уроци — продължи натиска си.

— Изхвърли тази мисъл от главата си! Не желая да се подлагаш на опасности — енергично отвърна Уолтър Принстън.

— Но, татко, карането на кола не е по-безопасно от летенето.

— Само че в колата не си толкова далеч от земята.

— Това, което казваш, е ужасно старомодно, татко. Днес всички модерни жени умеят да пилотират — не отпускаше хватката си тя.

— Никак не ме интересува, какво правят днес модерните жени! — ядоса се баща й. — Ти няма да сядаш зад щурвала и точка по въпроса.

— Татенце, нали обеща да изпълниш едно мое желание — напомни му Джералдин.

— Дете, можеш да си пожелаеш всичко друго. Искаш ли нова кола или пътешествие по Европа? Ще ти разреша. Но за летене и дума не може да става! Би било по-добре да се омъжиш, за да ти изхвръкнат тия мухи от главата.

Тя презрително се намръщи.

— Да се омъжа? Пфу! Да водя еснафски и скучен брачен живот като сестра ми!

Уолтър Принстън погледна дъщеря си с присвити очи.

— Гейл и Майкъл са щастливи заедно. Какво лошо има в това? Ако не беше толкова невероятно своенравна, можеше и ти да бъдеш щастлива с Питър — отбеляза той строго.

— О, татко, надявам се, че не говориш сериозно. Да се омъжа за този толкова скучен човек? С него не бих издържала и два часа. В ума му са само професията и хобито му. Какво бих могла да правя с такъв мъж?

Джералдин повдигна тъмните си красиво очертани вежди и отметна русата си коса.

— Тогава би могла да опиташ с Денис — промърмори недоволно Уолтър Принстън.

— Пфу! Денис — повтори като ехо тя. — Той е болнав и, освен това, доста глупав.

— Боя се, че мъжът, когото ще удостоиш с благоволението си, още не се е родил — нервно отвърна баща й.

— Непременно ли искаш да се отървеш от мен, татко? — Джералдин му отправи артистичен поглед, предназначен да предизвика съжаление.

— О, не! Не! Нямам предвид такова нещо, детето ми — Уолтър нежно сложи ръка на рамото й.

— Значи за теб всички средства са добри, стига да ме откажеш от летенето — въздъхна тя. — Дори и да ме осъдиш на нещастен брак, така ли?

— Не говори такива безсмислици! — обезоръжен извика баща й.

Стигнаха до колата и Джералдин седна зад волана.

— Недей да говориш такива неща — повтори той и се настани до нея. — Знаеш чудесно, че ти желая само щастие.

— Тогава, позволи ми да се науча да летя — измърка Джералдин като котенце.

— Не! Казах ти вече, че съм против и точка по този въпрос.

— Е, добре тогава — предизвикателно рече тя и натисна докрай педала на газта.

„Ще се науча да пилотирам, независимо дали си съгласен или не! — помисли си. — В края на краищата, пълнолетна съм.“

 

 

— Представи си, Гейл, сестра ти иска да стане пилот — обяви Уолтър Принстън, когато по-късно всички седнаха в уютната трапезария на вилата.

Гейл и Майкъл се бяха отбили неочаквано и той се радваше, че се бе събрала цялата фамилия.

— Идеята не е лоша — спокойно подкрепи балдъзата си Майкъл, но Гейл се отнесе доста сдържано към налудничавото й намерение.

— Не мислиш ли, че е малко опасно? — осмели се да възрази. Тя с всеки изминат ден все повече и повече започваше да прилича на покойната им майка.

— Знаех си, че ще си на това мнение — отвърна Джералдин и се обърна към баща си. — Виждаш ли? Майкъл е изцяло на моя страна.

— Въпреки че трябва да се разбере безпокойството на Гейл. Известна опасност несъмнено има — отстъпи малко зет й.

Усмивката й се превърна в гримаса, когато забеляза, колко влюбено гледа жена си.

— Явно, че цялата фамилия се е наговорила против мен — с досада остави вилицата и бутна чинията си встрани. — Мислех, че поне ти ме поддържаш, а ето, че ме нападаш в гръб — нацупи се и го погледна с искрици гняв в очите.

— Повярвай ми, Джералдин — заувърта го Майкъл, — ние просто се безпокоим за теб.

— О! Всички сте толкова отегчителни! — тя захвърли на масата снежнобялата салфетка. — Отивам да се преоблека. След час Джейсън ще дойде да ме вземе. Отиваме на театър, а след това ще потанцуваме някъде.

— Джейсън? — Уолтър Принстън погледна изненадано дъщеря си. — Кой е пък този сега?

Джералдин не можа да прикрие триумфалната си усмивка.

— Това е моето последно завоевание. Запознах се с него на партито у Билингови. Вярно, че е глупак, но затова пък е невероятно красив и послушен — описа го с няколко думи.

— Тогава е точно за теб — забеляза сухо Майкъл, с което си спечели един унищожителен поглед.

Тя стана рязко и тресна вратата след себе си. Винаги правеше така, когато беше ядосана и Уолтър не можа да я отучи, въпреки многогодишните си усилия.

— Ох! Не е леко е нея — въздъхна той замислено.

— Сестра ми има нужда от мъж, който здраво да я хване за юздите — констатира Гейл. — Ти просто много си я разглезил, татко.

Малко по-късно, когато се бяха настанили удобно в дневната, прислужникът обяви пристигането на някой си мистър Донеган.

— Става интересно — каза възбудено иначе спокойната Гейл, като погледна с любопитство към вратата, където бе застанал млад блондин във вечерен костюм.

Уолтър Принстън стана и го поздрави със сърдечно ръкостискане.

— Джералдин ще слезе всеки момент. Ще пийнете ли нещо с нас?

— С най-голямо удоволствие, много благодаря — Джейсън Донеган леко се поклони.

Личеше си, че има добри обноски.

Уолтър му подаде чаша уиски, но преди да успее да отпие от нея, Джералдин се появи на стълбището. Беше облечена в прилепнала по тялото й рокля от смарагдовозелен жоржет и изглеждаше просто възхитително. Джейсън я поглъщаше с широко отворени от възторг очи.

— Готова съм. Можем да вървим — със заповеднически тон каза и взе чашата от ръката му.

Мина след това наперено покрай него и се отправи към вратата. Той отново се поклони, направи безпомощен жест и я последва.

— Джералдин е права. Момчето наистина изглежда много добре, но е глупак.

 

 

— Значи няма да ми помогнеш да си намеря инструктор по пилотиране — попита Джералдин по време на закуската на следващия ден.

Баща й енергично заклати глава.

— Нещата остават непроменени. Забранявам ти да вземаш уроци по пилотаж. За такава глупост няма да получиш от мене нито цент!

Тя отметна предизвикателно коси.

— Добре, така да бъде — рече раздразнено и стана. — Имам да уреждам някои неща в града — целуна го по бузата и излезе от трапезарията.

Уолтър въздъхна. Надеждите му обаче бяха напразни, защото Джералдин възнамеряваше да действа на своя глава и даже имаше конкретна идея. Пристигна на летището и паркира. След това се запъти към хангара, в който се намираше частният самолет на баща й. Още отдалеч забеляза Джим Уотърман. Беше зает с преглед на машината. В задълженията му влизаше, освен пилотирането, и техническата поддръжка.

Решително се отправи към него.

— Мис Принстън? — изненада се той. — Баща ви не ми е казал, че ще има нужда от мен днес.

Избърса лицето си с омаслена ръка. Комбинезонът му също беше изцапан е масло.

— Татко наистина не се нуждае от вас сега.

— Желаете ли да летите някъде днес? — попита я вежливо.

— Искам само да разгледам самолета. Знаете ли, Джим, много се интересувам от техника. Просто ме увлича, а още по-увлекателно ми се струва, да можеш да полетиш на този сандък — погъделичка самочувствието му, като му отправи една от най-чаровните си усмивки.

— Имате право — съгласи се Джим. — Това е прекрасно усещане. Затова, впрочем, и станах пилот. Въпреки че имам повече от три хиляди часа във въздуха, всеки нов полет ме опиянява. Там горе се чувствам наистина освободен — замечтано погледна към небето.

— Знаете ли, Джим, това е и моя мечта — да се рея в пространството. Но за нещастие, баща ми е решително против.

— Разбирам го. В края на краищата, не е съвсем безопасно — отговори Джим, без да долови вътрешното й раздразнение.

— Не го намирам за по-опасно от шофирането.

— Все пак има огромна разлика. Във въздуха трябва да се съобразяваш със съвсем други неща.

— Не разбирам. Какво толкова особено има в това да караш самолет?

Той се усмихна снизходително.

— Виждате ли, при шофирането, например, нямате никаква нужда от навигация. Пътувате по асфалтирани пътища и се ориентирате по пътните знаци. Във въздуха наистина също има пътища, по които трябва да се следва курса, но за ориентация ви е необходим компас и много други неща.

— Бихте ли ми обяснил по-подробно?

Джим я погледна и поклати глава.

— Както сама казахте, баща ви е против. Ако наруша разпорежданията му, чисто и просто ще ме изхвърли.

— Но той няма да научи, Джим. Освен това, вие ще ме посветите само в някои теоретични постановки.

— Мис Принстън, аз не съм инструктор… — уклончиво отвърна Джим.

— Но аз искам само да ми обясните как работят уредите. Нямам намерение да летя. Просто изпитвам интерес към техниката. Освен това, никога не съм сядала в кабината на пилота и ще ми бъде много забавно.

Джералдин го погледна изпод дългите си извити мигли.

Джим не можа да устои на този поглед.

— Е, добре. Това вероятно не е забранено — съгласи се той накрая и й направи знак да го последва.

Джералдин правеше усилия да се държи колкото се може по-свободно и непринудено, когато Джим я въведе в кабината и й предложи с жест мястото на втория пилот.

Първо й разказа за значението на уредите за управление, а после премина към функциите им. Високомер, уред за измерване на налягането на маслото, компас, измерител на скоростта на вятъра, радар. Главата й се замая. Трябваше да си признае, че наистина разликата между самолета и колата е значителна. Стигнаха и до радиопредавателя. Джим й обясни, как се осъществява радиовръзката, и какво представлява специалният език, който ползват пилотите и диспечерите. Показа й как се попълват документите за всеки полет и как се определя курса на самолета.

— Това беше само едно бегло запознанство с пилотирането — завърши почти едночасовата си лекция.

— И какво? Сега остава само да полетя?

Той се разсмя.

— Да, остава само да полетите.

Когато напускаше самолета, Джералдин вече беше убедена, че управлението му не е чак толкова сложна работа.

— Утре ще дойда пак. Ще видим, дали съм запомнила нещо от обясненията ви.

И наистина, през следващите дни тя прекара доста време в кабината на малкия самолет.

Беше й ясно, че Джим няма да я допусне да полети, но беше сигурна, че все някога ще постигне целта си. В края на краищата, едва ли щеше да бъде толкова трудно да си намери подходящ инструктор.

Като прелистваше някакво списание, се натъкна на една обява на градския аероклуб, която гласеше, че есенният курс за пилоти започвал след две седмици.

„Ето къде ще опитам. Там сигурно има добри инструктори.“ Незабавно набра номера от обявата.

— Разполагате ли с инструктор, при когото бих могла да вземам уроци? — осведоми се учтиво.

— В момента не можем да ви помогнем, мис — отговори й мъжки глас от другия край на линията. — Много сме заети с подготовката на курса.

Но Джералдин никак не се впечатли от отказа.

— Слушайте. Името ми е Джералдин Принстън, ако това ви говори нещо, и веднага искам да ми бъде осигурен учител — заяви високомерно.

— О! Мис Принстън! Един момент, моля. Ще проверя дали мога да освободя за вас подходящ човек.

Докато чакаше, тя нервно почукваше по слушалката с дългите си лакирани нокти.

— Вижте, мис Принстън, утре следобед мога да ви поверя на един от най-опитните ни инструктори. Името му е Декс Паркър. Към шест часа ще бъде на ваше разположение — съобщи и мъжът отсреща.

— Добре, нека бъде така — „великодушно“ се съгласи Джералдин и затвори телефона.

„Е, татко, сега ще видиш. Дъщеря ти винаги е съумявала да постигне своето. Ще останеш много, много учуден. Отсега си представям физиономията ти, когато ме видиш зад щурвала на нашия самолет.“